Дашиъл Хамет
Алена жътва (17)

РИНО

Тя ме въведе в дневната, отстъпи назад, завъртя се и ме попита дали харесвам новата й рокля. Отвърнах, че я харесвам. Обясни ми, че цветът бил сладко-бежово, че разните джунджурийки били не знам си какви и завърши:

— И наистина ли мислиш, че изглеждам добре в нея?

— Ти винаги изглеждаш добре — рекох аз. — Лу Ярд и Пийт Финландеца са посетили стария Илайхю днес следобед.

Тя направи гримаса и рече:

— Не даваш пет пари за моята рокля. Какво са правили там?

— Разисквали са, предполагам.

Дайна ме погледна изпод миглите си и запита:

— Ти наистина ли не знаеш къде е Макс?

Тогава отгатнах. Нямаше смисъл да си признавам, че до този момент не съм знаел:

— В къщата на Уилсън вероятно, но не ме е интересувало чак толкова, че да проверявам.

— Много тъпо от твоя страна. Той си има причини да не обича и двама ни. Послушай майчиния ми съвет и го прибери бързо, ако ти е мил животът и ако искаш маминка също да живее.

Засмях се:

— Ти не знаеш най-лошото. Макс не е убил брата на Нунан. Тим не е казал Макс. Той се е опитал да каже Максуейн и е умрял, преди да успее да произнесе името до края.

Тя ме сграбчи за раменете и се опита да разтърси стоте ми килограма. Почти беше в състояние да го направи.

— Проклет да си! — Дъхът й ме опари. Лицето й стана бяло като зъбите. Червилото и ружът се откроиха ярко като червени етикети на бузите й. — Ако ти си му скроил това обвинение, пък и мен накара да се присъединя към него, то трябва да го убиеш, незабавно.

Не обичам да се отнасят грубо с мен дори когато го вършат млади ентусиазирани жени с вид на митологични същества. Смъкнах й ръцете и заявих:

— Престани да хленчиш. Все още си жива.

— Да, все още. Само че аз познавам Макс по-добре от теб. Знам какъв шанс има оня, който го е измамил, да остане дълго жив. И вярно да беше, пак нямаше да е кой знае колко добре, а…

— Не вдигай толкова шум за нищо. Аз съм скроил подобни обвинения на милион хора и нищо не ми се е случило. Взимай си шапката и палтото и да вървим да кльопаме. Ще се почувствуваш по-добре.

— Ти си луд, ако мислиш, че ще изляза. Не като…

— Престани, сестро. Ако е толкова опасен, ще те гепи и тук, както и на друго място. Значи каква е разликата?

— Има голяма… Знаеш ли какво ще направиш? Ще стоиш тук, докато Макс бъде премахнат: Грешката е твоя и ти ще трябва да се грижиш за мен. Дори Дан не е в къщи. Прибраха го в болницата.

— Не мога — отвърнах аз. — Работа ми предстои да върша. За нищо се разпали. Макс навярно съвсем те е забравил вече. Взимай си шапката и палтото, че умирам от глад.

Тя отново приближи лице към мен и очите й ме гледаха така, сякаш бе открила нещо ужасно в моите.

— О, ти си отвратителен — заяви тя. — Пет пари не даваш какво ще стане с мен. Използуваш ме, както използуват и останалите — ние сме динамитът, дето го търсиш. А аз ти се доверих.

— Ти си експлозив, вярно, но останалото е глупаво. Изглеждаш много по-добре когато си весела. Чертите ти са груби. Гневът ги прави жестоки. Умирам от глад, сестричке.

— Ще ядеш тук — обяви тя. — По тъмно няма да ме изведеш навън.

Говореше сериозно. Смени сладко-бежовата рокля с престилка и направи инвентаризация на хладилника. Имаше картофи, марули, компот и половин плодов кекс. Излязох и купих пържоли, хлебчета, аспержи и домати.

Когато се върнах, тя размесваше джин, вермут и лимонов сок в еднолитров шейкър. Не бе оставила много място за движение на съставките.

— Забеляза ли нещо? — запита тя.

Приятелски й се присмях. Пренесохме коктейлите в трапезарията и докато месото се печеше, вдигахме наздравици. Питието доста я развесели. Бе почти забравила страха си, когато се заловихме с яденето. Не бе изключителна готвачка, но го изядохме, сякаш беше такава.

Отгоре изпихме няколко чашки джин.

Тя реши, че иска да се поразходи и повесели. Не можело някакво си мръсно джудже да я ограничава само защото постъпила честно с него, а той се озлобил, и то за нищо, и ако не му харесвало, да вървял да се катери по дърветата или да скача в езерата, ние сме отивали в „Сребърната стрела“, където тя възнамерявала да ме заведе, защото обещала на Рино, че ще отиде на забавата му и, за бога, точно това щяла да направи, и всеки, който си мислел, че няма да го стори, бил откачен и какво мисля аз по този въпрос.

— Кой е Рино? — запитах аз, докато тя стягаше връзките на престилката си, дърпайки ги в обратна посока.

— Рино Старки. Ще ти хареса. Почтено момче. Обещах, че ще се отбия на празненството му и точно това ще направя.

— Какво празнува?

— Какво, по дяволите, й става на тази проклета престилка? Днес сутринта го освободиха.

— Обърни се да те развържа. За какво беше вътре? Стой мирно.

— Преди шест-седем месеца разбиха една каса — на Търлок, бижутера. Рино, Път Колингс, Блаки Уейлън, Ханк О’Мара и едно дребно куцо момче, дето му викат „Стъпка и половина“. Бяха здраво покрити — Лу Ярд. Миналата седмица обаче ченгетата на бижутерийната асоциация им лепнаха кражбата на тях. Нунан трябваше да ги предаде на съда. Ама това нищо не значи. Днес следобед в пет часа ги пуснаха под гаранция и това е последното, което ще чуем за тях. Рино е свикнал. Той е бил пускан под гаранция за три други лудории. Ще направиш още по една напитка, докато си намъкна роклята?

„Сребърната стрела“ бе по средата на пътя между Пърсънвил и „Фалшивото езеро“.

— Не е лоша кръчма — обясни Дайна, докато малката й кола ни отнасяше нататък. — Поли Де Вото е арабия и всичко, което продава, е добро, с изключение може би на бърбъна. Винаги има лек дъх, сякаш го е изцедила от нечий труп. Ще я харесаш. Там можеш да правиш каквото си щеш, само без много шум. Не понася шума. Ето го кръчмето. Виждаш ли червените и сини светлини през клоните на дърветата?

Излязохме от гората и пред очите ни се разкри самият ресторант — много осветена имитация на замък, разположен близо до пътя.

— Какво искаше да кажеш с това, че не понасяла шум? — запитах аз, вслушвайки се в хора от пистолети, които пееха: „Бум, бум, бум“.

— Нещо става — измърмори момичето и спря колата.

От входната врата на ресторанта изскочиха двама мъже, които мъкнеха една жена, и изчезнаха в тъмнината. Друг мъж се втурна навън от една странична врага. Изстрелите продължаваха да свистят. Не виждах пламъчетата.

Появи се нова фигура и изчезна зад сградата. Един мъж се наведе през прозореца на втория етаж, с черен пистолет в ръка. Дайна шумно въздъхна.

От един плет край пътя лумна оранжево пламъче по посока към мъжа на прозореца. Пистолетът му проблесна и се насочи надолу. Той се надвеси още по-навън. Откъм плета не последва второ пламъче.

Мъжът на прозореца прекрачи перваза, наведе се, увисна на ръце и се спусна долу.

Нашата кола се понесе напред. Дайна бе прехапала долната си устна.

Мъжът, който скочи от прозореца, се изправяше на ръце и крака.

Дайна мушна лицето си пред моето и изкрещя:

— Рино!

Мъжът подскочи и се обърна с лице към нас. Премина пътя с три скока точно когато стигнахме до него.

Преди още Рино да стъпи в колата до мен, Дайна бе натиснала газта. Обвих ръце около него и за малко да ги изкълча в старанието си да го задържа. А той ми усложняваше още повече задачата, защото се навеждаше назад и стреляше по посока на оръжията, сипещи олово около нас.

После всичко утихна. Околността, звуците и самата „Сребърна стрела“ бяха далеч от нас и ние с шеметна скорост се отдалечавахме от Пърсънвил.

Рино се обърна и вече се закрепи сам. Прибрах си ръцете и открих, че всичките ми стави все още функционират. Дайна бе заета с колата.

— Благодаря ти, малката. Имах нужда от измъкване — рече Рино.

— Няма нищо. — отвърна тя. — Значи такива сбирки правиш?

— Дойдоха неканени гости. Знаеш ли пътя за Танър?

— Да.

— Карай по него. Ще ни отведе до булевард „Маунтин“ и оттам ще се върнем в града.

Момичето кимна, намали малко скоростта и запита:

— Кои бяха неканените гости?

— Някакви тапи, на които не им е достатъчно ясно, че трябва да ме оставят на мира.

— Аз познавам ли ги? — попита тя доста небрежно, докато завиваше по един по-тесен и неравен път.

— Остави тия работи, малката — отвърна Рино. — По-добре дай още газ на каруцата.

Тя изстиска още десет мили в час от колата. Сега бе страшно заета да успее да я удържи на пътя, а Рино — много съсредоточен да се задържи в нея. И двамата не подновиха разговора, докато не излязохме на път с по-добра настилка.

Тогава той попита:

— Значи си си разчистила сметките с Шепота?

— А-ха.

— Говорят, че си го предала.

— Така приказват. Ти как мислиш?

— Да се отървеш от него — разбирам. Ама да се свържеш с ченге и да му издрънкаш всичко е някак си кофти. Страшно кофти, ако ме питаш.

Докато произнасяше тези думи, погледна към мен. Бе мъж на тридесет и четири, тридесет и пет години, средно висок, широкоплещест и набит, без да е дебел. Очите му бяха големи, кафяви и мътни, разположени далеч едно от друго върху продълговата жълтеникава конска физиономия. Лице сухо, безстрастно, но някак си не отблъскващо. Погледнах го и не отвърнах нищо.

Момичето каза:

— Ако мислиш така, можеш да вър…

— Внимавай — изгрухтя Рино.

Направихме завой. На пътя пред нас стоеше напреко дълга черна кола — барикада.

Наоколо засвистяха куршуми. Рино и аз отвръщахме, докато момичето превърна количката в пони за поло.

Тя я засили към лявата страна на пътя, левите колела се качиха на насипа, после отново прекоси пътя, като ние с Рино балансирахме от вътрешната й страна, качи се с левите колела на десния насип и точно когато нашата част, въпреки килограмите ни, започна да се отделя от земята, ни плъзна обратно на пътя с гръб към врага и ни изведе от околността, докато успеем да изпразним пистолетите си.

Много хора, много стрелба, но доколкото бе видно, никой не бе засегнат.

Рино се крепеше с лакти за вратата, докато слагаше нов пълнител в пистолета си, и отбеляза:

— Добре се справи, момиченце. Караш го този рейс, сякаш си родена в него.

— Сега накъде? — запита Дайна.

— Най-напред далеч оттук. Карай си по пътя. Ще трябва да помислим. Изглежда, че градът е затворен за нас. Давай така.

Отдалечихме се на десет-дванадесет мили от Пърсънвил. Изпреварихме няколко коли; нищо не ни подсказа, че ни преследват. Късо мостче изтрополя под нас. Рино се обади:

— Горе на хълма, свий вдясно.

Завихме и се озовахме на черен път, който криволичеше между дърветата, надолу по каменист склон. Десет мили в час бе страхотна скорост за този път. След като пълзяхме така в продължение на пет минути, Рино нареди да спрем. Останахме половин час със загасени светлини. Не чухме нищо, нищо не забелязахме. Тогава Рино каза:

— На миля и половина надолу по пътя има празна барака. Да отседнем там, а? Няма смисъл тази нощ отново да се опитваме да влезем в града.

Дайна заяви, че всичко друго би предпочела пред една нова престрелка. Казах, че не възразявам, въпреки че ми се щеше да се опитам да намеря някоя пътечка обратно към града.

Карахме внимателно по пътя, докато фаровете на колата осветиха една малка дървена барачка, която имаше голяма нужда от боя и винаги й бе липсвала.

— Това ли е? — обърна се Дайна към Рино.

— А-ха. Стойте тука, докато й хвърля един поглед. Той ни остави, но скоро се появи в светлината на фаровете пред барачката. Зачовърка с някакви ключове катинара, отключи, отвори вратата и влезе вътре. Скоро се появи и ни повика:

— Наред е. Влизайте и се разполагайте като у дома си.

Дайна изключи мотора и слезе.

— Имаш ли фенерче в колата? — попитах я аз.

— Да — каза тя, подаде ми го и се прозя. — Боже, колко съм уморена. Надявам се, че в тази дупка има нещо за пиене.

Казах й, че имам бутилка уиски. Новината я ободри.

Бараката беше едностайна, в нея имаше походно легло, покрито с кафяви одеяла; чамова маса с тесте карти и лепкави чипове за покер върху нея; ръждясала желязна печка, четири стола, газена лампа, чинии, тенджери, тигани и кофи; три рафта с наредени консерви върху тях; наръч дърва за горене и ръчна количка.

Когато влязохме, Рино палеше лампата:

— Не е толкова лошо. Ще скрия каруцата и до сутринта сме в бойна готовност.

Дайна се приближи до леглото, отгърна завивките и докладва:

— Май има някакви животинки в него, ама като че ли не са живи. Дай сега напитката.

Отвъртях капачката и й подадох бутилката, а междувременно Рино излезе, за да скрие колата. След като тя свърши и аз отпих една глътка.

Бръмченето на мотора затихна. Отворих вратата и погледнах навън. Надолу по хълма, между дървета и храсти, се виждаха отблясъците на бяла, отдалечаваща се светлина. Когато светлината напълно изчезна от погледа ми, аз се върнах и запитах момичето:

— Налагало ли ти се е някога да се прибираш в къщи пеша?

— Какво?

— Рино изчезна с колата.

— Противен уличник! Слава богу, че ни заряза, където има поне легло.

— От това полза нямаш.

— Така ли?

— Да. Рино имаше ключ за тази дупка. Десет към едно, че пиленцата, дето го преследват, са наясно с това. Ето защо ни заряза тук. Целта е да поспорим с тях и да ги задържим за известно време.

Тя се надигна уморено от леглото, изпсува Рино, мен, и всички мъже след Адам и рече сърдито:

— Ти всичко знаеш. А сега какво ще правим?

— Ще си намерим едно уютно местенце в безкрайната шир недалеч оттук и ще чакаме да видим какво ще става.

— Ще взема одеялата.

— Едно навярно няма да се забележи, но ако вземеш повече, ще предупредиш копоите.

— По дяволите твоите копои — измърмори тя, но взе само едно одеяло.

Духнах лампата, заключих вратата след нас и с помощта на фенерчето внимателно се запровирахме през шубраците.

На склона на хълма открихме малка пещера, от която през зеленината се виждаха доста ясно пътят и бараката. Клоните бяха достатъчно гъсти, за да ни скрият, в случай че не палим фенерчето, разбира се.

Проснах там одеялото и се настанихме.

Момичето се облегна на мен и се заоплаква, че земята е влажна, че й е студено въпреки коженото палто, че кракът й е изтръпнал и че иска цигара.

Дадох й да глътне от бутилката. Това ми спечели десет минути спокойствие.

След това отново се обади:

— Настивам. Докато дойде някой, ако изобщо дойде, ще кихам и ще кашлям достатъчно високо, че да ме чуят и в града.

— Само веднъж — поясних й аз. — След което ще си свършена.

— Под одеялото лази мишка или нещо друго.

— Най-вероятно да е само змия.

— Женен ли си?

— Не започвай с това.

— Значи си женен?

— Не.

— Хващам се на бас, че жена ти е доволна от това. Опитвах се да намеря подходящ отговор на тази остроумна забележка, когато в далечината, по пътя, проблесна светлина. Изчезна, а аз шътнах на момичето.

— Какво има? — запита тя.

— Фарове. Сега изчезнаха. Нашите посетители оставиха колата си и ще завършат пътешествието пеша.

Мина доста време. Момичето трепереше, допряло топлата си страна до моята. Чухме стъпки. Забелязахме тъмни силуети по пътя и около бараката, без да сме сигурни дали не ни се привиждат.

Лъч на фенерче сложи край на съмненията ни, като образува светъл кръг върху вратата. Чу се нечий силен глас.

— Ще пуснем дамата да излезе.

Измина половин минута в мълчание, докато те очакваха отговор отвътре. После същият силен глас запита: „Излизаш ли?“ Отново тишина.

Изстрели, познати тазвечершни звуци, нарушиха тишината. Нещо зачука по дъските.

— Хайде — прошепнах на момичето. — Ще опитаме да им отмъкнем колата, докато те вдигат шум.

— Остави ги — рече тя и ме задърпа, когато се надигнах. — За тази нощ ми стига. Тук сме си добре.

— Хайде — настоях аз.

— Аз не ща — заяви тя и не тръгна.

Докато се препирахме, стана твърде късно. Момчетата избиха вратата, видяха, че колибата е празна и се развикаха за колата си.

Тя пристигна, качи осем мъже и тръгна надолу по дирята на Рино.

— Може пак да се настаним вътре — предложих аз. — Няма изгледи тази нощ отново да се върнат насам.

— За бога, надявам се, че е останало уиски в оная бутилка — рече Дайна, докато й помагах да се изправи.