Астрид Линдгрен
Жив е още Емил от Льонеберя (5)

НЕДЕЛЯ, 14 НОЕМВРИ,
КОГАТО В КАТХУЛТ ИМАШЕ ДОМАШНО ПРЕПИТВАНЕ
И ЕМИЛ ЗАКЛЮЧИ ТАТКО СИ В ТРИСЕВАТА БАРАКА

Наближаваше есен, настъпваше с големи крачки. В Катхулт и в цяла Льонеберя и в цял Смоланд дните ставаха все по-сиви и по-мрачни.

— Олеле, божичко! — казваше Лина когато тръгваше към обора в пет часа сутринта и трябваше да излезе навън в мрака. Вярно, че си носеше фенера да й свети, но той мъждукаше така самотно и жалко сред цялата мрачна сивота! Сиво, сиво, цялата есен представляваше един единствен дълъг сив делник, прекъснат само с някое и друго угощение или домашно препитване, като самотна жалка светлинка в мрака.

Сигурно нямате дори понятие какво значи домашно препитване, но едно време хората трябвало да знаят приблизително какво пише в библейската история и в катехизиса и затова свещеникът от време на време устройваше препитвания, за да провери какво помнят и колко знаят, и то се отнасяше не само за децата, които вечно ги измъчват с изпити, а за всички от общината, и големи, и малки. Такива домашни препитвания имаше подред във всички стопанства из Льонеберя и дори самият изпит да не беше много весел, на угощението след това ставаше голяма веселба. Присъствуваха всички жители на общината до последния човек, та дори и сиромасите от приюта за бедни — поне онези, които имаха сили да се дотътрят, защото след домашното препитване можеше да се яде до пръсване, а на мнозина това правеше голямо удоволствие.

Един ден през ноември щеше да има домашно препитване в Катхулт и това оживи всички, особено Лина, защото тя обичаше домашните препитвания.

— Ама ония там въпроси, никак не ги обичам — казваше тя. — Понякога изобщо не ми идва наум какво да отговоря.

Всички знаеха, че Лина не е особено добре запозната с библейската история. Свещеникът също го знаеше и й задаваше най-лесните въпроси, защото беше добър човек. Вече толкова пъти беше разправял за Адам и Ева, които живяли в Едемските райски селения и били първите хора на земята, та естествено си мислеше, че всички, дори и Лина, трябва да са го научили, и като дойде ред да бъде изпитана Лина, той се обърна много добродушно към нея:

— Я ми кажи, Лина, как се казват нашите прародители?

— Тур и Фрея! — отговори Лина без да й мигне окото, а майката на Емил цялата се изчерви от притеснение заради глупавия отговор на Лина, защото Тур и Фрея са някакви стари божества, в които вярвали хората от Смоланд в езически времена преди хиляда години, далеч преди да са чули дори една думичка за библейската история.

— Ти си езичница и винаги ще си останеш езичница! — каза майката на Емил по-късно на Лина, но Лина почна да се защищава.

— Всичко е толкова объркано! А откъде накъде точно аз трябва да им оправям бъркотиите?

Но свещеникът се държа много търпеливо на домашното препитване. Престори се, че Лина не е отговорила погрешно и започна да разказва как бог бил създал света и всички хора по него и колко забележително било неговото творение.

— Дори и ти, Лина, представляваш истинско чудо — увери я свещеникът, а сетне попита Лина, дали не се е замисляла за това и не смята ли за твърде забележително, че бог я е сътворил.

Лина се съгласи с него, но после се замисли.

— Всъщност да направи самата мен не е било чак толкова забележително. Но всичките ония кривулици, дето ми са в ушите, трябва да е кошмарно трудно да ги сглобиш!

Тогава майката на Емил отново се изчерви, защото според нея цял Катхулт се излагаше, когато Лина отговаряше така глупаво. А положението стана още по-неприятно, когато откъм ъгъла на Емил долетя ясен, бълбукащ смях. Горката майка на Емил! По време на домашно препитване не БИВАШЕ да има смях; тя се сви засрамена на мястото си и не се успокои, докато не свърши най-сетне препитването и можеха да започнат с гощавката.

Майката на Емил беше приготвила точно толкова вкусни ястия, колкото правеше за своите угощения, въпреки че таткото на Емил се опита да й попречи.

— Най-важното е библейската история и катехизисът, а за теб по-важни са някакви кюфтета и баници!

— Всичко с времето си — каза майката на Емил много разумно. — за катехизиса има време, и за баницата има време!

Да, наистина имаше време и за баница, и всичките гости на домашното препитване в Катхулт ядоха, ядоха и много им се услади. Емил също излапа огромни количества баница със сметана и конфитюр, но тъкмо привърши и майка му дойде да му каже:

— Слушай, Емиле, бъди така добър и излез да прибереш кокошките!

Кокошките по цял ден се разхождаха на свобода, но настъпеше ли вечер, трябваше да ги затварят заради лисиците, които обикаляха околността.

Почти се беше мръкнало и валеше дъжд, но на Емил въпреки това му стана приятно да се измъкне за малко от домашната топлина и бърборенето и баниците. Почти всички кокошки си седяха вече по пръчките в курника, само Куцата Лота и няколко други опърничави кокошки още се разхождаха по дъжда, но Емил ги подгони, те се прибраха и той закачи старателно куката на вратата — сега лисицата можеше да заповяда! До курника се намираше кочината. Емил влезе да види на бърза ръка Мъничето и обеща да му донесе разни вкусотии за вечеря.

— Винаги остава много ядене по чиниите, като се наситят тия лакомци — каза Емил и Мъничето загрухтя в очакване.

— Подир малко ще се върна! — обади се Емил и закачи грижливо куката на вратата на кочината.

Отвъд кочината стоеше нужника — да, така се наричаше по онова време. Сигурно ви се струва, че думата не е особено хубава, но да бяхте чули онази, дето я употребяваше Алфред — той го наричаше направо... е, защо пък аз да ви уча на такива думи!? Но катхултският нужник си имаше и по-изискано име. Наричаха го Трисевата барака, на името на един ратай, Трисе, който още по времето на Емиловия дядо бе построил тази необходима, малка къщичка.

Емил беше закачил куката на кокошарника и куката на кочината, а сега просто на минаване закачи и куката на Трисевата барака, което беше много необмислена постъпка. Трябваше да се сети, че вътре има някой, щом като вратата не е закачена от външната страна. Но Емил просто никога не се замисляше. На бърза ръка закачи вратата, а сетне се втурна с леки стъпки, като си тананикаше:

„Сега закачих, сега закачих, сега закачих вече всички врати!“

Татко му, който седеше в Трисевата барака, чу веселата песен и се стресна. Скочи и опита вратата. Както и предполагаше, тя беше закачена съвсем здраво и таткото на Емил нададе страшен рев:

— ЕМИЛЕ!

Но Емил се намираше вече далеч и си пееше толкова силно и възторжено „Сега закачих...“, че не чуваше нищо друго.

Горкият татко на Емил! Така се ядоса, че просто не можеше да си поеме дъх. Това беше нечувано безобразие и по какъв начин щеше да излезе сега? Той затропа лудешки по вратата, чукаше и блъскаше, но нищо не помогна! Тогава започна да я рита. Така замахна по вратата, че си изкълчи палците на крака, но онзи Трисе си беше свършил добре работата и вратата се оказа здрава и устойчива и изобщо не помръдна. Таткото на Емил все повече побесняваше. Започна трескаво да рови из джобовете си, за да намери джобното си ножче с надеждата да издялка малък процеп, колкото да провре през него върха на ножчето и да повдигне куката. Но ножчето се намираше във всекидневния му панталон, а сега бе облякъл празничните дрехи. Мина доста време, и таткото на Емил ръмжеше от озлобление — не, нито веднъж не изруга, нали беше църковен настоятел, но ръмжа много неща по адрес на Емил и на онзи Трисе, който не беше поставил поне един свестен прозорец на Трисевата барака, а само някакъв малък, тесен отдушник над вратата. Таткото на Емил сърдито гледаше прекалено тесния отдушник, нанесе още няколко жестоки ритници на вратата, но най-сетне седна да чака.

В Трисевата барака имаше три места за сядане и той седна на едно от тях. Седеше и скърцаше със зъби от ярост и чакаше кръвожадно да дойде някой друг, който също имаше работа в Трисевата барака.

„Жалко за човека, защото който дойде пръв, ще го хвана и ще го утрепа“, мислеше си той и това наистина би било несправедливо и безсърдечно от негова страна. Но все пак човек може да му влезе в положението — имаше защо да го е яд!

В Трисевата барака стана съвсем тъмно, таткото на Емил чакаше ли, чакаше, но никой не идваше. Той чуваше как дъждът тропа по покрива и всичко му се струваше много мрачно. Все повече му прикипяваше — и таз добра! — той ще седи тук сам в тъмното, а другите ще си живеят живота на светло, сред радости и ще се гощават за негова сметка! Дотук беше — сега вече на всяка цена трябваше да излезе! Пък ако ще да се провира през отдушника!

— Защото съм просто бесен! — проговори той на висок глас и стана от седалката.

В Трисевата барака имаше едно сандъче със стари вестници. Той го изправи на късата му страна и стъпи отгоре — да, достатъчно високо беше и засега всичко вървеше добре. Лесно свали малката рамка и провря глава през отдушника, за да потърси помощ.

Не се мяркаше никой, който би могъл да му помогне, а поройният дъжд биеше с пълна сила по врата му. Голяма част от водата се стичаше под яката на ризата му, а всеки знае колко е неприятно да ти студенее именно там. Обаче нищо не можеше вече да спре таткото на Емил, той искаше да излезе, пък ако ще библейският потоп да се излее връз него!

С голямо усилие провря ръцете и раменете си през отдушника и продължи малко по малко да се измъква навън.

„Стига човек да се ядоса достатъчно, всичко може!“ — помисли си той. Но тъкмо в този момент заседна и не можа да мръдне повече. Заседна и толкоз! Тъй силно се напъна, че лицето му посиня, после взе да размахва ръце и да рита с крака, но по този начин само успя да катурне сандъчето и провисна без опора под краката и без изгледи да мръдне ни напред, ни назад, горкият човек!

Какво прави един църковен настоятел, когато провисне с горната си половина под поройния дъжд, а с долната — в нужника? Дали вика за помощ? Дума да не става! Защото познава жителите на Льонеберя. Той знае, че ако това се разчуе из окръга, ще избухне страшен смях и няма да заглъхне, додето остане жив човек в цяла Льонеберя и в цял Смоланд. Затова НЯМА да вика за помощ!

В това време Емил, завърнал се доволен и весел на гощавката, правеше каквото можеше да забавлява малката Ида. На нея домашните препитвания й се струваха много скучни и затова той я изведе в преддверието и започнаха да пробват галоши. Те бяха подредени там в дълги редици, големи и малки, и Ида се разкикоти възторжено, когато Емил обу галошите на свещеника, закрачи с тежки стъпки и почна да повтаря „вследствие на което“ и „предвид на горното“, също като свещеника. В крайна сметка галошите лежаха пръснати из цялото преддверие и, какъвто си беше уреден, Емил взе и ги събра на купчина насред пода, та стана цяла планина.

После изведнъж се сети за Мъничето, на което беше обещал лакомства за вечеря. Отиде в кухнята, събра остатъците в малка кофичка и с кофичката в едната ръка и фенера в другата, потегли през дъжда и мрака, за да зарадва своето малко прасе.

И тогава — ох, чак потръпвам като си спомня! — тогава той зърна баща си! А баща му също го зърна, ох-ох-ох, какво ли не става понякога!

— ТИЧАЙ ДА ДОВЕДЕШ АЛФРЕД! — кресна баща му. — И МУ КАЖИ ДА ДОНЕСЕ ЕДНО КИЛО ДИНАМИТ, ЗАЩОТО ИСКАМ ТРИСЕВАТА БАРАКА НЕЗАБАВНО ДА СЕ СРАВНИ СЪС ЗЕМЯТА!

Емил хукна и подир малко дойде Алфред. Но не носеше динамит — сигурно бащата на Емил не го беше казал на сериозно — а носеше трион, защото трябваше да се изреже отдушника, за да освободят таткото на Емил, тъй като по друг начин не можеше.

А докато Алфред режеше, Емил стоеше върху малката стълба и държеше с ужас в сърцето опънатия чадър над нещастния си татко, за да не го вали дъждът. Сигурно ви е ясно, че Емил не прекара много приятни мигове на онази стълба, защото татко му през цялото време му се караше изпод чадъра и описваше какво ще направи с Емил, след като се измъкне оттам. А пък да не мислите, че изпитваше поне малко благодарност към Емил за загрижеността, която прояви с чадъра. Според него туй нямало смисъл, след като и без друго бил мокър до кости и тъй или иначе щял да се простуди и положително да хване пнеумония. Но Емил каза:

— Не вярвам да се простудиш, защото е много по-важно да са ти сухи краката.

Алфред беше съгласен с него.

— Много е важно да са ти сухи краката — съвсем вярно!

Е, не можеше да се отрече, че краката на Емиловия татко бяха сухи, но въпреки това далеч не беше се успокоил и Емил тръпнеше при мисълта за онзи миг, когато татко му ще се измъкне от това положение.

Алфред режеше, та стърготините хвърчаха на облаци около него, а Емил беше в пълна готовност. В същия миг, когато Алфред престана да реже и таткото на Емил се изтърси с трясък на земята, Емил захвърли чадъра и се втурна бегом към дърводелската барака. Успя да се вмъкне и да закачи вътрешната кука в последната секунда, преди да го е настигнал татко му. Както и да е, на таткото на Емил сигурно му беше омръзнало да блъска по затворени врати, та само изкрещя няколко закани на Емил, след което изчезна. Приличието изискваше бързо да се яви при гостите. Но преди всичко трябваше да се вмъкне в спалнята и да се преоблече със сухи дрехи от кръста нагоре.

— Къде се бави толкова време? — обърна се майката на Емил сърдито към мъжа си.

— За това ще говорим по-късно — рече таткото на Емил с глух глас.

Наближаваше краят на домашното препитване в Катхулт. Свещеникът подхвана обичайната песен и жителите на Льонеберя пригласяха простодушно, всеки на свой глас:

„И ТОЗИ ДЕН ОТИВА СИ, НЕ ЩЕ СЕ ВЪРНЕ ВЕЧ...“, пееха те. А след това рекоха да си тръгнат всички заедно в ноемврийския мрак. Но като излязоха в преддверието, за да се облекат, първото, което видяха под слабата светлина на газената лампа, бе планината от галоши насред пода.

— Такава проклетия може да измисли само Емил! — казаха льонеберчани. После седнаха всички, включително свещеника и жена му, и цели два часа пробваха галоши, а най-сетне се сбогуваха, благодариха доста кисело и изчезнаха в дъжда.

С Емил не можеха да се сбогуват, защото той седеше в дърводелската барака и дялкаше сто осемдесет и четвъртото си човече.