Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Емил от Льонеберя (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Än lever Emil i Lönneberga, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Сашо
Източник
bezmonitor.com

Издание:

Астрид Линдгрен. Емил от Льонеберя

Повести

Издателство „Отечество“, София, 1980

Библиотека „Смехурко“ №9

Превела от шведски: Теодора Джебарова

Художник: Бьорн Берг

Редактор: Лилия Рачева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Петър Балавесов

Коректори: Христина Денкова, Ганка Константинова

Първо издание. Шведска.

Код №11/9537646432/6256–6–80 Издат. номер 316

Дадена за набор на 28.V.1980 г. Подписана за печат на 14.VIII.1980 г.

Излязла от печат на 30.XII.1980 г. Формат 60/90/16

Печатни коли 19. Издателски коли 19. Усл. изд. коли 14,88

Цена неподвързана 1,11 лв. Цена подвързана 1,38 лв.

Издателство „Отечество“, бул. „Георги Трайков“ 2а

ДПК „Д. Благоев“ ул. „Н. В. Ракитин“ 2, София, 1980 г.

 

Astrid Lindgren. Emil i Lönneberga

Nya hyss av Emil i Lönneberga

Än lever Emil i Lönneberga

Rabén & Sjögren, Stockholm

© Теодора Джеберова, преводач, 1980

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

ВТОРНИК, 10 АВГУСТ,
КОГАТО ЕМИЛ ПУСНА ЖАБАТА В КОШНИЦАТА
И ПОСЛЕ НАПРАВИ ТАКИВА ПОРАЗИИ, ЧЕ ПОЧТИ НЕ Е ЗА РАЗПРАВЯНЕ

Горкият татко на Емил, просто да ти стане мъчно за него! Синът му сключи сума налудничави сделки, които се оказаха отлични, а самият той се прибра от търга само с една свиня, и представете си, това ужасно животно взе че се опраси една нощ, когато никой не очакваше, и от единайсетте прасенца веднага удуши десет, защото свинете понякога правят така. Сигурно и единайсетото прасенце щеше да отиде, ако Емил не го беше спасил. Защото тази нощ Емил се събуди от болки в стомаха и излезе навън, а когато минаваше край кочината чу отвътре квичене на новородено прасенце. Емил отвори вратата и пристигна в последната секунда. Да, в последната секунда изтръгна последното прасенце от жестоката му майка — наистина, много лоша свиня беше, но затова пък веднага се разболя от някаква странна болест и на третия ден умря. Горкият татко на Емил! Остана му едно единствено жалко прасенце — туй беше всичко от търга в Бакхорва, нищо чудно, че беше мрачен!

— Само подлост и мизерия има в Бакхорва — каза той вечерта на майката на Емил, когато се готвеха да си лягат в спалнята. — Някакво проклятие има по целия добитък, то си личи!

Емил лежеше в леглото си и като чу това, веднага подаде нос над ръба на леглото.

— Аз ще взема прасето — предложи той. — За мен няма никакво значение дали е проклето.

Но тези думи никак не се харесаха на таткото на Емил.

— Вечно искаш това и онова — каза той горчиво. — Ами аз? Аз НИЩО ли няма да имам?

Емил си млъкна и известно време не споменаваше прасето. Освен това, то беше едно необикновено жалко, дребно прасе, кльощаво и посиняло от студ и просто нямаше живот в него. Сигурно проклятието му отнема силата, мислеше си Емил, и му се струваше много страшно, че такова нещо може да сполети малки прасенца, дето не са сторили нищо лошо.

Майката на Емил беше на същото мнение.

— Горкото мъниче! — повтаряше тя, защото така казват в Смоланд, когато съжаляват някое дребно същество.

И Лина много обичаше животни, а особено много това прасенце.

— Горкото свинско мъниче — тюхкаше се тя, — сигурно скоро ще умре!

И това положително щеше да стане, ако Емил не беше занесъл прасето в кухнята, където му застла една кошница с парче от меко одеяло, даваше му мляко с биберон, и изобщо се държеше сякаш му е майка.

Алфред дойде, видя как Емил се мъчеше да храни малкия нещастник и го попита:

— Как върви прасето?

— Проклето е и не иска да яде — отговори Емил.

— Че кога успя да се ядоса и да стане проклето? — попита Алфред. Но Емил му обясни, че прасето не се било ядосало, а станало такова слабо и жалко, защото над него тегнело проклятие.

— Но аз ще го надвия — уверяваше ги Емил. — Зарекъл съм се да спася живота на това прасе!

И честна дума, той успя! Не мина много време и прасенцето се развесели, закръгли и стана розово, точно каквото трябва да бъде всяко прасенце.

— Гледай го ти мъничето, май че наистина ще се оправи — обади се Лина. „Мъничето“, каза тя и това име си му остана на прасенцето за цял живот.

— Да, наистина ще се оправи — каза таткото на Емил. — Добра работа свърши, Емиле.

Емил се зарадва, че татко му го похвали и използува случая да попита:

— Колко пъти трябва да му спася живота, за да ми го подариш?

Но таткото на Емил каза само „хм!“ и пак се намръщи, та Емил си замълча и известно време не споменаваше прасето.

Бяха пренесли Мъничето да живее в кочината, но то не обичаше да стои там. Предпочиташе да следва Емил по петите като куче и Емил го оставяше да си ходи на свобода почти през целия ден.

— Сигурно си мисли, че ти си му майка — рече малката Ида.

А Мъничето може би наистина така си мислеше, защото щом видеше Емил и се втурваше към него с ликуващо грухтене. Искаше все да е близо до Емил и най-обичаше от време на време да го чешат по гърба, а Емил никога не му отказваше.

— Много ми идва отръки да чеша прасета — казваше той.

После сядаше на люлката под черешовото дърво и чешеше Мъничето надлъж и нашир, а Мъничето стоеше с премрежени очи и току изгрухтяваше тихичко, за да разберат всички колко му е хубаво.

Летните дни идваха и си отиваха, черешите постепенно узряха над главата на Мъничето, докато го чешеха. Емил от време на време обираше по една шепа и му ги даваше, защото Мъничето много обичаше череши и много обичаше Емил — а освен това от ден на ден му ставаше все по-ясно, колко хубав може да е свинският живот, стига да попаднеш някъде, където има един Емил.

Емил също много обичаше Мъничето и го заобичваше все повече със всеки изминат ден и веднъж, както си седеше на люлката и го чешеше, взе да си мисли, колко МНОГО го обича и кого още обича освен него.

„На първо място Алфред — мислеше си той, — а после Лукас, и после Ида, и веднага след нея Мъничето... олеле, ами аз забравих мама... естествено МАМА,... е, тъй де... но иначе, все пак Алфред и Лукас, и Ида, и Мъничето“.

После Емил свъси вежди и потъна в размишление.

„Освен това, имам и татко, и Лина, — помисли си той. — Да-да, някои дни го обичам татко, но някои дни — никак. А за Лина просто не знам, нито я обичам, нито не я обичам... Горе-долу като котката!“

Разбира се, Емил продължаваше да прави пакости почти всеки ден и най-редовно си седеше в дърводелската барака, което става известно от сините тетрадки, изписани по това време. Но тъкмо сега, посред жътвата, майката на Емил беше много заета и затова понякога там пишеше само „Емил ф ДАРВОДЕЛСКАТА“, без да е описала защо.

Междувременно Емил свикна да взема със себе си Мъничето, колкото пъти седеше затворен в дърводелската барака, защото в компанията на едно забавно свинче времето минаваше по-бързо, а той не можеше през цялото време да дялка дървени човечета. Вместо това, той се залови да учи Мъничето на разни номера, каквито никой в цяла Льонеберя не би могъл да си представи, че ще успее да научи някакво си обикновено смоландско прасе. Емил го вършеше съвсем тайно, а Мъничето се оказа ученолюбиво и много доволно от цялата работа, защото колкото пъти научеше нещо ново, получаваше от Емил някое лакомство. Емил си имаше цял склад от курабийки, бисквити, сушени череши и разни други вкусни неща в една тайна кутия зад дърводелския тезгях, защото никога не се знаеше кога може да попадне в дърводелската барака, а не му се гладуваше без нужда.

— С малко хитрости и няколко сушени череши можеш да научиш едно прасе на каквото си искаш — обясни Емил на Алфред и Ида една събота вечер и им показа тайните номера на Мъничето, които никой още не бе видял. Това стана в беседката с люляците и представлението се превърна във велико събитие за Емил и Мъничето. Алфред и Ида седяха на пейката, зяпнали от изненада, като гледаха чудните способности на Мъничето. Такова прасе още не бяха виждали! Щом Емил му кажеше „Седни хубаво!“, то сядаше на задните си крака и вдигаше предните, точно като куче, а когато Емил заповядаше „Умри!“, то се просваше като мъртво и като му даваха сушени череши, протягаше дясното си копитце за благодарност.

Ида пляскаше с ръчички от възторг.

— Друго нещо знае ли? — попита тя любопитно.

Тогава Емил извика „Галоп!“ и Мъничето препусна около беседката, но на равни промеждутъци Емил се провикваше „Хоп!“ и тогава Мъничето правеше по един малък скок отвесно нагоре, а сетне продължаваше да тича, очевидно много доволно от себе си.

— Ах, колко е сладко! — повтаряше малката Ида и наистина, Мъничето изглеждаше много сладко, като правеше малките си подскоци около беседката.

— Но това не е естествено за едно прасе — рече Алфред.

Емил обаче, беше горд и доволен — такова прасе като Мъничето не съществуваше в цяла Льонеберя и в цял Смоланд, по този въпрос две мнения нямаше.

С течение на времето Емил научи Мъничето да скача на въже. Да сте виждали някога прасе да скача на въже? Сигурно не сте. И таткото на Емил не беше виждал. Но един ден отиде в стопанския двор и видя как Емил и Ида въртят някакъв стар воловарски ремък, а Мъничето скача ли, скача над ремъка и рита весело с малките си копитца.

— Много му е забавно — опита се да убеди баща си малката Ида, но той не се хвана.

— Прасета не бива да се забавляват! — отсече той. — От тях се прави коледна шунка! Ако скача така, то ще стане кльощаво като хрътка и да не съм видял повече такива работи.

Емил трепна и сърцето му се сви. Коледна шунка от Мъничето — такова нещо и през ум не му беше минало! Но сега се стресна и взе да се пита, дали туй не беше един от онези дни, когато не обичаше особено много татко си.

Беше вторник, 10 август, когато Емил реши, че не обича особено много татко си. Рано сутринта в този слънчев, топъл летен ден Мъничето скачаше на въже в стопанския двор, а таткото на Емил спомена за коледната шунка. Но после се запиля нанякъде, защото щяха да косят ръжта и таткото на Емил смяташе да остане до вечерта на ръжената нива.

— Каквото и да правиш, Мъниче — каза Емил, след като татко му си отиде, — остани си кльощаво като хрътка и може би ще спасиш кожата, иначе... ти не познаваш баща ми!

Емил прекара целия ден в тревоги за Мъничето и извърши само няколко прости, дребни пакости, които никой не забеляза. Накара Ида да седне в старото дървено корито, в което пояха конете и кравите, и го обяви за лодка в морето. После напълни цялото корито с вода и го обяви за лодка в морето с пробито дъно, а Ида се намокри до кости, от което й стана много весело. След това Емил започна да замерва с прашката си една купа плодов крем, който майка му бе сложила да изстива на прозореца на килера. Искаше да провери само, дали ще я улучи — можеше ли да предположи, че купата ще се счупи с гръм и трясък, но тя го стори. Майка му го затвори само за съвсем кратко време в дърводелската барака, отчасти защото й беше жал за него и отчасти защото искаше да го прати да занесе кафе и закуски на жътварите. Щяха да си го пият на нивата — такъв беше обичаят в цяла Льонеберя и в цял Смоланд и по всички стопанства пращаха децата да носят кафето.

Любими пратеници бяха смоландските хлапета, когато тръгваха с кошници, пълни с кафе и закуски през ливади и поляни по криволичещи пътечки, които завършваха до някоя малка, жалка нивичка, така осеяна с камъни, че просто да ти се доплаче. Е, смоландските хлапета не плачеха естествено, защото между камънаците растяха много диви ягоди, а те много обичаха диви ягоди.

Сега Емил и Ида също трябваше да отнесат кафето, тръгнаха навреме от къщи и закрачиха бързо, хванали здраво кошницата със закуските от двете страни. Но работата беше там, че Емил просто не можеше да отиде някъде по прекия път, а току кривваше насам и натам, ако имаше нещо за гледане, а дето отиваше Емил, там трябваше да отиде и Ида. Между другото, Емил заобиколи покрай тресавището, където винаги имаше много жаби и сега веднага си намери една. Искаше му се да я разгледа по-подробно, а освен това си каза, че жабата също има нужда от малко разнообразие, вместо да седи по цял ден в тресавището. Затова я пусна в кошницата със закуските и затвори капака, за да не може да избяга.

— Къде другаде да я държа?! — възрази Емил, когато Ида го попита дали е нужно да слага жабата точно в кошницата при закуските. — Джобовете ми са скъсани. Освен това ще я задържа само малко, после нека се връща в своето тресавище — каза той много разумно.

На ръжената нива таткото на Емил и Алфред косяха всеки с по една коса, а зад тях вървяха Лина и Кроса-Мая, сбираха ръжените стръкове, след като ги поваляше косата и ги връзваха на снопове. Така се правеше едно време.

Когато Емил и Ида най-сетне се появиха с кошницата, баща им не ги посрещна като любими пратеници, а напротив — скара им се, че са закъснели. Всички много държаха кафето да пристигне точно, когато станеше време за кафе.

— Затова пък сега ще ни се услади още повече — обади се Алфред, който искаше да заглади положението и да накара таткото на Емил да мисли за други неща. Ако някога сте сядали да пиете кафе на нивата в един топъл ден през август из околностите на Льонеберя, тогава знаете колко весело може да стане, когато всички седят заедно по камъните на шарена сянка и си говорят, и пият кафе, и ядат сандвичи, и си почиват. Но таткото на Емил все още беше сърдит и работата не се оправи, когато дръпна кошницата и отвори капака, защото жабата скочи право върху него и потъна в ризата му, която стоеше разкопчана заради жегата. Краката на жабката бяха много студени и това се стори твърде гадно на таткото на Емил. Той замахна с ръка от отвращение, но за нещастие улучи каната с кафето и я събори. Добре че Емил светкавично притича и я изправи, та изтече само малко кафе. Жабата не се виждаше. От уплаха беше се завряла в панталоните на таткото на Емил и когато той я усети, просто пощуря. Зарита на всички страни, дано накара жабата да излезе през крачола, но уви, каната с кафето му се изпречи отново на пътя. Тя отнесе един ритник и пак полетя, и ако Емил не беше се пресегнал мигновено да я изправи, щяха да правят почивка за кафе без кафе, а това нямаше да е приятно.

Жабата никак не държеше да остане там, където се намираше. Тя наистина се изхлузи през крачола и Емил я прибра. Но таткото ВСЕ ОЩЕ му се сърдеше. Мислеше, че това с жабата е пак някоя от обикновените пакости на Емил, а всъщност не беше. Емил предполагаше, че Лина ще отвори кошницата и ще се зарадва до дъното на душата си, като види малката сладка жабка. Споменавам всичко това, за да разберете, че на Емил не винаги му беше лесно, а понякога го набеждаваха за пакости, които изобщо не бяха пакости. Човек наистина можеше да се запита, как си я мислеше таткото на Емил: къде би могъл Емил да държи жабата? След като имаше дупки и на двата си джоба.

А Лина вечно повтаряше, като говореше за Емил:

— Никога не съм виждала такова хлапе, дето само пакости прави. Ако пък не прави пакости, все нещо ще му се случи!

„Все нещо ще му се случи!“ — права беше Лина! И за доказателство ще видите какво стана по-късно през този ден. Тогава на Емил му се случи такова нещо, че почти не е за разправяне и цяла Льонеберя дълго време се вайкаше и тюхкаше заради него. А всъщност цялата работа се дължеше само на туй, че майка му беше такава добра стопанка и че през тази година в Катхулт се родиха толкова много череши. Но виновен ли беше Емил било за едното, било за другото — не, просто така се случи, че лошо си изпати!

Майката на Емил умееше неповторимо да прави сладка и сиропи, и компоти и успяваше да използува всички плодове, които никнеха в гората и всичко, което растеше в градината. Тя береше червени и сини боровинки, и малини додето отмалееше, вареше ябълково пюре и компот от круши, правеше желе от грозде и сладко от касис и какви ли не сиропи, а освен това гледаше да има сушени плодове за цялата зима, за да прави своя прочут ошав. Сушеше в голямата кухненска печка ябълки, круши и череши, после ги връзваше на вързопчета в бели ленени кърпи и ги закачваше да висят от тавана на бараката, която служеше за килер — този килер беше същинска радост за очите.

Тъкмо когато най-усилено беряха черешите, на гости в Катхулт пристигна изтънчената госпожа Петрел от Вимербю и тогава майката на Емил се оплака от всичките тия пусти череши, с които просто вече не знаеше какво да прави.

— Смятам, че би могла да приготвиш черешово вино, Алма — предложи тогава госпожа Петрел.

— Опазил ме бог! — възкликна майката на Емил.

Не искаше да чуе и дума за черешово вино. Катхулт беше стопанство на трезвеността. Таткото на Емил не близваше никаква силна напитка, дори и бира не пиеше, освен когато го черпеха по пазарите и други места, защото тогава нямаше как да откаже. Какво да стори, когато някой настояваше да го черпи с бира — една, а понякога и две бутилки! Нали можеше на бърза ръка да пресметне, че две бири струват трийсет ере, а как се изхвърлят току-така трийсет ере? Затова не му оставаше друго, освен да се насили и да пие. Но той никога не би й позволил да прави черешово вино, майката на Емил го знаеше много добре, и обясни на госпожа Петрел. Тогава госпожа Петрел възрази, че дори ако в Катхулт никой не пие вино, положително ще се намерят хора, които нямат нищо против една чашка. Самата тя например с удоволствие би приела няколко бутилки черешово вино и защо тогава майката на Емил да не заложи тихомълком една делва с череши да втасват в някой тъмен кът на мазето при картофите — там никой нямаше да я види. Щом като се избистрело, госпожа Петрел щяла да дойде пак, за да вземе своето вино и щяла да заплати много добре.

Майката на Емил трудно отказваше, когато някой я молеше за нещо, а както вече казахме, тя беше много добра стопанка, която искаше да използува всичко, а вече бе изсушила повече череши, отколкото биха й потрябвали. И не щеш ли, додето се усети, тя обеща на госпожа Петрел да й направи черешово вино. Но майката на Емил не вършеше тайни неща и разказа истината на таткото на Емил, а той помърмори, помърмори, пък най-сетне каза:

— Прави каквото щеш! Впрочем, колко каза че ще ти плати?

Госпожа Петрел не беше споменала нищо точно. Но от няколко седмици нейното вино кипеше в мазето за картофи и тъкмо в този августовски ден майката на Емил реши, че е готово. Сега му беше времето да го налеят в бутилки. Тя сметна за удобно да го направи, докато таткото на Емил е на ръжената нива, та да не види и да не се чувства виновен, че в неговия дом се правеше вино.

На бърза ръка майката на Емил строи десет бутилки на масата в кухнята, като смяташе да ги сложи в някоя кошница и да ги скрие в мазето при картофите, където никому нямаше да навредят, а госпожа Петрел можеше да дойде, когато иска, да си ги прибере.

Черешите, от които бе направено виното, майката на Емил изсипа в една кофа и я сложи пред кухненската врата, точно когато Емил и Ида се прибираха от ръжената нива с кошницата от закуските.

— Емиле, вземи кофата — обади се майката на Емил — и върви да заровиш тези череши в бунището.

Какъвто си беше послушен, Емил веднага тръгна. Но бунището лежеше точно зад кочината, а в кочината седеше Мъничето и скучаеше. Щом зърна Емил, то страшно се разгрухтя, за да разбере Емил, че му се иска да излезе и да си поиграе с него.

— Ще те пусна — рече Емил и сложи кофата на земята. Отвори малката вратичка на кочината и Мъничето се втурна навън с ликуващо грухтене. Моментално завря зурлата си в кофата, защото помисли, че Емил му носи храна. Чак тогава Емил се замисли върху онова, което каза майка му: да зарови черешите в бунището. Чудна работа, в Катхулт никога не заравяха нещо, което ставаше за ядене. А тези череши очевидно бяха вкусни. Мъничето набързо изяде доста от тях. Емил реши, че майка му иска да се заровят черешите в бунището само за да не се мяркат пред очите на татко му, когато се върне след малко от ръжената нива.

„Ами тогава защо да не ги изяде Мъничето — помисли си Емил, — след като просто лудее за череши!“

По всичко личеше, че тъкмо тези череши особено много се усладиха на Мъничето. То грухтеше възторжено и така лапаше, че цялата му зурла почервеня. За да му е по-удобно, Емил изсипа черешите на земята. Но тогава пристигна петелът и пожела да се присъедини към угощението. Мъничето го погледна злобно, но не го прогони и петелът закълва череши с всички сили. После довтасаха и кокошките с Куцата Лота начело, за да видят какви вкусотии е намерил петелът, но не постигнаха нищо. Мъничето и петелът ги подгонваха безмилостно, колкото пъти протегнеха напред човките си. Разбра се, че петелът и Мъничето искат да запазят тези особено вкусни череши само за себе си.

Емил седеше до тях върху обърнатата кофа. Свиркаше си на тревичка и просто не мислеше за нищо. Но изведнъж изненадано забеляза, че петелът бавно се строполи на земята. Направи няколко опита да се изправи, но не успя. Надигаше се наполовина, ала веднага пак забиваше глава в земята и накрая се отказа. Прогонените кокошки стояха скупчени встрани и като забелязаха колко странно се държи техният петел, тревожно се разкуткудякаха. Това раздразни петела и той разярено се опули — нима нямаше право да лежи и се валя където му харесваше?

Емил не можа да разбере какво е прихванало петела, но му дожаля за него, та отиде да го вдигне и го изправи на крака. А петелът постоя известно време, като се олюляваше напред-назад, сякаш искаше да провери дали го държат краката, но внезапно като че ли го обзе някаква лудост, изкукурига, запляска наперено с криле и с пронизителни крясъци хукна към кокошките. А кокошките побягнаха и трескаво се опитаха да се спасят, защото забелязаха, че техният петел е полудял. Емил също го забеляза и така потресено наблюдаваше дивашкото поведение на петела, че не обърна внимание на Мъничето. Петелът бил полудял! Ако наистина някой изведнъж беше полудял, туй бе Мъничето! То също искаше да гони кокошки, препусна по петите на петела и квичеше, сякаш го колят. Емил стоеше като гръмнат, просто не разбираше какво става. Мъничето грухтеше и квичеше на висок глас докато тичаше и по всичко личеше, че му е весело, но с краката му ставаше нещо много странно. Те се мятаха ту насам, ту натам, сякаш Мъничето не можеше да ги овладее и по всяка вероятност също би паднало на земята, ако всеки път когато политаше, не правеше по един подскок, както бе го научил Емил, и това му помагаше да запази равновесие.

Но човек наистина трябваше да съжали кокошките. Никога не бяха виждали прасе да се държи по такъв начин и сега хукнаха да бягат, за да спасят живота си. Ужасеното им куткудякане звучеше просто сърцераздирателно! Горките кокошки — не стига, че петелът им бе полудял, но и едно побесняло прасе ги гонеше с високи скокове и зловещо изблещени очи — това вече бе твърде много!

Да, наистина бе твърде много! Емил знаеше, че от уплаха може да се умре и изведнъж видя как една подир друга кокошките се просваха на земята и оставаха неподвижни и безжизнени. Цялата трева беше осеяна с мъртви кокошки, лежаха там — бели и вцепенени — и представляваха ужасна гледка. Емил изпадна в отчаяние и се разплака. Какво щеше да каже мама, като дойде и намери своите кокошки в това състояние? Куцата Лота, неговата собствена кокошка, също представляваше мъртво бяло вързопче и Емил я вдигна с плач — да-да, умряла беше, никакъв живот нямаше в нея! Горката Куца Лота, свърши се с нея и с многото й вкусни яйца! На Емил не му оставаше нищо друго, освен да й устрои колкото е възможно по-бързо едно тържествено погребение. Той вече си представяше какво ще пише на надгробния й камък:

„ТУК ПОЧИВА КУЦАТА ЛОТА, ИЗПЛАШЕНА ДО СМЪРТ ОТ МЪНИЧЕТО“.

Емил се чувствуваше много огорчен от Мъничето, сега щеше да заключи това чудовище в кочината и никога повече нямаше да го пуска навън. Междувременно Куцата Лота можеше да остане в бараката за дърва. Емил я отнесе там с нежни ръце и я положи върху дръвника, нека дочака там своето погребение, горката Лота! Когато излезе от бараката, Емил видя, че петелът и Мъничето бяха се върнали при своите череши — да-да, чудесни момчета! Първо да изплашат до смърт кокошките, а сетне да си продължат угощението сякаш нищо не е било! Петелът поне трябваше да има толкова съзнание, че да се натъжи, след като с един удар загуби всичките си жени, но той очевидно не беше много разстроен.

Обаче яденето на череши, не продължи дълго.

Изведнъж петелът отново се повали на земята, а веднага след него и Мъничето. Емил беше толкова сърдит и на двамата, че хич не го беше грижа дали са живи или мъртви, но забеляза, че не бяха толкова мъртви като кокошките. Петелът издаваше тихи звуци и подритваше с крака, а Мъничето — макар че лежеше със затворени очи — от време на време се опитваше да ги отвори и като че ли хъркаше.

Из тревата се търкаляха още много череши и Емил лапна една. Тя нямаше същия вкус както обикновените череши, но честна дума, много му се услади! Как можа да й хрумне на мама, че такива вкусни череши трябвало да се заровят?

Мама, да! Той трябваше да отиде да й каже за нещастието с кокошките. Но нямаше никакво желание да го направи. Не сега. Замислено налапа още няколко череши,... а след това още няколко... не, нямаше да отиде веднага!

Междувременно майката на Емил приготви в кухнята вечеря за жътварите и всички се прибраха, таткото на Емил, и Алфред, и Лина, и Кроса-Мая, уморени и гладни след дългия работен ден. Седнаха около кухненската маса. Но мястото на Емил остана празно и майка му се сети, че доста отдавна не е виждала синчето си.

— Лина, я виж дали Емил не е при Мъничето — каза майката на Емил.

Лина тръгна и дълго време не се върна. Когато най-сетне отвори вратата, тя застана на прага и изчака всички да я погледнат. Искаше всички наведнъж да чуят невъобразимата вест, която трябваше да им съобщи.

— Какво ти става? Защо стоиш там? Да не се е случило нещо? — попита майката на Емил. Лина се подсмихна под мустак:

— Дали се е случило нещо ? Просто не знам какво да ви кажа, но кокошките положително са мъртви! Петелът е пиян! Мъничето е пияно! А що се отнася до Емил...

— Какво му е на Емил? — попита майката на Емил разтревожено.

— Емил — каза Лина и си пое дълбоко въздух. — Емил също е пиян.

Олеле, каква суматоха настана в Катхулт, почти не можеше да се опише!

Таткото на Емил се караше и крещеше, майката на Емил плачеше, малката Ида плачеше, Лина също плачеше, но само заради другите, Кроса-Мая охкаше и се вайкаше и дори не остана да си дояде вечерята, защото искаше веднага да хукне из селото и да разкаже на всички от първия до последния:

— Ох-ох-ох, горките Свенсонови от Катхулт, тази напаст Емил се напил до козирката и изтрепал всички кокошки, ох-ох-ох!

Само Алфред прояви малко разум. Той хукна навън с другите, когато Лина донесе страшната вест и намери Емил проснат в тревата до Мъничето и петела — да, Лина имаше право, Емил наистина беше пиян. Лежеше подпрян върху Мъничето, очите му се събираха на носа и явно му беше много зле. Майката на Емил избухна в луд плач, като видя своето, жалко, нещастно момче и понечи веднага да го занесе в спалнята, но Алфред, който разбираше от тези неща, се обади:

— За него ще е по-добре да остане на чист въздух!

После Алфред седя цяла вечер на стъпалата пред ратайската колиба с Емил в скута си, помагаше му когато му се повръщаше и го утешаваше когато плачеше, защото Емил от време на време идваше на себе си и започваше да оплаква своята лошотия. Беше дочул, че е пиян, макар и да не разбираше как е станала тази работа. Емил не знаеше, че когато се прави вино от череши и то втаса, тогава черешите се напълват с онова, от което човек се напива. Именно затова майката на Емил му каза да зарови черешите в бунището, но вместо да го стори, той яде от тях, и не само той, а също петелът и Мъничето, та затуй сега лежеше като парцал в прегръдките на Алфред.

Дълго време лежа той така. Свечери се, слънцето залезе и луната изгря над Катхулт, а пък Алфред все още седеше там с Емил.

— Как си, Емиле? — попита Алфред, като видя, че Емил по едно време размърда очи.

— Все още съм жив — отвърна Емил с отпаднал глас, а подир малко добави шепнешком:

— Но ако умра ще оставя Лукас на теб, Алфред.

— Не бой се, няма да умреш — успокои го Алфред.

Не, Емил наистина не умря, нито Мъничето, нито петелът.

Та дори и кокошките не умряха, което беше най-странното. Насред цялата бъркотия и тревога, майката на Емил изпрати малката Ида да донесе един кош дърва. Ида плачеше като тръгна, защото тази вечер наистина беше много тъжна, а се разплака още по-силно, като влезе в бараката за дърва и видя Куцата Лота да лежи мъртва върху дръвника.

— Горкичката ми Лота! — изхлипа Ида. Тя протегна крехката си ръчица и помилва Лота. И, представете си, Лота се размърда! Отвори очи, разкудкудяка се ядосано, скочи от дръвника, като пърхаше с криле и озлобено закуцука към вратата. Ида стоеше изненадано и просто не знаеше какво да мисли — ами ако имаше вълшебни ръце, които умееха да връщат умрелите към живота?

В тревогата за Емил никой не намери време да се погрижи за кокошките и те все още лежаха из тревата. Но сега дойде Ида, потупа ги една подир друга и всичките трепнаха и оживяха, защото изобщо не бяха умрели, а само припаднали от ужас, когато Мъничето ги подгони — ей такива неща вършат кокошките понякога.

А Ида влезе горда в кухнята, където седяха майка й и баща й, тъжни и разплакани — сега и тя можеше да им съобщи една вест.

— А пък аз събудих кокошките от мъртвите — заяви тя доволно.

На другата сутрин не само петелът, но и Мъничето и Емил се бяха пооправили. Само че петелът три дни не можа да кукурига. Опитваше се от време на време, но не излизаше никакво „кукуригу“, а само някакъв ужасен дрезгав звук, от който той много се смущаваше. Кокошките всеки път го поглеждаха с упрек и петелът отиваше да се крие в храстите и да се срамува.

Мъничето никак не се срамуваше. Но Емил цял ден имаше гузен вид, а Лина на всичкото отгоре го дразнеше.

— Да се напиеш, пък и да легнеш с прасето, хубава работа! Пияни свине, това сте и двамата, и отсега нататък така ще ви викам.

— Съветвам те да не го правиш! — каза Алфред и погледна Лина така строго, че тя си замълча.

Но историята още не беше приключила. Късно след обяд в двора на Катхулт влязоха трима навъсени мъже — идваха от Въздържателското дружество на Льонеберя. Сигурно не знаете какво значи това Въздържателско дружество, но мога да ви кажа, че едно време то беше нещо много необходимо, не само в Льонеберя, а и в цял Смоланд. Членовете на Въздържателското дружество се бореха против ужасното пиянство, което на времето е направило нещастни много хора и ги съсипва до ден днешен.

Вайкането на Кроса-Мая бе развълнувало Въздържателското дружество и ето, че идваха тези трима мъже и искаха да говорят с майката и таткото на Емил. Решили, че няма да е зле, ако Емил дойде вечерта на събрание във Въздържателското дружество, за да го насочат към по-трезвен живот. Майката на Емил ужасно се ядоса и им каза точно как стоят нещата с Емил и черешите, но тримата въздържатели все пак изглеждаха много загрижени и един от тях заяви:

— Добре, ама то се вижда накъде вървят нещата с Емил! Няма да му навреди да го нахокат хубаво довечера.

Таткото на Емил се съгласи. Не му беше приятно и нямаше никак да е весело да застане пред всички хора на събранието и да се срамува заради своя син, но може би наистина беше необходимо да отиде, за да тръгне Емил по пътя на трезвеността.

— Ще го заведа — промърмори таткото на Емил навъсено.

— Не, щом трябва да отиде, ще го заведа аз! — заяви майката на Емил, не си поплюваше жената! — Това проклето вино направих аз и никой друг и затова няма нужда ти да страдаш заради него, Антоне. Всъщност само аз имам нужда от конско евангелие за трезвеност, но мога да доведа и Емил, ако смятате че е необходимо.

С настъпването на вечерта облякоха на Емил празничния костюм, а той нахлупи „шапкътъ“ си, защото нямаше нищо против да го вкарат в правия път. Много обичаше да ходи където имаше много хора.

Мъничето беше на същото мнение. Когато Емил и майка му потеглиха, Мъничето се втурна подире им и искаше да ги придружи. Но Емил му заповяда „Умри!“ и Мъничето легна послушно на пътя и остана там неподвижно, но дълго гледа подир Емил.

Трябва да ви кажа, че тази вечер салонът на Въздържателското дружество беше претъпкан! Цяла Льонеберя искаше да присъствува, за да насочи Емил към трезвеност. Хорът на дружеството стоеше на подиума и когато Емил прекрачи прага, запя с пълен глас:

„О, момко, с чашата в ръка,

а в нея смъртната отрова...“

— За каква чаша ми говорят! — каза майката на Емил сърдито, но само Емил я чу.

Когато песента свърши, някакъв мъж застана и говори дълго и сериозно на Емил, а накрая го попита дали иска да даде обет за трезвеност до края на живота си.

— Защо пък да не дам — рече Емил.

В същия миг откъм вратата долетя весело грухтене и Мъничето нахълта в галоп. Тихичко беше проследило Емил и довтаса! Много се зарадва като зърна Емил на първата редица и се втурна към него. Но в залата настана голям смут. Досега във Въздържателското дружество не беше влизало прасе и членовете не искаха да го допуснат. Струваше им се неподходящо в такива случаи да присъствуват прасета. Но Емил заяви:

— И то би трябвало да даде обет за трезвеност, защото яде повече череши от мен.

Мъничето сега изглеждаше прекалено весело, та Емил му заповяда „Седни хубаво!“ и за най-голяма изненада на льонеберчани Мъничето седна на задните си крака точно като куче. Изглеждаше много кротко и добричко. Емил извади няколко сушени череши от джоба си и му ги даде, а льонеберчани просто не повярваха на очите си, когато прасето веднага протегна дясното си копитце в знак на благодарност.

Всички така се увлякоха да гледат Мъничето, че едва не забравиха обета за трезвеност. Самият Емил трябваше да ги подсети.

— А сега какво, ще обещавам ли нещо, или няма?

След това Емил обеща „ЗА ВЕЧНИ ВРЕМЕНА ДА СЕ ОТКАЖА ОТ СИЛНИ НАПИТКИ И ПО ВСЯКАКЪВ НАЧИН ДА РАЗВИВАМ ДЕЙНОСТ ЗА РАЗПРОСТРАНЯВАНЕ НА ТРЕЗВЕНОСТТА СРЕД МОИТЕ СЪГРАЖДАНИ“. Тези изискани думи означаваха, че Емил никога през живота си нямаше да близне ракия и щеше да помага на други хора да станат въздържатели.

— Слушай, Мъниче, това важи и за теб! — каза Емил, след като даде обета, а по-късно в Льонеберя разправяха, че никой освен Емил не е давал обет за трезвеност заедно с прасе.

— Но това момче от Катхулт, то изобщо си е особено — казваха хората.

Когато Емил се прибра и влезе в кухнята, следван по петите от Мъничето, татко му седеше там самотен и в светлината на газената лампа Емил видя, че е плакал. През целия си живот Емил не беше виждал баща си да плаче и това никак не му хареса. Но после татко му каза нещо, което извънредно много му хареса.

— Слушай, Емиле — рече той, хвана Емил здраво за раменете и го загледа право в очите. — Ако ми обещаеш да останеш въздържател през целия си живот, ще ти подаря това проклето прасе... впрочем не мога да си представя, че по него има някакво вкусно месо, след всичките му лудории и пиянства.

Емил така се зарадва, че се разтича из кухнята.

Обеща още веднъж да бъде трезвен до края на дните си. И наистина удържа на думата си. Такъв въздържателен председател на общинския съвет, какъвто стана Емил, не бяха виждали нито в Льонеберя, нито в цял Смоланд, та може би не беше толкова лошо, че изяде пияните череши в онзи летен ден, когато беше малък.

Същата вечер Емил лежа дълго буден и си бъбреше с Ида.

— Сега си имам кон и крава, и прасе, и кокошка! — заяви той.

— Кокошката аз ти я съживих от мъртвите — напомни му малката Ида и Емил й благодари за това.

Той се събуди много рано на другата сутрин и чу, че Алфред и Лина си пият кафето и разговарят в кухнята. Веднага скочи от леглото, защото искаше да разкаже на Алфред, че е получил Мъничето.

— Животновъдът Емил Свенсон! — каза Алфред и се разсмя. А Лина вирна глава и запя една песничка, която бе измислила преди малко, докато доеше кравите. Ето какво запя тя:

„А майка му го заведе при въздържателите,

и там от пияна свиня той стана човек,

и даде обет да остане трезвен,

и получи прасето, което сам той беше преди.“

По-глупава песен не може да се измисли! „И ПОЛУЧИ ПРАСЕТО, което сам той беше преди“, това звучи ужасно глупаво, но Лина не можеше да измисли нещо по-хубаво.

Стана време Алфред и Лина да тръгнат за ръжената нива заедно с таткото на Емил и Кроса-Мая.

Майката на Емил си остана сама в къщи с децата. Беше доволна, защото госпожа Петрел смяташе да дойде да вземе своите бутилки с вино и майката на Емил предпочиташе таткото на Емил да не се мярка, когато става това.

„Колко ще е хубаво, когато тези бутилки се махнат от къщи“, мислеше си майката на Емил, докато си вършеше работата в кухнята. Госпожа Петрел можеше да дойде всеки момент. Тя очакваше вече да чуе шума от колелата откъм пътя. Но, чудна работа, чу съвсем друго нещо — някакво трещене като от счупено стъкло, което се носеше откъм мазето за картофи.

Тя погледна през прозореца и видя Емил. Държеше машата, а пред него стоеше цялата редица бутилки и той ги удряше подред, та парчетата летяха на всички страни и виното се лееше.

Майката на Емил отвори прозореца и се провикна:

— За бога, Емиле, какво правиш!

Емил спря за миг, само колкото да отговори на майка си:

— Развивам дейност на трезвеност! — заяви той. — И реших да започна от госпожа Петрел.