Дамян Дамянов
В мойта тъй изпозобана памет…

В мойта тъй изпозобана памет

като нишки от черга съдрана

се подават и нежно ме мамят

мигове, дни недосъбрани.

И нали всеки спомен предишен —

грозен вчера, днес става прекрасен,

аз се мъча да си го запиша —

тъй във него за миг се пренасям.

И по памет конче по конче пак

старата черджица в нова преправям.

Но замрежена с кръпки нелепи,

пустата черга не става, не става.

Сякаш баба ми я е тъкала

вече кьорава — възел до възел.

Ту е плакала, ту пък е пяла,

та редила е песни до сълзи.

 

… И река ли да позавия

с тази черга духа си огрухан,

само луд студ през нея ме бие

и в душата ми духа ли, духа.

Празни листи във пълни тефтери.

Топло, светло е имало само

в къси мигове. Гола трепери

изпод тях мойта дрипава памет.

 

13. VI. 1994 г.