Агата Кристи
Среща със смъртта (14)

ГЛАВА ВТОРА

Французинът влезе с бърза и все пак не припряна стъпка. Докато се ръкуваше с полковник Карбъри, хвърли проницателен, заинтригуван поглед към Поаро. Карбъри каза:

— Това е мистър Еркюл Поаро. На гости ми е. Разказвах му за онова там в Петра.

— Да! — Жерар бързо огледа Поаро от горе до долу. — И вие проявявате интерес?

Еркюл Поаро вдигна ръце.

— Уви! Човек никога не може да се излекува от интереса към собственото си занимание.

— Така е — потвърди Жерар.

— Ще пийнете ли? — попита Карбъри.

Той наля уиски със сода и го постави до лакътя на Жерар. Вдигна въпросително шишето, но Поаро поклати глава. Полковник Карбъри върна шишето на място и попритегли стола си към тях.

— Е — каза той. — Докъде стигнахме?

— Доколкото разбирам — обърна се Поаро към Жерар, — полковник Карбъри не е удовлетворен.

Жерар направи изразителен жест.

— И вината е моя! — каза той. — Може и да греша. Помнете това, полковник Карбъри, аз може изцяло да съм на погрешен път.

Карбъри изсумтя.

— Съобщете на Поаро фактите.

Д-р Жерар започна с кратък преглед на събитията, предшествали пътуването до Петра. Направи бегло описание на отделните членове на семейство Бойнтън и обрисува състоянието на емоционално напрежение, на което са жертва.

Поаро слушаше с интерес.

След това Жерар премина към събитията през първия им ден в Петра, като разказа как се е върнал в лагера.

— Бях закъсал от тежък пристъп на малария — церебрален тип — обясни той. — По тази причина възнамерявах да си поставя венозно хинин. Това е обичайният метод.

Поаро кимна с разбиране.

— Треската здраво ме беше нагазила. Едва се довлякох до шатрата си. Най-напред не можах да намеря кутията си с лекарства — нямаше я там, където я бях сложил. После, когато я открих, не можах да намеря спринцовката си. Известно време я търсих, след това се отказах, изпих голяма доза хинин и се проснах на леглото.

Жерар поспря, после продължи:

— Смъртта на мисис Бойнтън беше открита едва след залез слънце. Поради позата, в която седеше и подкрепата, оказвана на тялото й от стола, не беше настъпила никаква промяна в положението й. Едва в шест и трийсет, след като едно от момчетата отиде да я покани на вечеря, се разбра, че нещо не е в ред.

Той с пълни подробности описа положението на пещерата и разстоянието, и до голямата шатра.

— Мис Кинг, която е дипломирана лекарка, направила оглед на тялото. Мен не обезпокоила, тъй като знаеше, че имам треска. Наистина не е можело да се стори нищо. Мисис Бойнтън била мъртва — всъщност е била мъртва от известно, време.

Поаро промълви:

— По-точно от колко време?

Жерар бавно изрече:

— Мисля, че мис Кинг не е обърнала особено внимание на този въпрос. Предполагам, че не го е счела за важен.

— Нали поне може да се каже кога за последен път са я видели жива? — попита Поаро.

Полковник Карбъри се покашля и насочи вниманието си към нещо, което приличаше на официален документ.

„Лейди Уестхолм й мис Пиърс говорили с мисис Бойнтън малко след четири часа следобед. Ленъкс Бойнтън разговарял с майка си около четири и половина. Мисис Ленъкс Бойнтън водила с нея дълъг разговор около пет минути по-късно. Карол Бойнтън разменила няколко думи с майка си по време, което не може да се посочи точно, но според показанията на останалите изглежда да е било около пет и десет.

Джефърсън Коуп, американец, приятел на семейството, когато се връщал в лагера с лейди Уестхолм и мис Пиърс, я видял да спи. Не е говорил с нея. Това било около шест без двайсет. Реймънд Бойнтън, по-малкият син, изглежда е бил последният, който, я видял жива. На връщане от разходка той отишъл да поговори с нея — било около шест без десет. Тялото открили в шест и половина, когато един прислужник отишъл да и съобщи, че вечерята е готова.“

— Между времето, когато мистър Реймънд Бойнтън е говорил с мисис Бойнтън и шест и половина часа никой ли не се е приближавал до нея? — попита Поаро.

— Доколкото разбирам, не.

— Но все пак има ли възможност някой да е сторил това? — настоя Поаро.

— Мисля, че не. От около шест часа из лагера обикаляли прислужници, от шатрите излизали и влизали хора. Не можем да открием човек, който да е видял някой да се приближава до старата дама.

— Тогава Реймънд Бойнтън несъмнено е бил последният, който е видял майка си жива?

Д-р Жерар и полковник Карбъри бързо се спогледадаха. Полковникът забарабани с пръсти по масата.

— Точно на това място закъсваме — каза той. — Продължавайте, Жерар. Тук е вашата област.

— Както споменах преди малко, когато направила оглед на мисис Бойнтън, Сара Кинг не сметнала да определи точното време на смъртта. Тя просто каза, че мисис Бойнтън била мъртва „от известно време“, но когато на следващия ден по свои съображения се помъчих да стесня периода и подхвърлих, че мисис Бойнтън за последен път е видяна жива от сина си Реймънд малко преди шест, за моя изненада мис Кинг категорично заяви, че това е невъзможно — че по това време мисис Бойнтън вече трябва да е била мъртва.

Поаро вдигна вежди:

— Странно. Твърде странно. И какво казва за това мосю Реймънд Бойнтън?

Полковник Карбъри рязко ги прекъсна:

— Кълне се, че майка му била жива. Приближил се до нея и рекъл: „Върнах се. Надявам се, че си прекарала приятно следобеда?“ Нещо от този род. Казва, че тя само изсумтяла: „Съвсем добре“ и той си продължил към шатрата.

Поаро се намръщи озадачен.

— Любопитно — каза той. — Извънредно любопитно. Кажете ми дали тогава вече се е смрачавало?

— Тъкмо залязвало слънцето.

— Любопитно — повтори Поаро. — А вие, д-р Жерар, кога видяхте тялото?

— Едва на следващия ден. По-точно, в 9 часа сутринта.

— И по ваша преценка кога е настъпила смъртта?

Французинът сви рамене.

— Трудно е да уточня, след като беше изминало толкова време. Естествено, трябва да се предположи един промеждутък от няколко часа. Ако давах показания под клетва, бих казал само, че смъртта несъмнено е настъпила от дванадесет до осемнадесет часа по-рано. Нали виждате, няма много полза от това.

— Продължавайте, Жерар — подкани го полковник Карбъри. — Разкажете му останалото.

— Когато станах на другата сутрин — продължи д-р Жерар, — намерих моята спринцовка на тоалетната си масичка зад една кутия с шишета.

Той се наведе напред.

— Бихте могли да кажете, че предишния ден не съм я забелязал, понеже ужасно ме тресеше целия и се чувствах отвратително. Пък и колко често се случва да търсим нещо, а то през цялото време да е било пред очите ни! Само мога да кажа — абсолютно съм уверен, че тогава спринцовката не е била там.

— Има и още нещо — обади се Карбъри.

— Да, два важни факта, а те имат голямо значение. Върху китката на мъртвата имаше белег — такъв, какъвто би оставила една инжекция. — Нейната така да се каже дъщеря обяснява, че е бил причинен от убождане с игла…

Поаро се размърда.

— Коя дъщеря?

— Дъщеря й Карол.

— Аха, продължете, моля ви.

— А ето и последният факт. Случайно като си преглеждах чантичката с лекарства, забелязах, че запасът ми от дигитоксин силно е намалял.

— Дигитоксинът е отровно лекарство, нали?

— Да. Получава се от digitalis purpurea — обикновения напръстник. Има четири активни елемента — дигитални, дигитовин, дигиталеин и диготоксин. — От тях дигитоксинът се смята за най-активната отровна съставка в листата на дигиталиса. Според експеримента на Коп той е от шест до десет пъти по-силен от дигиталина или дигиталеина. Във Франция е разрешен за употреба, но е изключен от британската фармакопея.

— А една голяма доза дигитоксин?

Д-р Жерар мрачно произнесе:

— Една голяма доза дигитоксин, внезапно вкарана в кръвообращението с венозна инжекция, би причинила внезапна смърт посредством моментална парализа на сърцето. Изчислено е, че четири милиграма биха могли да се окажат фатални за един възрастен човек.

— А мисис Бойнтън вече е страдала от сърце?

— Да, тя всъщност вземаше едно лекарство, съдържащо дигитални.

— Това е изключително интересно — каза Поаро. — Да не смятате, че смъртта й би могла да се отдаде на много силна доза от нейното лекарство? — запита полковник Карбъри.

— Е, да. Но имам предвид нещо повече. В известно отношение — продължи д-р Жерар дигиталинът може да се счита за лекарство с кумулативен ефект. Още повече, по отношение на симптомите post mortem активните елементи на дигиталиса, могат да умъртвят, без да оставят особени следи.

Поаро бавно кимна в знак на одобрение.

— Да, това е умно, много умно. Почти невъзможно да убеди съда. Но позволете ми да ви кажа, господа, че ако това е убийство, то е сторено много изкусно! Спринцовката сменена, отровата инжектирана — отрова, която жертвата вече е приемала — вероятността за грешка или нещастна случайност, е поразителна. О да, тук е вложен ум. Има смисъл… предпазливост, гений.

Известно време помълча, после вдигна глава:

— И все пак, има нещо, което ме озадачава.

— Какво е то?

— Кражбата на спринцовката.

— Бяха ми я взели — бързо каза д-р Жерар.

— Взели… и върнали?

— Да.

— Странно — каза Поаро. — Много странно. Иначе всичко приляга толкова добре…

Полковник Карбъри го изгледа с любопитство.

— Е? Какво е мнението ви на специалист? Убийство ли е било, или не?

Поаро вдигна ръка.

— Момент. Не съм стигнал дотам. Трябва да разгледаме още един факт.

— Какъв факт? Вече чухте всичко.

— Axa. Но това е факт, който представям на вниманието ви аз, Еркюл Поаро.

Той кимна и се поусмихна на удивените им лица.

— Наистина е забавно, нали? Това, че аз, комуто разказвате историята, на свой ред ще ви представя един неизвестен за вас факт… А именно… Една вечер в хотел „Соломон“ отивам до прозореца, за да се уверя, че е затворен…

— Затворен… или отворен? — попита Карбъри.

— Затворен — натърти Поаро. — Отивам да се уверя, че е затворен. Но преди да сторя това, докато ръката ми е на дръжката, чувам един глас, тих и ясен, с трепет, издаващ нервно напрежение. Казвам си, че това е глас, който непременно ще позная, ако го чуя пак. И какво казва гласът? Той произнася следните думи: „Нали разбираш, че тя трябва да бъде убита?“ В този момент, естествено, аз не схващам тези думи в смисъл на истинско убийство. Мисля, че говори някой писател или може би драматург. Но сега — сега не съм толкова сигурен. Тоест, сигурен съм, че е било нещо съвсем друго.

Той отново направи пауза, след това произнесе:

— Господа, ето какво ще ви кажа — доколкото разбирам, тези думи бяха произнесени от един млад човек, когото по-късно видях във фоайето на хотела и на запитването ми отговориха, че младежът се казвал Реймънд Бойнтън.