Агата Кристи
Среща със смъртта (11)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА

Мисис Бойнтън беше тук, в Петра.

Сара машинално отговаряше на отправените към нея въпроси. Дали ще вечеря веднага — вечерята била готова — или би желала първо да се измие? Къде би предпочела да нощува — в шатра или в пещера?

На последния въпрос отвърна без колебание. В шатра. При мисълта за пещера потрепера — пред нея изплува видението на чудовищната тумбеста фигура. (Защо ли нещо у тази жена изглеждаше нечовешко?)

Най-сетне тя тръгна след един от местните слуги, Той беше облечен в сивокафяви тесни панталони с много кръпки по тях, размъкнати гетри и парцаливо, крайно износено сако. На главата националната му кефия с дълбоки, закриващи врата гънки, беше закрепена с усукан шнур от черна коприна, тясно прилепнал към темето. Сара се любуваше на леката му полюляваща се походка и непринудената гордост, с която държеше главата си. Безвкусна и нелепа изглеждаше само европейската част от костюма му. Сара си помисли: „Цялата цивилизация е нелепа — цялата! Ако не беше цивилизацията, нямаше да съществува такава твар като мисис Бойнтън! При първобитните племена сигурно отдавна щяха да я заколят и изядат!“

Полуиронично осъзна, че е преуморена и на границата на възможностите си. Но само след едно измиване, с топла вода и малко пудра на лицето пак се почувства предишната Сара — хладнокръвна, самоуверена, и засрамена от паниката, която неотдавна я беше обзела.

Прокара гребена през гъстата си черна коса, като хвърляше изкосо поглед върху отражението си в едно доста мизерно огледалце при трепкащата светлина на малка газена лампичка.

После разтвори платнището на входа и излезе в нощта, на път към голямата шатра долу.

— Вие… тук?

Възклицанието беше тихо — в него имаше смайване и недоверие.

Тя се извърна и срещна очите на Реймънд Бойнтън. Колко изненадан беше изразът им! Нещо в него я накара да занемее, едва ли не от уплаха. Такава неимоверна радост… Сякаш беше съзрял райско видение — такава почуда, заслепление, благодарност и покорство се четяха в очите му! Никога, до края на живота си, Сара нямаше да забрави този поглед! Може би именно така прокълнатите вдигат очи, за да съзрат рая…

Този тих, треперещ глас я разтърси. Той накара сърцето й да се преобърне в гърдите. Почувства се свенлива, уплашена, смирена и все пак ненадейно щастлива от властта си. И съвсем простичко каза:

— Да.

Той се приближи — все още заслепен, все още едва вярващ на очите си.

После внезапно сграбчи ръката й.

— Това действително сте вие. Вие сте истинска. Най-напред ви помислих за привидение, защото напоследък толкова много мисля за вас — запъна се, после продължи: — Обичам ви, разбирате ли? Обичам ви от мига, когато ви видях във влака. Сега съм сигурен в, това. Искам и вие да го знаете, за да ви стане ясно, че не аз — същинският аз — съм този, който се държи, толкова невъзпитано. Разберете ме, даже и сега не мога да отговарям за себе си. Бих могъл да сторя… всичко! Бих могъл да ви отмина или да не ви поздравя, но много искам да знаете, че не аз — истинският аз — съм отговорен за това. То се дължи на нервите ми. Не мога да се контролирам. Когато тя ми каже да сторя нещо, аз й се подчинявам! Нервите ми ме карат да й се подчиня! Ще ме разберете, нали? Ако трябва, презирайте ме…

Тя го прекъсна. Гласът й стана тих и неочаквано ласкав.

— Няма да ви презирам.

— Все пак съм напълно достоен за презрение! Би трябвало… да мога да се държа като мъж.

Сара отвърна — донякъде като отглас от съвета на Жерар, но повече като израз на собствените си познания и надежда — и в ласкавия й глас прозвъня сигурност и осъзната власт.

— Сега ще бъдете мъж.

— Наистина ли? — гласът му беше тъжен. — Може би…

— Сега ще имате смелост. Сигурна съм.

Той се отдръпна, отметна назад глава.

— Смелост ли? Да, точно тя ми трябва. Смелост! Внезапно се наведе и докосна с устни ръката й. След минута вече се беше скрил в мрака.