Робърт Лъдлъм
Ултиматумът на Борн (22)

21

Морис Панов седеше отпуснат на един стол край прозореца и гледаше пасищата край фермата отвън, за която предполагаше, че се намира някъде в Мериленд. Самият той беше в малка спалня на втория етаж, облечен в болнична пижама, а оголената му дясна ръка бе доказателство за една история, която познаваше твърде добре. Не за пръв път биваше дрогиран, и той бе летял до луната, както се изразяваха хората, които обикновено предписваха такива наркотици. Беше изнасилен умствено, бяха проникнали в мозъка му против волята му и неговите най-съкровени мисли и тайни бяха изкарани на повърхността и изложени на показ.

Вредата, нанесена на него, бе неопределима — той го разбираше. Това, което не му беше ясно, бе защо още е жив. Дори по-озадачаващ беше фактът, че с него се държаха почтително. Защо неговият пазач с глупавата черна маска на лицето бе толкова любезен, а храната — обикновена и съвсем сносна? Като че ли сега принудителното му пленничество имаше за цел да възстанови силите му — дълбоко изцедени от опиатите, и да го накара да се почувства колкото се може по-удобно при изключително тежките обстоятелства. Защо?

Вратата се отвори и в стаята влезе маскираният му пазач — нисък, набит мъж със стържещ глас, по който Панов определи, че произхожда някъде от североизточните щати или може би от Чикаго. В друга ситуация той би му изглеждал забавен — едрата му глава бе твърде голяма поради тъпото покривало на самотен рейнджър, което в никакъв случай не би му пречило да го разпознае мигновено. Но при сегашното положение на нещата пазачът съвсем не беше забавен. В сервилността му имаше нещо заплашително. На лявата му ръка бяха преметнати дрехите на психиатъра.

— Е, докторе, трябва да се обличаш. Погрижих се всичко да бъде изпрано и изгладено, дори и долните ти гащи. Какво ще кажеш?

— Нима имаш собствена пералня и сушилня тук?

— Ама не, разбира се, ние ги занесохме в… О, не, няма да ме прекараш, докторе! — Пазачът се усмихна и жълтеникавите му зъби се показаха. — Много умно, а? Мислиш, че ще ти кажа къде сме, а?

— Просто бях любопитен.

— Да, сигурно. Като моя племенник, синът на сестра ми, който все е „просто любопитен“ и ме пита разни работи, на които не искам да отговарям. Като например: „Хайде, вуйчо, как ще ме издържаш в медицинското училище, а?“ Да! Той е лекар като теб, какво ще кажеш?

— Бих казал, че братът на майка му е много великодушен човек.

— Да, ти какво би направил, а?… Хайде, докторе, обличай тия работи, тръгваме на малко пътешествие.

Пазачът подаде дрехите на Mo.

— Предполагам, че ще е глупаво, ако попитам къде отиваме — каза Панов, стана от стола, свали болничната пижама и облече долните си гащета.

— Много глупаво.

— Но, предполагам, не толкова, колкото фактът, че племенникът ти не ти е казал нищо за един симптом, който аз бих сметнал за малко обезпокоителен, ако бях на твое място.

— За какво говориш?

— Може би нищо особено — отвърна Панов, докато обличаше ризата си. Седна отново и обу чорапите си. — Кога за последен път си виждал племенника си?

— Преди няколко седмици. Давам му малко пари за издръжката. Хей, това майките са отвратително нещо! Що ме питаш кога съм видял никаквеца за последно?

— Просто се чудех дали ти е казал нещо.

— За какво?

— За устата ти. — Mo връзваше обувките си и посочи с глава. — Над бюрото има огледало, иди при него.

— И какво? — Капо субординато^[1] отиде бързо до огледалото.

— Усмихни се.

— На какво?

— На себе си… Погледни жълтото по зъбите си, тъмночервените си венци, виждаш ли как са се откроили?

— Е, и какво от това? Винаги са били такива…

— Може и нищо да не е, но би трябвало той да го е забелязал.

— За Бога, какво да забележи?

— Оролната амелобластома. По всяка вероятност.

— Какво, по дяволите, е това? Не си мия често зъбите и не обичам зъболекарите. Те са касапи!

— Искаш да кажеш, че не си бил на зъболекар от доста време?

— Е, и? — Капо оголи зъби срещу огледалото.

— Това вероятно обяснява защо племенникът ти не ти е казал нищо.

— И защо?

— Може би смята, че ходиш редовно на прегледи, и е решил, че там трябва да ти обяснят всичко.

Панов се изправи с вързани обувки.

— Нещо май не схващам.

— Ами сигурно той е много благодарен за всичко, което си направил за него, и оценява щедростта ти. Мога да разбера колебанието му сам да ти каже.

— Какво да ми каже? — Пазачът му се извърна от огледалото.

— Може и да греша, но ти наистина трябва да отидеш на периодентист. — Mo облече сакото си. — Готов съм. Какво ще правим сега?

Очите на капо субординато бяха присвити, а сбръчканото му чело издаваше объркването и подозрението му. Той бръкна в джоба си и извади голяма черна кърпа.

— Съжалявам, докторе, но трябва да ти вържа очите.

— За да можеш да ми пръснеш черепа в момент, в който нищо не подозирам?

— Не, докторе. Никакво бам-бам за тебе. Ти си твърде ценен.

 

 

— Ценен? — риторично попита капо супремо в разкошната си всекидневна на Бруклин Хайтс. — Той е като златна жила, внезапно появила се на земята и кацнала в чинията със супата ти. Този евреин е работил по главите на някои от най-големите лазани във Вашингтон. Папките му сигурно струват колкото целия Детройт.

— Ти никога няма да ги получиш, Луис — каза привлекателният мъж на средна възраст, облечен в скъп камгарен костюм, седнал срещу своя домакин. — Те ще бъдат запечатани и откарани и ти не би могъл да се добереш до тях.

— Е, добре, господин Парк Авеню, Манхатън, но ние работим над този въпрос. Кажи ми — ей така, майтап да става, ако ги докопаме — каква стойност имат те за теб?

Гостът си позволи тънка аристократична усмивка.

— Може би колкото целия Детройт — отвърна той.

— Va bene! Харесваш ми, имаш чувство за хумор. — Мафиозът стана сериозен така внезапно, както беше развеселен, и дори придоби застрашителен вид. — Все още е в сила предложението ми за пет милиона за онзи герой Борн-Уеб, ясно ли е?

— При едно условие.

— Не обичам условията, господин адвокат. Никак не ги обичам.

— Можем да потърсим другиго. Не си единственият в града.

— Нека ти обясня нещо, синьор авокато. По много начини ние — всички ние, сме единствените в града. Не се бъркаме в ударите на другите фамилии, разбираш ли какво искам да ти кажа? Нашите съвети решиха, че ударите са твърде лична работа; те са свързани с омразата.

— Ще изслушаш ли условието? Мисля, че то ще ти хареса.

— Казвай.

— Бих желал да използваш друга дума…

— Хайде, давай.

— Ще получиш още два милиона долара, тъй като настояваме да се заемеш и с жената на Уеб и неговия приятел от правителството Конклин.

— Дадено, господин Парк Авеню, Манхатън.

— Добре. Сега да се върнем към останалата част от нашата работа.

— Искам да поговорим за евреина.

— Ще стигнем и до него…

— Сега.

— Моля те, не ми заповядвай — каза адвокатът от една от най-престижните фирми на Уолстрийт. — Наистина не можеш да си го позволиш, навлек такъв.

— Хей, farabutto^[2]! Да не си посмял да ми говориш по този начин!

— Ще говоря както си искам… На външен вид и според поведението на преговорите изглеждащ доста мъжествен, истинско мъжко момче. — Адвокатът свали спокойно крак от коляното си и отново го преметна. — Но отвътре нещата са доста различни, а? Имаш меко сърце, или може би трябва да кажа твърди слабини по отношение на хубавите млади мъже.

— Silenzio!^[3] — Италианецът скочи от кушетката.

— Нямам никакво желание да се възползвам от информацията, с която разполагам. От друга страна, не смятам, че Гей Рийте са много нависоко в Коза Ностра, а?

— Ти, кучи сине!

— Знаеш ли, когато бях млад армейски адвокат в Сайгон, трябваше да защитавам един лейтенант от кариерата, хванат на flagrrante delicato^[4] с едно виетнамско момче — очевидно мъжка проститутка. Чрез правни маневри и използвайки двусмислени фрази от военния кодекс, касаещи цивилните, аз го спасих от позорно уволнение, но беше очевидно, че той трябва да напусне. За жалост, никога не бе работил нищо друго. Застреля се два часа след решението на съда. Разбираш ли, беше станал парий, унижен пред равните нему, и не можа да го понесе.

— Хайде, върни се на въпроса за работата — каза с нисък и равен, изпълнен с омраза глас капо супремо на име Луис.

— Благодаря ти… Първо, на масата във фоайето оставих един плик. В него е заплащането за трагичната случка с Армбрустър в Джорджтаун и също толкова трагичното убийство на Тигартън в Брюксел.

— Според евреина — доктор по главите — прекъсна го мафиозът, — те знаят за още двама. Един посланик в Лондон и онзи адмирал от Обединеното командване. Ще прибавиш ли още към сумата?

— Може би по-късно, не сега. И двамата знаят твърде малко и съвсем нищо за финансовите ни операции. Бъртън смята, че всъщност сме свръхконсервативно лоби от ветерани, родило се от виетнамския позор, а неговите патриотични чувства са много силни. Аткинсън е един богат дилетант. Прави това, което му се каже, но не знае защо, нито с кого си има работа. Готов е на всичко, за да се задържи на мястото си. Единствената му връзка бе Тигартън… Конклин направи мръсен удар при Суейн, Армбрустър, Тигартън и, разбира се, Десоул, но другите двама са само параван, доста уважаван параван. Просто се чудя как можа да се случи.

— Когато разбера — а аз ще разбера, ще ти го разкажа, при това гратис.

— О? — адвокатът повдигна вежди: — И как?

— Ще го постигна. Какво остава?

— Две неща, и двете жизненоважни, като първото ще ти го кажа гратис. Освободи се от сегашния си приятел. Появява се на места, на които не би трябвало да го виждат, и пръска пари като някой евтин гангстер. Разбрахме, че се хвали с връзките си на разни високи места. Не знам още какво разправя, какво знае и какво е успял да подразбере, но това ни безпокои. Мисля, че би трябвало да безпокои и теб.

— Il prostituto!^[5] — изрева Луис и удари с юмрук по облегалката на кушетката. — Il pinguino!^[6] Мъртъв е!

— Приемам благодарността ти. Другият въпрос е много по-важен, поне за нас. Къщата на Суейн в Манасас. От офиса му е изчезнала една книга — ежедневник. Адвокатът на Суейн от Манасас — нашият адвокат от Манасас, не е могъл да я намери. Била е на лавицата, подвързията й е еднаква с тези на останалите книги от редицата — цялата редица върху лавицата. Човек би трябвало да знае точно коя да вземе.

— И какво искаш от мен?

— Градинарят е бил твой човек. Бил е поставен на това място, за да свърши работата си, и е разполагал с един-единствен сигурен номер, а именно този на Десоул.

— Е, и?

— За да свърши работата си и да монтира автентично самоубийство е трябвало да изучи всяка стъпка на Суейн. Ти самият ми обясни това, когато обяви безбожната си такса. Не е трудно да си представим как твоят човек е надзъртал през прозореца и е наблюдавал Суейн в кабинета му — мястото, където е трябвало да приключи живота си. Постепенно е разбрал, че генералът взема точно определена книга от лавицата, записва нещо в нея и я връща на същото място. Това трябва да го е заинтригувало. Разбрал е, че тази книга е ценна. Защо тогава да не я вземе? Аз бих го направил, ти също. Къде е тя?

Мафиозът се изправи бавно на крака, като гледаше заплашително.

— Слушай ме, авокато, ти разправяш много завързани приказки, които намекват за някои изводи, но ние не сме намирали никаква такава книга и ще ти обясня как мога да го докажа! Ако някъде имаше нещо написано, което би ти припарило под задника, аз щях да ти го натикам веднага в лицето, capisce?

— В това има логика — каза добре облеченият адвокат, като отново свали крак от коляното си и пак го преметна. Изпълненият с негодувание капо се върна навъсен на кушетката. — Фланаган — добави адвокатът от Уолстрийт. — Естествено… разбира се, че е Фланаган. Той и онази мръсница фризьорката гледат без съмнение да се подсигурят, за да ни изнудват при пазарлъка. Всъщност, сега се чувствам успокоен. Не биха могли да я използват, без да се издадат. Приеми извиненията ми, Луис.

— Свърши ли?

— Смятам, че да.

— А сега — психиатърът евреин. Както вече казах, той е златна мина.

— Мисля, че без досиетата на пациентите му е доста под двадесет и четири карата.

— Тогава грешиш — възрази Луис. — Както казах на Армбрустър, преди да се превърне в нова голяма пречка за теб, ние също имаме лекари. Специалисти по всички медицински работи, включително и по онова, което те наричат моторни реакции и, как беше — „отприщване на мисловното припомняне под състояние на външен контрол“ — това съм го запомнил специално. То е един напълно различен начин да пръснеш мозъка на някого, само че без кръв. Ще преместим евреина на едно място в Пенсилвания, нещо като частна клиника, в която отиват само най-богатите, за да се оправят, ако разбираш какво искам да кажа.

— Мисля, че да. Модерно медицинско оборудване, изключително добър персонал, добре охраняван парк.

— Да, всичко ти е ясно. Според моите специалисти — нарочно използвах думата „мои“, ако добре ме слушаш, по предварителен график на всеки четири или пет дни новият пациент се изпраща „на луната“ — изразът е техен, не мой. Между сеансите с него се отнасят наистина добре. Храни се с необходимите неутерминти или както там се казват, прави съответните упражнения, спи много и всякакви такива работи… И всеки път, щом го боцнат, умът му е съвсем бистър и той пуска име след име, име след име. При всяко име те започват проба — така го наричат, получават късчета и парчета информация, която е достатъчна, за да изкара акъла на тази лазаня, щом го потърсим. Нали разбираш, времената са тежки, изпълнени със стрес, а този лекар евреин се занимава с някои от най-тлъстите котараци във Вашингтон — ви извън правителството. Как ти се струва това, господин Адвокат?

— Наистина изключително — отговори бавно гостът, като гледаше внимателно капо супремо. — Разбира се, че досиетата му биха били безкрайно интересни.

— Да, така е, и както ти казах, ние работим по това, но ще е необходимо време. И ще започнем сега, immediato^[7]. Той ще бъде тук, в Пенсилвания, след няколко часа. Искаш ли да сключим сделка? Ти и аз?

— За какво? За нещо, което нямаш и което може би никога няма да имаш?

— Хей, слушай, за кого ме смяташ?

— Сигурен съм, че не искаш да го чуеш…

— Стига глупости. Да кажем, ако се видим след някой и друг ден и аз ти дам списък с имена, за всяко от които имаме информация и които мисля, че ще те заинтересуват; ти вземаш едно или две от тях, а може и никое — какво би загубил от това? Аз ще определям таксата в зависимост от информацията. Тя може да е само една или две хилядарки, може да е двадесет, а може да е и гратис, кой знае? Ще бъда честен, тъй като искам да работя с теб, capisce?

— Разбирам те напълно — отговори адвокатът, — но е време да вървя… Донеси ми списъка, Луис.

Гостът тръгна към малкото мраморно фоайе.

— Нямаше ли дипломатическо куфарче със себе си, а, синьор авокато?

— И да разстроя не чак толкова деликатния механизъм на входната ти врата?

— Хей, светът навън е пълен с насилие.

— Нямах представа за това.

Адвокатът от „Уолстрийт“ си тръгна и при звука от затварящата се входна врата, Луис се втурна през стаята към инкрустираното бюро в стил „Кралица Ана“ и буквално се нахвърли на френския телефон от слонова кост. Както винаги, потропа два пъти по високия, тънък инструмент, преди да хване поставката с едната ръка и да започне да избира с другата.

— Педераст скапан! — измърмори той. — Проклет бояджия!… Марио?

— Здрасти, Лу — отвърна приятният глас в Ню Рошел. — Обзалагам се, че се обаждаш, за да кажеш честит рожден ден на Антъни, а?

— На кого?

— На моето момче, Антъни. Днес става на петнадесет години, забрави ли? Цялото семейство е в градината и само теб те няма. Липсваш ни, братовчеде. Лу, да знаеш каква градина! Аз съм истински художник.

— А може би и още нещо.

— Какво?

— Купи един подарък за Антъни и ми изпрати сметката. Щом става на петнадесет, може би трябва да му осигуриш някоя курва. Готов е да стане мъж.

— Лу, прекаляваш. Има други неща…

— Има само едно нещо, Марио, и искам да чуя истината, иначе ще ти откъсна носа!

Последва кратка пауза, преди да прозвучи приятният глас на палача от Ню Рошел.

— Не заслужавам да ми говориш по този начин, cugino^[8].

— Може би да, може би не. От къщата на онзи генерал в Манасас е била взета някаква книга, много ценна книга.

— Разбрали са, че я няма, така ли?

— Мамка му! Ти ли я взе?

— Да, Лу. Исках да ти я подаря, но я изгубих.

— Изгубил си я? Какво, по дяволите, си направил? Да не си я оставил в някое такси?

— Не, тичах, за да спася живота си. Онзи маниак с ракетите, как му беше името — Уеб, стреляше подире ми по пътя. Един куршум ме одраска, паднах и гадната книга изхвръкна от ръката ми — точно тогава пристигна полицейската кола. Той я взе, а аз побягнах с все сила към оградата.

— Уеб я е взел?

— Предполагам.

— Боже Господи!

— Има ли нещо друго, Лу? Точно се канехме да запалим свещичките на тортата.

— Да, Марио, може би ще имам нужда от теб във Вашингтон. Трябва ми един голям шпионин без един крак, но с една книга.

— Хей, cugino, почакай. Знаеш правилата ми. Винаги месец почивка между две делови пътувания. Колко време бях в Манасас? Шест седмици. А миналия май в Кий Уест — три, че даже почти четири седмици. Не мога да се обаждам, не мога да напиша даже една картичка — не, Лу, един месец. Имам задължения към Анджи и децата. Не искам да бъда родител, който все отсъства. Децата трябва да имат модел на ролята, разбираш ли какво искам да кажа?

— Имал съм братовчед като Ози Нелсън^[9]!

Луис тръшна телефона и моментално го сграбчи, щом падна на бюрото. Върху деликатната дръжка се появи пукнатина.

— Най-добрият стрелец в бизнеса, а е хахо — промърмори капо супремо, докато избираше вбесен нов номер. Щом чу сигнала „свободно“, ядът и безпокойството изчезнаха от гласа му. Но макар и да не се забелязваше, той още не се беше успокоил напълно. — Здрасти, Франк, как е най-близкият ми приятел?

— О, здрасти, Лу — дочу се плавен, но колеблив и отпаднал глас от скъпия апартамент в Гринуич Вилидж. — Може ли да ти се обадя след две минути? Току-що дойде такси да вземе майка ми, връща се в Джърси. Става ли?

— Разбира се, момчето ми. След две минути.

Майка му? Мръсник такъв! Il pinguino! Луис отиде до огледалния бар с мраморен плот и розови ангели, летящи над бутилките уиски. Наля си пиене и пое няколко пъти дъх, за да се успокои. Телефонът на бара иззвъня.

— Да? — каза той, като взе внимателно крехката слушалка.

— Аз съм, Лу, Франки. Казах довиждане на мама.

— Добро момче си, Франки. Не забравяй майка си.

— О, никога, Лу, ти ме научи на това. Разказа ми как си устроил най-голямото погребение на майка си в Ийст Хартфорд.

— Да, откупих цялата църква.

— Колко хубаво наистина.

— Хайде сега да преминем към нещо наистина хубаво, а? Днес беше един от онези дни, Франки — много бъркотия, шум, разбираш какво искам да кажа?

— Естествено, Лу.

— И сега изпитвам силно желание. Искам да се успокоя. Ела при мен, Франки.

— Възможно най-бързо, Лу.

Prostituto! Това щеше да е последната услуга на Франки Голямата уста към него.

 

 

Вън на улицата добре облеченият адвокат извървя пеш две пресечки на юг и една на изток, докато стигна лимузината, която чакаше, паркирана под навеса пред входа на друга импозантна сграда в Бруклин Хайтс. Якият му шофьор на средна възраст разговаряше приятно с униформения портиер, когото вече великодушно потупваше по рамото. Щом забеляза работодателя си, той отиде бързо до задната врата на лимузината и я отвори. След няколко минути вече се бяха включили в движението и напредваха към моста.

Седнал спокойно на задната седалка, адвокатът разкопча колана си от кожа на алигатор, натисна токата отгоре и отдолу и между краката му падна малка касетка. Взе я и закопча колана.

Като държеше касетата срещу процеждащата се светлина, той разгледа миниатюрния записващ прибор, включващ се от звука на гласа. Това беше една изключителна машинка, достатъчно малка и с акрилен механизъм, който позволяваше да остане неоткрита и от най-съвършените детектори. Адвокатът се наведе напред и заговори на шофьора.

— Уйлям?

— Да, сър.

Шофьорът погледна в огледалото за обратно виждане и видя протегнатата ръка на работодателя. Пресегна се назад.

— Отнеси това вкъщи и го постави в кутийка, ще можеш ли?

— Добре, майоре.

Манхатънският адвокат се облегна, усмихнат на себе си. Отсега нататък Луис щеше да му дава всичко, което му поиска. Един капо не сключва двустранни споразумения в случаи, когато е засегната фамилията, да не говорим, че не би признал никога определени сексуални предпочитания.

Морис Панов седеше с вързани ръце на предната седалка на седана. Ръцете му бяха вързани хлабаво, почти любезно, като че на капо субординато му се струваше, че изпълнява излишни разпореждания. Пропътуваха около половин час в мълчание и тогава пазачът проговори.

— Какво е пе-ри-о-дентист? — попита той.

— Устен хирург, лекар, обучен да оперира вътре в устата на пациентите при проблеми, свързани със зъбите и тъканта на венците.

Тишина. Седем минути по-късно:

— Какви проблеми?

— Всякакви — от инфекции и остъргване на корените до по-сложна хирургическа намеса, обикновено в екип с онколог.

Тишина. Четири минути по-късно:

— Какво беше туй последното — екипа с онко…

— Лекар по рак в устата. Ако ракът се открие навреме, може да бъде спрян чрез отстраняване на част от костта… Но ако това не стане, може да се наложи да се махне цялата челюст.

Панов почувства как колата леко се отклони — шофьорът бе изгубил за момент контрол над нея. Тишина. Минута и половина по-късно:

— Цялата челюст? Половината лице?

— Трябва да се избира между това и живота на пациента.

Тридесет секунди по-късно:

— Мислиш ли, че ми има нещо такова?

— Аз съм лекар, а не алармаджия. Забелязах симптомите, но не съм поставял диагноза.

— Дрън-дрън. Ами постави я.

— Нямам такава квалификация.

— Глупости! Та ти си доктор, така ли е? Искам да кажа — истински доктор, а не някакъв fasullo, който се хвали, че е, ама няма законна фирма.

— Ако имаш предвид, че съм завършил медицинско училище — да, лекар съм.

— Ами виж ме тогава!

— Не мога. Очите ми са вързани.

Изведнъж Панов почувства на главата си дебелата, силна ръка на пазача, която дръпна кърпата. Мракът в автомобила даде отговор на един въпрос, който Mo си задаваше: как можеше да пътува някой в кола с пътник с вързани очи? В тази кола това не беше проблем — с изключение на предното стъкло, всички останали бяха не само оцветени — те бяха почти непрозрачни. Което означаваше, че отвън са непрозрачни. Никой не можеше да види какво става вътре.

— Хайде, гледай!

Капо субординато бе извърнал смешно към Панов огромната си глава с очи, приковани към пътя. Дебелите му устни бяха разтворени и той бе оголил зъби като дете, което се прави на чудовище пред огледалото.

— Кажи — какво виждаш! — извика отново той.

— Много е тъмно тук — отвърна Mo, който видя през предното стъкло това, което искаше. Пътуваха по селски път, толкова тесен и толкова селски, че следващото ниво след него беше черен път. Където и да го караха, това ставаше по много заобиколен маршрут.

— Отвори оня шибан прозорец! — изрева пазачът. Главата му все още беше извърната, очите му гледаха към пътя, а зейналата му уста приличаше на карикатура на Орка — китът, който се кани да повърне. — Не крий нищо от мен. Ще му строша проклетите пръсти на онзи никаквец! Ще прави шибаните си операции с лакти!… Казах на загубената си сестра, че никакъв го няма — честно. Макар че все чете разни книжки и въобще не се появява на улицата — разбираш ли какво искам да кажа?

— Ако спреш да крещиш за малко, ще мога да погледна по-добре — каза Панов, докато сваляше прозореца от своята страна и видя само дървета и диви шубраци край определено селския път, който едва ли можеше да бъде намерен на много карти. — Ето сега — продължи Mo и вдигна хлабаво вързаните си ръце към устата на пазача. Очите му обаче не гледаха към него, а останаха приковани към пътя.

— О, Господи! — извика Панов.

— Какво? — изпищя капо субординато.

— Гной. Навсякъде виждам джобове, пълни с гной. И на горната, и на долната челюст. Най-лошият признак.

— Боже мой!

Колата се отклони рязко, но недостатъчно.

Огромно дърво. Там отпред. От лявата страна на пустия път! Морис Панов метна вързаните си ръце върху кормилото, надигна тялото си от седалката и завъртя волана наляво. И точно преди колата да се удари в дървото, се хвърли надясно, свит като ембрион.

Сблъсъкът беше страхотен. Звукът от разбито стъкло и смачкан метал бе съпроводен от съскането на парата, излитаща през спуканите цилиндри, а все по-силните пламъци, идващи изпод тях, щяха скоро да стигнат до резервоара. Пазачът стенеше в полусъзнание, лицето му кървеше. Панов го издърпа от останките колкото можа по-далеч от колата. Накрая изтощението му взе връх — точно преди колата да експлодира.

Постепенно дишането му се успокои, но страхът все още не си беше отишъл. Mo освободи хлабаво вързаните си ръце и извади парчетата стъкло от лицето на пазача. После провери за счупвания — дясната ръка и левият крак бяха кандидати, и написа с писалката на капо субординато на извадените от джоба му листчета, откраднати от някакъв хотел, за който никога не бе чувал, диагнозата си. Между нещата, които взе, беше един пистолет, който бе тежък и твърде голям за джоба му, затова го втъкна в колана си.

Достатъчно. И за Хипократ има граници.

Панов претърси дрехите на пазача, удивен от сумата, която намери в него — около шест хиляди долара, и от различните шофьорски книжки — на пет различни лица от пет различни щата. Взе парите и книжките, които възнамеряваше да предаде на Алекс Конклин, но остави непокътнат портфейла на капо субординато. В него имаше снимки на семейството му, на децата, внуците и различните роднини. Някъде между тях беше един млад хирург, който той издържаше в медицинското училище. „Ciao, anoco“ — помисли си Mo и се заизкачва към пътя. Изправи се, приглади дрехите си и се опита да си придаде колкото може по-представителен вид.

Здравият разум му казваше, че трябва да продължи на север — в посоката, в която пътуваше колата. Да се връща на юг бе не само безсмислено, но евентуално и опасно. И изведнъж осъзна всичко.

Мили Боже! Какво направих току-що!

Mo започна да трепери. Опитният психиатър в него му казваше, че това бе посттравматичен стрес.

Глупости, голям тъпак си! Това не беше ти!

Започна да върви, после продължи и ходеше, ходеше и ходеше. Пътят не бе селски, а забравено от Бога шосе. Наоколо нямаше никакви следи от цивилизация, никаква кола и в двете посоки, никаква къща — даже и останки от някоя стара ферма, никоя примитивна каменна стена, която поне би доказала, че по тези места е имало човешки същества. Изминаваше миля след миля и постепенно Mo се пребори с проявите на изтощението, дължащо се на наркотиците. Колко ли време го бяха държали? Бяха взели часовника му, който показваше деня и датата с невероятно ситни символи, така че нямаше никаква представа нито за датата, нито колко време бе минало, откакто го бяха отвлекли от болницата „Уолтър Рийд“. Трябваше да намери телефон. Трябваше да се обади на Алекс Конклин. Скоро трябваше да се случи нещо!

И то се случи.

Морис чу усилващото се ръмжене на двигател и се обърна. От юг бързо се задаваше червена кола. Не, тя не се задаваше — тя направо летеше с педал на газта, натиснат до пода. Той замаха неистово ръце — израз на безсилие и зов за помощ. Безрезултатно. Автомобилът се стрелна край него като размазано петно… после, за негова приятна изненада, въздухът се изпълни с прах и писък на спирачки. Колата спря! Той се затича, припомняйки си думите на майка си, повтаряни неспирно, когато беше дете в Бронкс: „Винаги казвай истината, Морис. Това е щит, който Господ ни дава, за да запазим добродетелта си.“

Панов не спазваше изцяло този съвет, но имаше моменти, в които разбираше неговото значение в социалното общуване. Може би и сега случаят беше такъв. Mo приближи леко задъхан отворения прозорец на дясната предна врата на червения автомобил. Погледна жената, която шофираше — платинена блондинка на около тридесет и пет години с доста силен грим и огромни гърди, обгърнати от деколте, по-подходящо за порно-филм, отколкото за селския път в Мериленд. Все пак думите на майка му кънтяха в ушите му и затова той започна с истината.

— Разбирам, че изглеждам зле, мадам, но ви уверявам, че това впечатление е само повърхностно. Аз съм лекар и претърпях катастрофа…

— Скачай, за Бога!

— Много ви благодаря.

Едва Морис бе затворил вратата и жената включи на скорост. Натисна педала докрай, колата направо излетя от банкета и пое по пътя.

— Очевидно бързате — предположи Панов.

— И ти щеше да бързаш, друже, ако беше на мое място. Имам съпруг, който сега си сглобява камиона, за да ме пипне!

— О, така ли?

— Тъпанар! Търкаля се из страната три седмици в месеца, сваля де що курва срещне по магистралите, а после е готов да ме утрепе, щом разбере, че и аз съм се позабавлявала.

— О, ужасно съжалявам.

— Ще съжаляваш още повече, ако ни хване.

— Моля?

— Наистина ли си доктор?

— Да.

— Май ще можем да свършим една работа с теб.

— Моля?

— Можеш ли да се справиш с един аборт? Морис Панов затвори очи.