Робърт Лъдлъм
Ултиматумът на Борн (11)

10

Мракът беше обгърнал Манасас, а природата беше изпълнена с шумовете на тайнствения нощен живот. Борн се промъкваше през гората, опасваща „фермата“ на генерал Норман Суейн. Уплашени птици изпърхваха от невидимите си убежища, враните се събуждаха на дърветата и биеха тревога с високото си грачене, а после изведнъж млъкваха, като че ли някой промъкващ се съучастник ги бе успокоил.

Борн стигна имението, като се чудеше дали наистина е то. Пред него се издигаше висока ограда от дебела тел в зелена пластмасова обвивка. Отгоре, по цялата й дължина, лъкатушеше допълнително сложена бодлива тел. Вход забранен. Пекин. Резерватът Юн Шан. В онзи източен резерват за диви птици бяха скрити много неща и затова правителството се беше погрижило той да бъде строго охраняван и недостъпен. Но каква беше причината един генерал, който не мърдаше от бюрото си и получаваше заплата от военните, да издигне такива барикади около някаква „ферма“ в Манасас, Вирджиния — ограждение, което му е струвало хиляди долари? Не беше предназначено да пази домашните животни, а да не пуска човешки крак да пристъпи вътре.

Вероятно, също както в резервата в Китай, нямаше електрическа сигнализация, преплетена в брънките на мрежата, тъй като горските животни и птици щяха постоянно да я задействат. Едва ли имаше и невидими лъчи на скрити сигнални лампи. Те сигурно бяха разположени на равното близо до къщата и, ако изобщо ги имаше, щяха да са на височината на гърдите. Борн измъкна малка ножица за тел от задния си джоб и се зае с брънките до самата земя.

Всяко щракване на ножицата го караше отново и отново да осъзнае явното, неизбежното, потвърденото от тежкото му дишане и потта, избила на челото му. Колкото и да се стараеше — не фанатично, но все пак усърдно — да запази сравнително добрата си физическа форма, вече беше на петдесет и тялото му знаеше това. Освен това имаше за какво да мисли, макар и не през цялото време, а с всеки сантиметър, с който напредваше, трябваше да прогони всяка мисъл от главата си. Ставаше дума за Мари и децата — за семейството му, нямаше нещо, което да не може да направи, стига да го желаеше. Дейвид Уеб беше изчезнал от душата му — останал бе само хищникът Джейсън Борн.

Свърши се! Вертикалните, разположени една над друга брънки, бяха срязани, жицата до земята — също. Той сграбчи оградата и с мъка се промъкна. Изпълзя в необичайно укрепеното пространство и се изправи, заслуша се напрегнато, очите му се стрелкаха във всички посоки и проучваха тъмнината. Но тя не беше непрогледна. През дебелите клони на високите, нагъсто засадени борове, проблясваше светлина. Той бавно закрачи към мястото, където знаеше, че се намира извитата като подкова пътека. Стигна до външния край на асфалта и легна по корем под един широко разклонен бор, за да събере мислите си и да успокои дишането си. Отдясно, в края на посипаната с чакъл пътека, която се отклоняваше от извитата алея за колите и водеше навътре в имението, блесна светлина. Някой беше отворил вратата на малката къщичка. Отвътре излязоха двама мъже и една жена, които разговаряха — не, спореха разгорещено. Борн дръпна малкия мощен бинокъл от колана и го долепи до очите си. Бързо насочи обектива към тримата, чиито гласове ставаха все по-високи. Не можеше да различи думите. Оправи фокуса и когато картината се изясни, разгледа групата. Веднага разбра, че средният на ръст, не много едър и изпънат, като че ли бе глътнал бастун, мъж отляво, бе генералът от Пентагона Суейн, а жената с едрия бюст и черна прошарена коса — жена му. Това, което го порази и привлече обаче, бе тромавата, пълна фигура на самия праг на отворената врата. Джейсън го познаваше! Не си спомняше откъде и откога, което не беше чудно, но интуитивната му реакция при вида на този човек беше необичайна. Изпита моментално отвращение, но не знаеше защо, тъй като не си спомни нищо, което да направи връзка с миналото, освен чувството на погнуса и презрение. Борн знаеше, че този мъж е негов враг.

Точно в този момент едрият мъж направи нещо странно — протегна лявата си ръка и обгърна закрилнически раменете на жената на Суейн. Това, което изкрещя, накара Суейн да реагира със стоическа решителност, примесена с престорено безразличие. Той се обърна и с войнишка крачка се отправи към задния вход на къщата. Борн го загуби в тъмнината и отново насочи бинокъла към двамата на осветения праг. Дебелият мъж пусна жената на генерала и заговори. Тя кимна, докосна с устни неговите и изтича след съпруга си. Любовникът се върна в малката къща, трясна вратата и загаси лампата.

Джейсън окачи отново бинокъла на колана и се опита да разбере какво бе видял. Все едно, че беше гледал ням филм без надписи, в който жестовете бяха много по-убедителни и не бяха драматично преувеличени. Фактът, че в това оградено имение съществуваше menage a trois^[1] беше очевиден, но това едва ли обясняваше наличието на загражденията. Имаше друга причина, причина, която трябваше да узнае.

Освен това инстинктът му показваше, че каквато и да е причината, тя имаше връзка с грамадния дебел мъж, който се бе върнал в малката къща. Трябваше да се приближи до нея — до този човек, който беше част от забравеното му минало. Борн полека се изправи и като притичваше наведен от бор до бор, стигна края на извитата алея.

Спря и се хвърли на земята. Бе доловил звук, който не беше част от шепота на дъбравата. Някъде скърцаха гуми, трошаха камъчета и ги разпръсваха.

След секунди зърна нещо, което изскочи от сенките на извитата алея и се понесе по чакълестата алея. Беше малко возило със странна форма — нещо между триколесен мотоциклет и миниатюрна количка за голф с големи, дълбоко набраздени гуми. То изглеждаше някак заплашително с високата си полюляваща се антена, дебелите, извити плексигласови щитове, издигнати от всички страни, и противокуршумни стъкла, предпазващи водача от евентуална стрелба. Атмосферата във „фермата“ на генерал Суейн ставаше все по-странна…

Втора триколка изхвръкна от сенките зад дървената къщичка и спря на метри от първата на чакълестата пътека. Главите на водачите се извърнаха едновременно, по войнишки, към къщичката, като че ли бяха роботи на изложение. След това прозвуча гласът на невидим говорител:

— Охранявайте вратите! — проехтя команда. — Пуснете кучетата и подновете обиколките си.

Като по даден знак возилата едновременно завиха и поеха в противоположни посоки, дадоха газ и се понесоха към сенките. Като чу да се говори за кучета, Джейсън автоматично посегна към задния си джоб и извади пневматичния пистолет, после запълзя странично и бързо през храсталаците, докато приближи дългата ограда. Ако кучетата бяха няколко, единственото, което можеше да направи, беше да се покатери и да прескочи през бодливата тел от другата страна. Двузарядният му пневматичен пистолет можеше да зашемети само две кучета. Нямаше да има време да го презареди. Видимостта под долните клони беше относително добра. Внезапно по чакълестата пътека профуча един черен доберман. В устрема му нямаше никакво колебание, той не спираше да души. Появи се и друго куче — този път овчарка с дълга козина. То с усилие, но инстинктивно намали ход, като че ли беше програмирано да спре в определена зона. После спря, а в края на пътя се появи неясен силует. Неподвижно застаналият Борн разбра — това бяха мъжки кучета, научени да нападат. Всяко от тях имаше собствена територия, върху която уринираше и така завинаги я правеше свой район на действие. Това дисциплинирано поведение се предпочиташе от селяните на Изтока и от дребните земевладелци. Те добре знаеха колко струва изхранването на животните, които пазеха маломерните им владения. Ако се вдигнеше тревога, останалите щяха да се присъединят. Изтокът. Виетнам… „Медуза“. Спомените се връщаха! Бледи, неясни сенки — образи. Млад силен мъж в униформа, който кара джип. Слезе от него. Гласът му долетя през мъглата на паметта. Той започна да крещи на онези, които бяха останали живи от нападателната група, завърнала се от акция в някакъв район за военнотехническо снабдяване, дублиращ линията „Хо Ши Мин“. Същият този мъж, само че по-стар и по-едър, бе попаднал във фокуса на бинокъла само преди минути! А преди години този човек бе обещал доставки. Амуниции, минохвъргачки, гранати, радиоапарати. Не беше донесъл нищо. Само обвинения от комендантството в Сайгон: „Вие, шибани престъпници, осрахте всичко!“ Но не беше така. Сайгон беше се задействал твърде късно, беше реагирал твърде късно и двайсет и шест мъже бяха безсмислено избити и взети в плен.

И като че ли беше се случило само преди час, само преди минути. Беше изтръгнал пистолета си от кобура и без предупреждение бе опрял дулото му в черепа на подофицера.

— Само още една думи и си мъртъв, сержанте. — Мъжът бе сержант. — Или ще ни донесете утре в пет сутринта това, което поискахме, или лично ще дойда в Сайгон, и ще те размажа в стената на бардака, в който най-често ходиш. Ясен ли съм, или ще предпочетеш да ми спестиш едно пътуване? Честно казано, като си помисля за загубите, които претърпяхме, бих предпочел веднага да свърша с теб.

— Ще получите това, което искате.

— Très bien! — извика с пълен глас най-възрастният член на „Медуза“ — французин, който, години по-късно, щеше да спаси живота му в един резерват за птици в Пекин. — Tu es formidable, mon fils!^[2]

Колко прав беше тогава, а сега беше мъртъв. Д’Анжу, човекът, за когото се разказваха легенди.

Дългокосместата овчарка започна да обикаля по пътя, като ръмжеше все по-силно — беше подушила миризмата на човек. Секунди по-късно животното се ориентира и се хвърли бясно през храстите с оголени зъби. Ръмженето се бе превърнало в гърлено хриптене, предвещаващо убийство. Борн скочи на оградата и измъкна с дясната си ръка пневматичния пистолет от пластмасовия кобур. Лявата му ръка беше сгъната, готова за контранападение на живот и смърт, което, ако не беше извършено както трябва, щеше да му отнеме цяла нощ. Обезумялото животно скочи — ръмжаща побесняла маса. Джейсън стреля — най-напред единия заряд, после втория. И двете стрелички улучиха целта. Борн светкавично преметна лявата си ръка около главата на кучето, като я извъртя рязко обратно на часовниковата стрелка и стовари дясното си коляно в тялото на животното, за да се предпази от разярените лапи с остри нокти. Всичко свърши за броени мигове.

Нито звук — само гората шумолеше безспир зад оградата. Джейсън върна пистолета в кобура и запълзя отново напред, към алеята. Капки пот се стичаха по лицето му и влизаха в очите му. Наистина отдавна бе излязъл от занаята. Преди години щеше с лекота да се справи с нападащото куче — un exercise ordinaire, както се казваше в легендата за Д’Анжу.

Борн дръпна бинокъла и отново го вдигна до очите си. Луната проблясваше само от време на време — ниски облаци поглъщаха лъчите й, но жълтеникавата светлина му стигаше. Той спря поглед върху храсталаците срещу оградата от колове.

Черният доберман, подобно на разгневена нетърпелива пантера, сновеше напред-назад по раздвояващия се черен път, като от време на време се спираше, за да уринира и да пъхне дългата си муцуна в храстите. Както беше научено, животното тичаше между двете противоположни затворени железни врати на огромната извита алея за коли. На всяко място, където трябваше да спре, той изръмжаваше и се завърташе няколко пъти, като че ли едновременно очакваше и се страхуваше от пронизващия електрически удар, който щеше да получи през каишката на врата, ако сбъркаше без причина. Този метод на обучение също бе заимстван от Виетнам. Там войниците тренираха кучетата за нападение около складове за боеприпаси и техническо снабдяване с помощта на такива уреди за дистанционно управление. Джейсън обърна бинокъла към края на обширната поляна пред къщата. Откри трето куче, този път огромен ваймарец, който изглеждаше благ на външен вид, но в нападението беше смъртоносен. Възбуденото куче се носеше напред-назад, вероятно предизвиквано от катерички или зайци в храстите, но не от човешка миризма. Не издаваше гърлено ръмжене — знак за нападение.

Джейсън се опита да анализира това, което виждаше, защото то щеше да определи действията му. Трябваше да приеме, че в имението на Суейн има четвърто, дори пето и шесто куче, които обикалят параметрите на своите зони. Но защо бяха избрали този начин? Защо не просто глутница, която тича — гледка далеч по-страховита и респектираща? Разходите, които бяха главна грижа за земеделците на Изток, тук явно не играеха никаква роля… Изведнъж го осени обяснението — бе толкова елементарно и очевидно. Отклоняваше бинокъла ту към ваймареца, ту към добермана, представяше си и дългокосместата овчарка. Те бяха нещо повече от кучета, обучени да нападат — те бяха върхът: всеки в своята порода, подготвени до съвършенство — зли животни, които денем играеха ролята на образцови кучета, а нощем се превръщаха в кръвожадни хищници. Точно така беше. „Фермата“ на генерал Суейн беше регистрирана, а не беше тайна собственост. Беше пред очите на всички и несъмнено бе посещавана често от вероятно завистливи приятели, съседи и колеги. През деня гостите можеха да се възхищават на тези покорни великолепни животни, затворени в техните добре обзаведени къщички, без дори да подозират какви са те всъщност. Норман Суейн, шеф на снабдяването в Пентагона и възпитаник на „Медуза“, минаваше просто за ценител на кучета, което си личеше по качеството на породите на неговите животни. Можеше да ги дава и за разплод срещу заплащане, но каноните на военната етика забраняваха такава практика.

Имитация. Ако една такава дейност от генералската „ферма“ беше имитация, то следваше да се предположи, че цялото имение е имитация, лъжлива като самото „наследство“, което бе позволило покупката му. „Медуза“.

Едната от двете чудновати колички се появи в края на ливадата, излезе от сенките на къщата и пое по онази част от извитата като подкова алея за коли, която водеше към изхода. Борн спря поглед върху нея и видя без учудване ваймареца да лудува и игриво да тича след нея, като джафкаше и търсеше одобрение от шофьора. Шофьорът. Шофьорите бяха и дресьори! Познатата миризма на телата им успокояваше животните и им вдъхваше увереност. Наблюдението оформяше анализа, а той, от своя страна, определяше по-нататъшната му тактика. Трябваше да се движи, при това по-свободно от сега, в границите на генералското имение. За тази цел трябваше да бъде в компанията на някой дресьор. Трябваше да плени един от обикалящите патрули. Борн се спусна назад към мястото, откъдето беше влязъл, като използваше прикритието на боровете.

Механизираната, обезопасена срещу куршуми количка спря на тясната пътека, някъде по средата между двете врати, почти закрити от шубраците. Джейсън нагласи фокуса. Черният доберман очевидно беше любимец — шофьорът отвори десния щит и животното подскочи и сложи огромните си лапи на седалката. Човекът пъхна някакви късчета — бисквити или месо — в голямата, жадно отворена паст, после протегна ръка и започна да глади шията на кучето.

Борн разбра, че разполага с броени мигове, за да приложи несигурната си тактика. Трябваше да спре количката и да изкара човека отвътре, но без да го уплаши и без да му даде повод да използва радиото си и да вика помощ. А кучето? Да го просне ли на пътя? Не, шофьорът щеше да предположи, че е било улучено от куршум, дошъл от другата страна на оградата и да алармира къщата. Какво можеше да стори? Огледа се, а наоколо тъмнината беше станала почти непрогледна. Изпита паника от това, че не може да вземе решение, тревогата му растеше, а очите му изпитателно оглеждаха района. И отново го порази очевидното.

Огромната, ниско подстригана и добре поддържана ливада, равно подрязаните храсти, чистата извита алея — чистотата и редът бяха задължителни в имението на генерала. Джейсън почти чу как Суейн заповядва на хората, които се грижеха за него, „да поддържат ред и чистота в района!“

Борн се взря в количката до добермана — шофьорът игриво буташе кучето и искаше да вдигне предпазния щит. Имаше на разположение само няколко секунди. Какво да направи?

Дръпна голям гнил клон, паднал от бора над него. Бързо претича, клекна и го издърпа от пръстта и шумата, после го затегли към асфалтовата алея. Ако го сложеше напреко, капанът щеше да е твърде очебиен, а ако само част от него лежеше на пътя, той щеше да нарушава реда и да дразни окото. Хората в имението на Суейн бяха или войници, или бивши войници, все още на военно подчинение. Те щяха да се стараят да избегнат порицания, особено за дреболии. Шансът беше на страната на Джейсън. Той сграбчи края на клона, замахна и го блъсна приблизително на метър и половина навътре по алеята. Чу как предпазния щит се затвори. Количката се плъзна напред, набирайки скорост, а Борн се втурна към мрака под бора.

Шофьорът се качи от черния път на алеята. Намали също тъй бързо, както бе дал газ. Единственият му фар осветяваше препятствието на пътя. Наближи го предпазливо. Отвори страничната врата, стъпи на пътеката и мина пред колата.

— Ама че си лошо куче, Биг Рекс, а уж си ми приятел — каза полугласно шофьорът със силен южняшки акцент. — Какво си домъкнал тука, а, тъпчо? Оня нафукан глупак ще те остриже до кожата, че си му развалил фасона на имението! Рекс! Рекс, ела веднага, псе проклето! — Мъжът сграбчи клона и го изтегли настрани от пътя под бора, скрит в тъмнината. — Рекс, чуваш ли ме? Да ме ядосаш ли искаш, проклетнико, само за разплод те бива!

— Не мърдай и протегни ръце пред себе си — изрече Джейсън Борн и пристъпи напред.

— Мамка му! Кой си ти?

— Някой, на когото не му пука дали си жив, или мъртъв — спокойно отвърна неканеният гост.

— Имаш пистолет!

— И ти имаш. Твоят е в кобура, а моят е в ръката ми и сочи към главата ти.

— Кучето! Къде, по дяволите, е кучето?

— Разболя се.

— Какво?

— Изглежда добро куче. Ще научи всичко, което дресьорът му поиска от него. Не обвинявам животното, а човека, който го е дресирал.

— Какво искаш да кажеш?

— Основното, струва ми се, е, че бих предпочел да убия човека, а не кучето. Ясно ли е?

— Как не! Само знам, че този пред теб не иска да умира.

— Тогава да поговорим, а?

— Думи колкото искаш, но животът ми е само един.

— Свали си дясната ръка и извади пистолета — два пръста! — Пазачът изпълни заповедта и хвана оръжието с палеца и показалеца. — Хвърли го към мен, ако обичаш.

— Защо правиш всичко това, по дяволите? — извика умолително пазачът.

— Трябва ми информация. Изпратен съм да я получа.

— Ще ти кажа, ако ме пуснеш да се махна оттук. Не искам вече да имам нищо общо с това място! Казах й аз на Барби Джо, че ще дойде този ден, питайте я! Казах й, че някой ден ще пристигнат разни хора и ще започнат да питат. Но не по този начин, не като теб! Не с пистолети, опрени в главите ни.

— Предполагам, че Барби Джо е жена ти.

— Нещо такова.

— Нека тогава започнем с това, че разни „хора“ щели да дойдат тук и да задават въпроси. Защо? Началниците ми искат да знаят. Не се притеснявай, няма да те замесваме в нищо, от теб никой не се интересува. Ти си само охрана.

— Наистина съм само охрана! — прекъсна го уплашеният човек.

— Защо тогава си казал така на Барби Джо? Че един ден ще дойдат хора да питат за разни неща.

— Ами, не съм сигурен… Просто тук стават такива щури работи, нали знаете?

— Не, не знам. Какви например?

— Ами например онзи креслив фукльо, генералът. Голяма клечка е, нали? Има разни коли на Пентагона и шофьори, и дори хеликоптери, когато си поиска, нали така? Мястото си е негово, нали така?

— Е, и?

— Ами онзи голям ирландец, сержантът — гадният му старши сержант — той така му се кара, като че ли генералът се напикава в гащите, ако разбирате какво искам да кажа. А пък оная цицореста мадама, жена му, не стига, че си има вземане-даване с оная „мечка“, ами не й пука, че ще се разчуе. И това ако не е щура работа.

— Домашни бъркотии, доколкото разбирам, но те са само техен проблем. Защо биха дошли тук хора, за да задават въпроси?

— Защото ти си тук, човече? Щото си мислил, че ще има някаква среща, нали?

— Каква среща?

— От ония, дето идват шикозни лимузини с шофьорите и с големите клечки. Само че не си избрал такава вечер. Кучетата са пуснати, а пък като има среща, никога не ги пускат.

Борн замълча, после се приближи до пазача.

— Ще си продължим разговора в колата — каза заповеднически той. — Ще се свия в краката ти, а ти ще изпълняваш точно това, което ти наредя.

— Обеща ми, че ще се махна оттук!

— Можеш и ще го сториш. И ти, и твоят приятел, с когото правите обиколките. Онези врати там имат ли сигнална инсталация?

— Не и когато кучетата са пуснати. Ако тези псета видят нещо на пътя и скочат, ще я задействат.

— Къде е таблото за тази инсталация?

— Две са. Едното е в къщичката на сержанта, а другото — в преддверието на големия дом. Можете да я изключите, докато вратите са затворени.

— Хайде да тръгваме.

— Къде отиваме?

— Искам да видя всички кучета в имението.

 

 

Двадесет и една минути по-късно останалите пет кучета бяха упоени и пренесени до къщичките им. Борн отключи входната врата и пусна двамата пазачи. На всеки даде по триста долара.

— Това е компенсация за евентуалните загуби — каза им той.

— Ей, ами колата ми? — попита вторият пазач. — Не е кой знае какво, но ме вози насам-натам. Аз и Уили ще си идем с нея.

— Ключовете у тебе ли са?

— Да, в джоба ми. Паркирана е зад кучешките къщички.

— Вземете я утре.

— Защо не сега?

— Ще вдигнете много шум, а шефовете ми ще дойдат всеки момент. Най-добре е да не ви виждат, уверявам ви.

— Мамка му! Какво ти казах на теб, Джим Боб? Същото, каквото и на Барби Джо. Туй място е странно, човече!

— Триста долара не са нищо странно, Уили. Хайде да тръгваме на „стоп“. Още не е късно и някои от момчетата ще са но пътя… Хей, господине, кой ще се грижи за псетата, когато се събудят? Трябва да ги разходят и да ги нахранят преди сутрешната смяна, а те ще направят на парчета всеки непознат, който се доближи до тях.

— Ами старшият сержант на Суейн? Той може да се оправи с тях, нали?

— Те много не го обичат — рече пазачът на име Уили, — но му се подчиняват. По-добре се разбират с генералшата, копелетата проклети.

— Ами генералът?

— Умира от шубе, като ги види — отвърна Джим Боб.

— Благодаря ви за информацията. А сега тръгвайте и повървете по пътя, преди да стопирате. Шефовете ми идват от противоположната посока.

— Да знаете, че туй е най-шантавата нощ, която ми е идвала до главата, мамка му — поде вторият пазач, като се взираше в Джейсън. — Вмъкваш се тук като смахнат терорист, но говориш и действаш като страхотен офицер от армията. Говориш само за шефовете си, упояваш кутретата и ни плащаш по триста долара, за да се чупим оттук. Нищо не загрявам.

— Не ти и трябва. От друга страна, ако бях терорист, сигурно щяхте вече да сте мъртви, нали така?

— Той е прав, Джим Боб. Хайде да се махаме оттук!

— Кажете истината на всички, които ви запитат какво се е случило тази нощ. Освен това можете да добавите, че кодовото име е Кобра.

— Божичко! — изкряска Уили и двамата мъже хукнаха към пътя.

Борн залости вратата и се върна до патрулната кола. Сигурен беше, че каквото и да се случи през следващите часове, едно от пипалата на „Медуза“ бе хвърлено в смут и тревога. Щяха трескаво да търсят отговор на безброй въпроси — но нямаше да ги намерят. Всичко щеше да остане загадка.

Борн се качи в колата и потегли към дървената къщичка в края на покрития с чакъл път, който се отклоняваше от безупречно извитата алея.

Застана до прозореца и надникна вътре, опрял лице до стъклото. Грамадният дебел старши сержант седеше в кожено кресло и беше вдигнал краката си на дивана. Гледаше телевизия. Ако се съдеше по звуците, които проникваха през прозореца, и особено по бързия креслив глас на говорителя, помощникът на генерала гледаше бейзболен мач. Джейсън огледа стаята. Изобилие от кафяви и червени цветове, тъмни мебели, карирани пердета — всичко беше удобно и солидно като в селска хижа. Никъде обаче не се виждаха оръжия — нито задължителната стенна карабина, окачена над камината, нито генералски автоматичен пистолет, калибър 45, висящ от колана на сержанта или поставен на масата до стола му. Помощникът изобщо не се безпокоеше за непосредствената си безопасност, но защо ли му и трябваше? Имението на генерал Суейн беше надеждно укрепено — ограда, врати, патрули и обучени кучета. Борн се взираше през стъклото в едрото лице с широка челюст на старши сержанта. Какви тайни пазеше тази голяма глава? Щеше да разбере. Делта Едно от „Медуза“ щеше да открие това, дори да трябваше да разцепи този череп. Джейсън се отдръпна от прозореца и заобиколи хижата, за да отиде до предната врата. Почука два пъти с лявата ръка. В дясната стискаше нерегистрирания автоматичен пистолет, който му даде Александър Конклин, царят на тайните операции.

— Отворено е, Рейчъл! — долетя груб глас.

Борн натисна дръжката и бутна вратата. Тя бавно се завъртя на пантите и се опря в стената. Борн влезе.

— Господи! — извика старши сержантът и смъкна крака от дивана. — Ти!… Ти си проклет призрак! Ти си мъртъв!

— Кажи го пак — каза Делта. — Името ти беше Фланаган, нали? Сега се сетих.

— Мъртъв си! — крещеше помощникът на генерала. Очите му се бяха изцъклили от ужас. — Ти си го получил в Хонконг! Убиха те в Хонконг преди четири… не, преди пет години!

— Ти водеше сметките…

— Ние знаем… аз знам!

— Тогава имаш връзки, където трябва.

— Ти си Борн!

— Очевидно оживял.

— Не вярвам!

— Повярвай, Фланаган. Сега ще си поговорим за „нас“ и за „Медуза“, за да сме по-точни.

— Ти си онзи… когото Суейн нарича Кобра!

— Кобрата е змия, нали?

— Не разбирам…

— Не е лесно.

— Ти си един от нас!

— Бях. Отрязаха ме. Но допълзях обратно, както виждаш. Сержантът панически погледна към вратата, после към прозорците.

— Как влезе? Къде са пазачите? Ами кучетата? Господи! Те къде са?

— Кучетата спят в колибите си, а на пазачите дадох една нощ отпуска.

— Дал си им… какво? А кучетата?

— Убедихме ги да си починат. — Пазачите? Тия мърльовци?!

— Тях придумах да си тръгнат. Те са още по-объркани.

— Какво си направил… Какво смяташ да правиш сега?

— Мисля, че ти казах вече. Дойдох да си поговорим, сержант Фланаган. Искам да се заема с някои от старите ти другари.

Изплашеният мъж се дръпна непохватно от стола.

— Ти си маниакът, когото наричаха Делта, преди да се отделиш и да започнеш собствен бизнес! — прошепна той. — Има снимка — лежиш проснат на пътя, ризата ти цялата в кървави петна от куршумите, очите — широко отворени, от раните на челото и гърдите ти още тече кръв… Попитаха ме кой си и аз отвърнах: „Това е Делта. Делта Едно от контрабандистите“ а те ми казаха: „Не, това е Джейсън Борн, наемният убиец“ и аз им заявих: „Тогава той е един и същи човек, защото това е Делта и аз го познавам“. Те ми благодариха и ми наредиха да се връщам при другите.

— Кои са тези „те“?

— Ами едни хора от Лангли. Този, с когото говорех, куцаше и беше с бастун.

— А „другите“ — тези, при които е трябвало да се върнеш?

— Двадесет и пет — тридесет човека от старата сайгонска група.

— Военен окръг Сайгон ли?

— Да.

— Хора, които работеха с нашата група, с контрабандистите?

— Най-вече.

— Кога беше това?

— За Бога, казах ти! — изрева ужасеният мъж. — Преди четири или пет години! Видях снимката — ти беше мъртъв!

— Видял си само една снимка — спокойно го прекъсна Борн, като не сваляше поглед от старши сержанта. — Имаш прекрасна памет.

— Ти опря пистолет в главата ми. Тридесет и три години служба, две войни и дванадесет бойни похода — но никой не беше постъпвал така с мен — освен теб… Да, имам добра памет.

— Мисля, че те разбирам.

— А аз не! Нищичко не разбирам! Ти беше мъртъв!

— Ти го каза. Но не и аз, нали? А може би да. Може би това е кошмарът, който те е навестявал в течение на двадесет години измама.

— Какви дивотии ми дрънкаш? Какво, по дяволите…

— Не мърдай!

— Не мърдам!

Изведнъж в далечината прозвуча силен изстрел. От пистолет! Джейсън се извърна… после инстинктът му подсказа да не спира, да продължава… Кръгом! Масивният генералски помощник се нахвърли върху него, огромните като стенобойни машини ръце пуснаха раменете на Борн, когато Делта Едно стрелна нагоре десния си крак и улучи бъбрека на сержанта. Обувката му потъна дълбоко в едрото тяло, а пистолетът се стовари върху темето му. Фланаган рухна и се просна в цял ръст на пода. Джейсън с все сила го ритна в главата с левия си крак и той застина.

Последвалата тишина беше нарушена от непрекъснатите истерични писъци на жена, която тичаше към отворената врата на хижата. Секунди по-късно съпругата на генерал Норман Суейн влетя в стаята, но отстъпи ужасена от гледката, която се разкри пред очите й, и сграбчи облегалката на стола, като не можа да овладее обзелата я паника.

— Той е мъртъв — изпищя тя и се строполи на земята, като при падането си събори стола. — Той се застреля, Еди! О, Боже, той се самоуби! — крещеше тя и се опитваше да докосне любовника си.

Джейсън Борн се изправи и се приближи до вратата на хижата, която пазеше толкова много тайни. Затвори я, като наблюдаваше спокойно двамата си затворници. Жената плачеше, хълцаше и трепереше, но сълзите й не бяха сълзи на скръб, а на страх. Сержантът примигна и повдигна голямата си глава. На лицето му се четеше гняв и смут.