Агата Кристи
Среща със смъртта (22)

ГЛАВА ДЕСЕТА

— Чудно — каза Еркюл Поаро. Той сгъна списъка, отиде до вратата и нареди да доведат при него Махмуд. Дебелият драгоман беше словоохотлив и заливаше Поаро с все по-нарастващ порой от думи.

— Все аз виновен, винаги аз. Когато случи се нещо, винаги казва — вина моя. Винаги вина моя. Когато лейди Елън Хънт навяхна неин глезен на слизане от Жертвеник, аз виновен, макар тя отишла на обувки с високи токове, а била поне шейсет… даже седемдесет години. Мой цял живот нещастие.

Най-сетне Поаро успя да възпре пороя от думи и да вмъкне въпроса си.

— Пет и половина казвате? Не, не мисля някой от прислуга бил наблизо. Виждате, обед късно — два часа. А после да разчисти. След това цял следобед спи. Да, американци, те не пие чай. До три и половина всички вече легнали спи. В пет аз, който самата изпълнителност — винаги следя за удобство на господа и дами, които обслужва, аз излиза, защото знае по това време всички английски дами иска чай. Но никой там. Всички отишъл разходка. За мен това много добре, по-добре от друг път. Мога върна се спя. В шест без петнайсет започва беда — голяма английска дама, много голяма дама, връща се, иска чай, макар момчета вече слага вечеря. Тя вдига доста шум, казва вода трябва ври, аз да погрижа се сам. А, добри ми господа. Какъв живот, какъв живот! Аз прави всичко какво може… все аз виновен… — аз…

Поаро го прекъсна:

— Има един друг малък въпрос. Покойната се ядосала на едно от момчетата. Знаете ли кое е било то и за какво е ставало дума?

Ръцете на Махмуд се повдигнаха към небето.

— Откъде знае? Разбира се не знае. Стара дама не оплакала се на мен.

— Можете ли да разберете?

— Не, добри ми господа, това би било невъзможно. Никое от момчета ни най-малко не признава. Стара дама ядосана казва? Тогава, разбира се, момчета не каже. Абдул каже бил Мохамед, Мохамед каже бил Азис, Азис каже бил Еса и така нататък. Всички те много глупав бедуин — нищо не разбира.

Той пое дъх и продължи:

— А аз, аз има предимство образование в мисия. Рецитира на вас Кийтс… Шели…

И той измърмори нещо неразбираемо.

Поаро потръпна. Макар английският да не беше негов роден език, той го знаеше достатъчно добре, за да не се измъчва от невъзможната дикция на Махмуд.

— Превъзходно! — побърза да каже той. — Превъзходно! Без съмнение ще ви препоръчам на всичките си приятели.

Поаро съумя да се освободи от красноречието на драгомана. После занесе списъка си на полковник Карбъри, когото намери в канцеларията му.

Карбъри издърпа връзката си още по-накриво и попита:

— Намерихте ли нещо?

— Искате ли да ви съобщя една моя теория? — попита Поаро.

— Както обичате — въздъхна полковник Карбъри. Така или иначе, доста много теории беше чувал през съществуването си.

— Моята теория е, че криминалистиката е най-лесната наука на света! Само трябва да се остави престъпникът да говори — рано или късно ще си каже всичко.

— Помня, че и преди твърдяхте нещо от този род. Кой ви е правил признания?

— Всички.

И Поаро предаде накратко разговорите, които беше водил сутринта.

— Хм — произнесе Карбъри. — Хванали сте едно, най-много две указания. Жалкото е, че всичките изглежда сочат в противоположни посоки. Имаме ли доказателства, това искам да знам.

— Не.

Карбъри пак въздъхна.

— И аз се страхувах, че нямаме.

— Но преди да мръкне, ще знаете истината!

— Е, все това ми обещавате — рече полковник Карбъри. — А пък аз доста се съмнявам, че ще я откриете! Сигурен ли сте?

— Съвсем.

— Трябва да е хубаво да се чувства така човек — забеляза той.

Дори и да е пробляснало пламъче в очите на полковника, Поаро сякаш не го забеляза. Той извади списъка си.

— Чиста работа — одобрително заяви Карбъри. Той се наведе над листа. След една-две минути се обади:

— Знаете ли какво мисля?

— Ще се радвам, ако ми съобщите.

— Младият Реймънд Бойнтън е вън от играта.

— А, така ли смятате?

— Така. Ясно като бял ден какво е мислел той. Още отначало трябваше да разберем, че е бил вън. Нали като в криминалните историйки той е най-вероятният убиец. Щом вие всъщност сте го подочули да казва, че ще очисти старата, значи трябвало е да разберем, че е невинен!

— Вие сте чели криминални разкази, да?

— Хиляди — отвърна полковник Карбъри. И с тон на замечтан ученик добави: — Вие сигурно не можете да вършите такива работи като детективите от книгите? Да направите списък на важните факти — разни дето изглежда, че нищо не значат, а пък всъщност са страхотно важни — ей такива ми ти работи.

— Аха — добродушно произнесе Поаро. — Харесват ви този род криминални истории? Но естествено, с удоволствие ще го сторя заради вас.

Притегляйки към себе си лист хартия, той бързо и със ситен почерк написа:

ВАЖНИ ФАКТИ

1. Мисис Бойнтън взимала микстура, съдържаща дигитални.

2. На д-р Жерар изчезнала спринцовка.

3. Мисис Бойнтън определено изпитвала удоволствие, като забранявала близките й да споделят компанията на други хора.

4. През въпросния следобед мисис Бойнтън поощрила близките си да се отдалечат и да я оставят сама.

5. Мисис Бойнтън е била психически садист.

6. Разстоянието от голямата шатра до мястото, където седяла мисис Бойнтън, е грубо казано двеста ярда.

7. Отначало мистър Ленъкс Бойнтън заяви, че не знае кога се е върнал в лагера, а после призна, че е сверил часовника на майка си.

8. Д-р Жерар и мис Джиневра Бойнтън заемали съседни шатри.

9. В шест и половина, когато била готова вечерята, изпратили един прислужник да извести мисис Бойнтън.

Полковникът разгледа списъка с голямо удовлетворение.

— Страхотно! — каза той. — Точно както трябва! Направили сте го трудно — и на пръв поглед несвързано — абсолютно като истинско! Между другото, струва, ми се, че има един-два доста явни пропуска. Но предполагам, че е тях примамвате баламите?

В очите на Поаро проблесна пламъче, но той не отговори.

— Точка две, например — нерешително започна полковник Карбъри. — На д-р Жерар изчезнала спринцовка — така. Изчезнал му и концентриран разтвор от дигиталис — или нещо от този род.

— Второто — вметна Поаро — не е толкова важно, колкото отсъствието на спринцовката.

— Чудесно! — каза полковник Карбъри и лицето му се озари от усмивка. — Съвсем не го разбирам. Аз бих казал, че дигиталисът е много по-важен от спринцовката! А какво ще речете за историйката със слугата, който постоянно се мярка — как един слуга бил изпратен да й каже, че вечерята е готова и онова; дето преди това старата си размахвала бастуна към някакъв слуга? Да не искате да ми кажете, че в края на краищата и е светил маслото някой от моите нещастни пустинни идиоти? Защото, ако е така — безпрекословно заяви полковник Карбъри — цялата работа ще си бъде чиста измама.

Поаро се усмихна, но не му отвърна. На излизане от канцеларията той промълви на себе си:

— Невероятно! Тези англичани винаги си остават деца!