Дамян Дамянов
1876

Лудеят лудогорски ветрове.

И свирят страшно дивите боази.

И тайната ковачница кове

И прековава робското желязо.

Превръща го от букая на топ.

От пранга във гюлле го прековава.

Земята тътне като пред потоп.

Земята във дълбокото узрява.

Тя меси хляб във тъмните мази,

С диханието си суши барута,

Излива в гилзи своите сълзи

И шие на моминските си скути

Зеленооки левски знамена…

 

Ала внезапно ветровете млъкват.

Ковачницата става тишина.

Угасва всичко. Над земята мръква.

Изчезва даже людската тъга.

Обезлюдена и сама, изгаря.

… И само знамената досега

очакват още свойте байрактари.