Астрид Линдгрен
Жив е още Емил от Льонеберя (2)

НЕДЕЛЯ, 13 ЮНИ,
КОГАТО ЕМИЛ НАПРАВИ ТРИ ХРАБРИ ОПИТА ДА ИЗВАДИ КЪТНИКА НА ЛИНА,
А ПОСЛЕ БОЯДИСА МАЛКАТА ИДА В ЯРКОСИН ЦВЯТ

Кравите трябваше да се доят, независимо от това дали беше неделя, или делник. Към пет часа сутринта будилникът в кухнята звънна и Лина се надигна олюлявайки се от леглото, съвсем занесена от зъбобола. Тя хвърли поглед в огледалото над скрина и нададе остър писък, олеле на какво беше заприличала! Дясната буза бе подута като добре втасала питка, не, какъв ужас! Лина се разплака.

Действително, жално да ти стане за нея, защото именно в този ден почти цялата община щеше да се стече в Катхулт на настоятелско кафе — нали таткото на Емил беше църковен настоятел.

— Просто не мога да се покажа такава, като не изглеждам еднакво от двете страни — изхлипа Лина и подсмърчайки отиде да дои кравите.

Но не се наложи да тъжи дълго за различните си бузи, защото както си седеше и доеше, долетя една оса и я ужили по лявата буза. Човек би рекъл, че сега тя трябваше да е доволна, защото лявата й буза се поду бързо и заприлича точно толкова на питка, колкото дясната — изпълни й се желанието да е еднаква от двете страни, а въпреки това се разплака още по-силно от преди.

Като влезе в кухнята, всички вече седяха около масата и закусваха, и мога да ви уверя, че доста се ококориха като видяха онова закръглено и зачервено от плач нещо, което застана до вратата и трябваше да представлява Лина. Горкичката, като я гледаш да ти се доплаче, та затова не беше никак хубаво от страна на Емил, че се разсмя колкото му глас държи. Тъкмо беше вдигнал чашата с мляко, за да отпие, когато Лина влезе и като я зърна през ръба на чашата, той така прихна, че млякото пръсна през цялата маса право върху хубавата празнична жилетка на баща му. Дори Алфред издаде тих кикот — да, наистина, да ти стане мъчно за Лина! Майката на Емил погледна строго Емил и Алфред и каза, че това не било никак смешно, но докато бършеше жилетката на таткото на Емил, тя огледа добре Лина и по лицето й пролича, че е разбрала защо Емил бе прихнал по такъв начин. Но все пак й дожаля много за Лина.

— Нещастно момиче — рече тя, — на нищо не приличаш, и не си за пред хора. Емиле, тичай при Кроса-Мая и я помоли да дойде да ни помогне при поднасянето на кафето!

В Льонеберя много обичаха да ходят неделен ден да пият кафе у църковния настоятел и затова във всички стопанства наоколо сигурно много са се зарадвали, когато пристигна писмото на майката на Емил, в което пишеше:

„Либезни Господжи и Гуспуда, аку искъти елати на настуятелско кафе у дома ф Ниделя.

Либезно ви канят

Алма и Антон Свенсон

Катхулт, Льонеберя“

Стана време да тръгват за черква. Таткото и майката на Емил потеглиха, защото първо трябваше да отидат на черква, разбира се, преди да става дума за настоятелско кафе.

А Емил пое послушно към Кроса-Мая, за да й предаде поръчението. Беше красиво утро и той си свиркаше радостно, когато сви по пътеката към колибата на Кроса-Мая, защото тя живееше в една стара хижичка сред гората.

Ако някога сте ходили из гората в Смоланд в някое ранно неделно утро през юни, тогава веднага ще си спомните колко е хубаво. Кукувиците кукат и косовете пеят, пътеката под босите ви крака е мека и слънцето грее топло по врата ви, вървите си и вдъхвате приятния мирис на борова смола и гледате белите цветчета на дивите ягоди по малките полянки. Точно това изпитваше и Емил и затова никак не бързаше, но най-сетне все пак пристигна в колибата на Кроса-Мая, която беше толкова ниска и сива, и схлупена, че едва се различаваше между боровете.

Вътре седеше Кроса-Мая и четеше Смоландски вестник, едновременно изплашена и доволна от нещо, което пишеше там.

— В Йончьопинг избухнал тифис! — заяви тя преди да каже добър ден на Емил и бутна вестника под носа му, за да го прочете и той. Наистина там пишеше, че двама жители на Йончьопинг заболяли от тежък тифус и Кроса-Мая доволно заклати глава.

— Тифис е страшна болест — каза тя. — А скоро ще дойде и в Льонеберя, ти мене слушай!

— Защо, как би могъл да дойде тук? — попита Емил.

— Докато ти си стоиш тук, той вече лети из цял Смоланд, като семената на глухарчетата — отговори Кроса-Мая, — Тифисни семена с килограми, и бог да е на помощ на човека, у когото пуснат корен!

— А какво е то, нещо като чумата ли? — попита Емил.

Кроса-Мая беше му разказвала за чумата, защото знаеше за всички болести и зарази, а чумата била нещо страшно, разправяше тя, и преди много време уморила почти всички хора в Смоланд — какъв ужас, ако тифусът е също толкова страшен!

Кроса-Мая се позамисли.

— Да-да, почти като чумата — каза тя доволно. — Не съм съвсем сигурна, но доколкото си спомням първо им посиняват лицата, а после умират, да, тифисът е страшна болест, ох-ох-ох!

Но след това научи за зъбобола на Лина и за цялата мизерия с подутите бузи точно пред настоятелското кафе и веднага обеща да дойде в Катхулт колкото може по-бързо.

Емил се прибра и завари Лина седнала на стъпалата пред кухнята, съвсем побъркана от болки, а до нея стояха безпомощни Алфред и малката Ида.

— По-добре да отидеш при Пеле Ковача — предложи Алфред.

Пеле беше ковачът на Льонеберя и обикновено той вадеше болните зъби на льонеберчани с ужасните си клещи.

— А колко взима, за да извади един зъб? — попита Лина между две подсмърчания.

— Петдесет ере на час — отвърна Алфред и Лина потрепери като й стана ясно колко скъпо и продължително може да излезе ваденето на зъба. Но Емил се замисли и после предложи:

— Мисля, че ще мога да ти извадя зъба по-евтино и по-бързо. Знам му цаката!

А след това обясни цаката на Лина и Алфред, и малката Ида.

— Трябват ми само две неща, Лукас и някакъв дълъг здрав канап. Канапа ще вържа около зъба ти, Лина, а другия му край за колана си и после ще препусна в галоп с Лукас и — ПЛОП, зъбът ще изскочи!

— ПЛОП, ама без мен! — каза Лина сърдито. — С мен няма да се препуска!

Но в същия миг зъбът я заболя още по-силно и накара Лина да се подвоуми. Тя въздъхна тежко.

— Е, хайде да опитаме, ах колко съм нещастна! — проплака тя и тръгна да търси канап.

Емил направи всичко както беше казал. Доведе Лукас при кухненската стълба и след като вързаха канапа както трябваше, той се качи на коня. Застанала зад опашката на коня, бедната Лина скимтеше и се вайкаше, малката Ида трепереше, но Алфред каза доволно:

— Сега чакаме само да каже ПЛОП!

В същия миг Емил препусна.

— Ей сега ще каже! — обади се малката Ида.

Но нищо не стана. Защото още някой препусна и това беше Лина. Тя се изплаши до смърт от това ПЛОП, което щеше да прозвучи, след като се опъне канапът, та хукна в ужас със същата бързина като Лукас. Нищо не помогна, че Емил й кресна да спре — Лина продължи да тича, канапът висеше отпуснат и не последва никакво ПЛОП.

Но щом като Емил веднъж реши да помогне на Лина да се отърве от зъба, той щеше да го направи. Затова се насочи към най-близката ограда и Лукас прелетя над нея с мощен скок. Но Лина го последва, извън себе си от ужас и — честна дума — тя също прелетя над оградата. Малката Ида, която стоеше встрани и наблюдаваше, никога нямаше да забрави тази гледка. До края на живота си щеше да помни как Лина, с подути бузи и изцъклени очи, и с провиснал от устата канап, прелетя над оградата и едновременно крещеше:

— Спри! Спри! Не искам да чуя никакво ПЛОП!

След туй Лина се засрами, че е развалила всичко, но вече беше късно. Пак седеше на кухненската стълба, зъбът си беше на мястото, а тя изглеждаше съкрушена. Емил, обаче, не се отчая.

— Трябва да измисля друг начин — рече той.

— Добре, ама да не става толкова бързо! — помоли Лина. — Необходимо ли е този подъл зъб да изскочи с ПЛОП, не можеш ли да го измъкнеш постепенно?

Емил помисли известно време и после се сети как ще стане цялата работа.

Накара Лина да седне на земята до голямата круша и докато Алфред и Ида го наблюдаваха любопитно, Емил я върза здраво за дънера с дебело въже.

— Сега да те видя как ще тичаш — каза той, хвана канапа, който все още висеше от устата на Лина и го изтегли до точиларския камък, на който Алфред точеше косата, а таткото на Емил брадвите и ножовете. Емил върза канапа за дръжката на точилото и остана само да започне да върти.

— Сега няма да стане с едно бързо ПЛОП, а само с едно ДРРР. Постепенно, както ти искаш — обясни Емил.

Малката Ида потрепери, Лина се разхленчи и завайка, а Емил започна да върти дръжката. Канапът, който първо лежеше отпуснат на земята ставаше все по-къс и все повече се опъваше, а колкото повече се опъваше, толкова по-голям ставаше ужасът на Лина, но сега не можеше да хукне да бяга.

— Ей сега ще започне да прави ДРРР — обади се малката Ида, но в същия миг Лина изкрещя:

— Спри! Не искам!

И в миг тя извади от джоба на престилката си една малка ножичка и преряза канапа.

След това пак се срамуваше и съжаляваше, защото НАИСТИНА искаше да се отърве от този зъб. Всичко стана много глупаво. Емил и Алфред, и малката Ида бяха много недоволни и Емил рече:

— Дръж си го тогава твоя зъб! Каквото можах, направих!

Тогава Лина каза, че ако Емил се съгласи да опита поне още веднъж, тя нямало, за нищо на света, да измисли нови глупости.

— Защото този зъб трябва да се маха, пък ако ще цялата ми глава да отиде! — заяви Лина. — Дайте още канап!

Емил се съгласи да опита още веднъж, а Алфред и малката Ида се развеселиха, като чуха това.

— Мисля, че някакъв бърз начин все пак е най-добър — каза Емил, — но трябва да е такъв, че ти да не МОЖЕШ да му попречиш, дори ако се изплашиш.

И какъвто беше находчив, Емил бързо намисли как ще стане всичко.

— Ще те качим на покрива на обора и оттам ще скочиш в купата сено, а още по средата на пътя зъбът ще изскочи — ПЛОП.

— ПЛОП! — прошепна малката Ида и потръпна. Но макар, че беше обещала, Лина започна да се съпротивлява и не искаше да се качи на покрива.

— Такова страшно нещо можеш да измислиш само ти, Емиле! — викна тя и упорито остана да седи на кухненската стълба.

Но зъбът продължаваше да я боли като луд и най-сетне тя въздъхна тежко и се надигна.

— Е, хайде да опитаме,... но това ще ми струва живота!

Алфред бързо облегна стълбата на стряхата на обора и първо се покатери Емил. Той държеше здраво канапа и водеше Лина подире си като куче на каишка, тъй че тя трябваше послушно да се изкачи подире му, колкото и да се вайкаше.

Освен това, Емил носеше чук и един огромен пирон и след като закова пирона здраво в гредата, той върза канапа за него и всичко беше готово.

— Хайде скачай! — викна Емил. Бедната Лина седеше върху покрива сякаш бе яхнала кон, гледаше надолу и хлипаше сърцераздирателно. Долу виждаше Алфред и малката Ида с лица, обърнати към небето, към нея, в очакване да видят как тя ще падне от небето като комета право в купата сено... Лина се завайка още по-отчаяно.

— Не смея, това е последната ми дума, не смея!

— Щом като искаш да си задържиш ужасния зъб, прави каквото щеш! — ядоса се Емил.

Тогава Лина се разрева, та оглуши цяла Льонеберя, а после се изправи на разтрепераните си крака и застана до ръба на покрива, като се олюляваше напред-назад, подобно на дърво в буря, а малката Ида си затисна очите с ръка, защото не смееше да гледа.

— Олеле майчице! — хълцаше Лина. — Олеле майчице!

Би било много страшно да скочиш от покрива на обора, дори ако нямаш нито един единствен зъб в устата си, но като знаеш, че насред скока ще прозвучи едно ужасно ПЛОП, това е просто непоносимо.

— Скачай Лина! — провикна се Алфред. — Скачай най-сетне!

Лина пак се завайка и затвори очи.

— Аз ще ти помогна — обади се Емил, какъвто си беше добричък.

Само я боцна с показалец в гърба и Лина полетя от покрива със страшен писък.

Наистина, чуха едно тихо ПЛОП, но то бе, когато гвоздеят се изтръгна от гредата.

Лина лежеше в сеното, зъбът си стоеше на мястото, а гвоздеят висеше на другия край на канапа.

Сега вече Лина много се разсърди на Емил.

— Да измисляш пакости и поразии знаеш, но да извадиш един зъб, не те бива!

Все пак добре стана, че Лина се ядоса, защото в яда си отиде право при Пеле Ковача. Той хвана зъба с най-страшните си клещи — ПЛОП — зъбът изскочи, а Лина яростно го запрати върху бунището на Пеле и се запъти към къщи.

Само да не си помислите, че междувременно Емил остана бездеен. Алфред си легна да спи в тревата под крушата и в момента Емил не можеше да се забавлява с него. Затова отиде с малката Ида в спалнята, защото реши, че могат да си поиграят, докато се върнат майка и татко от черква и започнат да идват гостите.

— Хайде да си играем, че аз съм докторът от Марианелунд — предложи Емил, — а ти си едно болно детенце, което трябва да излекувам.

Ида веднага се съгласи. Съблече се и си легна в кревата, а Емил надникна в гърлото и я преслуша и изобщо се държа точно като доктора от Марианелунд.

— Каква болест имам? — попита Ида.

Емил се замисли. И внезапно се сети.

— Имаш тифис — рече той. — Това е страшна болест!

После си спомни какво му каза Кроса-Мая — че лицата на хората посинявали от тифуса. Тъй като много държеше на точността в такива случаи, Емил потърси нещо, с което да помогне на Ида да придобие подходящия цвят на болестта. Върху скрина стоеше мастилницата на мама, която тя използуваше, като записваше пакостите на Емил в своите тетрадки или пишеше писма и покани за настоятелско кафе. Впрочем, черновата за поканата още лежеше върху скрина. Емил прочете онова „либезно ви канят“ и много се възхити от майка си, която пишеше толкова хубаво и се изразяваше така изискано. Все пак, различаваше се от онуй писмо на Адриан, дето само успя да напише, че „видох Мечкъ“.

Черновата не трябваше вече на майка му, та Емил смачка хартията на малко топче и го мушна в мастилницата, а след като се напои с достатъчно мастило, той го извади, стисна го в юмрука си и тръгна към Ида.

— Сега ще видиш какво значи тифис. Ида — заяви той и Ида възторжено се разкикоти.

— Затвори си очите, да не ти влезе мастило в тях — каза Емил и на бърза ръка боядиса цялото лице на малката Ида в хубав син цвят, но предвидливо не боядиса кожата около очите, а остави две големи светли петна в собствения цвят на Ида. Тези светли петна сред синьото лице придаваха на Ида толкова страхотно болен вид, че чак Емил се изплаши — беше заприличала на онези страшни маймуни, които той видя на картинка в книгата „Животът на животните“.

— Бррр! — потръпна Емил. — Права е Кроса-Мая, тифисът наистина е страшна болест!

В това време откъм гората пристигна Кроса-Мая и до оградата на Катхулт срещна Лина, която се връщаше от Пеле Ковача.

— Как е? — попита Кроса-Мая с интерес. — Зъбът боли ли още?

— Отде да знам! — отговори Лина.

— Как може да не знаеш?

— Защото лежи върху бунището на Пеле Ковача, пустият му зъб! Надявам се да го боли, та да му се плаче!

Лина беше весела и далеч не толкова подута като преди. Тя отиде при крушата да покаже на Алфред дупката, а Кроса-Мая влезе в кухнята и се залови да приготвя кафето. Чу, че децата са в спалнята и отиде да поздрави малката Ида, която беше нейна любимка.

Но като видя своята любимка, която се открояваше ярко синя върху бялата възглавница, Кроса-Мая се провикна колкото й глас държеше:

— Какво означава това...?

— Тифис! — отговори Емил и тихичко се изкикоти.

В същия миг откъм пътя долетя тропот от коли. Връщаха се от черква майката и таткото на Емил заедно с всичките си гости и свещеника начело. След като разпрегнаха колите до конюшнята, всички потеглиха към къщата, жадни за кафе и в очакване на разни лакомства. Но на стълбата стоеше Кроса-Мая и викаше с писклив глас:

— Вървете си! Вървете си! Имаме тифис в стопанството!

Всички се заковаха на място, потресени и изплашени, но майката на Емил се обади:

— Какво говориш? Кой има тифус?

Изведнъж на вратата зад Кроса-Мая се появи малката Ида, със синьо лице и бели очила и само по ризка.

— Аз имам тифус! — заяви малката Ида и доволно се разкиска.

Всички започнаха да се смеят, с изключение на таткото на Емил. Той каза, като наблягаше на всяка дума:

— КЪДЕ Е ЕМИЛ?

Но Емил беше изчезнал. Не се появи до края на гощавката.

След като си хапна, свещеникът отиде в кухнята, за да утеши Кроса-Мая, която беше много сърдита и тъжна, че не се е оказало истински тифус. И тогава се случи нещо странно: след като я утеши, свещеникът видя вързопчето писма на Емил, което лежеше захвърлено върху един стол.

Свещеникът нададе радостен вик и грабна американското писмо от Адриан.

— Как е възможно да имате точно тази марка, която търся толкова отдавна!

Свещеникът събираше пощенски марки и много добре знаеше цената на редките марки. Сега предложи без да му мигне окото четирийсет крони за марката от Адриановото писмо.

Таткото на Емил хлъцна като чу такава огромна сума — как може да се платят четирийсет крони за такава мъничка хартийка! Той почти се ядоса и поклати глава... това е, вечният късмет на Емил! Сега щеше да се окаже, че старата кадифена кутийка СЪЩО е била добра покупка, дори най-добрата от всички Емилови сделки на вчерашния търг.

— За четирийсет крони мога да купя половин крава! — рече таткото на Емил на свещеника, сякаш го укоряваше.

Тогава Емил не изтрая повече в сандъка за дърва, където се криеше. Повдигна капака и подаде любопитно глава.

— Ако ще купиш половин крава — провикна се той, — предницата ли ще купиш, дето мучи, или задницата, дето размахва опашка?

— ВЪРВИ НЕЗАБАВНО В ДЪРВОДЕЛСКАТА БАРАКА, ЕМИЛЕ! — каза таткото на Емил.

И Емил отиде. Но преди това получи от свещеника четири новички банкноти по десет крони, а на следващия ден отиде в Бакхорва, даде им писмото от Адриан и половината пари, яхна коня си, изпроводен с благословии от стопаните на Бакхорва, и се прибра, за да се залови с нови пакости.

— Смятам да пообиколя и другите търгове — рече той, когато се прибра. — Какво ще кажеш, татко?

Татко му промърмори нещо, но никой не чу какво каза.

Обаче целия неделен следобед, след като си отидоха гостите, Емил седя в дърводелската барака и дялкаше сто и трийсетото си дървено човече, но внезапно се сети, че е неделя и всъщност не би трябвало да дялка. Може би не биваше да вади зъби и да боядисва някого в синьо. Емил сложи дървеното човече на полицата при другите, седна върху дръвника и докато навън започна да се здрачава, той се размисли за греховете си. Най-сетне сключи ръце и се помоли:

— Дядо Боже, направи да престана с пакостите си! Либезно моли Емил Свенсон, Катхулт, Льонеберя.