Робърт Лъдлъм
Ултиматумът на Борн (12)

11

— Не пипайте нищо — заповяда Борн, когато Фланаган и Рейчъл Суейн колебливо влязоха пред него в генералския кабинет с множество снимки по стените. Като видя трупа на стария войник, облегнат назад в стола зад бюрото, все още със смъртоносния пистолет в отпуснатата ръка, и ужасяващата гледка на наполовина отнесения от изстрела череп, жената потръпна и се свлече на колене, като че ли щеше да повърне. Старши сержантът сграбчи ръката й и я изправи. Гледаше като замаян обезобразеното тяло на генерал Норман Суейн.

— Копеле гадно! — прошепна Фланаган напрегнато и едва чуто. Застана неподвижно и изведнъж изрева: — Изверг! Защо го направи? А сега какво ще правим?

— Обади се на полицията, сержанте — обади се Джейсън.

— Какво? — изкрещя генералският адютант и се извърна бързо към него.

— Не! — изкрещя госпожа Суейн и скочи на крака. — Не можем да направим това!

— Струва ми се, че нямате избор. Вие не сте го убили. Може да сте го докарали до самоубийство, но не сте го убили.

— Какво, по дяволите, имате предвид? — рязко запита Фланаган.

— Версията за една обикновена, макар и нечиста семейна трагедия е за предпочитане, отколкото нещо друго, което би предизвикало задълбочено разследване, не смятате ли? Предполагам, че връзката ви не е… тайна за никого.

— Той пет пари не даваше за „връзката ни“ и това също не беше тайна.

— Той ни насърчаваше по всякакъв повод — добави Рейчъл Суейн, като нерешително приглаждаше полата си и необичайно бързо възвръщаше самочувствието си. Говореше на Борн, но очите й бяха обърнати към любовника. — Той постоянно ни събираше, често дори дни наред… Трябваше ли да останем тук? Боже мили, та аз бях омъжена за този човек цели двадесет и шест години. Сигурна съм, че ме разбирате… това е ужасен удар за мен.

— Трябва да обсъдим някои неща — каза Борн.

— Не тук, моля ви. Да отидем в гостната. Там ще говорим.

Внезапно овладялата се госпожа Суейн излезе от кабинета. Генералският адютант хвърли поглед към подгизналото от кръв тяло, направи гримаса и я последва.

Джейсън ги наблюдаваше.

— Застанете в коридора, където мога да ви виждам, и не мърдайте! — извика той и се доближи до бюрото. — Погледът му отскачаше от един предмет на друг — последните предмети, които Норман Суейн бе видял, преди да лапне дулото на пистолета. Нещо не беше както трябва. Отдясно на големия зелен картон лежеше бележник със знака на Пентагона, името и ранга на Суейн, напечатани под емблемата на американската армия. До бележника, отстрани на зеления картон, в кожена подложка се търкаляше златна химикалка, чието остро сребърно връхче стърчеше, като че ли бе използвано съвсем скоро и този, който бе писал с нея, бе забравил да я щракне обратно. Борн се наведе над масата, на сантиметри от трупа, и усети все още парливата миризма на избухналия заряд и на изгоряло месо. Внимателно разгледа бележника. Страниците му бяха празни, но Джейсън внимателно откъсна горните няколко, сгъна ги и ги пъхна в джоба на панталоните си. Направи крачка назад, но нещо все още го глождеше… Огледа стаята и точно когато погледът му се плъзгаше по мебелите, старши сержант Фланаган се появи на прага.

— Какво правите? — подозрително попита Фланаган. — Чакаме ви.

— На приятелката ви може да й е трудно да стои тук, но не и на мен. Не мога да си позволя да изляза, има твърде много неща, които искам да узная.

— Нали казахте нищо да не се пипа?

— Да не се пипа, а не да не се гледа, сержант. Освен това, ако вземете нещо, никой няма да узнае, защото само вие ще знаете, че е било тук.

Борн внезапно се отправи към гравираната ниска медна масичка, от ония, които могат да се видят на всяка крачка по пазарите на Индия и Средния изток. Тя беше поставена между две кресла, пред малката камина в кабинета. Джейсън се наведе и вдигна стъкления пепелник с жлебове, наполовина пълен с угасени, недопушени цигари. Задържа го в ръка и се обърна към Фланаган.

— Да вземем за пример този пепелник, сержант. Докоснах го и моите отпечатъци са върху него, но никой няма да разбере това, защото го взимам със себе си.

— Защо?

— Защото надушвам нещо — в буквалния смисъл, с носа си, а не с инстинкта си.

— Какво искате да кажете, по дяволите?

— Искам да кажа, че ми мирише на пури. Тази миризма се задържа много по-дълго, отколкото можете да предположите.

— Е, и?

— Ами нека си поговорим със съпругата на генерала. Нека всички си поговорим. Хайде, Фланаган, ще си играем на показване и на разкриване.

— Пищовът в джоба те прави адски смел, нали?

— Тръгвай, сержант!

Рейчъл Суейн извърна глава наляво, отметна дългата си черна прошарена коса и застана неподвижно в стола си.

— Това е крайно оскърбително — изрече тя, вперила широко отворените си обвиняващи очи в Борн.

— Точно така — кимна Джейсън в знак на съгласие. — Но пък е вярно. В този пепелник има пет угарки и на петте има следи от червило. — Джейсън седна срещу нея и сложи пепелника на малката масичка до себе си. — Били сте там, когато го е сторил, когато е лапнал дулото и е натиснал спусъка. Може би сте си мислили, че няма да го направи, че може би е просто една от истеричните му закани. Но каквото и да е, не сте казали нито дума, за да го спрете. Не ви е било необходимо. За вас и Еди това е било логично и разумно решение.

— Безсмислица!

— Ако си говорим открито, сама знаете, че не трябва да казвате това. Не можете да успеете по този начин, нито пък успяхте да ме убедите, когато заявихте, че „това е крайно оскърбително“. Този израз не ви подхожда, Рейчъл. Имитирате други хора — може би изрази на някои богати, празноглави клиенти, които една млада фризьорка от Хонолулу, преди много години, е чувала постоянно да повтарят.

— Как се осмелявате…

— Хайде, хайде, не ме разсмивайте, Рейчъл. Никога не използвайте това „Как се осмелявате?“, защото изобщо не ви върши работа. Да не би сега, с вашето носово произношение, да издадете кралска заповед да ме обезглавят?

— Оставете я на мира! — извика Фланаган и застана до госпожа Суейн. — Дори да имате онова желязо в джоба си, пак не бива да правите това. Тя е добра жена, страхотно добра жена, а всички идиоти в този град я използваха.

— Как така? Та нали е била генералска жена, любовницата на имението?

— Тя беше използвана…

— Те ми се присмиваха, винаги ми се присмиваха, господин Делта! — извика Рейчъл Суейн и стисна ръчките на стола, на който седеше. — Освен когато ме гледаха похотливо. Как би ви харесало, ако вие бяхте десертът, специалният деликатес на високопоставените хора, приключили с вечерята и питиетата?

— Не мисля, че това изобщо би ми харесало. Вероятно бих отказал.

— Аз не можах! Той ме принуждаваше да го правя!

— Никой не може да накара някого да направи такова нещо.

— О, те могат, господин Делта — възрази генералската съпруга. Наведе се напред, големите й гърди се опряха в прозрачната материя на блузата, дългата й коса закриваше част от застаряващото, но все още чувствено лице. — Представете си, че сте необразовано момиче от каменовъгления район в Западна Вирджиния, когато компаниите закриха мините и хората останаха без препитание. Просто си хващаш нещата и тръгваш където ти видят очите. Лягах с когото сваря по целия път от Аликуипа до Хаваите, но ето че отидох там и изучих занаят. Срещнах Голямото момче и се омъжих за него, но още от първия ден престанах да си правя илюзии. Особено когато се върна от Виетнам, разбирате, нали?

— Не съм сигурен, Рейчъл.

— Не трябва нищо да обясняваш! — изрева Фланаган.

— Не, всичко ще кажа, Еди! Писнало ми е от тая мръсотия, чу ли!

— Внимавай какво говориш!

— Работата е там, господин Делта, че аз не знам нищо. Но мога да предположа някои работи, разбирате ли какво искам да кажа?

— Стига, Рейчъл! — изкрещя адютантът на мъртвия генерал.

— Майната ти, Еди! Май не схващаш много бързо. Този господин Делта може да се окаже нашето спасение… За да се върнем на островите, права ли съм?

— Абсолютно, госпожа Суейн.

— Вероятно знаете какво е това място…

— Млъквай! — изкрещя Фланаган и тромаво се заклати напред. Спря го внезапният, оглушителен изстрел от пистолета на Борн. Куршумът се заби в пода между краката на сержанта.

Жената изпищя. Когато млъкна, Джейсън продължи:

— Какво е това място, госпожо Суейн?

— Престани! — прекъсна го отново старши сержантът, но този път не изкрещя, а изрече молба, настоятелна мъжка молба. Отправи поглед към генералската съпруга, а след това отново към Борн. — Чуйте, Борн или Делта, или който и да сте, Рейчъл е права. Вие можете да се окажете нашето спасение — нищо не ни задържа тук. Какво предлагате?

— Зависи какво ще получа.

— Да речем, че ви кажем всичко за това място… И че ви кажа къде можете да откриете много повече. Можете ли да ни помогнете да се измъкнем оттук и да се върнем на тихоокеанските острови, без имената и физиономиите ни да се отпечатат във всички вестници?

— Много трудна задача, сержанте.

— Но тя не го е убила! Ние не сме го убили. И вие го казахте.

— Съгласен съм, но пет пари не давам дали сте го направили или не, дали сте виновни или не. За мен други неща са от значение.

— Като например да се заемете с някои стари другари или нещо такова?

— Така е, имат дългове към мен.

— Все още не мога да си представя, че вие…

— Не е и необходимо.

— Вие сте мъртъв! — избухна обърканият Фланаган. Думите се лееха от устата му. — Делта Едно от контрабандистите беше Борн, а Борн беше мъртъв и Лангли го доказа пред нас! Но вие сте жив…

— Бях пленен, сержанте. Това е всичко, което трябва да знаеш. Това и още нещо — че работя сам. Имам някои дългове, които трябва да събера, но съм съвсем сам. Трябва ми информация, и то веднага!

Фланаган поклати изумено глава.

— Ами… да допуснем, че мога да ви помогна — поде той неуверено, — и то по-добре от всеки друг. Изпълнявах специални задачи и знаех някои неща — неща, които обикновено не се поверяват на хора като мен.

— Това ми звучи като изнудване, сержанте. Какви бяха специалните ви задачи?

— Бавачка. Преди две години Норман започна да се скапва. Държах го изкъсо, а когато това не ми се удаваше, трябваше да се обадя на един номер в Ню Йорк, който ми бяха дали.

— И този номер е част от помощта, която можеш да ми окажеш.

— Да, а също и няколко номера на коли, които записах за всеки случай.

— В случай че някой реши, че не се нуждае повече от баваческите ви услуги — допълни Борн.

— Нещо такова. Онези тъпаци никога не са ни харесвали. Норман не го разбираше, но аз — да.

— Нас? Теб, Рейчъл и Суейн?

— Нас, униформените. Мръщеха цивилните си носове и ни гледаха отвисоко, като че ли бяхме измет, която им е необходима, а ние наистина им бяхме необходими. Имаха нужда от Норман. Гледаха го с презрение, но им беше необходим.

„Войничетата не могат да я използват пълноценно.“ Алберт Армбрустър, председател на Федералната комисия по търговията. Цивилните наследници на „Медуза“.

— Когато каза, че си записал онези номера на коли, предположих, че не сте участвали в срещите, които са се провеждали и все още се провеждат, при това доста редовно. Искам да кажа, че не сте били сред гостите и не сте се виждали с тях.

— Да не сте луд? — изписка Рейчъл Суейн, като по този начин отговори недвусмислено на въпроса на Джейсън. — Когато имаше истинска среща, а не някоя от скапаните пиянски вечери, Норм ми нареждаше да си стоя в стаята или, ако искам, да ходя при Еди да гледам телевизия. Еди не можеше да мръдне от хижата. Не бяхме достойни за неговите шикозни тъпи приятелчета! Години наред все така… Той ни събра, както ви казах.

— Започвам да разбирам — или поне така си мисля. Но ти имаш номерата, сержанте. Как успя да ги запишеш? Подразбирам, че не са ви разрешавали да излизате.

— Охраната ги записваше, не аз. Нарекох това секретна процедура за сигурност. Никой не я оспори.

— Разбирам. Каза, че преди няколко години Суейн започнал да се скапва. Как?

— Ами като тази вечер. Когато станеше нещо напечено, той се вцепеняваше и не искаше да взима решения. Дори и да му намирисваше на „Медуза“, предпочиташе да си зарови главата в пясъка и да чака, докато всичко отмине.

— А тази вечер? Видях ви да спорите… и ми се стори, че сержантът му заповяда да се оттегли.

— Страшно сте прав. Норман се беше паникьосал — заради вас, заради някого, когото наричаха Кобра и който изваждаше наяве страхотиите за Сайгон отпреди двадесет години. Искаше да бъда с него, когато дойдете, и му казах, че няма да стане. Рекох му, че не съм откачил.

— Защо? Какво откачено има за един адютант да е до началника си?

— По същата причина, поради която подофицерите не ги канят в заседателните зали, където управниците измислят разни стратегии. На различни нива сме.

— Което, с други думи, означава, че има граници за онова, което ви е разрешено да знаете.

— Точно така.

— Но ти беше част от онзи Сайгон отпреди двадесет години, сержанте, един от „Медуза“!

— Пукната пара не струва това, Делта. Само им слугувам и те се грижат за мен, но съм само слуга в униформа. Когато дойде моментът да си предам униформата, кротичко ще се пенсионирам някъде по-надалеч и ще си държа устата затворена, ако не искат да ме занесат някъде в чувал. Всичко е много ясно. Никой не е незаменим.

Борн наблюдаваше внимателно старши сержанта, докато говореше.

— Идва ми наум — каза Джейсън, — че точно сега е моментът да се уреди пенсионирането ти. Мога да сторя това, сержанте. Можеш да изчезнеш мълчаливо и без шум, заедно с всички награди, които ти се полагат за слугуването. Един предан генералски адютант с повече от тридесетгодишна служба решава да се пенсионира, след като неговият приятел и началник трагично слага край на живота си. Никой няма да ти задава въпроси… Това е моето предложение.

Фланаган отново погледна Рейчъл Суейн. Тя рязко кимна и хвърли поглед към Борн.

— Каква е гаранцията, че ще можем да си съберем нещата и да се махнем? — попита тя.

— Нямаше ли нещо за уреждане, свързано с освобождаването на сержант Фланаган от военна служба и неговата военна пенсия?

— Накарах Норман да подпише тези документи преди осемнадесет месеца — обади се адютантът. — Бях назначен за постоянно в канцеларията му в Пентагона и разквартируван в дома му. Просто трябва да попълня датата, да напиша името си и някакъв адрес за писма до поискване, който с Рейчъл вече сме го измислили.

— Това ли е всичко?

— Остава само да се обадя на няколко души и на адвоката на Норман, който ще се погрижи за всичко. После отиваме на летището.

— Изглежда сте го обмисляли много дълго — може би години…

— Как иначе! — прекъсна го генералската съпруга. — Както се казва, уредили сме си сметките.

— Но преди да подпиша тези документи и да си проведа разговорите, трябва да съм сигурен, че ще се измъкнем сухи от водата, и то веднага — добави Фланаган.

— Което означава никаква полиция, никакви журналисти и нищо общо със станалото тази вечер. Просто не сте били тук — каза Борн.

— Казахте, че това е трудна работа. Колко са големи дълговете, които имате да прибирате?

— Вие просто не сте били там — тихо и бавно повтори Борн, загледан в стъкления пепелник с изцапаните от червило угарки, поставен на масата до него. После вдигна отново поглед към генералския адютант. — Нищо не сте пипали тук. Няма никакви следи, които да ви свързват със самоубийството… Наистина ли сте готови да заминете след няколко часа?

— Дори и след тридесет минути, Делта — обади се Рейчъл.

— Но все пак двамата сте живели тук…

— Не искаме нищо от този живот, освен това, което е на гърба ни — изрече твърдо Фланаган.

— Това имение е ваше, нали, госпожо Суейн?

— Ами! Прехвърлено е на името на някаква фондация, попитайте адвоката. Той ще ми изпрати това, което ще наследя, ако изобщо получа нещо. Ние искаме да се махнем оттук и толкова.

Джейсън гледаше ту единия, ту другия — каква странна двойка…

— Нищо не ви спира.

— Откъде можем да сме сигурни? — пристъпи Фланаган.

— Ще трябва да ми се доверите. Каква алтернатива имате? Да речем, че останете тук. Независимо какво ще направите с него, резултатът ще е един и същ — той няма да отиде в Арлингтън нито утре, нито вдругиден. Рано или късно някой ще дойде да го потърси. Ще има въпроси, обиск, разследване и е ясно като бял ден, че медиите ще прелеят от догадки. Много скоро ще надушат „връзката ви“!

Старши сержантът и приятелката му се спогледаха.

— Той е прав, Еди — съгласи се тя. — С него все пак имаме някаква възможност, а без него — не.

— Прекалено лесно ми се струва — заяви Фланаган. — Как ще се справите с всичко?

— Това си е моя работа — отвърна Борн. — Дай ми всички телефонни номера и се обади само в Ню Йорк. Ако бях на твое място, щях да го направя от кой да е тихоокеански остров.

— Ти си откачил! В мига, в който новината се разчуе, „Медуза“ ще ме привика, а и Рейчъл също. Ще искат да знаят какво е станало.

— Кажи им истината или почти истината. Обзалагам се, че дори и премия ще получите.

— Съвсем си се побъркал!

— Никога не съм бил побъркан — нито във Виетнам, нито в Хонконг, нито сега, сержанте… Върнали сте се с Рейчъл, видели сте какво се е случило, прибрали сте си багажа и сте заминали. Не сте искали да ви задават никакви въпроси, а тъй като мъртвите не говорят, сте предпочели да не попадате в някой капан, който могат да ви поставят. Сложи с един ден по-задна дата на документите, изпрати ги по пощата, а останалото остави на мен.

— Не знам…

— Нямаш избор, сержанте — рязко каза Джейсън и стана от стола. — А освен това не искам да губя повече време! Като искате да си вървя, ще си тръгна. Сами се оправяйте — и Борн ядосано се запъти към вратата.

— Не Еди, спри го! Ще направим както казва — поне ще си опитаме късмета! Иначе с нас е свършено и ти го знаеш.

— Добре, добре… Успокой се, Делта, ще направим както кажеш.

Джейсън се спря и се извърна.

— Всичко, което кажа, сержанте, до най-малката подробност.

— Съгласен.

— Първо ще отидем до твоята хижа, докато Рейчъл си събере багажа. Ще ми дадеш всичко което знаеш — телефони и номера на коли, имената, които помниш, всичко, което можеш и за което те моля. Разбрахме ли се?

— Да.

— Да тръгваме тогава. Госпожо Суейн, зная, че имате много дреболии, които сигурно бихте искали да вземете, но…

— Оставете, господин Делта. Нямам спомени тук. Това, на което наистина държа, много отдавна е изпратено на десетки хиляди километри оттук и е на сигурно място.

— Божичко, и това ако не е подготовка!

— Не съм ли права? Този ден щеше да дойде — рано или късно, нали разбирате? — Рейчъл бързо мина покрай двамата мъже и влезе в хола. Там се спря, после се доближи до старши сержант Фланаган.

— Ей, Еди — каза тихичко тя, — май наистина ще стане. Ще живеем, Еди, разбираш ли?

— Да, мила. Знам.

Двамата мъже излязоха в тъмнината и се отправиха към хижата.

— Наистина няма време за губене, сержанте, започвай — заговори Борн. — Какво можеш да ми кажеш за това имение на Суейн?

— Готов ли си?

— В какъв смисъл? Разбира се, че съм готов. — Но не беше. Закова се на място, когато чу думите на Фланаган.

— Като начало — това е гробище.

Алекс Конклин се облегна на стола зад бюрото си. Беше зашеметен. В ръката си стискаше слушалката и не можеше да намери разумен отговор на изненадващата информация на Джейсън. Накрая успя да промълви:

— Не вярвам!

— На кое по-точно?

— Не знам. Май на нищо — като започнем с това за гробището. Но трябва да повярвам, нали?

— Не искаш да повярваш нито за Лондон, нито за Брюксел, нито на командира на Шести флот или пък за пазителя на тайните кодове в Лангли. Просто ти ги изреждам… Важното е, че след като разберем кои са, ще можем да действаме.

— Трябва да започнеш от самото начало. Главата ми се цепи от болка. Телефонният номер в Ню Йорк, автомобилните номера…

— Трупът, Алекс! Фланаган и генералската жена! Готови са за път. Такава беше уговорката и трябва да я спазим.

— Така ли? Суейн се самоубива, а на двамата от имението, които могат да разкажат толкова неща, просто казваме „чао“ и ги оставяме да си идат?

— Нямаме време да си играем на преговори, а освен това той не може да отговаря на други въпроси — с генерала са били на различни нива.

— Е, сега всичко е ясно.

— Хайде, остави ги да заминат. И двамата могат да ни потрябват някой ден.

— Сигурен ли си? Толкова е сложно.

— Направи го! За Бога, Алекс, пет пари не давам за усложнения или нарушения, или за каквито и да е фалшификации, които ти идват наум. Искам Карлос! Плетем мрежа и можем — аз мога — да го примамим в нея.

— Добре, добре. Има един доктор, когото и друг път сме използвали при специални операции. Ще се свържа с него. Той знае какво да направи.

— Добре — каза Борн. Умът му работеше бързо. — Сега ме пусни на запис. Ще ти кажа всичко, което научих от Фланаган. Побързай, имам много работа.

— На запис си, Делта Едно.

Джейсън заговори бързо, като четеше записките, които си беше водил в къщичката на Фланаган. Произнасяше ясно всяка дума. Съобщи имената на седем често присъстващи гости на генералските вечери. Не беше съвсем сигурен как се пишат имената им, но за сметка на това описанията бяха пълни. След това идваше ред на автомобилните номера и всички бяха на гости от по-сериозните срещи, които се провеждаха два пъти на месец. Накрая идваха телефонните номера: на адвоката на Суейн, на всички пазачи от имението и вътрешният номер на Пентагона за служебните коли. В края на списъка беше нерегистрираният номер в Ню Йорк. Към него нямаше име — имаше само телефонен секретар, който приемаше съобщения.

— Това е най-важният телефон, Алекс.

— Ще го разгадаем — заяви Конклин, като се включи на запис. — Ще се обадя в къщичките и ще говоря по пентагонски маниер — генерала го изпращат на някаква секретна служба и плащаме двойно, за да изведат кучетата оттам рано сутринта. Случайно остави вратите отворени… Автомобилните номера не са проблем — ще кажа на Касет да ги намери на компютъра, без Десоул да разбере.

— Ами Суейн? Ще трябва за известно време да пазим самоубийството му в тайна.

— За колко време?

— Откъде, по дяволите, да знам? — вбеси се Джейсън. — Докато открием кои са всички онези хора и докато аз или ти се свържем с тях, и по този начин паниката ще започне да се надига като вълна. И точно в този момент ще вкараме в действие плана за Карлос.

— Но това може да се проточи дни, седмици или дори повече.

— Разбира се, че може.

— Тогава най-добре да включим и Питър Холанд…

— Не, не още. Не сме сигурни какво ще направи, а не искам да му дам възможност да се изпречи на пътя ми.

— Трябва да се довериш още някому, а не само на мен, Джейсън. Мога да заблудя доктора за около двадесет и четири или четиридесет и осем часа, но за повече от това се съмнявам.

— Дай ми, осигури ми два дни!

— А аз в това време да проверявам цялата тази информация, да заблуждавам Чарли и с половин уста да лъжа Питър и да му разправям, че, както ни се струва, напредваме в проследяването на вероятните куриери на Чакала в някакъв хотел в Мейфлауър… Разбира се, не правим нищо подобно, защото сме затънали до ушите в някаква овехтяла двадесетгодишна сайгонска конспирация, в която са замесени кой знае какви хора, но затова пък знаем, че частното им гробище е в имението на главния шеф по снабдяването, който случайно си е пръснал черепа — малък инцидент, който ще пренебрегнем… Господи, Делта, дръж се! Снарядите се сблъскаха.

Въпреки че беше застанал пред бюрото на Суейн, а столът с трупа на генерала беше до самия него, Борн успя да се усмихне.

— На това разчитаме, нали? Това е сценарий, написан лично от обичния ми Свети Алекс.

— Аз просто се возя, а не карам колата…

— Ами докторът? — прекъсна го Джейсън. — Не си участвал в операции от пет години. Откъде знаеш, че все още е в занаята?

— От време на време го срещам. И двамата си падаме по музеите. Преди няколко месеца в галерията „Коркоран“ ми се оплака, че напоследък просто нямал работа.

— Създай му малко разнообразие довечера.

— Ще се опитам. Какво смяташ да правиш?

— Ще разнищя всичко в тази стая.

— Ръкавици?

— Хирургически, разбира се.

— Не пипай трупа.

— Само джобовете. Много внимателно… Жената на Суейн слиза по стълбите. Ще ти се обадя, когато си отидат. Свържи се с онзи доктор!

 

 

Айвън Джакс, завършил Йелския медицински институт, специализирал хирургия в Колежа по хирургия в Масачузетс, роден в Ямайка, някогашен „консултант“ на ЦРУ благодарение на друг черен негов приятел с невероятното име Кактус, мина с колата си през вратата на имението на генерал Суейн в Манасас, Вирджиния. Имаше моменти, мислеше си Айвън, когато му се искаше никога да не е срещал стария Кактус, и този беше един от тях. Но въпреки чувствата си тази вечер, никога не бе съжалявал, че Кактус бе влязъл в живота му. Благодарение на неговите „вълшебни хартийки“ Джакс бе извел от Ямайка брат си и сестра си. По онова време на солидните професионалисти не бе разрешено да емигрират, още повече с лични капитали.

Кактус обаче бе използвал съвършени имитации на правителствени разрешителни и бе измъкнал от страната двамата младежи. На стария фалшификатор му трябваха само откраднати празни бланки на официални документи. Понастоящем братът на Айвън беше преуспяващ адвокат в Лондон, а сестра му — научен работник в Кембридж.

Да, беше длъжник на Кактус, помисли си доктор Джакс и зави с комбито по алеята към входа на къщата. Когато преди седем години го беше помолил да „консултира“ няколко „приятели в Лангли“, той му беше направил тази услуга. Но в дискретната връзка на Айвън с ЦРУ имаше и други преимущества. Когато Сиега дойде на власт, едно от първите семейства законни собственици, които си получиха обратно „присвоеното“ беше семейството на Джакс. Семейните им владения бяха в Монтего Бей и Порт Антонио. Това беше заслуга на Конклин, но без Кактус нямаше да има и Конклин — поне в приятелския кръг на Айвън… Защо му трябваше на Алекс да звъни точно тази вечер? Тази вечер бе дванадесетата годишнина от сватбата му и той беше изпратил децата си да пренощуват у съседите, за да могат двамата с жена му да бъдат сами — насаме с ребрата по ямайски, приготвени от единствения човек, който знаеше как — майстор-готвачът Айвън. Към вечерята имаше и голямо количество тъмен ром и няколко страхотно еротични потапяния, както ги е майка родила, в басейна. Бъди проклет, Алекс! Дваж проклет да е тоя тъп ерген, който, като чу за семейното тържество, рече: „Какво значение има там някакъв си ден! Нали е минала цяла година? Прави си купона утре, а на мен ми трябваш днес.“

И той беше излъгал жена си, бивша старша сестра в Масачузетския институт. Бе й казал, че един пациент е на границата между живота и смъртта.

Джакс изключи двигателя, грабна чантата си и изскочи от колата. Докато я заобикаляше, вратата на къщата се отвори и на прага се появи висок човек с плътно прилепнали черни дрехи.

— Аз съм вашият доктор — обясни Айвън и заизкачва стълбите. — Нашият общ приятел не ми даде името ви, но предполагам, че не ми се полага да го знам.

— Май сте прав — съгласи се Джейсън, като се ръкува с непознатия.

— Тази ваша ръкавичка ми е доста добре позната.

— Нашият общ приятел не ми каза, че сте черен.

— Това притеснява ли ви?

— Съвсем не. Това ме накара да го заобичам още повече — на него просто не му е дошло наум, че трябва да казва нещо.

— Мисля, че ще се разбираме добре с вас. Хайде да тръгваме, безименни човече.

 

 

Борн седеше на около десет фута от бюрото, докато Джакс бързо и умело вършеше работата си около трупа. Милостиво бе завил главата с газена материя.

— Вие свършихте ли тук? — попита той Джейсън.

— Огледал съм всичко сантиметър по сантиметър, докторе. Това ли имахте предвид?

— Искам тази стая да се запечата. Никой не бива да влиза в нея, докато нашият общ приятел не разреши.

— Изобщо не мога да гарантирам това — каза Борн.

— Тогава той трябва да го стори.

— Защо?

— Вашият генерал не се е самоубил, безименни човече. Бил е убит.