Дашиъл Хамет
Алена жътва (6)

СВЪРТАЛИЩЕТО НА ШЕПОТА

Разходката ни приключи под дърветата на една тъмна улица недалеч от центъра на града. Слязохме от колата и отидохме до ъгъла.

Един едър мъж в сив шлифер и със сива шапка, нахлупена ниско над очите, дойде да ни посрещне.

— Шепота е вътре — уведоми едрият мъж шефа си. — Обадил се е на Донахю, че ще остане в бърлогата. Ако мислите, че можете да го измъкнете, ми каза той, опитайте се.

Нунан се подсмихна, почеса се по ухото и любезно запита:

— Колко, мислиш, са вътре с него?

— Във всеки случай към петдесет.

— Е, хайде де! Не може да са чак толкова много, не и в този ранен час.

— По дяволите, може — изръмжа здравенякът. — От полунощ са се завлачили.

— Така ли? Някой ни е издал. Може би не е трябвало да ги пускаш.

— Може би не е трябвало! — Здравенякът беше ядосан. — Само че аз направих това, което ти ми нареди. Ти каза да пускам всеки, който поиска да влиза или да излиза, а като се появи Шепота…

— Да го прибереш — допълни шефът.

— Е, да — съгласи се здравенякът, като ме гледеше свирепо.

Към нас се присъединиха още полицаи и се отдадохме на сладки приказки, Всички те, с изключение на шефа, бяха Б лошо настроение. А той сякаш се наслаждаваше на всичко това. Не можех да си обясня защо.

Свърталището на Шепота бе триетажна тухлена постройка, оградена от двуетажни сгради на средата между две пресечки. Партерът й бе зает от магазинче за пури, което служеше и за вход, и за прикритие на комарджийското заведение, разположено на горните етажи. Вътре, ако можеше да се разчита на информацията, получена от здравеняка. Шепота бе събрал петдесетина приятели, въоръжени за бой. Навън хората на Нунан бяха пръснати около сградата, по улицата пред нея, в тясната уличка зад нея и по съседните покриви.

— Е, момчета — рече шефът приятелски, след като всеки бе казал по нещо, — мисля, че Шепота като нас не иска неприятности, защото в противен случай щеше да се опита да си пробие път със стрелба, ако, разбира се, има толкова хора около себе си. Не бих се подвоумил да отбележа — мисля, че не са чак толкова много.

Здравенякът се намеси:

— Не са, другия път.

— Така че ако той не иска да има неприятности — продължи Нунан, — може би ще се оправим само с един разговор. Ник, отскочи и виж дали няма да го убедиш да бъде мирен.

— Ще отскоча, как не — отвърна здравенякът.

— Тогава му се обади по телефона — предложи шефът.

Здравенякът изръмжа: „Така по може“ и изчезна. Когато се върна, изглеждаше напълно удовлетворен.

— Той каза: „Вървете на майната си.“

— Извикай и останалите момчета — поръча весело Нунан. — Ще нападнем веднага щом се развидели.

Здравенякът и аз придружавахме шефа, докато той проверяваше дали хората му са правилно разположени. Не ми се поправиха особено — занемарена пасмина с прикрити погледи, лишени от ентусиазъм за предстоящата задача.

Небето стана светлосиво. Шефът, Ник и аз спряхме пред вратата на един занаятчийски магазин, разположен от другата страна на улицата, диагонално на нашата цел.

Свърталището на Шепота бе тъмно, прозорците на горните етажи — слепи, щорите на магазинчето за пури — спуснати.

— Неприятно ми е да започнем тази история, без да дам някакъв шанс на Шепота — рече шефът. — Той не е лошо момче. Обаче няма смисъл аз да се опитвам да му говоря. Той никога не е хранил особени симпатии към мен.

Погледна ме. Не казах нищо.

— Ти не би ли искал да пробваш, а? — запита ме той.

— А, ще опитам.

— Чудесно. Аз, разбира се, оценявам тази твоя готовност. Виж дали ще можеш да го уговориш да излезе навън без много шум. Знаеш какво да кажеш — че е за негово добро и така нататък, както си е.

— Да — отвърнах и се запътих през улицата към магазинчето за пури, като движех съзнателно празните си ръце далеч от тялото и се стараех това да бъде забелязано.

Скоро щеше да се развидели. Улицата бе с цвят на дим. Стъпките ми отекваха по паважа.

Спрях пред вратата и почуках на стъклото — не много силно. Зелената щора от вътрешната й страна превръщаше стъклото в огледало. В него забелязах двама мъже да се придвижват от другата страна на улицата.

Отвътре не се чуваше никакъв звук. Почуках по-силно, след което плъзнах ръка, за да натисна дръжката.

Зад вратата се чу съвет:

— Изчезвай оттук, докато си още в състояние.

Гласът бе глух, но не и шепнещ, значи не беше Шепота.

— Искам да говоря с Талер — казах аз.

— Иди говори на консервираната сланина, дето те е изпратила.

— Не говоря от името на Нунан. Талер чува ли ме?

Пауза. Сетне приглушеният глас отвърна:

— Да.

— Аз съм детективът от „Континентъл“, дето предупреди Дайна Бранд, че Нунан ти крои клопка — започнах аз. — Необходим ми е петминутен разговор с теб. Нямам нищо общо с Нунан, освен че искам да разтуря неговата банда. Сам съм. Ако кажеш, ще хвърля патлака на улицата. Пусни ме да вляза.

Зачаках. Всичко зависеше от това дали момичето бе успяло да му предаде разговора си с мен. Както ми се стори, чаках дълго.

Приглушеният глас рече:

— Когато отворим, влизаш бързо. И без фокуси.

— Готово.

Ключалката щракна. Гмурнах се вътре едновременно с вратата.

От другата страна на улицата изгърмяха една дузина пистолети. Около нас задрънчаха паднали стъкла от вратата и прозорците.

Някой ме препъна. Страхът ме дари с три мозъка и половин дузина очи. Оказах се натясно. Нунан ме бе изпързалял чудесно. Птичките вътре не можеха да не си мислят, че работя за него.

Падайки, аз се обърнах с лице към вратата. Преди да се просна на пода, пистолетът бе в ръката ми.

От другата страна на улицата якият Ник се бе подал от един вход, за да ни прати олово с двата си пистолета.

Подпрях ръка на пода. Тялото на Ник се виждаше на мушката. Натиснах спусъка. Ник престана да стреля. Кръстоса пистолетите на гърдите си и се строполи като чувал на тротоара.

Чифт ръце ме хванаха за глезените и ме изтеглиха вътре. Подът изстърга част от брадичката ми. Вратата хлопна. Някакъв шегаджия отбеляза:

— Аха, хората не те харесват.

Седнах и през шума извиках:

— Нямам нищо общо с тази работа.

Стрелбата намаля, спря. Щорите на вратата и на прозорците бяха осеяни със сиви дупки. От тъмнината се чу дрезгав шепот:

— Тод, ти и Реброто оставате да пазите тук, долу. Ние, останалите, все пак може да се качим горе.

Минахме през една стая зад магазинчето, после по някакъв коридор, изкачихме се по застлани с пътека стъпала и влязохме в друга стая на втория етаж, в която имаше маса, покрита със зелено сукно, готова за игра на зарове. Стаята бе малка, без прозорци и със запалени лампи.

Бяхме петима. Талер седна и запали цигара — дребен, мургав млад човек с лице, красиво като на черковен хорист, докато не се вгледаш в тънките му жестоки устни. Едно мършаво русо момче, не повече от двадесетгодишно, в спортен костюм се просна по гръб на кушетката и започна да издухва цигарен дим към тавана. Друг хлапак, също толкова рус и млад, но не така мършав, грижливо оправяше червената си вратовръзка и приглаждаше косата си. Мъж на около тридесет години със слабичко лице и малка, а може да се каже и липсваща брадичка под широка, отпусната уста, се разхождаше нагоре-надолу из стаята и тананикаше „Розови бузки“.

Седнах на един стол близо до Талер.

— Колко време смята Нунан да продължава тази работа? — запита той.

В дрезгавия му, шепнещ глас нямаше емоции, само леко раздразнение.

— Този път теб търси — отвърнах аз. — Мисля, че иска да доведе работата до край.

Комарджията се усмихна с едва доловима презрителна усмивка.

— Навярно съзнава какъв „чудесен“ шанс има, като се опитва да ми окачи подобно фалшиво обвинение.

— Той не възнамерява да доказва вината ти пред съда — отбелязах аз.

— Така ли?

— Ще бъдеш застрелян за оказване на съпротива при арест или при опит за бягство. После процедурата ще бъде кратка.

— Много буен става на стари години. — Тънките му устни се извиха в нова усмивка. Изглежда, смъртните заплахи на шефа не го тревожеха особено. — Винаги когато иска да ме очисти, си го заслужавам. А какво има против теб?

— Отгатна, че ще му досаждам.

— Много лошо. Дайна ми каза, че си доста добро момче, ама с мангизите си бил нещо стиснат.

— Много приятно посещение. Ще ми кажеш ли каквото знаеш за убийството на Доналд Уилсън?

— Жена му го надупчи.

— Ти видя ли я?

— Видях я в следващата секунда, с патлака в ръка.

— Това не върши работа и на двама ни — казах аз.

— Не зная доколко добре си го скалъпил. Номерът е мръсен, вярно, и в съда може да мине; тук, пред мен обаче, играта ти няма да стане. Ако Нунан изобщо те гепи, ще те гепи вдървен. Кажи ми истината, за да свърша една работа.

Той пусна цигарата на пода, размаза я с крак и запита:

— Толкова ли си близо до истината?

— Дай доказателства и аз ще ги сложа на топло… ако мога да се измъкна оттук.

Той запали нова цигара:

— Мисис Уилсън каза, че аз съм й позвънил, така ли?

— Да… след като Нунан я убеди. И сега си го вярва… може би.

— Ти свети маслото на големия Ник — започна той.

— Ще рискувам и ще ти се доверя. Някакъв мъж ми се обади онази нощ. Не го познавам, не разбрах кой беше. Каза, че Уилсън е отишъл при Дайна с чек за пет бона. Какво, по дяволите, ме засягаше? Но разбираш ли, смешното беше, че някакъв си непознат ми пуска новината. Затова и наминах. Дан не ми даде да вляза. Добре, но все пак ми се видя дяволски странно, че онзи приятел ми телефонира.

Тръгнах по улицата и се притаих в един вход. Забелязах, че бричката на мисис Уилсън е спряла на същата улица, но тогава не знаех все още, че е нейната и че тя е вътре. Той излезе много скоро и тръгна по улицата. Не видях изстрелите. Чух ги. После тази жена изскочи от колата и изтича до него. Знаех, че тя не е стреляла. Трябваше да се чупя. Но ми беше дяволски забавно, затова като видях, че това е съпругата на Уилсън, приближих се към тях и се опитах да разбера какво става. Това беше грешка, разбираш ли? Трябваше да се застраховам, в случай че сбъркам. Излъгах жената. И това е всичко — честно и почтено.

— Благодаря ти — казах аз. — Затова и дойдох. Сега номерът е да се измъкнем, без да ни очистят.

— Няма никакъв номер — увери ме Талер. — Излизаме, когато си пожелаем.

— Аз искам сега. А ако съм на твое място, също бих изчезнал. Дигнал си Нунан под фалшива тревога, но защо да се рискува? Изчезвай и до обяд се крий; дотогава инсценировката му ще се пропука.

Талер бръкна в джоба на панталона си и извади дебела пачка банкноти. Отброи една-две стотачки, няколко банкноти по петдесет долара, няколко по двадесет и по десет и ги подаде на мъжа без брада, като му рече:

— Уреди офейкването, Джери, но без да им даваш повече от обичайното.

Джери прибра парите, взе си шапката от масата и бавно излезе. Върна се след половин час, подаде няколко банкноти обратно на Талер и небрежно съобщи:

— Чакаме в кухнята, докато ни дадат сигнал.

Слязохме в кухнята. Вътре беше тъмно. Още няколко души се присъединиха към нас. Скоро нещо удари вратата.

Джери я отвори и след три стъпала се озовахме в задния двор. Почти се бе развиделило. В групата бяхме десет души.

— Това ли са всички? — попитах Талер. Той кимна.

— Ник каза, че сте петдесет.

— Петдесет мои хора, за да се браним от тази долнопробна сган! — подигра се той.

Един униформен полицай държеше задната врата отворена и нервно мърмореше:

— Побързайте, момчета, моля ви.

Имах желание да побързам, но никой друг не му обърна внимание.

Пресякохме една тясна уличка, едър мъж, облечен в кафяво, ни махна от друга врата. Преминахме през една къща, излязохме на съседната улица и се качихме в черен автомобил, спрян до бордюра.

Караше едно от русите момчета. Знаеше какво е скорост.

Казах, че искам да ме свалят някъде близо до хотел „Великият Запад“. Шофьорът погледна Шепота, който кимна. След пет минути слязох пред моя хотел.

— До скоро виждане — прошепна комарджията и колата плавно се отдалечи.

Последното, което видях, бе полицейският й номер да изчезва зад ъгъла.