Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
White Fang, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 88 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
crecre (2008)

Издание:

Джек Лондон. Белия зъб. Дивото зове

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980

Редакционна колегия: Ефрем Карамфилов, Иван Цветков, Йордан Милев, Камен Калчев

Отговорен редактор: Николай Янков

Библиотечно оформление: Стефан Груев

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Христо Алексиев

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Лазарова

Коректор: Янка Събева

Американска. I издание. ЛГ V. Дадена за набор на 8.V.1979 година.

Подписана за печат на 20.V.1980 година. Излязла от печат на 30.V.1980 година.

Поръчка №23. Формат 1/16 60×90. Печатни коли 17.

Издателски коли 17. Усл. изд. к. 17,83.

Цена на книжното тяло 1,43 лева. Цена 2,12. лева. Тематичен № 23 95376/6126-3-80

Печат и подвързия: ДП „Т. Димитров“

 

Jack London

White Fang

Grosset. Dunlap Publishers, New York, 1906

The Call of the Wild

The Macmillan Company, New York, 1969

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Статия

По-долу е показана статията за Белия зъб от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Белия зъб.

Белия зъб
White Fang
Корица на първото издание
Корица на първото издание
АвторДжек Лондон
Създаване1906 г.
САЩ
Първо изданиемай 1906 г.
 САЩ
Оригинален езиканглийски
Жанрприключенска
Видроман

Издателство в България„Народна младеж“, София, 1956
ПреводачАсен Г. Христофоров
ISBNISBN 9542608829
Белия зъб в Общомедия

„Белия зъб“ (на английски: White Fang) е роман на американския писател Джек Лондон, публикуван през 1906 година. Това е един от най-известните романи на Джек Лондон.

Сюжет

В ледената пустош на Юкон, Канада, Бил и Хенри доставят ковчег за форт Макгъри. Пътешествениците са преследвани от глутница изгладнели вълци, които успяват да разкъсат три от шестте им кучета от впряга. Жертвите са примамвани от червеникава вълчица, полувълк полукуче. Бил изчезва, като хуква с пушката след поредното примамено куче. Хенри продължава сам. Вълците става все по-смели. Последните кучета са разкъсани и пътникът се предава. Неочаквано шестима мъже се появяват и спасяват живота на Хенри.

Изгладнялата глутница издирва нова плячка. След насищането със стадо елени, групата се разделя. Вълчицата и нейния партньор Едноокия продължават съвсем сами. По-нататък романът проследява живота на Белия зъб – кучето с вълча кръв – отгледано от индианци по време на златната треска в Аляска, то е продадено на белите и обучено да участва в бой с кучета. Спасено е от Уийдън Скот, на когото служи до края на живота си.

Персонажи

  • Киче – женски полувълк/полукуче, майка на Белия зъб. Позната е още като Вълчицата.
  • Едноокия – стар вълк, баща на Белия зъб. Има само едно око – лявото.
  • Хенри – авантюрист, участващ в първата част на романа. Оцелява от преследването с глутницата.
  • Бил – авантюрист. Взима участие в първата част, заедно с Хенри. Той е изяден от глутницата изгладнели вълци.

Издания на бълг. ез.

  • 1956. София. Изд: „Народна младеж“. Биб: „Приключения и научна фантастика“, №12. Твърди корици.[1]
  • 1968. София. Изд: ЦК на ДКМС „Народна младеж“. Биб: „Любими книги и герои“ №53. худ: Иван Стоилов. Твърди корици.[2]
  • 1972. София. Изд: „Народна култура“. Биб: „Четиво за юноши“. худ: Александър Денков. Твърди корици.[3]

Външни препратки

Източници

  1. Белият зъб – Джек Лондон. 1956 // admin. biblio.detstvoto.net, 10 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2015-07-04. Посетен на 3 юни 2015.
  2. Белият зъб – Джек Лондон. 1968 // admin. biblio.detstvoto.net, 29 ноември 2009. Архивиран от оригинала на 2014-05-17. Посетен на 15 юли 2015.
  3. Белият зъб – Джек Лондон. 1972 // admin. biblio.detstvoto.net, 31 октомври 2009. Посетен на 4 август 2015.[неработеща препратка]

ОПИТОМЕНИЯТ

Първа глава
ДАЛЕЧНОТО ПЪТУВАНЕ

Бедата сякаш витаеше във въздуха. Белия зъб долови приближаващото се нещастие много преди появата на първите видими признаци. Смътни предчувствия му подсказваха, че пред стои някаква промяна. Сам не знаеше как, но беше доловил предстоящото събитие от самите богове. Те дори не подозираха, че сами издават намеренията си пред кучето вълк, което се навърташе край верандата и без да влиза в хижата, знаеше какво се върти в главите им.

— Вслушайте се за момент! — възкликна водачът на кучешкия впряг, по време на вечеря.

Уийдън Скот напрегна слух. Тихо тревожно скимтене, прилично на сподавен, едва доловим плач, долиташе откъм вратата. После и двамата усетиха как Белия зъб душеше вратата, за да се увери, че неговият бог е още в хижата и не е изчезнал пак на някое тайнствено и самотно пътуване.

— Струва ми се, че тоя вълк разбира какво му готвите — каза водачът на впряга.

Уийдън Скот погледна почти умолително своя другар и отвърна на забележката му, но с думи, които прикриваха чувствата му.

— За какъв дявол ми е притрябвал тоя вълк в Калифорния! — троснато рече Скот.

— Точно това казвам и аз — отвърна Мат. — За какъв дявол ви е потрябвал тоя вълк в Калифорния!

Това не задоволи Уийдън Скот. Другият сякаш мислеше, че той още не е взел окончателно решение.

— Кучетата на белите не ще могат да се справят с него — продължи Скот. — Щом зърне някое от тях и веднага ще го убие на място. Ако не ме разори с дела в съда, за които ще трябва да плащам глоби, то властите положително ще го вземат и ще го умъртвят на електрическия стол.

— Така е, той е истински убиец! — забеляза водачът на впряга. Уийдън Скот го погледна недоверчиво.

— Смешно е дори да се помисли! — отсече Скот.

— Да, смешно е дори да се помисли! — съгласи се Мат. — Та вие ще трябва да държите нарочен човек да се грижи за него!

Недоверието на Скот сякаш изчезна и той кимна весело с глава. В настъпилата тишина те отново доловиха откъм вратата тихото, жалостиво скимтене и тревожното душене на Белия Зъб.

— Трябва да призная, че той наистина е страшно привързан към вас! — рече Мат.

Скот го погледна сърдито, не можа да сдържи гнева си и викна:

— Стига, дявол да те вземе! Това е моя работа и знам какво трябва да направя.

— Съгласен съм с вас, само че…

— Само че какво? — сопна се Скот.

— Само че — започна кротко Мат, но се поколеба за миг и продължи с раздразнен глас — не трябва да кипвате чак дотолкова за тая работа. Като ви гледам, все ми се струва, че не знаете как да постъпите с него.

Уийдън Скот сякаш премисляше нещо в ума си, после продължи с по-тих глас:

— Прав си. Мат! Бедата е там, че сам не зная какво искам.

— Наистина ще бъде височайша глупост да взема кучето със себе си — обади се отново Скот, след като бяха помълчали малко.

— Съгласен съм с вас — отвърна Мат, но и тоя път отговорът му не задоволи господаря. — Но за бога, обяснете ми само как може да разбере, че ще пътувате! — добави водачът на впряга уж случайно.

— И аз не знам, Мат — отвърна замислено Скот и поклати глава.

Един ден Белия зъб надзърна през открехнатата врата на хижата и видя господаря си да нарежда съдбоносния куфар, който беше поставен на пода. Скот и Мат шетаха непрестанно насам-натам и прежният спокоен живот в хижата беше изчезнал. Неоспоримите доказателства бяха налице. Белия зъб беше предугадил истината. Сега започна да размишлява. Явно беше, че неговият бог се готвеше да отпътува. Миналия път той не го бе взел със себе си и нищо не му пречи и тоя път да го остави тук.

Същата вечер Белия зъб поде дългия вълчи вой. Както бе вил преди време, като малко вълче, когато побягна от Дивата пустиня и хукна обратно към селото, за да намери само купчина смет на мястото, гдето доскоро се издигаше палатката на Сивия бобър, така виеше и сега, извърнал муцуна към студените звезди, сякаш за да им повери страшната си мъка. Двамата мъже в хижата току-що си бяха легнали.

— Пак престана да се храни — обади се Мат от своя одър.

Чу се пъшкане от одъра на Уийдън Скот и размърдване на одеялото.

— Като си спомня колко се измъчи при последното ви пътуване — продължи Мат, — струва ми се, че тоя път ще умре.

— Хайде, млъквай вече! — викна Скот в тъмнината. — Мърмориш повече от жена.

— Съгласен съм с вас — отвърна водачът на впряга, а Уийдън Скот пак не беше сигурен дали другарят не му се присмива.

На другия ден тревогата на Белия зъб се усили и той стана още по-неспокоен. Увираше се в краката на господаря си, когато той излизаше от хижата, или се навърташе край верандата, когато Скот беше вътре. От време на време, когато вратата се отваряше, той виждаше багажа на пода. До куфара сега оставиха и някаква чанта и две платнищени денкчета. Мат навиваше одеялата и шубата на господаря в малък брезент, а Белия зъб следеше работата му и скимтеше.

След време пристигнаха двама индианци. Белия зъб не ги изпускаше от очи и видя как те нарамиха багажа и тръгнаха надолу по хълма след Мат, който носеше завивките и куфарите. Но Белия зъб не тръгна подир тях. Господарят му беше още в хижата. Мат скоро се върна. Господарят дойде до вратата и повика Белия зъб вътре.

— Ах, ти, дявол такъв! — каза кротко Скот, после започна да чеше Белия зъб зад ушите и да го тупа излеко по гърба. — Аз заминавам надалече, стари приятелю, и ти не можеш да дойдеш с мен. Хайде сега да ми поръмжиш, и то здравата, за последен път, за сбогом!

Но Белия зъб не искаше да ръмжи. Той само погледна господаря си с тъжни, питащи очи, после се сгуши в него, като скри глава между ръката и тялото му.

— Свири вече! — викна Мат.

Откъм Юкон се зачу дрезгавото свирене на речния параход.

— Трябва да побързате! — добави Мат. — Не забравяйте да заключите предната врата. Аз ще изляза през задната. Хайде тръгвайте!

Двете врати хлопнаха почти едновременно и Уийдън Скот изчака Мат да заобиколи хижата и да дойде при него. Зад вратата се чу тихо скимтене и хленч. Последваха няколко дълбоки вдишвания — Белия зъб душеше.

— Трябва да се грижиш за него, Мат! — каза Скот, когато тръгнаха надолу. — Пиши ми да зная как кара без мене.

— Разбира се — отвърна водачът на впряга. — Но я го чуйте.

Двамата се спряха. Белия зъб виеше, както вие куче над умрелия си господар. Воят му изразяваше безкрайна мъка — извиваше нагоре в сърцераздирателни вопли, после стихваше в жален хленч и отново се усилваше в прилив на скръб.

„Аврора“ беше първият параход, който щеше да отплава на юг тая година, и палубата му беше буквално задръстена от забогатели гурбетчии и разорени златотърсачи. И едните, и другите очакваха отплаването на парахода със същото горещо нетърпение, с което на времето бяха пристигнали по тия места. Скот беше застанал близо до подвижния мост на парахода и се сбогуваше с Мат, който се готвеше да слезе на брега. Когато се здрависаха, Мат неволно погледна отвъд Скот и видя нещо, което накара ръката му да се отпусне безпомощно в тая на неговия господар. Скот се извърна и погледна назад. Белия зъб беше седнал върху палубата само на няколко крачки от тях и гледаше господаря си с тъжни очи.

Водачът на впряга процеди през зъби някаква ругатня. Скот само гледаше изненадан.

— Затворихте ли предната врата? — запита Мат. Господарят му кимна утвърдително и попита:

— А ти затвори ли задната?

— Разбира се! — бързо отвърна Мат.

Белия зъб присви уши назад, както правеше, когато се умилква, но си остана там, където беше, и дори не мръдна от мястото си.

— Ще трябва да го смъкна на брега — рече Мат и направи две крачки към него.

Белия зъб се изплъзна. Мат пак се спусна към него, но той отскочи встрани и се скри в краката на група пътници. Колкото и да се мъчеше, Мат не можеше да го хване — той подскачаше, извръщаше тяло, изведнъж се снишаваше, криеше се по палубата и все успяваше да се изплъзне.

Но когато добрият господар го повика, той веднага се покори и отиде при него.

— От толкова месеци го храня, а не ще да дойде при мен! — каза с огорчение Мат. — А вие, вие го нахранихте само няколко пъти през първите дни, когато се опознахте с него. Съвсем не ми е ясно как разбира, че вие сте господарят!

Скот, който галеше Белия зъб, изведнъж се наведе и посочи на Мат няколко пресни драскотини по муцуната и една широка рана между очите на Белия зъб. Мат се наведе и прекара длан по корема му.

— Съвсем забравихме прозорците! — рече Мат. — Целият е изпорязан. Сигурно се е втурнал през стъклото, дявол да го вземе!

Но Уийдън Скот не го слушаше. Той бързо обмисляше нещо. Свирката на „Аврора“ възвести, че параходът се готви да отплава. Изпращачите се втурнаха към подвижния мост и бързо заслизаха на брега. Мат развърза шарената кърпа от врата си и се опита да върже с нея шията на Белия зъб, но Уийдън Скот го улови за ръката.

— Сбогом, драги приятелю — рече Скот. — А колкото за вълка, няма защо да ми пишеш. Както виждаш, аз…

— Какво! — възкликна Мат. — Да не би да искате да кажете, че…

— Точно така, Мат. Ето ти кърпата. Не ти, а аз ще ти пиша за вълка.

Мат се спря по средата на подвижния мост и викна:

— Климатът няма да му понесе! Ще трябва да го стрижете в топло време…

Подвижният мост беше изтеглен и „Аврора“ се отдели от брега. Уийдън Скот махна с ръка за сетен път към Мат, после се обърна и се наведе към Белия зъб, който стоеше до него.

— А сега поръмжи, дявол да те вземе, хайде поръмжи! — каза той, като го шляпкаше излеко по покорната глава и чешеше присвитите му назад уши.