Дашиъл Хамет
Алена жътва (5)

СТАРИЯТ ИЛАЙХЮ РАЗГОВАРЯ РАЗУМНО

Наближаваше два и половина след полунощ, когато пристигнах в хотела. Заедно с ключа нощният администратор ми подаде и едно послание, в което ме молеха да се обадя по телефона. Познах номера. Беше на Илайхю Уилсън.

— Кога пристигна това? — запитах администратора.

— Малко след един.

Изглеждаше спешно. Влязох в телефонната кабина и позвъних. Отговори ми секретарят на стареца и ме помоли да отида веднага. Обещах да побързам, казах на администратора да ми повика такси и се качих в стаята за глътка скоч.

Предпочитах да съм трезвен, но не бях. Ако нощта ми обещаваше още работа, не бих искал да я върша под влиянието на алкохолните пари. Глътката ме ободри чувствително. Налях повечко „Кинг Джордж“^[1] в едно плоско шише, прибрах го в джоба и излязох.

Домът на Илайхю Уилсън бе осветен от горе до долу. Преди да успея да докосна звънеца, секретарят отвори вратата. Мършавото му тяло, облечено в светлосиня пижама и тъмносин халат, трепереше. Слабото му лице гореше от вълнение.

— Побързайте! — рече той. — Мистър Уилсън ви очаква. И моля ви, опитайте се да го убедите да изнесем тялото.

Обещах и го последвах до спалнята на стареца.

Старият Илайхю си беше в леглото, както и предишния път, но сега на завивките, близо до розовата му ръка, лежеше черен пистолет.

В момента, в който се появих, той вдигна глава от възглавницата, седна в леглото и излая:

— Имаш ли толкова смелост, колкото е нахалството ти?

Лицето му имаше нездрав тъмночервен цвят. Влажността бе изчезнала от очите му. Те бяха жестоки и пламтящи.

Оставих въпроса му да почака, докато разглеждах трупа на пода между вратата и леглото.

Нисък набит мъж, облечен в кафяво, лежеше по гръб и се блещеше в тавана с мъртви очи изпод козирката на сив каскет. Част от челюстта му липсваше. Брадичката му се бе килнала на една страна и разкриваше дупката във врата му от другия куршум, минал през връзката и яката. Едната му ръка бе извита под него. Другата стискаше палка, голяма колкото бутилка за мляко, с тежка топка в края. Имаше много кръв.

Вдигнах поглед от тази гадост към стареца. Хилеше се злобно и идиотски.

— Ти си голям оратор — рече той. — Това ми е известно. Перчиш се, но на думи. А друго имаш ли? Смелостта ти равна ли е на безочието ти? Или единственото нещо, което можеш, са приказките?

Излишни бяха усилията да се разбера със стареца. Погледнах го намръщено и му припомних:

— Не ти ли казах да не ме притесняваш, докато не решиш да говориш разумно за разнообразие?

— Вярно, момчето ми. — В гласа му се долавяше някакво глупаво задоволство. — И ще ти го говоря твойто разумно. Искам човек, който да изчисти тази кочина Пойзънвил наместо мен; да разгони всички плъхове — малки и големи. Това е работа за мъж. Ти мъж ли си?

— Какъв смисъл има да поетизираме? — Измърморих аз. — Ако имаш някаква относително почтена работа по моята специалност и ако желаеш да платиш прилично, може и да се захвана. Но тези глупости за плъхове и кочини не означават абсолютно нищо за мен.

— Добре. Искам Пърсънвил да бъде изчистен от всички крадци и мошеници. Ясно ли се изразявам?

— Тази сутрин не го искаше — отбелязах аз. — Защо го искаш сега?

Последва обстоятелствено и сквернословно обяснение, предложено на висок и свиреп тон. Същността му бе, че той построил Пърсънвил тухла по тухла със собствените си ръце и щял или да го запази, или да го изтрие от лицето на земята. Никой не бил в състояние да го заплашва в собствения му град, независимо кой е гой. Бил оставил всички на мира, но щом те се опитват да му казват на него, на Илайхю Уилсън, какво трябва и какво не трябва да прави, щял да им покаже кой е той. И както посочи към трупа, приключи речта си с гордост:

— Това ще им покаже, че все още има жило в стареца. Съжалявах, че не съм трезвен. Палячовщината му ме озадачи. Не можех да схвана какво се крие зад нея.

— Твоите приятелчета ли са го изпратили? — запитах аз, като кимнах към убития.

— Разговарях с него само чрез това — отвърна той и потупа намиращия се до него пистолет, — но предполагам, че те са го сторили.

— Какво се случи?

— Беше много просто. Чух да се отваря вратата, светнах лампата и го видях. Застрелях го и ето ти го сега.

— По кое време?

— Беше около един-часа.

— И го остави да лежи тук през цялото това време?

— Много правилно. — Старецът се изсмя грубо и отново започна да ругае. — Нима ти се повдига, като видиш мъртвец? Или може би се страхуваш от духа му?

Изсмях се. Сега вече разбрах. Старецът бе изплашен до смърт. Зад палячовщината му се криеше страх. Ето защо се перчеше и не позволяваше да изнесат трупа. Искаше да лежи там, за да го гледа и да прогонва паниката си — очевидно доказателство за способността му да се отбранява. Сега вече знаех къде съм.

— Наистина ли искаше да видиш града изчистен? — запитах аз.

— Казах и повтарям, че искам.

— Трябва ми пълна свобода на действие, без никакви пристрастия и протекции. Ще върша работата така, както аз намеря за добре. Трябва да получа и десет хиляди долара предварително.

— Десет хиляди долара! Защо, по дяволите, трябва да дам такава сума на човек, когото не познавам? Човек, който не върши друго, освен да говори.

— Бъди сериозен. Когато казвам „аз“, имам пред вид „Континентъл“. Тях ги познаваш.

— Правилно. И те ме познават. И трябва да знаят, че съм в състояние…

— Идеята е друга. Хората, които искаш да бъдат пратени в чистилището, до вчера бяха твои приятели. Може утре отново да ти станат приятели. Това не ме засяга. Няма да разигравам твоите политически интриги. Наемам се с тази работа, но не за да ти помогна да ги вкараш в правия път…, след което да се откажеш от първоначалната си идея. Ако искаш работа да се върши, ще броиш достатъчно пари, за да я доведем до край. Каквото остане, ще ти бъде върнато. И така, налице ще имаме една завършена работа или нищо. Това е начинът. Приемаш или се отказваш?

— По дяволите, по-добре да се откажа — изрева той.

Остави ме да стигна до средата на стълбите, преди да ме извика обратно.

— Аз съм стар човек — оплака се той. — Ако бях с десет години по-млад… — Хвърли ми кръвнишки поглед и процеди през зъби: — Ще получиш проклетия си чек.

— И пълномощия да действувам така, както аз си знам?

— Да.

— Сега трябва да приключим. Къде е секретарят ти?

Уилсън натисна едно копче на нощното си шкафче и мълчаливият секретар се появи оттам, където се криеше.

— Мистър Уилсън иска да напише чек за десет хиляди долара на детективското бюро „Континентъл“ и да упълномощи клона в Сан Франциско да използува десетте хиляди долара за разследване на престъпността и политическата корупция в Пърсънвил. В писмото трябва ясно да се упомене, че Бюрото ще води разследването така, както намери за добре.

Секретарят погледна въпросително към стареца, който се намръщи и наведе бързо кръглата си бяла глава.

— Но най-напред — обърнах се към секретаря, който се плъзна безшумно към вратата — съобщете в полицията, че тук има един мъртъв крадец. След това повикайте доктора на мистър Уилсън.

Старецът заяви, че не са му притрябвали никакви доктори.

— Ще ти бият една прекрасна инжекция, за да можеш да заспиш — обещах му аз, като прекрачих трупа, за да взема черния пистолет от леглото. — Тази нощ ще остана тук, а утре ще прекараме по-голямата част от деня в подробно изучаване на аферите в Пойзънвил.

Старецът беше уморен. Гласът му, докато ругаеше и някак си монотонно ми обясняваше какво мисли за моето дебелоочие да решавам кое е най-добро за него, едва разклати прозорците.

Свалих каскета на мъртвия, за да разгледам по-добре лицето му. То не ми говореше нищо. Поставих обратно каскета.

Когато се изправих, старецът стихнал запита:

— Стигна ли донякъде с издирването на убиеца на Доналд?

— Така мисля. До един ден трябва да приключа.

— Кой? — запита той.

Секретарят влезе с писмото и чека. Подадох ги на стареца вместо отговор на въпроса му. Той сложи несигурен подпис на двете, а когато полицията пристигна, вече ги бях прибрал, сгънати в джоба си.

Първото ченге, което влезе в стаята, бе самият шеф — дебелият Нунан. Той кимна любезно на Уилсън, здрависа се с мен и погледна към мъртвеца с искрящи зеленикави очи.

— Да, да — отбеляза Нунан. — Добра работа е свършил, който и да е тоя. Якима Късака. Глей го какво дърво е помъкнал. — Той изрита палката от ръката на убития. — С това чудо може да потопи и линеен кораб. Ти ли му свети маслото? — обърна се той към мен.

— Мистър Уилсън.

— Да, това наистина е чудесно — поздрави той стареца. — На много хора, включително и на мен, спестихте куп неприятности. Вдигайте го, момчета — нареди той на четиримата мъже зад себе си.

Двама от униформените хванаха Якима Късака за краката и ръцете и излязоха с него, а третият взе палката и фенерчето, които лежаха под убития.

— Ако всеки постъпва по този начин с крадците, нещата несъмнено ще се оправят — продължаваше да дрънка шефът. Той измъкна от един джоб три пури, хвърли едната на леглото, пъхна втората в ръката ми и заби третата в устата си. — Точно се чудех къде мога да те открия — обърна се той към мен, докато палеше. — Имам да върша една дребна работа и си мислех, че ще ти е интересно да участвуваш. Затова и бях налице, когато стана тази шумотевица. Приближи устни до ухото ми и прошепна: — Ще приберем Шепота. Искаш ли да дойдеш?

— Да.

— Така си и мислех. Здрасти, докторе.

Той разтърси ръката на един мъж, който току-що бе влязъл — нисък, пълен човечец с уморено овално лице и сиви очи, от които сънят все още не беше изчезнал.

Докторът се приближи до леглото, където един от хората на Нунан разпитваше Уилсън за случилото се. Последвах секретаря в хола и го запитах:

— Има ли други освен тебе в тази къща?

— Да — шофьорът и готвачът китаец.

— Нека шофьорът остане в стаята на стареца тази нощ. Излизам с Нунан. Веднага щом се освободя, ще се върна. Не смятам, че тук ще има още преживявания, но каквото и да се случи, не оставяйте стареца сам. Особено с Нунан или с някого от неговата шайка.

Секретарят разтвори широко очи и уста.

— Кога се разделихте снощи с Доналд Уилсън? — попитах аз.

— Имате пред вид по-миналата нощ, нощта, когато го убиха?

— Да.

— Точно в девет и половина.

— Значи си бил с него от пет часа до това време?

— От пет и четвърт. Преглеждахме някои отчети и други подобни до към осем часа в неговия кабинет. След това отидохме в „Бейярд“ и докато вечеряхме, приключихме с работата. Той си тръгна в девет и половина, като каза, че имал среща.

— Какво друго каза за тази среща?

— Нищо.

— Нещо не ти ли подсказа къде отива, с кого ще се срещне?

— Той каза единствено, че имал среща.

— А ти не знаеше нищо за нея, нали?

— Не. Защо? Мислите, че съм знаел ли?

— Смятах, че може да е споменал нещо. — Върнах се към събитията през настоящата нощ. — Какви посетители имаше днес Уилсън, без да броим застреляния.

— Ще трябва да ме извините — каза секретарят, като се усмихваше виновно. — Не мога да ви кажа нищо без разрешение на мистър Уилсън. Съжалявам.

— Някои от местните сили да са се мяркали? Да кажем Лу Ярд или…

Секретарят поклати глава и повтори:

— Съжалявам.

— Е, няма да се бием сега — предадох се аз и се запътих обратно към спалнята.

Докторът излезе, като си закопчаваше палтото.

— Сега ще спи — каза той забързано. — Някой трябва да остане при него. Ще дойда отново сутринта. — Сетне изчезна по стълбите.

Влязох в спалнята. Шефът и мъжът, който бе разпитвал Уилсън, стояха до леглото. Шефът ми се ухили, сякаш се радваше да ме види. Неговият човек гледаше навъсено. Вперил поглед в тавана, Уилсън лежеше по гръб.

— Тук горе-долу приключихме — отбеляза Нунан. — Какво ще кажете? Да си вдигаме чуковете?

Съгласих се и пожелах „Лека нощ“ на стареца. Отвърна ми „Лека нощ“, без да ме погледне. Влезе секретарят, придружен от шофьора — висок, почернял от слънцето млад здравеняк.

Шефът, другото ченге — полицейски лейтенант на име Макгро, и аз слязохме по стълбите и се напъхахме в колата на шефа. Макгро седна до шофьора. Шефът и аз се настанихме отзад.

— Ще го окошарим на разсъмване — обясняваше Нунан, докато се возехме. — Свърталището на Шепота е на Кинг Стрийт. Обикновено го напуска около изгрев слънце. Можем и да нападнем, но това ще означава стрелба, а по-добре да го направим кротко. Ще го приберем на излизане. Замислих се дали няма пред вид не да го приберем, а да го пречукаме. Запитах го:

— Имаш ли достатъчно улики, за да го пратиш зад решетките?

— Достатъчно ли? — Той се засмя добродушно. — Ако това, дето куклата на Уилсън ни каза, не е достатъчно, за да го окачим на въжето, то аз съм джебчия.

През главата ми минаха няколко остроумни отговора. Запазих ги за себе си.