Дамян Дамянов
Вечер

Отишли са си вече всички гости,

спят и приятели, и врагове,

едничка самотата сяда просто

насреща ми, на име ме зове:

„И днеска — край, май доста тъжен ти си.“

Не й отвръщам. Цял във облак дим,

цигара й подавам: „Запали си!“

Тя палва, двама пушим и мълчим…

А вън нощта като око на бога

със чер гледец ни гледа и слепи.

Денят си е запалил невролога

и на стъклото го е залепил.

А ний мълчим. И аз, и самотата.

Търкаля се и сив, и уморен,

като кълбото страшно на земята

в главите ни отминалия ден.

С възторзите, с обидите, с оная

умора, от която изцеден,

света превъртам в малката си стая,

и хората, и глъчния си ден.

Кои не бяха? И какви не бяха?

И с жест безцеремонен, даже груб,

вражди, немилосърдия, заплахи

върху листа ми хвърлиха накуп.

И омърсиха всичките ми мисли.

А утре ще ме питат пак защо

е тъй омачкан той и тъй нечист е,

и толкова зла мъка крие той…

Не ще им кажа, просто го обърсвам,

изглаждам гънките му…

Свят добър и лош,

прощавам ти в листа петната мръсни.

Прекръствам те и в часовете късни

без глас ти пожелавам „лека нощ!“.