Робърт Лъдлъм
Ултиматумът на Борн (31)

30

Пламъчетата на свещите потрепваха в ръцете на двете редици опечалени, които крачеха тържествено под нощния дъждец зад белия ковчег. Шестима мъже го носеха на раменете си. Някои от тях се хлъзгаха по мокрия чакъл на пътеката в гробището. От двете страни на процесията имаше по двама барабанчика, които отмерваха на окачените на гърдите си барабани бавните заключителни акорди на погребалния марш и постоянно объркваха такта — ту се спъваха в камъни, ту в невидимите в тъмната трева бордюри на гробовете, които се изпречваха на пътя им. Морис Панов наблюдаваше странния ритуал на нощното погребение и клатеше бавно и озадачено глава. С облекчение съзря Алекс Конклин да се промъква, накуцвайки, между гробовете към мястото на срещата.

— Някакъв знак от тях? — запита Алекс.

— Никакъв — отвърна Панов. — Предполагам, че и на теб не ти е провървяло.

— Дори по-лошо. Срещнах един откачен.

— Как така?

— В портиерната светеше и отидох дотам, като си мислех, че Дейвид или Мари може да са оставили съобщение. Отвън имаше един палячо, който непрекъснато надничаше през прозореца, каза ми, че е пазачът и ме попита дали не искам да ползвам телефона му.

— Телефона му ли?

— Каза, че имал специална нощна тарифа, тъй като най-близкият обществен телефон бил на десет километра.

— Наистина откачен — съгласи се Панов.

— Обясних му, че търсим един мъж и една жена, с които трябва да се срещна тук, и се интересувам дали не са оставили съобщение. Съобщение нямаше, но телефон имаше. Срещу двеста франка — щура работа.

— С този бизнес бих преуспял в Париж — усмихна ce Mo. — Случайно да е видял някаква двойка да се върти наоколо?

— Попитах го и той каза „да“ — имало ги с дузини. После ми посочи онази манифестация със свещите и пак отиде до прозореца.

— Случайно да ти е обяснил каква е тази манифестация?

— И това го попитах. Религиозен култ било — погребвали мъртъвците си само нощем. Според него можело да са цигани. Така ми каза и се прекръсти.

— Сега ще са вече мокри цигани — отбеляза Панов и вдигна яката си — ръменето беше преминало в дъжд.

— Господи, как не се сетих! — възкликна Конклин и погледна през рамо.

— Че ще завали ли? — запита слисаният психиатър.

— Не, за големия гроб по стръмнината над къщичката на пазача. Точно там стана всичко!

— Там си се опитал да го… — Mo не довърши. Не беше необходимо.

— Там той можеше да ме убие, но не го стори — довърши Алекс. — Хайде!

Двамата американци се върнаха по чакълената пътека, минаха покрай къщичката на пазача и се закатериха в тъмнината по тревистия хълм, осеян с бели надгробни камъни, лъскави от дъжда.

— Полека — извика задъхан Панов. — Ти си свикнал с несъществуващия си крак, но аз още не съм свикнал с доскоро собственото си тяло, което беше изнасилено от химикалите.

— Извинявай.

— Mo — долетя женски глас откъм един мраморен портик над тях. Фигурата размахваше ръце под надвесения, подпрян с колони покрив на гробница с размерите на малък мавзолей.

— Мари! — изкрещя Панов и хукна пред Конклин.

— Хубава работа! — изрева Алекс, като се изкачваше с мъка, накуцвайки по мократа хлъзгава трева. — Чуваш женски глас и изведнъж вече не си изнасилен. Психиатър ти трябва на теб, изменнико!

Прегръдките бяха истински — семейството пак беше заедно. Панов и Мари заприказваха тихичко, а Джейсън Борн дръпна Конклин настрани, до края на площадката под малкия мраморен покрив. Дъждът вече плющеше. Под тях процесията със свещите се беше наполовина разпръснала, а другата половина все още беше край гроба. Примигващите пламъчета вече бяха загаснали.

— Не исках да избирам това място, Алекс — каза Джейсън. — Но като видях тази тълпа, не можах да се сетя за нищо друго.

— Спомняш ли си къщичката на пазача и широката пътека до паркинга? Щеше да ме победиш тогава. Бях свършил куршумите и ти можеше да ми пръснеш главата.

— Бъркаш, колко пъти да ти го казвам! Нямаше да те убия. Всичко се четеше в очите ти; въпреки че не можех ясно да ги виждам, бях сигурен какво изразяват — гняв и объркване. Но най-вече объркване.

— Това никога не е било причина да не убиеш някого, който иска да те очисти.

— Може да се случи, ако не можеш да си спомниш нищо. Паметта ми може да е изчезнала, но не и откъслечните спомени, не и това, което за мен беше… пулсиращи картини. Появяват се и изчезват, после пак и пак, но винаги съществуват. Конклин изгледа Борн с тъжна усмивка.

— Това за пулсациите е термин на Mo — каза той. — Откраднал си го от него.

— Вероятно — отвърна Джейсън и двамата едновременно погледнаха към Мари и Панов. — Тя сега говори за мен, знаеш това, нали?

— Защо не? И двамата се тревожат.

— Не ми се мисли колко още тревоги ще им създавам. А и на теб, струва ми се.

— Какво искаш да ми кажеш, Дейвид?

— Само едно. Забрави Дейвид! Дейвид Уеб не съществува — поне не тук и не сега. Преструвам се заради жена му, но го правя зле. Искам тя да се върне в Щатите при децата си.

— При нейните деца? Няма да го направи. Тя дойде тук да те намери и успя. Тя помни какво стана в Париж преди тринадесет години и няма да те остави. Ако тогава не беше тя, днес нямаше да си жив.

— Тя ми пречи. Трябва да се махне. Аз ще се оправя. Алекс се взря в студените очи на създанието, което някога беше известно като Хамелеона, и промълви:

— На петдесет и пет години си, Джейсън. Това не е Париж преди тринадесет години или Сайгон от миналото. Всичко се случва сега и имаш голяма нужда от помощ. Аз лично вярвам, че Мари може да ти помогне.

— Аз решавам кой на кого да вярва — озъби се Джейсън.

— Изпадаш в крайности, приятелю.

— Знаеш какво имам предвид — смекчи тона Джейсън. — Не искам тук да се повтаря това, което се случи в Хонконг. Това можеш да го уредиш.

— Може би… Слушай, хайде да се махаме оттук. Нашият шофьор знае едно ресторантче в Епернон, на около десет километра оттук, където можем да си поговорим. Трябва да обсъдим няколко неща.

— А Панов? Кажи ми защо доведе Mo със себе си? — запита Борн.

— Защото ако не бях го взел, щеше да ми сложи стрихнин в противогрипната инжекция.

— Какво значи това, по дяволите?

— Точно това, което казвам. Той е част от нас и ти го знаеш по-добре и от Мари, и от мен.

— Нещо му се е случило, нали? И то заради мен.

— Това вече е минало и той се върна — в момента е достатъчно да знаеш само това.

— Било е свързано с „Медуза“, нали?

— Да, но повтарям — той се върна и е само малко изморен, нищо друго.

— Малко ли…? Това ми напомня, че спомена нещо за малко ресторантче на около десет километра оттук — поне шофьорът ти е казал така.

— Да, той познава чудесно Париж и околностите му.

— Кой е той?

— Френски алжирец, който от години работи за Управлението. Чарли Касет го е наел. Упорит е, знае много и добре му се плаща и за двете. Освен това, човек може да му се довери.

— Предполагам, че и само това стига.

— Не предполагай, а просто се възползвай.

 

 

Седнаха в едно сепаре на малката селска странноприемница с избелял навес, твърди чамови пейки и много сносно вино. Собственикът, шумен червендалест дебеланко, похвали храната, че била превъзходна, но тъй като нито един от тях не изпитваше глад, Борн плати четири ордьовъра, само и само да зарадва собственика. И успя. Човекът им изпрати две гарафи с вино и бутилка минерална вода и ги остави сами.

— Е, добре, Mo — каза Джейсън, — ти няма да ми кажеш какво се случи, нито кой го направи, но си все същият деен, надменен и многословен доктор, дърдоркото, когото познаваме от тринадесет години, така ли е?

— Така е, шизофренични беглецо от лудницата в Белвю. Ако мислиш, че съм герой, искам да ти е съвършено ясно, че съм тук, за да защитя гражданските си права извън медицината. Най-големият ми интерес е към Мари, която обожавам и която, както забелязваш, седи до мен, а не до теб. Само като си помисля за онова руло, което прави…

— О, колко те обичам, Mo — каза съпругата на Дейвид Уеб и стисна ръката на Панов.

— Предполагам — отвърна докторът и я целуна по бузата.

— А сега е мой ред — каза Конклин. — Казвам се Алекс и искам да обсъдим някои неща — без рулото… Въпреки че вчера казах на Питър Холанд, че го правиш страхотно.

— Защо, по дяволите, сте се захванали с рулото?

— Заради червения сос — подхвърли Панов.

— Няма ли най-накрая да се заемем с това, за което сме се събрали? — безизразно запита Джейсън Борн.

— Извинявай, скъпи.

— Ще работим с руснаците — започна бързо Конклин в отговор на репликите на Борн и Мари. — Всичко е наред. Познавам връзката от години, но Вашингтон не подозира това. Казва се Димитрий Крупкин, както казах на Mo, но може да се купи за пет сребърника.

— Дай му тридесет и един, за да сме сигурни, че ще е на наша страна — прекъсна го Борн.

— Предполагах, че ще кажеш така. Определил ли е някакъв таван?

— Не.

— Не бързайте — каза Мари. — От каква сума ще започнем да се пазарим?

— Икономистът заговори — провъзгласи Панов, като пресуши чашата си.

— Като имам предвид положението му в парижкия клон на КГБ, бих казал около петдесет хиляди американски долара.

— Предложи му тридесет и пет и го остави да те принуди да качиш до седемдесет и пет, а в краен случай и до сто.

— За Бога! — извика Джейсън, като все още се сдържаше. — Става дума за нас, за Чакала! Дай му колкото поиска!

— Колкото по-лесно го купиш, толкова по-лесно ще се продаде на друг, при това още по-скоро.

— Наистина ли? — втренчи се Борн в Конклин.

— Нищо чудно, но в случая трябва да е равностойността на разработена диамантена мина. Никой повече от руснаците не желае смъртта на Чакала и този, който им донесе трупа му, ще стане героят на Кремъл. Не забравяй, че е обучаван в Новгород. Москва винаги помни това.

— Тогава направи както тя ти казва, но непременно го купи.

— Ясно. — Конклин се наведе към него. — Ще му се обадя довечера. И двамата ще говорим от телефонни будки и ще уредим въпроса. После ще поискам да се срещнем утре и да обядваме някъде извън Париж, но по-раничко, преди да са дошли постоянните посетители.

— Защо не го направим тук — предложи Борн. — И без това не можеш да отидеш по-далеч, пък и аз вече знам пътя.

— Защо не? — съгласи се Конклин. — Ще говоря със собственика. Но не за четиримата — само за Джейсън и мен.

— Бях предвидил това — студено каза Борн. — Не бива да намесваме Мари. Тя не бива нито да се вижда, нито да се чува, ясно ли е?

— Дейвид, моля те…

— Не, аз те моля.

— Ще отида при нея през това време — бързо се намеси Панов. — А месно руло ще има ли? — запита той, явно за да намали напрежението.

— Нямам кухня, но наблизо има един ресторант, където сервират прясна пъстърва.

— Ще трябва да се прежаля — въздъхна психиатърът.

— Смятам, че трябва да се храните в стаята — гласът на Борн беше непреклонен.

— Няма да бъда затворничка — тихо каза Мари, впила поглед в очите на съпруга си. — Никой не знае кои сме и къде сме. Освен това, една жена, която се заключва в стаята си и никога не излиза, привлича вниманието повече, отколкото една най-обикновена французойка, която води нормален живот.

— Права е — отбеляза Алекс. — Ако Карлос е пуснал хората си, всеки, който се държи неестествено, може да привлече вниманието им. Освен това, Панов се появи съвсем изневиделица — преструвай се, че си лекар, Mo. Никой няма да ти повярва, но ще се издигнеш в очите ми. Никога не съм могъл да разбера защо лекарите обикновено са извън подозрение.

— Неблагодарен психопат — измърмори Панов.

— Да се върнем на въпроса — отсече Борн.

— Много си груб, Дейвид.

— Нямам търпение да слушам празни приказки.

— Добре, добре, успокойте се — каза Конклин. — Всички сме изнервени, но нещата трябва да се изяснят. Дойде ли Крупкин при нас, първото нещо, което ще стори, е да открие номера, който Гейтс е дал на Префонтен в Бостън.

— Кой какво е дал и на кого? — слиса се психиатърът.

— Не си в течение, Mo. Префонтен е дискредитиран съдия, който се е свързал с един от хората на Чакала. Накратко: този човек е дал на съдията телефонен номер в Париж, на който да се свърже с Чакала, но той не съвпада с номера, който Джейсън вече има. Без съмнение обаче човекът — адвокат на име Гейтс — е влязъл във връзка с Карлос.

— Рендолф Гейтс?

— Същият.

— Боже Господи! Какво говоря, какъв Господ, та аз съм евреин. По дяволите какъв съм, това е такъв шок!

— Огромен. Трябва да разберем на чие име е този телефон в Париж. Крупкин може да стори това. Голяма загадка е, но трябва да се справим.

— Загадка ли? — запита Панов. — Да не би да сте решили да нареждате рубик-куба на арабски? Или пък да попълвате кръстословица с двойно засичане в лондонския „Таймс“? Какъв, по дяволите, е Префонтен? Съдия, съдебен заседател или нещо друго? Името му е като на кисело младо вино.

— Напротив, той е като чудесно отлежало вино — намеси се Мари. — Ще ви хареса, докторе. Може да го изучавате с месеци, защото е по-умен от другите и защото този огромен интелект е все още във форма, въпреки алкохола, корупцията, загубата на семейството му, затвора. Той е особняк, Mo. Повечето углавни престъпници от неговата класа обвиняват всеки друг, но не и себе си. С него не е така. Винаги запазва великолепното си иронично чувство за хумор. Ако американските съдии имат поне малко ум в главата, което поне на пръв поглед се опровергава от действията на Министерството на правосъдието, ще му разрешат отново да практикува. Всъщност той беше първият, който започна да преследва хората на Чакала, които искаха да убият мен и децата ми. Ако при повторното назначение спечели нещо, ще си е заслужил всяко пени и аз лично ще се погрижа да си го получи.

— Ясно. Харесваш го.

— Обожавам то, така както теб и Алекс. Такъв риск поехте заради нас…

— Няма ли да говорим за каквото сме се събрали? — разгневи се Хамелеона. — Миналото не ме интересува. Само бъдещето.

— Не само си груб, скъпи, а и ужасно неблагодарен.

— Така да е. Докъде бяхме стигнали?

— Да, Префонтен. — Алекс хвърли гневен поглед на Борн. — Но с него може и да не се съобразяваме. Утре ще ти се обадя в странноприемницата в Барбизон, за да определим час за обяд. За тук. Засечи си времето, като се връщаш, за да не висим тук като паяци. Освен това, ако онзи дебеланко наистина готви толкова добре, колкото се хвали, на Крупи ще му хареса и ще каже на всички, че той го е открил.

— Крупи ли?

— Спокойно. Казах ти, че се познаваме отдавна.

— Няма нужда да знаеш подробности — добави Панов. — За какво ти е да слушаш за Истанбул и Амстердам. Тези двамата са били просто комбина крадци.

— Ние сме пас. Продължавай, Алекс, какво ще правим утре?

— Mo и аз ще вземем такси до вас, а после аз и мъжът ти ще дойдем тук. Ще ти се обадим след обяда.

— А онзи шофьор, който Касет ти изпрати? — запита Хамелеона със студен, изучаващ поглед.

— Това, което ще му платим за тази вечер, е колкото щеше да изкара за един месец с таксито си. Като ни остави в хотела, ще изчезне и повече няма да го видим.

— А ще се види ли с някого другиго?

— Не, ако иска да остане жив и да изпраща пари на роднините си в Алжир. Казах ви, че Касет го е проверил. Бетон е.

— Тогава да се разберем за утре — мрачно каза Борн, отправил поглед към Мари и Морис Панов. — След като тръгнем за Париж, вие оставате в Барбизон и няма да напускате странноприемницата. Разбрахте ли?

— Виж какво, Дейвид — Мари седеше наежена и неподвижна на чамовата пейка, — Алекс и Mo са част от семейството ни, както и децата, така че ще говоря пред тях. Всички ние ти отстъпваме и даже те глезим заради ужасните неща, които си преживял. Но не можеш да ни заповядваш, като че ли сме някакви низши същества в сравнение с царствената ти особа. Това ясно ли ти е?

— Напълно, госпожо. Тогава може би ще се върнеш в Щатите, за да няма нужда да се съобразяваш с царствената ми особа. — Джейсън Борн стана и блъсна стола зад себе си. — Утре ще имаме напрегнат ден и трябва да поспя. Напоследък не ми се събира много сън, а един човек ми беше казал преди време, че почивката е оръжие. Сигурен съм, че е така… Ще отида за две минути до колата. Направи избора си. Сигурен съм, че Алекс може да те изведе от Франция.

— Копеле такова! — прошепна Мари.

— Така да е — отвърна Хамелеона и излезе.

— Отиди при него — бързо възкликна Панов. — Знаеш как се чувства в момента.

— Не мога да се справя с това, Mo!

— Няма нужда да се справяш. Просто бъди с него!

— Той отново се превърна в убиец!

— Никога не би ти направил нещо лошо…

— Разбира се, знам това.

— Тогава бъди онази нишка към Дейвид Уеб. Трябва да има такава нишка, Мари!

— О, Боже! Толкова го обичам — извика тя, скочи и се втурна след мъжа, който беше и в същото време не беше съпругът й.

— Това ли трябваше да я посъветваш, Mo?

— Не знам, Алекс. Просто си мисля, че той не трябва да остава сам с кошмарите си, както и никой от нас. Това не е психиатричен подход, а здрав разум.

 

 

Алжирският квартал на Париж се намира между десети и единадесети район. Състои се от три пресечки, където ниските къщи са парижки, но звуците и миризмите са арабски. Дълга черна лимузина с малки позлатени отличителни знаци на англиканската църква на вратите влезе в тази етническа територия и спря пред една триетажна къща. От колата слезе възрастен свещеник и се приближи до вратата. Натисна копчето срещу едно от имената на домофона и на втория етаж се чу звънец.

— Да? — чу се глас.

— Изпращат ме от американското посолство — отвърна посетителят в свещеническо одеяние на неправилен френски, какъвто американците често говорят. — Не мога да оставя колата си, но имам да ви предам нещо спешно.

— Слизам веднага — отвърна алжирският шофьор, вербуван от Чарлс Касет във Вашингтон. След три минути мъжът излезе от къщата и стъпи на късия широк тротоар.

— Защо сте се докарали така? — попита той пратеника, който стоеше до големия автомобил, като закриваше знаците на задната врата.

— Аз съм католически свещеник, сине мой. Нашият военен аташе иска да си поговорите. — Той отвори вратата.

— Готов съм да направя много неща за вашите хора, но не и да се запиша в американската армия — засмя се шофьорът и се наведе, за да надникне в лимузината. — С какво мога да ви бъда полезен, господине?

— Къде заведе нашите хора? — запита някой в сянката на задната седалка. Лицето му не се виждаше.

— Кои хора? — запита алжирецът с внезапна тревога.

— Двамата, които взе от летището преди няколко часа — сакатия и приятеля му.

— Щом сте от посолството и те искат да ви кажат къде са, ще ви се обадят, нали?

— Ти ще ми кажеш! — Трети, с мощно телосложение човек, в шофьорска униформа, се появи зад багажника на колата. Втурна се напред, вдигна дебела, страшна на вид палка и я стовари върху черепа на алжиреца. После натика жертвата си в колата, а старецът, предрешен като свещеник, се качи зад него и затвори вратата. Униформеният шофьор изтича и седна отпред. Лимузината се понесе по улицата.

След час, на безлюдната улица „Удон“, на една пресечка от Плас Пигал, от големия автомобил бе изхвърлено обезобразеното, окървавено тяло на алжиреца. Вътре в колата фигурата в сянката се обърна съм самозвания възрастен свещеник, който му беше лично подчинен.

— Вземи си колата и чакай пред хотела на сакатия. Не заспивай! Ще те сменят сутринта и цял ден ще можеш да си почиваш. Докладвай всяко негово движение и го следвай навсякъде. Не ме разочаровай!

— Никога, господине!

 

 

Димитрий Крупкин изглеждаше по-висок и по-пълен, отколкото беше всъщност. Имаше приятно, макар малко месесто лице и аристократична осанка. Дебелите му вежди, добре поддържаната му прошарена коса и брада се съчетаваха по привлекателен начин с живите сини очи и постоянната усмивка. Той приличаше на човек, който се наслаждава на живота и работата си и влага разум и в двете. Той седеше в едно сепаре с лице към задната стена на празния ресторант в Епернон и се взираше в Алекс Конклин, седнал до непредставилия се Борн, който току-що беше заявил, че вече не пие алкохол.

— Това е краят на света — възкликна руснакът. Говореше английски със силен акцент. — Виждате ли какво може да се случи на един добър човек в този разглезен Запад? И всичко заради родителите ти. Трябваше да останат у нас.

— Да не би да искаш да се обзаложиш къде има повече алкохолици — в моята или в твоята страна?

— За такова нещо на пари не се обзалагам — ухили се Крупкин. — Като стана въпрос за пари, скъпи ми противнико, как и къде ще си получа парите, за които се уговорихме снощи по телефона?

— Как и къде искате да ги получите? — запита Джейсън.

— Аха, значи вие сте моят благодетел, господине?

— Да, аз ще ви платя.

— Чакай малко! — прошепна Конклин, с поглед към входа на ресторанта. С ръка на челото се наведе към отворената страна на сепарето, после бързо се отдръпна, докато келнерът настаняваше една двойка на ъгловата маса отляво на вратата.

— Какво има? — попита Борн.

— Не знам… Не съм сигурен.

— Кой влезе, Алекс?

— Точно това се чудя. Познавам го отнякъде, но откъде?

— В сепаре ли седна?

— Не, на маса. В ъгъла зад бара. С жена е.

Крупкин седна на крайчеца на стола и извади от портфейла си огледалце с размерите на кредитна карта. Закри го в шепи и предпазливо нагласи ъгъла.

— Вероятно не пропускаш страниците на светския живот в Париж — изхили се руснакът и отново прибра огледалцето в портфейла си. — Този работи в италианското посолство, а това е жена му. Паоло и Давиния не знам кои си, с някаква благородническа титла, струва ми се. Със сигурност от дипломатическия корпус. Дават доста добри приеми и очевидно тънат в пари.

— Не се движа в тези среди, но съм го виждал някъде и преди.

— Разбира се. Прилича на италианска филмова звезда на средна възраст или на производител на вина, който възхвалява предимствата на класическото вино „Кианти“ в телевизионните реклами.

— Може би имаш право.

— Сигурен съм. — Крупкин се обърна към Борн. — Ще ви напиша името на банката и номера на сметката в Женева. — Руснакът извади писалка и придърпа книжната салфетка. Не успя да ги използва, защото един около тридесетгодишен мъж в плътно прилепнал костюм се приближи бързо към масата.

— Какво има, Сергей? — попита Крупкин.

— Не е за вас, господине. За него е — отвърна помощникът на руснака и посочи с глава Борн.

— Какво има? — повтори въпроса Джейсън.

— Проследили са ви. Отначало не бяхме сигурни — забелязахме само някакъв старец, който често ходеше до тоалетната. На два пъти се измъкна бързо от колата, уж за да се облекчи, а след втория се обади по радиотелефона и надникна през прозореца, за да види името на ресторанта. Това беше само преди минути.

— Откъде знаете, че преследва мен?

— Защото пристигна малко след вас, а ние бяхме тук половин час преди това и обезопасявахме района.

— Обезопасявахте района! — избухна Конклин, като гледаше Крупкин. — Мислех, че тази среща е само между нас!

— Скъпи Алексей, добри ми Алексей, кой може да ме спаси от мен самия! Можеш ли да повярваш, че ще се срещна с теб, без да се погрижа за собствената си безопасност? Не се боя от теб, стари ми приятелю, а от твоите агресори във Вашингтон. Можеш ли да си представиш? Заместник-директорът на ЦРУ води преговори с мен за някакъв човек и се преструва, че мисли, че аз не го познавам. Съвсем аматьорска тактика.

— Върви по дяволите! Нищичко не съм му казвал!

— Е, тогава грешката е моя. Извини ме, Алексей.

— Няма нужда — прекъсна го решително Джейсън. — Старецът е от хората на Чакала…

— Карлос! — възкликна Крупкин. Лицето му пламна, живите му сини очи заискриха от гняв. — Теб ли преследва Чакала, Алексей?

— Не, него — благодетеля ти.

— Мили Боже! Сега всичко си идва на мястото. И така, имам честта да се запозная с ужасния Джейсън Борн. За мен е голямо удоволствие, господине! Имаме една и съща цел, що се касае до Карлос, нали?

— Ако хората ви са добри, ще постигнем тази цел преди да е изтекъл и час. Хайде да се махаме оттук и да се измъкнем през задния вход, кухнята, или някой прозорец или каквото и да е! Открил ме е и се обзалагам, че вече идва, за да ме залови. Само че не знае, че ние знаем това. Тръгваме!

Тримата мъже станаха. Крупкин инструктира помощника си:

— Докарай колата отзад на служебния вход, ако има такъв, но го направи непринудено, Сергей! Никакво бързане, разбра ли?

— Можем да отидем с колата на половин километър надолу по пътя и да завием по поляната, която свършва зад къщата. Така старецът в колата няма да ни види.

— Много добре, Сергей! Подкреплението да остане на място, но да има готовност.

— Разбира се, другарю. — Помощникът забърза към официалния вход.

— Подкрепление? И подкрепление ли имаш? — избухна Алекс.

— Моля те, Алексей, защо шикалкавиш? Това, в края на краищата, си е твоя грешка. Снощи по телефона дори не ми каза, че заговорничиш срещу собствения си заместник.

— Не беше заговор, за Бога!

— Е, да не би да става дума за прекрасно разбирателство между началството и подчинените? Не, Алексей Консоликов, ти знаеше, че можеш, да кажем, да ме използваш, и ти го направи. Не забравяй никога, стари ми, прекрасни противнико, че си руснак.

— Защо не млъкнете и не се махнем оттук!

Те чакаха в бронирания ситроен на Крупкин на края на буренясалото поле, на близо тридесет метра зад колата на стареца. Фасадата на ресторанта се виждаше ясно. Борн се дразнеше, че Конклин и офицерът от КГБ бяха седнали като двама застарели професори и всеки правеше истинска дисекция на стратегията на другия по време на минали разузнавателни операции, и всеки изтъкваше недостатъците на другия. Подкреплението на руснаците беше невзрачен автомобил надолу по пътя в диагонал на ресторанта. Двама въоръжени мъже бяха готови да изскочат от колата, автоматите им — да стрелят.

Изведнъж едно комби се приближи до входа на ресторанта. Отвътре излязоха три засмени двойки, закачливо се прегърнаха и весело тръгнаха към входа. Останалият в колата приятел я откара до паркинга.

— Спри ги! — каза Джейсън. — Могат да ги убият!

— Да, могат, господин Борн, но ако ги спрем, ще изтървем Чакала.

Джейсън се взря в руснака. Не можеше да каже нито дума. Гняв и объркване се бореха в съзнанието му. Понечи да протестира, но думите не му идваха. А после стана твърде късно за думи. Тъмнокафяво микробусче летеше към тях по пътя от Париж и Борн проговори.

— Това е същото от булевард „Льофевр“ — онова, което се измъкна.

— Откъде? — запита Конклин.

— Преди няколко дни на „Льофевр“ се взриви камион или автомобил. Това ли имате предвид?

— Беше клопка. За мен… Най-напред микробус, после лимузина и двойник на Карлос. Това е втората кола. Тя излетя от една тъмна странична улица и се опита да ни отреже пътя с масирана стрелба.

— Нас? — Алекс наблюдаваше Джейсън. Видя неприкритата ярост в очите на Хамелеона, стиснатите му устни, силните пръсти, които бавно се свиваха и разпускаха.

— Бернардин и аз — отвърна шепнешком Борн, после внезапно повиши глас. — Искам оръжие — извика той. — Този пистолет в джоба ми изобщо не върши работа!

Шофьор беше здравенякът Сергей — помощникът на Крупкин. Той измъкна един руски автомат АК-47 и го подаде през рамо на Джейсън, който моментално го сграбчи.

Тъмнокафявата лимузина излетя от безлюдния път и гумите й изскърцаха, когато закова пред избелелия навес. Двама мъже изскочиха като добре обучени командоси през страничната врата. На лицата им бяха нахлузени чорапи, в ръцете си стискаха автомати. Втурнаха се към входа и застанаха от двете страни на вратата. От колата се показа още един мъж — оплешивяващ, облечен в черни свещенически одежди. Направи знак с автомата си и двете групи нападатели се прилепиха до вратите и хванаха дебелите кръгли бронзови дръжки. Шофьорът на лимузината не изгаси мотора и остана на място.

— Тръгвай! — изкрещя Борн. — Той е! Карлос!

— Не! — изрева Крупкин. — Чакай! Този път капанът е наш и трябва да го хванем — но вътре!

— За Бога! Та там има хора! — възрази Джейсън.

— Всяка война взима жертви, господин Борн, а това е война. Ваша и моя. Вашата е далеч по-лична, отколкото моята.

Изведнъж Чакала нададе оглушителен зов за отмъщение, терористите блъснаха вратите и влетяха в ресторанта, автоматите им бълваха огън.

— Сега! — извика Сергей и натисна газта до край. Ситроенът излетя на пътя и се понесе към микробуса, но страхотна експлозия ги забави за частица от секундата — невзрачната сива кола отдясно, в която седеше старецът, хвръкна във въздуха и вълната запрати ситроена наляво в старовремската ограда, отделяща паркинга от странноприемницата. В същия миг тъмнокафявият микробус на Чакала, вместо да потегли напред, се люшна назад и рязко спря. Шофьорът изскочи и се скри зад него — беше мернал руската охрана. Двамата руснаци се втурнаха към ресторанта, но шофьорът на Чакала покоси единия с автомата си и продължи да стреля по гумите и прозорците на руския автомобил. Другият руснак се хвърли на тревата и безпомощно го гледаше.

— Излизайте! — изкрещя Сергей и смъкна Борн от седалката върху парчетата от оградата. Зашеметеният му шеф и Алекс Конклин изпълзяха зад него.

— Тръгвайте! — извика Джейсън и скочи. — Онзи мръсник възпламени колата от разстояние.

— Тръгвам пръв! — заяви руснакът.

— Защо?

— Честно казано, съм по-млад и по-силен…

— Я млъквай! — Борн се втурна напред. Бягаше на зигзаг, за да привлече огъня към себе си. Когато шофьорът на Карлос започна да стреля по него, той се хвърли на земята и незабелязано вдигна оръжието си в тревата. Знаеше, че човекът на Чакала е убеден в точността на стрелбата си. Шофьорът надникна иззад микробуса и Джейсън натисна спусъка.

Вторият руснак чу предсмъртния вик на шофьора, изправи се и хукна отново към входа на ресторанта. Отвътре се чу откъслечна стрелба — откоси, последвани от ужасни писъци, после пак изстрели. В доскоро тихата селска странноприемница се разиграваше истински потресаващ и кървав кошмар. Борн се изправи и се устреми напред. До него тичаше Сергей. Настигнаха останалия жив руснак. По знак от Джейсън руснаците дръпнаха вратите и всички едновременно нахлуха вътре.

Следващите шестдесет секунди напомняха ужасяващите картини на пълния с пищящи нещастници ад на Мунк. Един келнер и двама от мъжете от трите двойки бяха мъртви — келнерът и единият мъж лежаха на пода с разбити черепи, това, което беше останало от лицата им, беше потънало в кръв. Третият се беше проснал върху пейката с изцъклени очи, по дрехите му, които бяха на решето от куршумите, струеше кръв. Жените бяха изпаднали в шок — ту стенеха, ту пищяха и се опитваха да изпълзят над чамовите прегради на сепарето. Добре облеченото семейство от италианското посолство беше изчезнало.

Внезапно Сергей се втурна напред, натиснал спусъка на автомата — бе забелязал в дъното на залата една фигура, която Борн не бе видял. Убиецът с чорап на лицето изскочи от сянката и вдигна автомата, но не успя да стреля — откосът на руснака го повали… Още един! Някаква фигура се метна зад ниския бар. Чакала? Джейсън приклекна и се извъртя към диагоналната стена, погледът му обходи всяка ниша около полиците за бутилки. Прилепи се към долната част на бара, а вторият руснак, оценил ситуацията, притича до изпадналите в истерия жени, като движеше дулото на пистолета си във всички посоки и се опитваше да ги предпази. Маскираният стреля иззад бара, вдигнал оръжието си над дървения плот. Борн скочи и сграбчи горещата цев с лявата си ръка, а с дясната стреля, без да се цели, направо в изкривеното лице под копринената маска. Не беше Карлос! Къде беше Чакала?

— Там! — извика Сергей, като че ли бе прочел яростния въпрос на Джейсън.

— Къде?

— Зад онези врати!

Беше кухнята на ресторанта. Двамата се промъкнаха до двукрилата летяща врата. Борн кимна — знак да нахлуят вътре, но те не можаха дори да помръднат. В този миг в кухнята се взриви граната, парчета метал и стъкло се врязаха във вратата. Димът се стелеше на талази и нахлуваше в залата. Куршумите пронизваха тънките летвички на летящата врата.

Тишина.

Колебание.

Тишина.

Това продължи твърде дълго за разгневения, възбуден Хамелеон. Той вдигна автомата, сложи пръст на спусъка, отвори с ритник вратата и се хвърли на пода.

Тишина.

Още една сцена от ада. Част от външната стена бе отнесена. Дебелият собственик и готвачът му, все още с шапка на главата, лежаха мъртви пред кухненските шкафове, оплискани с кръв.

Борн се изправи, краката му трепереха, нервите му бяха опънати до краен предел. Беше на крачка от истерията. Огледа се като в транс, застанал сред дима и отломките. Очите му се спряха на голям, някак зловещ къс кафява амбалажна хартия, закована на стената с тежък сатър. Приближи се, дръпна рязко сатъра и прочете думите, написани с черни печатни букви.

„Дърветата на Таненбаум ще изгорят, а за подпалки ще използвам децата ти. Спокойни сънища, Джейсън Борн.“

Огледалните стени на живота му се разбиха на хиляди късчета. Оставаше му само едно — да крещи от безсилие.