Дамян Дамянов
Пролог

Мълчах. Със месеци, с години.

В бележниците — нито ред.

В душата — болка нестопима,

на стола — спомен от поет.

Във пощенската ми кутия —

писма без подпис, без адрес:

„Ще те разпънем и убием!

Ще те размажем като пес!“

Терор. Заплахи. Кал. Помия.

В стъклото — камък зъл, трошащ!

Не само във стъклото биещ,

а във самата ми душа.

„О, Боже!“ — в чудо се намерих…

Замерящият ме със кал

ръка целуваше ми вчера,

защото аз го бях възпял,

защото — тъмен и бездомен —

в дома си и във своя стих

го приютявах с покрив, с помощ…

С това ли ми се отплати?!

Ще подновя стъклото кухо,

ала душата — как? Не знам.

Дорде живея, ще ми духа

и ще ми хвърля студ оттам.

Било какво било. Остана

в предишното ми битие.

Заръби във душата рана,

кое забравено, кое

простено — спомен стар, отминал.

Люти в очите ми плача.

…Мълчах със месеци, с години…

Не мога вече да мълча!

И от един строшен прозорец

гласът ми шепне нестрошен:

„Простил съм ви отдавна, хора!“

Дано и аз да съм простен.