Дашиъл Хамет
Алена жътва (16)

ДЖЕРИ НАПУСКА СЦЕНАТА

Около Първа национална банка се бе събрала тълпа. Пробихме си път до вратата, където съзряхме киселата физиономия на Макгро.

— Бяха шест души, маскирани — докладва той на шефа, докато влизахме. — Нападнаха около два и половина. Петимата изчезнаха с мангизите. Пазачът на банката уби единия от тях — Джери Бъчвата. Ей там на пейката е, студен. Блокирахме пътищата и се обадих наоколо, ако не е твърде късно обаче. Последно ги видях да завиват по Кинг Стрийт в един червен линкълн.

Приближихме, за да погледнем мъртвия Джери, положен на една от пейките във фоайето и покрит с кафяв халат. Куршумът бе влязъл под лявата му лопатка.

Пазачът на банката, безобиден на вид стар тъпак, изпъчи гърди и ни разказа какво се бе случило.

— Отначало не можеше нищо да се направи. Намърдаха се, преди някой да усети нещо. А може и да не е било толкова набързо. Но прибраха парите точно по правилата. Нямаше шанс да направиш каквото и да е. Но думам си аз: „Хубаво, млади приятели, сега е, както вие искате, но ще видим, когато се опитате да си тръгнете.“

И си удържах на думата. Тичам право към вратата след тях и „пат“ със старата пушка. Улучих тоя приятел точно когато се качваше в колата. Ако имах още патрони, и друг някой щях да ударя, обзалагам се, макар че е доста трудно да стреляш така, застанал на…

Нунан прекъсна монолога, потупвайки стария тъпак по гърба, докато му се изпразниха дробовете, и каза: „Това безспорно е чудесно, това безспорно е чудесно.“

Макгро наново придърпа халата върху умрелия и изръмжа:

— Никой не можа да разпознае останалите. Но щом Джери е замесен, сигурно е, че е лудория на Шепота.

Шефът кимна щастливо и рече:

— Оставям го на теб, Мак. А ти тука ли ще се ровиш или ще дойдеш с мен в кметството? — обърна се той към мен.

— Нито едното, нито другото. Имам среща и искам да си сменя мокрите обувки.

Малката кола на Дайна Бранд бе паркирана пред хотела. Нея я нямаше. Качих се в моята стая и оставих вратата отключена. Бях си свалил шапката и палтото, когато тя влезе, без да почука.

— За бога, тук страшно мирише на алкохол.

— От обувките е. Нунан ме заведе на едно място да газим в ром.

Тя прекоси стаята, отвори прозореца и седна на перваза.

— За какво ходихте?

— Мислеше, че ще намери твоя Макс в един приют, наречен странноприемница „Кедров хълм“. Затова и отидохме. Стреляхме като глупаци, убихме няколко италианчета, разляхме няколко бъчви алкохол и на тръгване подпалихме бараката.

— „Кедров хълм“ ли? Мислех, че е затворена повече от година.

— Така изглеждаше, но се оказа нечий склад.

— Ама там не открихте Макс, а? — запита тя.

— Междувременно той като че ли е съсипал банката на Илайхю.

— Аз бях свидетел — рече тя. — Тъкмо бях излязла от магазина на Бенгрън — през две врати от банката — и се качвах в колата, когато забелязах едно едро момче да излиза заднишком от банката. В едната си ръка държеше торба, в другата — пистолет, а на лицето си имаше черна кърпа.

— Макс беше ли с тях?

— Не, той не би го направил. Праща Джери и момчетата. Нали за това ги има. Джери беше там. Въпреки черната кърпа, веднага щом слезе от колата, го познах. Всички бяха маскирани. Четирима от тях изскочиха от банката и се втурнаха към колата, спряна до бордюра. Джери беше в колата с още някой. Когато четиримата пресякоха тротоара, Джери изскочи да ги посрещне. Тогава започна стрелбата и Джери падна. Останалите се качиха в „рейса“ и си обраха крушите. Какво става с мангизите, които ми дължиш?

Отброих десет двадесетдоларови банкноти и една монета от десет цента. Тя се отдели от прозореца и дойде да си ги вземе.

— Това е за обезвреждането на Дан, което ти помогна да спипаш Макс — рече тя, след като прибра парите в чантата. — А сега какво ще получа за това, че ти подсказах как да го хванеш за убийството на Тим Нунан?

— Ще трябва да почакаш, докато го подведат под отговорност. Откъде да знам, че е истина?

Тя се намръщи:

— Какво правиш с парите, дето не харчиш? — Лицето й просветна. — Знаеш ли къде е Макс сега?

— Не.

— Колко ще струва, ако ти кажа?

— Нищо.

— Ще ти кажа за една стотачка.

— Не искам да се възползувам от теб по този начин.

— За петдесет долара ще ти кажа. Поклатих глава.

— Двадесет и пет.

— Не ми е необходимо — заявих аз. — Не ме интересува къде е. Защо не пробуташ информацията на Нунан?

— Да, и се опитай после да прибереш пари от него. Ти само се парфюмираш с алкохол или има и за питейни нужди?

— Има една бутилка с така наречения „Дюър“, която прибрах днес следобед от „Кедровия хълм“. А в чантата ми има „Кинг Джордж“. Коя предпочиташ?

Тя гласува за „Кинг Джордж“. Пихме по едно чисто, след което предложих:

— Сядай и се разполагай, докато се преоблека.

Когато след двадесет и пет минути излязох от банята, тя седеше зад бюрото в стаята, пушеше цигара и изучаваше бележника ми, измъкнат от страничния джоб на пътната ми чанта.

— Предполагам, че това са разходи, направени за други случаи — изрече тя, без да вдига поглед. — Да умра, ако мога да разбера защо не си по-щедър с мен. Виж, тук има шестстотин долара, отбелязани с „Инф.“ Това са сведения, които си купил от някого, нали? А под тях има сто и петдесет — „Важно“. Каквото и да е то. А още един ден, в който си похарчил близо хиляда долара.

— Навярно са телефонни номера — отбелязах аз, като й отнех бележника. — Тебе къде са те възпитавали? Може ли така да ми бъркаш в багажа!

— Възпитана съм в манастир — отвърна тя. — Всяка година печелех наградата за добро поведение. Бях убедена, че момиченцата, които си слагат допълнителна лъжичка захар в млякото, ще отидат в ада заради лакомията си. До осемнадесетата си година даже не знаех, че има псувни. Когато за пръв път чух една, за малко щях да припадна. — Тя се изплю на килимчето пред себе си, наклони стола назад, кръстоса крака върху леглото ми и запита:

— Какво мислиш за това?

Избутах краката й от леглото и отвърнах:

— Аз съм отгледан в пристанищна кръчма. Пази си плюнката далеч от моя под, за да не те изхвърля.

— Дай най-напред да пийнем още по едно. Ей, какво ще ми дадеш за онази тайнствена история около построяването на кметството? Пари бяха вложени, а никой не се охарчи. Същата история, която продадох на Доналд Уилсън.

— Пред мен не върви. Опитай нещо друго.

— А защо първата мисис Лу Ярд бе изпратена в лудницата?

— Не.

— Кинг, нашият шериф, преди четири години дължеше осем хиляди долара, а сега е собственик на най-хубавите обществени сгради в центъра на града. Не знам всичко, но мога да ти кажа откъде да го научиш.

— Продължавай да опитваш — окуражих я аз.

— Не. Ти нищо не искаш да купиш. Просто се надяваш да получиш нещо без пари. Това уиски не е лошо. Откъде го взе?

— Донесох си го от Сан Франциско.

— Защо не приемеш сведенията, които ти предлагам? Мислиш, че можеш да ги намериш по-евтино?

— Сведения от подобен род не ми вършат работа сега. Трябва да действувам бързо. Имам нужда от динамит — нещо, което да ги вдигне във въздуха. Тя се засмя и скочи. Големите й очи искряха:

— Имам една визитна картичка на Лу Ярд. Представи си, че изпратим на Пийт бутилката „Дюър“, дето си я чопнал, заедно с картичката. Няма ли да го възприеме като обявяване на война? Ако „Кедровия хълм“ е бил таен склад на алкохол, то значи е на Пийт. Бутилката и картичката на Лу няма ли да го наведат на мисълта, че Нунан е съсипал свърталището по чужда заповед?

Размислих и заявих:

— Доста грубо. Не можем го измами. Освен това на този етап предпочитам двамата — и Пийт, и Лу да са против шефа.

Тя се нацупи.

— Мислиш си, че всичко знаеш. Трудно може да се разбере човек с теб. Ще ме изведеш ли довечера? Имам нов тоалет, с който ще им събера очите.

— Добре.

— Ела да ме вземеш около осем.

Тя ме потупа по бузата с топла ръка, пропя „бай-бай“ и излезе точно когато телефонът зазвъня.

 

 

„Моето насекомо и това на Дик са се събрали в бърлогата на твоя клиент — докладва ми Мики Лайнън по жицата. — Моят е, общо взето, по-зает от курва с две легла, въпреки че все още не мога да усетя какво става. Нещо ново?“

Отговорих, че няма и проснат на леглото, влязох в разговор със себе си; опитах се да отгатна какво ще излезе от атаката на Нунан срещу странноприемницата и от тази на Шепота срещу Първа национална банка.

Какво ли не бих дал за възможността да чуя какво си говорят в дома на стария Илайхю — той, Пийт Финландеца и Лу Ярд. Нямах обаче такава възможност, а и никога не съм бил особено добър в догадките, затова след половин час престанах да си измъчвам мозъка и задрямах.

Когато се събудих, наближаваше седем. Измих се, облякох се, заредих джобовете си с пистолет и бутилка скоч и се запътих към Дайна.