Дамян Дамянов
Отговор

„Аз съм ти слепия случай,

ти си ми редкия жребий…“

… Боже, каква благозвучност!

Колко ехидно вълшебство

в изящните строфи си сбрала!

И колко и мъдро, и точно

се лее от край до начало

шегата, с която уж почваш:

нешеговита идея.

Прости ми, цитирам по памет:

„В твоята сянка живея…“

Сянка ли? То слънце няма —

за сенки ще ми разправяш.

По-вярно за да излезе,

кажи си го просто направо:

„Аз птица бях. Ти бе кафеза.

Аз бях свобода, ти — окова…

Крилата ми върза, заключи

вратата на клетката…“

                        Слово

лесно в рими реди се.

Но мой ред е сега. И слушай!

Да, точно тъй — беше ти птица,

но във кафеза задушен,

някога — много те моля,

спомни си и точно, и всичко! —

по своя, а не — моя воля

ти влезе сама, божа птичко!

И все пак, щом клетката стара

бях аз, то ключът й вълшебен

първо изскърца в кофара,

а после потъна. Но в тебе.

Да, „Ти си ми слепият случай“

и си ми… Как бе?… Не е ли

все едно. Тясно. Зло. Скучно.

Но — няма как… Късно. А ключът?…

Нехайни деца са го взели…

 

09.04.1991 г.