Джек Лондон
Белия зъб (22)

Втора глава
В ЮЖНИТЕ ЗЕМИ

Белия зъб слезе от парахода в Сан Франциско. Удивлението му нямаше край. Винаги беше считал всяка внушителна проява на мощ като признак на божественост. Тая представа за божествеността се беше породила в него по някакви невидими пътища, не чрез размисъл или друго съзнателно усилие. Но никога белите хора не бяха му се стрували толкова удивително могъщи богове, колкото сега, когато тръгна по лепкавия паваж на Сан Франциско. Вместо познатите дълги горски хижи той видя високи многоетажни сгради. Улиците бяха пълни с всякакви страшни неща — каруци, тежки товарни коли и автомобили грамадни коне, които теглеха с мъка тежки каруци; чудовищни тролейбуси и електрически трамваи, които летяха с трясък и звън по улиците и издаваха гнева си с пронизителен вой, също като рисовете в северните гори.

Всичко това беше проява на могъщество. Но зад тези неща се криеше човекът, който направляваше и ръководеше всичко и който още от най-далечни времена се проявяваше, като овладяваше материята. А властта на човека над материята беше невероятно голяма и смайваща. Всичко предизвикваше страхопочитание у Белия зъб. Отново го завладя страх. Както в детството си — в оня ден, когато напусна Дивата пустиня и дойде за първи път в селището на Сивия бобър — се беше почувствувал малък и нищожен, така и сега, вече израсъл, в разцвета на силите си, всичко го накара да се почувствува отново малък и нищожен. А тук имаше толкова много богове! От техните безкрайни върволици му се виеше свят. Уличният грохот кънтеше в ушите му. Той беше просто зашеметен от тоя страшен и нестихващ водовъртеж. Както никога по-рано, сега той почувствува своята зависимост от добрия господар и тръгна по петите му, без да се отделя, без да го изпуска от погледа си, каквото и да се случеше.

Белия зъб можа да види града само като в кошмар; тая преживелица дълго смущаваше нощите му като някакъв невероятен и страшен сън. Господарят му го остави в един вагон за багаж и го върза с верига в ъгъла, сред грамада от сандъци и куфари. Тук заповядваше възнисък мургав бог, който вдигаше страшен шум, като местеше сандъците и куфарите насам-натам — едни вкарваше през вратата и ги трупаше на камара, а други изхвърляше с трясък навън, гдето други богове чакаха да ги поемат.

Ето в какъв адски безпорядък го беше оставил господарят му! Така поне мислеше Белия зъб, докато помириса и откри недалеч от себе си малките платнищени денкове на господаря си. Веднага скочи връз тях и застана на пост.

— Добре, че дойдохте! — мърмореше богът на фургона след час, когато Уийдън Скот застана пред вратата. — Тоя ваш пес не ми дава да докосна багажа ви.

Белия зъб слезе от фургона и пак се смая — кошмарният град беше изчезнал. За него фургонът представляваше нещо като стая в къща и когато влезе в него, градът го обкръжаваше отвред, а сега нямаше ни помен от града. Градският тътен вече не заглушаваше ушите му. Пред него се разстилаше приветливо, огряно от слънцето поле, което сякаш дремеше от леност. Не му остана време да се начуди на тая промяна. Той я възприе тъй, както беше свикнал да възприема всички необясними дела и прояви на боговете. Те винаги постъпваха така.

Чакаше ги някакъв файтон. Един мъж и една жена се приближиха към господаря. Жената протегна ръце и прегърна господаря — едно враждебно действие! В следния миг Уийдън Скот се изтръгна от прегръдката и сграбчи Белия зъб, който ръмжеше като бесен.

— Не се тревожи, мамо — казваше й Уийдън Скот и здраво държеше Белия зъб, като се опитваше да го усмири. — Помислил е, че искаш да ме нападнеш, а той не може да допусне това. Няма нищо, ще му мине. Скоро ще свикне.

— Значи докато свикне, аз ще мога да се радвам на сина си само когато кучето му не е край него, нали? — каза тя уж на смях, но всъщност беше пребледняла от уплаха.

Тя погледна Белия зъб, който, цял настръхнал, ръмжеше и я гледаше недружелюбно.

— Ще трябва да свикне, и то още сега, без отлагане — рече Скот. Той заговори съвсем кротко на Белия зъб, успокои животното и му заповяда със строг глас:

— Лягай! Хайде лягай!

Това беше едно от многото неща, на които го беше научил самият господар, и Белия зъб се подчини, макар и без особено желание.

— Хайде, мамо — и Скот протегна ръце за прегръдка, без да сваля поглед от Белия зъб.

— Мирно! — предупреди го той. — Лягай долу! Белия зъб беше настръхнал мълчаливо и се приповдигна тъй, сякаш се готвеше за скок, но легна отново и видя как враждебното действие се повтори. Нищо лошо не се случи от това, нито от следващата прегръдка с непознатия мъж бог. После малките платнищени денкове бяха натоварени на файтона, в който седнаха непознатите богове, а след тях любимият господар, и Белия зъб припна подир тях. Ту тичаше отзад и бдеше зорко, ту от време на време предупреждаваше конете с леко настръхване на козината, че не ще позволи да се случи нещо лошо с бога, когото возеха с такава бързина по друма.

След петнадесетина минути файтонът премина през някаква голяма каменна порта и тръгна между два реда орехови дървета, преплели клони като свод. От двете страни на тая алея се разстилаха просторни поляни, в които едри дъбове издигаха мощните си клони. Отвъд поляните и в пълен контраст с тяхната свежа зеленина се ширеха златожълти, обгорени от слънцето ливади, а в далечината се виждаха жълтокафяви хълмове с техните високи пасбища. В края на моравата, върху първото възвишение в долината, личеше красива къща с дълга веранда и много прозорци.

Но Белия зъб не можа да разгледа добре околността. Файтонът вече навлизаше в обширното имение, когато към него се спусна някакво овчарско куче със светнали очи и остра муцуна, което едва сдържаше гнева си и справедливо се възмущаваше. Кучето се втурна между него и файтона и го раздели от господаря му. Белия зъб не изръмжа предупредително, но козината му настръхна, когато се втурна тихо към песа, решен да го унищожи. Но той не се хвърли върху кучето, а спря внезапно, видимо смутен, и зарови предните си лапи в земята, за да спре устрема си. Тъй силно беше нежеланието му да се докосне до кучето, което смяташе да нападне, че той почти седна на земята. Кучето беше женско, а законът на неговата порода поставяше невидима преграда между него и нея. Да я нападне, значеше да престъпи една от повелите на инстинкта си.

Но не така мислеше овчарската кучка. Тя беше самка и нямаше подобен инстинкт. От друга страна тъкмо понеже беше овчарска кучка, нейният инстинктивен страх от всичко, което беше свързано с Дивата пустиня, а най-вече с вълка, беше особено силен. За нея Белия зъб беше вълк — оня кръвен враг, който беше нападал стадата още от онези далечни времена, когато някой от нейните незнайни прадеди беше тръгнал за пръв път с овцете, за да ги пази, докато пасат. И тъй, макар че той беше спрял внезапно и дори заровил крака в земята, за да избегне сблъскването, тя самата се нахвърли върху него. Той изръмжа неволно, когато почувствува зъбите й да се впиват в рамото му, но пак не се реши да я нападне. Отдръпна се назад с вдървени от напрежение крака, с което сякаш искаше да запази собственото си достойнство, и се опита да я зарбиколи. Кръшваше наляво, надясно, извиваше тяло и пак се спускаше напред, но всичко беше напразно. Тя винаги отскачаше и му преграждаше пътя.

— Тук, Коли — викна непознатият от файтона.

— Нищо, татко. Това е добър урок за него. Той ще трябва да научи доста неща и нека започне навреме. Ще видиш как добре ще се приспособи.

Файтонът потегли напред, а Коли още преграждаше пътя на Белия зъб. Той се опита да я надтича, като остави алеята и свърна по поляната в широка дъга, но тя тичаше по-напряко, от вътрешната страна на дъгата, винаги се изпречваше на пътя му и го посрещаше с два реда оголени лъскави зъби. Той се върна по стъпките си, пресече алеята и хукна през насрещната поляна, но нататък го изпревари.

Файтонът отвеждаше господаря нанякъде. Белия зъб я зърна, когато тя изчезваше зад дърветата. Положението ставаше твърде обезпокоително. Опита се да избяга в широка дъга, за да заобиколи кучката, но тя пак хукна бързо по него. Тогава Белия зъб се извърна рязко и се хвърли връз нея. Това беше първият му похват в борбата. Той я блъсна напреки с рамото си. Ударът не само я събори на земята, но поради бързото й тичане тя продължи да се търкаля, след като падна. Опитвайки се да спре, кучката впи ноктестите си лапи в чакъла, като квичеше силно от възмущение и засегнато честолюбие.

Белия зъб не чака повече. Пътят му беше открит и той не искаше нищо друго. Кучката пак хукна подир него, без да престава да квичи. Но сега те тичаха в права посока, а когато е въпрос за тичане, тя имаше какво да научи от него: Всъщност тя тичаше като бясна и напрягаше всички сили, скимтейки при всеки скок, който я носеше напред, но Белия зъб постоянно взимаше преднина — безшумно и без особено усилие, сякаш се хлъзгаше като призрак по земята.

Когато стигна до къщата, той изведнъж налетя на файтона. Той беше спрял пред входната площадка и господарят му тъкмо слизаше. И както тичаше с всички сили, Белия зъб усети, че някой го напада отстрани. Едно ловджийско куче се беше втурнало към него. Белия зъб се опита да се спре и посрещне нападателя, но кучето вече го настигаше, а той самият тичаше много бързо. Ловджийското куче го блъсна в хълбока и понеже устремът на Белия зъб беше много голям, а и нападението съвсем неочаквано, той беше съборен и се търкулна на земята. Изправи се на крака само миг след това — зловещо настръхнал, с прилепнали назад уши, разкривени устни и смръщен нос, а зъбите му щракаха във въздуха и за малко не се впиха в нежното гърло на кучето.

Господарят вече тичаше към тях, но беше още твърде далече. Не друг, а кучката Коли спаси живота на ловджийското куче. Тя пристигна тъкмо в момента, когато Белия зъб се готвеше да скочи и впие смъртоносните си зъби в гърлото на кучето. Коли пристигна като вихър — тя беше надхитрена и надмината при тичането, а освен това и най-безцеремонно търкулната на земята и сега тръпнеше от обида, справедлив гняв и инстинктивна омраза към тоя убиец, дошъл направо от Дивата пустиня. Тя се хвърли под прав ъгъл към Белия зъб тъкмо в момента, когато той се готвеше да скочи и пак беше съборен и търкулнат на земята.

Господарят пристигна и веднага сграбчи с ръка Белия зъб, а в това време бащата пропъди другите две кучета.

— Ей че радушно посрещане за бедния самотен вълк, пристигнал направо от Арктика — забеляза господарят, а в туй време Белия зъб се успокои под неговата галеща ръка. — През целия му живот са го виждали само веднъж да се търкулне на земята, а тук вече два пъти го премятат в половин минута.

Колата беше отминала; други непознати богове излязоха от къщата. Някои от тях стояха почтително настрана, но две жени извършиха предишното враждебно действие — те сграбчиха господаря през врата. Но Белия зъб вече започваше да се примирява с това деяние. То не представляваше опасност за господаря, а и звуците, които боговете издаваха при това действие, изобщо не съдържаха някаква заплаха. Боговете се опитаха да любезничат и с Белия зъб, но той ги отпъди с предупредително ръмжене, а и господарят ги възпря с няколко думи. В такива моменти Белия зъб се гушеше в краката на господаря, а той го милваше успокоително по главата.

— Дик, лягай веднага! — заповяда на ловджийското куче един от боговете.

Кучето веднага се изкачи по стълбището и легна до са мата входна врата, но не сваляше поглед от неканения гост и продължаваше да ръмжи. Една от жените се беше заела с Коли — беше обвила с ръце шията на кучката и не преставаше да я милва, но Коли беше крайно раздразнена и неспокойна. Тя скимтеше и потръпваше от възмущение поради присъствието на вълка, напълно уверена, че боговете грешат, като го пускат в имението.

Всички богове тръгнаха нагоре по стълбището, за да влязат в къщата. Белия зъб вървеше по петите на господаря си. Дик, който лежеше край вратата, започна да ръмжи, а Белия зъб настръхна и отвърна с ръмжене от стълбището.

— Приберете Коли и нека тия двамата да се преборят — предложи бащата на Скот. — След това ще станат добри приятели.

— Да, но за да докаже приятелството си, Белия зъб ще трябва да върви начело на опечалените, когато погребваме Дик — шеговито отвърна Уийдън Скот.

Старият Скот погледна с недоумение най-напред Белия зъб, после Дик и накрая сина си:

— Искаш да кажеш, че… Уийдън кимна с глава и каза:

— Точно това! Той ще прати Дик на оня свят за една, най-много за две минути.

След това се обърна към Белия зъб и рече:

— Хайде, вълчо. Не Дик, а ти трябва да влезеш в къщи. Белия зъб се изкачи по стъпалата и мина през верандата с вдървени крака и щръкнала опашка, без да откъсва поглед от Дик, който би могъл да го нападне откъм гърба, а в същото време беше готов да посрещне и най-жестокото нападение от страна на страшното неизвестно, което можеше да се спусне срещу него от къщата. Но нищо страшно не се спусна срещу него, а когато влезе вътре, той се огледа внимателно на всички страни, за да види дали няма някаква опасност. След това се изтегна в краката на господаря си и заръмжа от удоволствие, но не преставаше да следи всичко, което се вършеше около него, готов всеки миг да скочи на крака и да се бори на живот и смърт със страховитите неща, които сигурно се спотайваха под съмнителния покрив на тоя дом.