Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поезия
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Набиране
- Мартин Митов
История
- — Добавяне от Словото
Отишли са си вече всички гости,
спят и приятели, и врагове,
едничка самотата сяда просто
насреща ми, на име ме зове:
„И днеска — край, май доста тъжен ти си.“
Не й отвръщам. Цял във облак дим,
цигара й подавам: „Запали си!“
Тя палва, двама пушим и мълчим…
А вън нощта като око на бога
със чер гледец ни гледа и слепи.
Денят си е запалил невролога
и на стъклото го е залепил.
А ний мълчим. И аз, и самотата.
Търкаля се и сив, и уморен,
като кълбото страшно на земята
в главите ни отминалия ден.
С възторзите, с обидите, с оная
умора, от която изцеден,
света превъртам в малката си стая,
и хората, и глъчния си ден.
Кои не бяха? И какви не бяха?
И с жест безцеремонен, даже груб,
вражди, немилосърдия, заплахи
върху листа ми хвърлиха накуп.
И омърсиха всичките ми мисли.
А утре ще ме питат пак защо
е тъй омачкан той и тъй нечист е,
и толкова зла мъка крие той…
Не ще им кажа, просто го обърсвам,
изглаждам гънките му…
Свят добър и лош,
прощавам ти в листа петната мръсни.
Прекръствам те и в часовете късни
без глас ти пожелавам „лека нощ!“.