Джек Лондон
Белия зъб (8)

Пета глава
ЗАКОНЪТ НА ХИЩНИЦИТЕ

Вълчето се развиваше бързо. То си отпочина два дни и после пак излезе от пещерата. Тоя път то попадна на малкото невестулче, чиято майка беше изядена от вълчицата с негова помощ. Сега то се погрижи и невестулчето да иде при майка си. Вълчето не се загуби. Когато се умори, само намери пътя, стигна до пещерата и легна да спи. Оттогава то почна да излиза всеки ден и странствуваше все по-далече от леговището.

Вълчето вече можеше да преценява точно силите и слабостите си и знаеше кога да действува смело и кога предпазливо. Намираше за по-целесъобразно винаги да бъде предпазливо освен в онези редки случаи, когато, обзето от смелост, даваше воля на своите невинни пристъпи на ярост и на прищевките си.

Всеки път, когато срещаше някоя самотна полярна яребица, вълчето се превръщаше в свирепо, необуздано зверче. Никога не забравяше да отвръща със свирепо ръмжене на крясъците на оная катеричка, която беше срещнало неотдавна при поваленото дърво. А видеше ли някоя еленова птица, неизбежно изпадаше в бясна ярост, защото още не беше забравило как една от тия птици го беше клъвнала по носа.

И все пак, когато се чувствуваше застрашено от някой друг хищник, който бродеше наоколо, оставаше безразлично дори към еленовата птица. То не забравяше ястреба, а неговата движеща се сянка винаги го караше да припълзява към близките храсти. Вече не креташе тромаво, както преди, а беше придобило дебнещата и плъзгаща се походка на майка си и се движеше леко, без видимо усилие, но всъщност с измамна, трудно забележима бързина.

Всичките му успехи в ловуването бяха само в началото. Седемте малки яребичета и дребното невестулче, това беше целият му лов. Желанието му да убива растеше с всеки нов ден и то си точеше зъбите за катеричката, която бъбреше сладкодумно и винаги предупреждаваше всички диви твари за приближаването на вълчето. Но катеричките се катерят тъй леко по дърветата, както леко излитат и птиците в небето, и на вълчето не оставаше друго, освен да се опита да издебне и улови катеричката на земята.

Вълчето изпитваше голямо уважение към майка си. Тя намираше месо и никога не забравяше да му донесе неговия дял. При това тя не се боеше от нищо. То не разбираше, че нейното безстрашие се дължи на опит и знания. За него смелостта на вълчицата означаваше сила. Майка му беше олицетворение на силата; и колкото повече растеше вълчето, толкова по-осезателно чувствуваше тая сила в резките назидателни удари на нейната лапа; а укорителното блъскане с муцуната беше заменено с остро захапване със зъби. То уважаваше майка си и за тия й прояви. Тя го принуждаваше да й се покорява и колкото повече растеше вълчето, толкова по-нетърпелива ставаше тя с него.

Отново настъпи глад, но тоя път вълчето вече ясно съзна ваше болките от глада. Вълчицата просто измършавя от непрестанно ловуване. Тя вече много нарядко спеше в пещерата и прекарваше по-голямата част от времето в напразно дирене на плячка. Гладуването не беше особено продължително, но пък затова беше твърде тежко. Вълчето не намираше нито капка мляко в майчините си гърди, а и не успяваше да улови дори и късче месо.

По-рано то ловуваше на шега, за удоволствие, а сега диреше плячка с извънредно старание, но нищо не можеше да намери. Тези неуспехи всъщност ускоряваха развитието му. То изучаваше навиците на катеричката по-внимателно и гледаше по-ловко да я издебне и улови. Изучаваше и полските мишки и се опитваше да рови в дупките им и да ги изкарва навън. Научи много неща за навиците на еленовите птици и кълвачите. Дойде време, когато сянката на ястреба не го плашеше и не го караше да пропълзява към храсталака. Вълчето беше станало по-силно, по-умно, по-самоуверено, дори и дръзко. Веднъж то седна на задните си лапи в една открита полянка, за да предизвика ястреба да се спусне от небето. То знаеше, че там нейде, във висините, лети дивеч — дивеч, тъй нужен за празния му стомах. Ястребът отказа да се спусне към него, за да премерят силите си, и вълчето пропълзя в храстите, като скимтеше от разочарование и глад.

Най-после настана край на гладните дни. Вълчицата донесе месо в леговището. Месото беше някак си особено, съвсем различно от онова, което беше донасяла досега. Беше едно малко рисче, почти на неговата възраст, но не тъй едро. И цялата плячка беше само за него. Вълчицата беше уталожила глада си някъде по пътя — то не знаеше, че тя беше изяла всички братчета и сестричета на малкия рис, нито пък имаше представа колко отчаяно дръзка беше тая нейна постъпка. Знаеше само, че малкото животно с кадифена козина е месо, и започна да го яде. Всяка нова глътка го изпълваше с щастие.

Пълният стомах предразполага към бездействие и вълчето се излегна в пещерата до хълбока на майка си и заспа. Пробуди се от нейното ръмжене. Никога не беше чуло майка си да ръмжи тъй страшно. Може би през целия си живот тя не беше ръмжала по-страшно от сега. А имаше причина за това и никой не я знаеше тъй добре, както тя. Никой не можеше безнаказано да похити леговището на риса. И сега при ярката светлина на следобедното слънце вълчето видя майката рис, която беше приклекнала пред входа на пещерата. Козината по целия му гръб настръхна. Страшно беше и нямаше нужда инстинктът да му подсказва това. И ако видът на звера беше недостатъчен да го убеди, яростният гняв на неканената гостенка, започнал с ръмжене и извисил се в дрезгав вой, беше сам по себе си достатъчно убедителен.

Цялата жизненост на вълчето се надигна в него, то се изправи на нозе, застана до майка си и храбро изръмжа, но тя го блъсна най-позорно и го отхвърли зад себе си. Ниският свод на пещерата не позволяваше на риса да се хвърли със скок и той бързо пропълзя към вълчицата, но тя се хвърли върху му и го притисна към земята. Вълчето видя само част от борбата между тях. Грозно ръмжене, съскане и вой изпълниха пещерата. Двата звяра се биеха и блъскаха. Рисът дереше и пореше с нокти и зъби, а вълчицата нападаше само със зъби.

По едно време вълчето се хвърли и впи зъби в един от задните крака на риса. То стискаше челюстите и ръмжеше свирепо. Без да съзнава, то с тежестта на тялото си спъваше движенията на риса и с това помагаше на майка си. При една промяна в положението на борещите се вълчето се намери здраво притиснато под телата им и отпусна зъби от крака на риса. В следния миг двете майки отскочиха на известно разстояние една от друга и преди да се хвърлят отново в бой, рисът удари вълчето с огромната си предна лапа, раздра и оголи до кости плешката му и го запрати презглава към стената. Вълчето писна от болка и уплаха и ревът му увеличи още повече силната врява, която изпълваше пещерата. Но борбата продължи тъй дълго, че то имаше достатъчно време да се нареве в пълна мяра и дори отново да почувствува прилив на смелост, и краят на борбата го завари пак да държи здраво в челюстите си задния крак на риса и да ръмжи свирепо през зъби.

Рисът бе мъртъв, но вълчицата беше крайно отпаднала и изтощена. Изпървом тя погали вълчето и почна да ближе раненото му рамо, но загубата на толкова много кръв в борбата беше отнела и сетните й сили и тя прекара почти цяло денонощие до тялото на мъртвия си врат — съвсем неподвижна, едва дишайки. Цяла седмица след това тя излизаше от пещерата само когато й се пиеше вода, а и тогава пристъпваше бавно, защото и най-малкото движение й причиняваше болка. В края на седмицата от риса не беше останало нищо, а и раните на вълчицата бяха зараснали дотолкова, че тя може да тръгне отново на лов.

Рамото на вълчето беше изтръпнало от възпалената рана и за известно време то понакуцваше от страшния удар на риса. Сега обаче светът му се струваше съвсем различен отпреди. То бродеше насам-натам с нараснала самоувереност и с чувство на гордост, непознато в дните преди борбата с риса. То беше видяло живота от неговата страшна, свирепа страна; беше участвувало в жестока борба; беше впило зъби в тялото на неприятеля; и все пак беше останало живо. Поради всичко това то започна да се държи по-смело, дори донякъде предизвикателно, което беше нещо ново в него. Вече не се боеше от по-дребните животни и беше загубило част от предишната си плахост, но неизвестното все още го държеше нащрек с всевъзможните си тайни и ужаси — необозрими и вечно дебнещи.

Вълчето започна да придружава майка си в странстванията й да дири плячка и често виждаше как тя убива жертвата; дори започна да взема участие в лова. Макар и твърде смътно, то разбра по свой начин закона на хищниците. На тоя свят имаше два вида живи същества: първите бяха от неговата собствена порода, а вторите — от чуждата порода. Към неговата порода принадлежаха майка му и то самото. Към чуждата порода се числяха всички останали живи същества, които се движеха. Но живите твари от другата порода се разделяха на два вида. В първия от тях влизаха онези животни, които неговата порода убиваше и изяждаше — всички нехищни животни и дребните хищници. Към вторий вид се числяха онези хищници, които убиваха и изяждаха неговата порода или сами се убиваха и изяждаха. Законът произлизаше именно от това подразделение. Целта на живота е месо. Самият живот е месо. Животът почива върху друг живот. Имаше два вида животни: едни, които ядат, и други, които биват изяждани. Законът на хищниците гласеше: „Изяж или ще бъдеш изяден“. Вълчето не можеше да определи закона в такива ясни и точни понятия, а и не се занимаваше с основните принципи, върху които почиваше тоя закон. То дори не мислеше за закона — спазваше го, без изобщо да мисли за него.

Виждаше, че навред около него действува все същият закон. То беше изяло малките яребичета. Ястребът беше изял майката на яребичетата и за малко не изяде и него самия. По-късно, когато стана опасно, то самото искаше да изяде ястреба. Беше изяло рожбата на риса. Рисът щеше да го изяде, ако не бяха го убили и изяли. И тъй до безкрайност. Всички живи същества край него живееха съгласно повелите на тоя закон и самото то представляваше частица от буквата и духа на закона. То беше хищник. Хранеше се изключително с месо, с живо месо, което бързо бягаше при приближаването му или излиташе във въздуха, катереше се по дърветата, криеше се в земята или пък се опълчваше срещу него и се бореше отчаяно, а понякога дори надделяваше в борбата и го принуждаваше да търси спасение в бягството.

Ако вълчето можеше да разсъждава като човек, то навярно би си представило живота като някаква нестихваща охота за ядене, а света — като място, гдето бродят безброй гладни гърла, гдето всяко гладно същество преследва друго гладно същество или само бива преследвано; безброй гладни същества, които дебнат или сами биват издебвани, които ядат или сами биват изяждани, и то сред невъобразима бъркотия и стълпотворение на тъмни страсти, с насилие и безредие, в истински хаос от ненаситна алчност и кръвопролитие — хаос, над който властвува самата случайност: безмилостна, безредна и вечна.

Но вълчето не разсъждаваше като човек и съвсем не гледаше на нещата с широкия поглед на хората. То можеше да има само една цел в даден миг, само едно чувство, само едно желание. Освен закона на хищниците съществуваха безброй други не тъй важни закони, които трябваше да усвои и на които трябваше да се подчинява. Светът беше пълен с изненади. Животът, който кипеше в него, и пъргавината на мускулите му бяха неизчерпаем извор на щастие. Търсенето на плячка беше трепетно и възвисяващо преживяване. Неговите пристъпи на ярост и дори борбите му бяха удоволствие за него. Дори самият ужас и потайностите на страшното неизвестно придаваха известен чар на живота му.

Имаше и други радости и удоволствия. Да чувствуваш стомаха си пълен и да се унасяш в дрямка под веселите слънчеви лъчи — тия неща бяха достатъчна награда за труда и усилията му; а трудът и усилията бяха от само себе си едно удоволствие. Те бяха проява на живот, а животът е винаги радостен, когато се проявява, когато осъществява себе си. И тъй вълчето нямаше дрязги с околната враждебна среда. То беше пълно с живот, много щастливо и предоволно от себе си.