Агата Кристи
Среща със смъртта (10)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Дойде сутринта на отпътуването за Петра.

Сара слезе долу и видя там една едра, властна жена с дебел нос с широки ноздри, която вече бе забелязала пред главния вход на хотела яростно да протестира срещу размерите на автомобила.

— Прекалено малък е! Четири пътници? А при това и драгоман? Тогава, естествено, трябва да ни се предостави много по-голям автомобил. Моля, разкарайте тази кола и се върнете с друга, която да има подходящи размери.

Напразно представителят на господата Каел повишаваше глас, за да я убеди. Винаги осигурявали коли с такъв размер. Тази всъщност била изключително удобна. По-голяма не подхождала за пътуване в пустинята. Образно казано, едрата жена го мачкаше като огромен валяк.

После тя спря вниманието си върху Сара.

— АЗ СЪМ лейди Уестхолм. Несъмнено сте съгласна с мен, че тази кола е със скандално неподходящи размери?

— Е, да — предпазливо произнесе Сара, — съгласна съм, че би могла да бъде по-голяма!

Младият човек от фирмата на Каел измънка, че за по-голям автомобил и цената би била по-висока.

— Цената — твърдо заяви лейди Уестхолм — включва всичко и аз несъмнено няма да се съглася с каквато и да било прибавка към нея. Вашият проспект недвусмислено гласи „в удобен, голям, автомобил“. Спазвайте условията на договора.

Признавайки поражението си, младежът от бюрото на Каел измънка нещо от рода на това, че щял да види какво може да направи и изчезна от полесражението.

Лейди Уестхолм се обърна към Сара — на загорялото й лице играеше победоносна усмивка, а широките й и червени като на дървено конче ноздри тържествуващо се издуваха.

Лейди Уестхолм беше много известна политическа фигура в Англия. Когато лорд Уестхолм, простодушен пер на средна възраст, който на този свят се интересуваше единствено от лов, риболов и стрелба, се връщал от пътуване до Съединените щати, една от спътничките му била някоя си мисис Ванзитарт. Наскоро след това мисис Ванзитарт станала лейди Уестхолм. Бракът им често се цитираше като един от примерите за опасностите, които носят морските пътешествия. Животът на новата лейди Уестхолм изцяло преминаваше в спортни костюми, здрави туристически обувки и компанията на расови кучета. Тя ругаеше селяните и безмилостно тласкаше съпруга си към обществения живот. Когато обаче осъзна, че политиката никога не е била и няма да бъде цел в живота на лорд Уестхолм, тя благосклонно му разреши да възобнови спортните си занимания, а самата лейди се кандидатира за Парламента. Избрана със значително болшинство, лейди Уестхолм енергично се хвърли в политическия живот, бидейки особено активна при задаването на въпроси. Скоро в печата започнаха да се появяват нейни карикатури — винаги сигурен признак за успех. Като обществена деятелка тя защищаваше старомодните добродетели на семейното огнище, мероприятията за подобряване положението на жените и горещо поддържаше Обществото на народите. Имаше определени възгледи по проблеми, свързани със земеделието, жилищния въпрос и разчистването на бордеите. Беше обект на голямо уважение и на почти всеобща неприязън! Съвсем възможно бе, когато нейната партия си възвърне властта, да получи пост на заместник-министър. В момента малко неочаквано на власт бе дошло едно либерално правителство, вследствие разцепление между лейбъристите и консерваторите.

С мрачно задоволство лейди Уестхолм гледаше след отдалечаващата се кола.

— Мъжете винаги си мислят, че могат да се наложат над жените — заяви тя.

Сара си помисли, че само един безстрашен мъж би си въобразил, че може да се наложи над лейди Уестхолм! Представи й д-р Жерар, който тъкмо беше излязъл от хотела.

— Естествено, името ви ми е познато — заяви лейди Уестхолм, като се ръкуваше с него. — Тези дни разговарях в Париж с професор Шантеро. Напоследък много сериозно съм се заела с въпроса за лечението на безимотните душевноболни. Да, много сериозно. Какво ще кажете, ако влезем вътре, докато чакаме да ни докарат по-свестен автомобил?

Наблизо се навърташе безлична, дребничка жена на средна възраст със снопчета посивяла коса — оказа се, мис Анабел Пиърс, четвъртият член от групата. Тя също беше пометена във фоайето от покровителственото крило на лейди Уестхолм.

— Вие висшистка ли сте, мис Кинг?

— Тъкмо завърших медицина.

— Добре — със снизходително одобрение заяви лейди Уестхолм. — Запомнете думите ми, ако трябва да се осъществи нещо, то ще бъде дело само на жените.

За пръв път изпитваща неловкост от принадлежността си към женския пол, Сара покорно последва лейди Уестхолм.

Докато седяха и чакаха колата, лейди Уестхолм ги уведоми, че е отказала поканата да гостува у върховния комисар по време на престоя си в Ерусалим.

— Не желаех да бъда смущавана от официалности. Предпочитах сама да проникна в нещата.

— Какви неща? — учуди се Сара.

Лейди Уестхолм продължи с обяснението, че била отседнала в хотел „Соломон“, за да не бъде обезпокоявана. Добави, че при това дала на администратора няколко идеи във връзка с по-компетентната експлоатация на хотела.

— Моят девиз е експедитивност — заяви лейди Уестхолм.

И това очевидно беше така! След четвърт час пристигна голям, изключително удобен автомобил и след като лейди Уестхолм даде съвети, как да се настани багажът, групата своевременно потегли.

Първо спряха на Мъртво море. Обядваха в Йерихон. След това, въоръжена с пътеводителя на Бедекер, лейди Уестхолм тръгна заедно с мис Пиърс, лекаря и дебелия драгоман на обиколка из стария Йерихон, а Сара остана в градината на хотела.

Имаше леко главоболие и й се искаше да бъде сама. Гнетеше я дълбока депресия — депресия, която трудно можеше да обясни. Внезапно почувства апатия и липса на интерес, не й се разглеждаха забележителности, а спътниците й я отегчаваха. В този момент й се искаше да не се бе обвързвала с тази екскурзия до Петра. Щеше да излезе много скъпа, а и беше абсолютно сигурна, че няма да й достави удоволствие! Гърмящият глас на лейди Уестхолм, безконечното цвърчене на мис Пиърс и антиционистките оплаквания на драгомана вече бяха изпокъсали нервите й. Почти толкова я дразнеше и ироничното изражение на д-р Жерар — сякаш знаеше точно какво чувства тя.

Чудеше се къде ли са сега Бойнтънови — може би бяха продължили до Сирия, може да са в Баалбек или Дамаск. Реймънд — мислеше си какво ли прави Реймънд. Странно колко ясно виждаше лицето му — неговата припряност, стеснителността му, нервната напрегнатост.

По дяволите! Защо продължава да мисли за хора, които вероятно няма никога отново да види? Сцената със старата онзи ден — какво я беше прихванало да се приближи до нея и да й изтърси цял куп глупости. Може други хора да са дочули нещо. Представи си, че лейди Уестхолм е била съвсем наблизо. Сара се помъчи да си спомни точно какво беше казала. Нещо, което вероятно беше прозвучало нелепо и истерично. Боже мой, колко глупаво се беше държала! Но всъщност вината не беше на Сара, а на старата Бойнтън. У нея имаше нещо, което те кара да загубиш чувството си за мярка.

Влезе д-р Жерар и се строполи на един стол, като изтриваше изпотеното си чело.

— Тфу! Тази жена заслужава да я отровят! — заяви той.

Сара трепна.

— Мисис Бойнтън ли?

— Мисис Бойнтън! Не, имам предвид тази, лейди Уестхолм. Изглежда ми невероятно, че толкова години е била омъжена и съпругът й още не го е сторил. Що за човек е той?

Сара се засмя.

— О, той е от онези, които „ходят на лов, ловят риба и се упражняват в стрелба“ — обясни тя.

— — Психологически това е много издържано! Той задоволява страстта си към убийство върху така наречените по-низши създания.

— Предполагам, че много се гордее с активността на жена си.

Французинът подхвърли:

— Защото до голяма степен я откъсва от къщи ли? Това е понятно — после продължи: — Та какво казахте току-що? Мисис Бойнтън? Несъмнено не би било зле да отровят и нея. Безспорно това е най-простият начин да се реши проблемът на семейството й. В действителност извънредно голям брой жени заслужават да ги отровят. Всички, които са стари и грозни.

И той направи изразителна гримаса. Сара възкликна със смях:

— Ах, вие французите! Според вас няма никаква полза от жена, която не е млада и привлекателна.

Жерар сви рамене.

— Просто ние сме по-откровени. Да не би англичаните да отстъпват мястото си в превозните средства на грозни жени?

— Колко тягостен е животът — с въздишка произнесе Сара.

— Но вие не е необходимо да въздишате, мадмоазел.

— Да, но днес ми е много криво.

— Естествено.

— Какво искате да кажете с това „естествено“? — сряза го Сара.

— Много лесно можете да откриете причината, ако изследвате откровено душевното си състояние.

— Смятам, че ме потискат спътничките ни. Ужасно е, нали, но наистина мразя жените! Когато са некадърни и видиотени като мис Пиърс, ме дразнят, но когато са компетентни като лейди Уестхолм, направо ме вбесяват.

— Бих казал, не е възможно тези двете да не ви дразнят. Лейди Уестхолм е напълно пригодена към живота, който води, доволна е от него, а се радва и на абсолютен успех. Мис Пиърс дълги години е работила като детска възпитателка, после ненадейно получила малко наследство, което й дало възможност да осъществи отдавнашната си мечта да пътува. До този момент пътешествието задоволява очакванията й. Следователно за вас, чието желание току-що е било осуетено, е естествено да мразите хората, успели повече в живота.

— Може би сте прав — мрачно произнесе Сара. — Как потресаващо точно четете мисли. Аз непрекъснато се самозалъгвам, а вие ми пречите в това отношение.

В този момент се завърнаха останалите. Най-изтощен от тримата изглеждаше гидът. Беше съвсем потиснат и по пътя до Аман едва ли даде повече информация.

Сега пътят се виеше нагоре над река Йордан, лъкатушеше на големи и малки завои, а розови цветове надничаха от скупчени храсти олеандри.

Късно следобед пристигнаха в Аман и след като разгледаха набързо античния театър, си легнаха преди обичайното време. На другата сутрин трябваше да тръгнат рано, защото им предстоеше цял ден път през пустинята до Маан.

Потеглиха малко след осем часа. Групата бе в мълчаливо настроение. Денят беше горещ и безветрен и до обед, когато спряха, за да изядат сухата храна, която носеха, настъпи истински задух. Неприятното чувство в горещ ден да сте натъпкани заедно с още трима души, беше поизнервило всички.

Лейди Уестхолм и д-р Жерар малко раздразнено спореха за Обществото на народите. Лейди Уестхолм горещо го поддържаше. От своя страна французинът реши да поостроумничи за сметка на международната организация. От отношението на Обществото към Абисиния и Испания те минаха към някакъв граничен спор, за който Сара изобщо не беше чувала, а оттам към дейността му за забрана на бандите, пренасящи наркотици.

— Трябва да се съгласите, че то извърши чудесна работа. Чудесна! — отсече лейди Уестхолм.

Д-р Жерар сви рамене.

— Може би. Но и на чудесна цена!

— Въпросът е много сериозен. При закона за опасните наркотици.

Спорът продължи.

Мис Пиърс изцвърча по посока на Сара:

— Наистина, изключително интересно е да се пътува в компанията на лейди Уестхолм.

Сара ледено процеди: „Така ли?“, но мис Пиърс не долови студенината и доволна продължи:

— Толкова често съм срещала името й по вестниците. Колко умно е жените да се проявяват в обществения живот и да държат на своето. Как се радвам винаги, когато една жена успява да направи нещо!

— Защо? — свирепо запита Сара.

Мис Пиърс зяпна и леко запелтечи.

— О, защото… искам да кажа… просто, защото… е, добре… толкова хубаво е, че жените наистина могат да вършат някои неща!

— Не съм съгласна — възрази Сара. — Хубаво е, когато който и да е човек може да осъществи нещо значително! Никак не е важно дали е мъж или жена. Каква е разликата?

— Е, разбира се… — заекна мис Пиърс. — Да… признавам… естествено, разглеждайки въпроса в тази светлина.

Но възторгът й се беше поизпарил. Сара продължи по-кротко:

— Извинявайте, но наистина мразя това разграничаване между половете. „Съвременното момиче има изцяло делово отношение към живота.“ И други фрази от този род. Съвсем не е така! Някои момичета са делови, а други не. Някои мъже са сантиментални и с объркани мозъци, а други — логични и с ясни глави. Просто съществуват различни видове мислене. Полът важи само за неща, които са непосредствено свързани с него.

При думата „пол“ мис Пиърс се поизчерви и умело смени темата.

— Как да не ти се поиска малко сенчица — промърмори тя. — Но и цялата тази пустош е чудесна, нали?

Сара кимна.

Да, мислеше си тя, тази пустош е удивителна… целебна… спокойна… Никакви хора, които да те тревожат с досадните си взаимоотношения… Никакви парливи лични проблеми! Чувстваше, че най-сетне се е отървала от Бойнтънови. Освободила се е от онова странно, непреодолимо желание да се намесва в живота на хора, чиято орбита ни най-малко не влиза в допир с нейната собствена. Усети облекчение и покой. Тук имаше самота, безлюдие, простор… Да, истински покой.

Само че, естествено, не беше сама, за да му се наслаждава. Лейди Уестхолм и д-р Жерар бяха приключили с въпроса за наркотиците и сега водеха спор за невинните млади жени, които разни злодеи изнасяли за аржентинските кабарета. По време на целия разговор д-р Жерар беше казал лекомислено някои неща, което лейди Уестхолм, лишена от чувство за хумор, както всеки истински политик, намираше за съвсем възмутително.

— Сега продължаваме, да? — обяви драгоманът.

До залез слънце оставаше около час, когато най-сетне стигнаха до Маан. Около колата се тълпяха мъже със странни лица. След кратък престой продължиха нататък.

Сара гледаше равната пустинна земя и не можеше да проумее къде би могла да се намира скалистата крепост на Петра. Та нали погледите им стигаха с километри наоколо? Не се виждаха никакви планини, никакви хълмове. Тогава дали оставаше още много до край на пътуването им?

Стигнаха селото Аин Муса, където трябваше да останат колите. Тук ги чакаха коне — мършави и жалки създания. Мис Пиърс ужасно се разтревожи, че чистичката й рокля е неподходяща за езда. Лейди Уестхолм благоразумно беше надянала панталони за езда, което вероятно не особено подхождаше на фигура като нейната, но пък бе несъмнено практично.

Изведоха конете от селото и тръгнаха по една хлъзгава пътека с ронливи камъчета. Почвата поддаваше и животните се плъзгаха надолу. Слънцето клонеше към залез.

От дългото пътуване в задушната кола Сара се чувстваше много изморена. Главата й се въртеше. Ездата й се струваше като насън. По-късно, когато си спомняше за нея, й изглеждаше, сякаш пред краката й се е отваряла бездната на ада. Пътят се виеше надолу. Около тях се изправяха очертанията на канари — надолу, надолу към недрата на земята, през лабиринт от червени скали. Скалите вече се издигаха и от двете им страни. Но Сара имаше чувството, че все по-стесняващото се дефиле заплашително се впива в гърлото й.

В главата й неясно се въртеше: „Надолу към долината на смъртта. Надолу към долината на смъртта“.

Все по-нататък и по-нататък. Смрачи се — яркочервеният цвят на скалите избледня — а хората продължаваха напред, лъкатушеха насам-натам, пленници изгубени в недрата на земята.

Сара си помисли: „Всичко това е фантастично, невероятно… един мъртъв град.“ И отново като рефрен в ушите й зазвуча: „Долината на смъртта…“

Запалиха фенери. Конете криволичеха по тесните пътеки. Ненадейно скалите се отдръпнаха и групата излезе на открито. Далеч пред тях се виждаха скупчени светлини.

— Това лагер — каза гидът.

Конете слабо ускориха ход — едва-едва се влачеха, — но колкото и изгладнели и обезсърчени да бяха, вее пак показаха нещо като ентусиазъм. Сега пътят минаваше по чакълесто речно корито. Светлините се приближиха.

Виждаха се скупчени шатри и над тях се открояваше още един ред на фона на скала. В канарата зееха пещери.

Най-сетне пристигаха. От шатрите изтичаха прислужници бедуини.

Сара се втренчи в една пещера. На входа й се открояваше някаква фигура. Какво беше това? Идол? Някакъв гигантски тумбест истукан?

Не, всъщност трепкащите светлини го правеха да изглежда толкова голям. Но все пак трябва да беше някакъв идол, седнал неподвижно, надвиснал над всичко това…

И изведнъж сърцето й се преобърна. Изчезна чувството на покой, на бягство от действителността, което беше породила у нея пустинята. Свободата отново се беше сменила с плен. Бе слизала с коня в тази тъмна лъкатушна долина, а тук като главна жрица на някакъв забравен култ, като чудовищен, раздут женски Буда седеше мисис Бойнтън.