Том Кланси
Ловът на „Червения октомври“ (8)

Главна квартира на ЦРУ

Райън бе ходил няколко пъти в кабинета на директора на ЦРУ, за да носи справки и лични бележки от сър Базил Чарлстън до Негово Височество Директора. Кабинетът бе по-обширен от този на Гриър, с по-добър изглед към долината на Потомак и очевидно беше украсен от професионалист в стил, съобразен с потеклото на директора. Артър Мур беше бивш съдия във Върховния съд на щата Тексас и интериорът говореше за югозападния му произход. Той и адмирал Гриър седяха на канапе до панорамния прозорец. Гриър махна на Райън да се приближи и му подаде една папка.

Папката беше направена от червена пластмаса и се затваряше със закопчалка. Ръбовете й бяха обкантени с бяла лента и на корицата беше залепен обикновен бял етикет от хартия с надпис РАЗРЕШЕНО САМО ЗА ДЕЛТА и УИЛОУ. Условните означения не бяха необичайни. Компютър в мазето на главната квартира в Ленгли избираше случайни наименования само с докосване на клавиш и това не позволяваше чужд агент да се добере до името на операцията. Райън отвори папката и първо погледна индексната страница. Очевидно съществуваха само три копия от документа УИЛОУ и всяко едно от тях беше подписано от притежателя му. Това пред него беше подписано от самия директор на централното разузнаване. Документ на ЦРУ само в три екземпляра беше изключителна рядкост и Райън, чието разрешително за достъп до секретна информация беше НЕБЮЛА, никога не беше попадал на някой от тях. От сериозните изражения на Мур и Гриър той отгатна, че те и двамата бяха с разрешително ДЕЛТА, а третият, според предположението му, беше заместник-директорът по операциите — друг тексасец на име Робърт Ритър.

Райън обърна индексната страница. Докладът беше ксероксно копие на нещо, написано на механична пишеща машина, с много зачуквания, направени вероятно от секретар. Но щом Нанси Къмингс и другите елитни изпълнителни секретари нямаха достъп до това… Райън вдигна очи.

— Всичко е наред, Джак — каза Гриър. — Ти току-що получи разрешение за УИЛОУ.

Райън седна и въпреки вълнението си започна да чете документа бавно и внимателно.

Кодовото име на агента беше КАРДИНАЛ. Чуждестранният агент от най-висок ранг, който някога ЦРУ беше имало, беше източник на легенди. Кардинала бил завербуван преди повече от двайсет години от Олег Пенковски. Вече мъртъв, Пенковски, приживе също легенда, беше на времето си полковник от ГРУ, съветското управление за военно разузнаване, по-голяма и по-активна организация от американското РУМО. Постът му даваше достъп до ежедневна информация за целите съветски въоръжени сили: от командните структури на Червената армия до оперативното състояние на междуконтиненталните ракети. Информацията, която той предавал чрез английската си връзка Гревил Уайн, била изключително ценна и западните страни бяха станали прекалено зависими от нея. Пенковски бил разкрит по време на Карибската криза през 1962 година. Той предоставил сведенията, поискани и осигурени с голямо напрежение и бързина, които бяха разкрили на президента Кенеди, че съветските стратегически системи не са готови за война. Тази информация беше дала възможност на президента да притисне Хрушчов в ъгъла, от който нямаше лесен изход. Твърдата позиция, приписвана на здравите нерви на Кенеди, както при много други случаи в цялата история на човечеството, се улесняваше от възможността му да надникне в картите на другия. Това преимущество му бе дадено от безстрашния агент, когото дори не бе виждал. Отговорът на Пенковски на искането „светкавица“ от Вашингтон беше твърде прибързан. Вече бил заподозрян и това го довършило. Платил за измяната с живота си. Кардинала беше този, който пръв беше разбрал, че е наблюдаван по-внимателно, отколкото е нормално за едно общество, в което всички са под наблюдение. Беше предупредил Пенковски, но твърде късно. Когато беше станало ясно, че полковникът не може да бъде измъкнат от Съветския съюз, самият той беше настоял Кардинала да го предаде. Това беше последната иронична шега на един смел мъж, с която собствената му смърт щеше да осигури кариерата на агент, вербуван от него.

Работата на Кардинала беше по необходимост секретна, както и името му. Старши съветник и довереник на член на Политбюро, Кардинала често го представяше пред различни ведомства на съветските въоръжени сили. По този начин беше получил достъп до политическа и военна разузнавателна информация от най-висок порядък. Това направи сведенията му изключително ценни, колкото и да е парадоксално, твърде подозрителни. Малкото опитни офицери от ЦРУ, които го познаваха, не можеха да повярват, че не е бил „обърнат“ някъде по линията от някой от хилядите контраразузнавачи на КГБ, чието единствено задължение беше да следят всеки и всичко. По тази причина материалът, закодиран с „Кардинал“, беше обикновено повторно проверяван чрез докладите на други шпиони и източници. Но той беше надживял много от дребните агенти.

Името „Кардинал“ беше известно във Вашингтон само на тримата най-висши ръководители на ЦРУ. В първия ден на всеки месец се избираше ново кодово име за сведенията му — име, известно само на висшия ешелон от офицери и аналитици на ЦРУ. Този месец това име беше УИЛОУ. Преди да бъдат поверявани неохотно на външни хора, сведенията от Кардинала бяха изпирани внимателно, както мафията переше парите си, за да се скрие източникът им. Съществуваха също и мерки за сигурност, които защитаваха агента и бяха предприемани единствено за него. Поради страха от криптографско разкриване на самоличността му сведенията от Кардинала бяха предавани на ръка и никога по радиото или наземните съобщителни линии. Бяха си взели поука от съдбата на Пенковски. Информацията му се предаваше чрез голям брой посредници на шефа на централата на ЦРУ в Москва. Той беше надживял дванадесет такива шефове. Братът на един от тях, полеви офицер в оставка, беше йезуит. Всяка сутрин свещеникът, преподавател по философия и теология в университета Фордам в Ню Йорк, отслужваше литургия за сигурността и душата на човек, чието име никога нямаше да узнае.

Няколко пъти му бе предлагано да бъде изведен от Съветския съюз. Всеки път беше отказвал. За някои това беше доказателство, че е бил „обърнат“, но на други говореше, че както повечето успешни агенти, Кардинала е мъж, движен от нещо, което само той си знае, и по тази причина, както и повечето успешни агенти, е малко луд.

Документът, който Райън четеше, беше отпреди двайсет часа. Бяха минали пет часа, докато филмът стигне до американското посолство в Москва и бъде предаден незабавно на шефа на централата от опитен полеви офицер и бивш репортер на „Ню Йорк Таймс“, който работеше под прикритието на пресаташе. Той сам проявил филма в личната си тъмна стаичка. Трийсет минути след получаване на филма пресаташето проверил петте експонирани кадъра през лупа и изпратил светкавично съобщение във Вашингтон, че донесение от Кардинала е на път. След това преписал съобщението от филма на хартия върху собствената си механична пишеща машина, превеждайки го в движение от руски. Тази мярка за сигурност елиминираше едновременно ръкописа на агента и — перифразирайки го автоматично при превода — всякакви присъщи за езика му характеристики. След това филмът бил изгорен, докладът — сгънат и напъхан в метален контейнер, приличащ на табакера. Контейнерът бе снабден с малък взривен заряд, който избухваше при неправилното му отваряне или силно раздрусване — две донесения на Кардинала бяха загубени при случайно изпускане на контейнерите им. След това шефът на централата занесъл контейнера на куриера при посолството, който вече си беше запазил място за тричасовия полет на АЕРОФЛОТ до Лондон. На летище Хийтроу куриерът спринтирал, за да се качи на Боинг-747 на ПанАм до международното летище Кенеди в Ню Йорк, където хванал редовната линия до държавното летище на Вашингтон. В осем сутринта дипломатическата поща се намираше вече в Държавния департамент. Там офицер на ЦРУ взе контейнера, закара го незабавно в Ленгли и го предаде на директора на централното разузнаване. Контейнерът беше отворен от преподавател в техническия отдел на ЦРУ. Директорът направи три копия на личната си копирна машина и изгори донесението в пепелника си. Тези мерки за сигурност се бяха сторили на няколко от наследилите кабинета на директора на централното разузнаване като смешни. Смеховете им прекъсваха след първия доклад на Кардинала.

Райън прочете доклада, върна се на втората страница и я прегледа отново, поклащайки замислено глава. Документът „Уилоу“ подкрепяше нежеланието му да научи как разузнавателните сведения стигат до него. Затвори папката и я подаде обратно на адмирал Гриър.

— Господи, сър!

— Джак, зная, че не трябва да го казвам, но това, което току-що прочете, не трябва да става достояние на никого. Нито на президента, нито на сър Базил, нито на Господа, дори да го поиска! На никого без разрешението на директора. Разбра ли? — гласът на Гриър не беше загубил заповедническия си тон.

— Да, сър — кимна с глава Райън като ученик.

Съдията Мур извади пура от джоба на куртката си и я запали, взирайки се през пламъка в очите на Райън. Съдията, както говореха всички, бил на времето си страховит полеви офицер. Работил с Ханс Тофт по време на Корейската война и спомогнал за изпълнението на една от легендарните мисии на ЦРУ — изчезването на норвежки кораб, превозващ медицински персонал и лекарствени средства за китайците. Загубата забавила китайската офанзива с няколко месеца, спасявайки живота на хиляди американски и съюзнически войници. Целият китайски персонал и норвежкият екипаж се изпарили. Операцията била сделка в простата аритметика на войната, а моралността й била съвсем различна работа. По тази или може би друга причина Мур скоро след това напуснал държавната си служба и станал адвокат в родния си Тексас. Кариерата му била блестяща и от преуспяващ съдебен адвокат се издигнал до виден апелативен съдия. Преди три години бил повикан отново в ЦРУ заради уникалната му способност да съчетава абсолютна лична почтеност с опит в тайните операции. Съдията Мур криеше дипломата си на правист от Харвард и високо организирания си ум зад фасадата на каубой от Западен Тексас, нещо, което никога не е бил, но с успех имитирал.

— И така, доктор Райън, какво мислите? — попита Мур едновременно с влизането на заместник-директора по операциите. — Здрасти, Боб. Ела насам. Току-що показахме на Райън папката на „Уилоу“.

— Ами? — Ритър приближи стол, притискайки Райън в ъгъла. — И какво мисли русокосото момче на адмирала по въпроса?

— Господа, допускам, че всички вие приемате информацията за достоверна — каза предпазливо Райън, получавайки в отговор утвърдителни кимвания. — Сър, дори тези сведения да бяха предадени на ръка лично от Архангел Михаил, пак щеше да ми е трудно да им повярвам, но след като вие, господа, твърдите, че са сигурни… — Бяха му поискали мнението, но проблемът се състоеше в неправдоподобността на заключението му. Е, реши той, щом съм стигнал дотук с изразяване на честното си мнение…

Райън пое дълбоко дъх и им представи оценката си.

— Много добре, доктор Райън — кимна дълбокомислено съдията Мур. — Първо, искам да чуя какво още би могло да се крие тук и след това искам да защитиш анализа си.

— Сър, най-явният вариант не иска много мислене. Освен това те са имали възможност да го направят още от петък, но не са — каза Райън тихо и умерено. Беше се тренирал в обективност. Разгледа набързо четирите варианта, които беше обмислил в подробности. Не му беше времето да допуска лични мнения да се намесват в разсъжденията му. Говори в продължение на десет минути.

— Предполагам, че съществува още една възможност, господин съдия — завърши той. — Всичко това би могло да е дезинформация, предназначена да удари по този източник. Не мога да дам оценка за такъв вариант.

— Тази мисъл хрумна и на нас. Добре, след като вече стигна дотук, би могъл също така да дадеш и препоръките си за действие.

— Сър, адмиралът ще ви каже какво мисли флотското ръководство.

— Като че ли това вече си го изясних, момче — засмя се Мур. — Ти какво мислиш?

— Господин съдия, няма да е лесно да се вземе решение — съществуват твърде много променливи величини, твърде много случайности. Но аз бих казал — да. Ако съществува възможност да разработим детайлите, трябва да опитаме. Най-големият проблем е присъствието на наши средства. Имаме ли ги там?

Отговори Гриър.

— Слабички са. Един самолетоносач „Кенеди“. Проверил съм. „Саратога“ е в Норфолк за дребен ремонт. От друга страна, „Инвинсибъл“ е някъде наоколо за учение на НАТО. Отплува от Норфолк в понеделник през нощта. Адмирал Уайт, мисля, командва малка бойна група.

— Лорд Уайт, сър? — попита Райън. — Графът на Уестън?

— Познаваш ли го?

— Да, сър. Съпругите ни са приятелки. Миналия септември бяхме на лов за яребици в Шотландия. Чух, че се ползва с добро име.

— Смяташ ли, че можем да ги помолим да ни заемат корабите си, Джеймс? — попита Мур. — В такъв случай ще трябва да ги запознаем с това тук. Но първо ще трябва да съобщим на нашите. Следобед ще има заседание на Националния съвет за сигурност. Райън, ти ще подготвиш бележките и ще направиш изказването.

Райън премигна.

— Времето е недостатъчно, сър.

— Джеймс твърди, че ти работиш добре, когато си под напрежение. Докажи го. — Той погледна Гриър. — Вземи копие от бележките и бъди готов да отлетиш за Лондон. Това е решение на президента. Щом като ще искаме подводниците им, ще трябва да им кажем причината. Това означава да го научи министър председателят и това ще е твое задължение. Боб, искам ти да потвърдиш този доклад. Направи каквото трябва, но не замесвай УИЛОУ.

— Добре.

Мур погледна часовника си.

— Ще се срещнем пак тук в три и половина в зависимост от това, как ще протече заседанието. Райън, имаш деветдесет минути. Размърдайте се.

За какво ли ме мислят, запита се Райън. В ЦРУ се говореше, че съдия Мур скоро щеше да заеме удобно посланическо място, вероятно в английския кралски двор — подходяща награда за човек, който е работил дълго и усърдно за установяване на близки отношения с англичаните. Ако съдията напуснеше, неговото място вероятно щеше да бъде заето от адмирал Гриър. Нему принадлежаха предимствата на възрастта и приятелството на хора от Капитолия. Ритър не притежаваше нито едното. Той се бе оплаквал твърде дълго и открито от конгресмени, които, демонстрирайки важността си на местните коктейли, допускаха да изтичат сведения за операциите и действащите му агенти, причинявайки смъртта им. Освен това имаше кръвна вражда с председателя на специалната комисията по разузнавателни операции.

При тази въртележка по върховете и този неочакван за него „достъп до нова и фантастична информация…“ Какво може да означава това за мен? — запита се Райън. Не можеха да искат от него да стане новият началник на управление информация, на Министерството на отбраната. Знаеше, че не притежаваше нищо от опита, необходим за тази длъжност, въпреки че за пет или шест години…

Рейкджейнс Ридж

Рамиус провери информационното табло. „Червения октомври“ се движеше на югозапад по курс осем, най-западния маршрут, който подводничарите от Северния флот наричаха „железницата на Горшков“. Скоростта им беше тринадесет възела. Никога не му бе идвало наум, че това е носещо нещастие число. Щяха да поддържат същия курс и скорост още двадесет часа. Точно зад него Камаров се беше настанил пред гравитометричното табло на подводницата, зад него висеше голяма навита карта. Младият лейтенант пушеше непрекъснато и нанасяше с напрегнато изражение местоположението им на картата. Рамиус не искаше да го безпокои. Камаров познаваше работата си и след два часа Бородин щеше да го освободи от дежурство.

В кила на „Червения октомври“ беше инсталиран чувствителен уред, наречен градиометър, който представляваше в основата си две големи оловни тежести, отдалечени на деветдесет метра една от друга. Лазерно-компютърна система измерваше разстоянието между тежестите с точност до частица от ангстрьома^[1]. Отклонението в това разстояние или в страничното люлеене на тежестите отбелязваше промяната в гравитационното поле. Навигаторът сравняваше тези прецизни стойности върху картата си. С внимателно използване на гравитометрите в инерционната навигационна система на кораба той можеше да определи и нанесе местоположението им с точност до сто метра, което представляваше половината дължина на подводницата.

На подводниците, които можеха да го поберат, се инсталираше и масов детектор. Рамиус знаеше, че по-младите командири го използваха, за да преминат по „железницата“ с висока скорост. От полза за егото на един командир, разсъждаваше Рамиус, но малко трудно за навигатора. Той нямаше нужда да проявява безразсъдство. Може би писмото му беше грешка… Не, то затваряше пътя назад. А и сензорите на ударните подводници не бяха толкова добри, че да засекат „Червения октомври“, ако продължаваше да се движи все така тихо. Рамиус беше сигурен в това — познаваше много добре всички от тях. Той щеше да стигне където искаше, щеше да направи каквото искаше и никой, нито сънародниците му, нито дори американците, щяха да успеят да направят нещо. Ето защо малко преди това се бе засмял, когато дочу преминаването на една „Алфа“ на тридесет мили източно от тях.

Белият дом

Дойде да ги вземе колата на съдия Мур — кадилак лимузина на ЦРУ. До шофьора седеше мъж от охраната, скрил автомат „Узи“ под арматурното табло. Шофьорът свърна от Пенсилвания авеню в Екзекютив Драйв. Това беше по-скоро паркинг, отколкото улица, който обслужваше висшите чиновници и репортерите, които работеха в Белия дом и в сградата на административния съвет „Олд стейт“ — блестящ пример за институционна гротеска, извисяваща се над официалната резиденция на президента. Шофьорът плъзна колата плавно в свободно място за „особено важни личности“ и изскочи да отвори вратите, след като човекът от охраната вече беше огледал зорко района. Съдията излезе пръв и тръгна напред. Райън го настигна и тръгна от лявата страна на мъжа, с половин стъпка след него. В един миг разбра, че инстинктивната му постъпка е следствие на наученото от службата в морската пехота в Куонтико и начина, по който един младши офицер трябва да придружава по-старшия от него. Това накара Райън да осъзнае колко по-млад беше.

— Бил ли си някога тук, Джак?

— Не, сър. Не съм.

Мур се развесели.

— Нормално. Произхождаш оттук. Но ако беше пристигнал от по-далече, сигурно щеше да си направил няколко екскурзии до тук.

Вратата им отвори морски пехотинец. Агент от тайните служби им направи знак да влязат. Мур кимна и продължи навътре.

— В кабинета ли ще се състои, сър?

— Ъ-хъ. В оперативния кабинет, на долния етаж. Той е по-удобен и по-добре оборудван за подобни цели. Диапозитивите, които ти трябват, са вече долу. Нервен ли си?

— Да, сър, няма съмнение.

Мур се изсмя.

— Успокой се, момче. Президентът вече няколко пъти искаше да се срещне с теб. Хареса му доклада ти за тероризма отпреди няколко години, а и аз му показах още някои твои работи като тази за действията на руските ракетни подводници, както и тази, която току-що завърши, за ръководството на оръжейната им промишленост. Общо взето аз мисля, че ще ти се стори съвсем обикновен човек. Но ще трябва да бъдеш готов за въпросите му. Той ще чуе всяка казана от теб дума и ще намери начин да те похвали, ако пожелае. — Мур се обърна и тръгна надолу по стълбите. Райън го последва и след три площадки двамата стигнаха врата, водеща към коридор. Съдията зави наляво и мина през още една врата, охранявана от друг агент на секретните служби.

— Добро утро, господин съдия! Президентът ще слезе след малко.

— Благодаря. Това е доктор Райън. Аз гарантирам за него.

— Добре — махна им агентът да влязат.

Помещението не беше представително, както очакваше Райън. Оперативният кабинет вероятно беше по-обширен от овалния на горния етаж. Стените бяха облицовани със скъпо на вид дърво. Тази част на Белия дом датираше още от основната реконструкция, извършена по времето на Труман. Катедрата за Райън се намираше вляво и той отиде при нея. Тя беше изправена пред и малко вдясно от маса с почти ромбовидна форма, зад която беше опънат прожекционен екран. Бележка върху катедрата гласеше, че прожекционният апарат за диапозитиви в средата на масата е зареден и фокусиран. Беше посочен също и редът на диапозитивите, получени от Националното разузнавателно управление.

Повечето от хората бяха вече тук, включително всички от Комитета на началник-щабовете, и министърът на отбраната. Държавният секретар продължаваше да шари напред-назад между Атина и Анкара, опитвайки се да разреши последната Кипърска криза. Този постоянен трън в южния фланг на НАТО се бе обадил отново няколко седмици преди това, когато гръцки студент сгазил с колата си турско дете и бил убит от тълпата минути по-късно. При последвалите сблъсъци до края на деня били ранени петдесет души и предполагаемите съюзници отново се бяха хванали за гушите. В момента два американски самолетоносача кръстосваха Егейско море, а Държавният секретар се бъхтеше да успокоява двете страни. Смъртта на двама младежи е тежка загуба, помисли Райън, но не и причина, поради която да бъдат мобилизирани армиите на две държави.

Около масата присъстваха също генерал Томас Хилтън, председател на Комитета на началник-щабовете, и Джефри Пелт, съветник на президента по националната сигурност, надут мъж, когото Райън беше срещал преди години в Центъра за стратегически и международни проучвания на университета в Джорджтаун. Пелт преглеждаше някакви книжа и телеграми. Шефовете бъбреха приятелски помежду си, когато командващият морската пехота вдигна очи и забеляза Райън. Изправи се и се приближи към него.

— Вие ли сте Джак Райън? — попита генерал Дейвид Максуел.

— Да, сър.

Максуел беше нисък и як мъж, чиято къса подстрижка излъчваше едва сдържана агресивност. Той изгледа Райън внимателно, преди да се ръкува с него.

— Радвам се да се запознаем, синко. Хареса ми онова, което направи в Лондон. Помогна на пехотата. — Той имаше предвид терористичния инцидент, при който Райън за малко не бе загинал. — Действахте правилно и бързо, лейтенант.

— Благодаря ви, сър. Имах късмет.

— Добрият офицер трябва да е късметлия. Дочувам, че имаш интересни новини за нас.

— Да, сър. Мисля, че заслужават да си загубите времето.

— Неспокоен ли си? — Генералът видя отговора и се усмихна кротко. — Успокой се, синко. Всички в това проклето мазе носят панталони като теб. — Потупа с опакото на ръката Райън по корема и се върна на мястото си. Генералът прошепна нещо на адмирал Даниел Фостър, началник-щаб на морските операции. Началник-щабът хвърли бърз поглед към Райън, преди да се върне към предишното си занимание.

Президентът пристигна след минута. Всички в стаята се изправиха, докато той отиде до стола си вдясно от Райън. Каза нещо бързо на доктор Пелт и погледна остро директора на ЦРУ.

— Господа, да пристъпим към целта на това събиране. Мисля, че съдия Мур има някои новини за нас.

— Благодаря ви, господин президент. Господа, днес се получи интересно развитие на събитията около на съветската военноморска операция, която започна вчера. Повиках доктор Райън тук, за да ви запознае накратко с тях.

Президентът се обърна към Райън. По-младият мъж почувства, че е оценен по достойнство.

— Можеш да започнеш.

Райън отпи глътка ледена вода от чашата, скрита в катедрата. Разполагаше с дистанционно управление на диапозитивния прожекционен апарат и набор от показалки. За бележките му беше предвидено отделно осветление. Текстът беше пълен с грешки и надраскани върху него поправки. Не бе имал време да редактира копието.

— Благодаря ви, господин президент. Господа, казвам се Джак Райън и предмет на тази среща е дейността, която развива съветският флот в Северния Атлантик. Преди да се спра на нея, е необходимо да ви запозная накратко с обстановката. Вярвам, че ще бъдете търпеливи към мен за няколко минути и, моля ви, не се притеснявайте да ме прекъсвате с въпроси по всяко време. — Райън щракна прожекционния апарат. Осветлението на тавана над екрана автоматично угасна.

— Тези снимки дължим на любезността на англичаните — продължи Райън. Вече беше успял да привлече вниманието на всички. — Корабът, който виждате, е съветската подводница с балистични ракети „Червения октомври“, снимана от английски агент на дока й в подводната им база в Полярний, недалеч от Мурманск, в Северна Русия. Както можете да видите, тя е много голям съд. Дълга е около 200 метра, широка приблизително 26 метра и водоизместимостта й в потопено състояние е изчислена на 32000 тона. Тези цифри се приближават грубо до размерите на боен кораб от Първата световна война.

Райън взе показалка.

— Освен че е значително по-голяма от нашите подводници „Трайдънт“ от клас „Охайо“, „Червения октомври“ притежава и редица технически отлики. Тя носи двадесет и шест ракети, вместо нашите двадесет и четири. По-старите подводници от клас „Тайфун“, на чиято основа е разработена, имат само двадесет. „Октомври“ носи новите СС-Н-20 балистични ракети „Морски ястреб“. Това е ракета с твърдо гориво, обсег приблизително шест хиляди морски мили и носи осем касетъчни бойни глави с индивидуално насочване (МИРВ), всяка една с предполагаема мощност от петстотин килотона. Това са същите глави, носени от техните СС-18, в които броят им е по-малък.

— Както можете да видите, ракетните тръби са разположени отпред на корпуса вместо отзад, както е при нашите подводници. Предните плоскости за потапяне се огъват към прорези в корпуса ето тук. При нашите стигат до крилото. Тя има две витла, нашите са с едно. И накрая, корпусът й е сплескан. Вместо да бъде цилиндрична, както нашите, тя подчертано е сплескана отгоре и отдолу.

Райън прищрака на следващия диапозитив. Той показваше два кадъра един над друг — носа над кърмата.

— Тези кадри получихме непроявени. Те бяха обработени в Централното разузнавателно управление. Моля, обърнете внимание на вратите тук при носа и тук при кърмата. Те озадачиха англичаните и затова ми бе позволено да донеса снимките тук в началото на седмицата. Ние в ЦРУ също не можахме да определим функциите им и решихме да потърсим съдействието на външен консултант.

— Кой реши? — разсърди се министърът на отбраната. — По дяволите, аз дори не съм ги видял.

— Получихме ги едва в понеделник, Бърт — отвърна спокойно съдия Мур. — Тези двете на екрана са едва отпреди два часа. Райън предложи външен специалист и Джеймс Гриър одобри. Аз се съгласих с тях.

— Той се казва Оливър Тайлър. Доктор Тайлър е бивш морски офицер, а сега е доцент по технически науки към Военноморската академия и платен консултант към командването на морските системи. Той е специалист по анализиране на съветските морски технологии. Скип… доктор Тайлър заключи, че тези врати са входните и изходните отвори на нова безшумна задвижваща система. В момента разработва компютърен модел на системата и ние се надяваме да получим тази информация до края на седмицата. Самата система е изключително интересна — и Райън им обясни накратко за анализа на Тайлър.

— Добре, доктор Райън — приведе се напред президентът. — Току-що ни казахте, че руснаците са построили ракетна подводница, за която се предполага, че ще е труднооткриваема от нашите хора. Не вярвам това да е нещо ново. Продължавайте.

— Капитан на „Червения октомври“ е мъж на име Марко Рамиус. Това е литовско име, въпреки че според нас по паспорт е гражданин на Велика Русия. Син е на високопоставен партиен деятел и е от най-добрите им командири на подводници. Той е поемал първия кораб от всеки нов тип подводници през последните десет години. „Червения октомври“ отплува миналия петък. Не знаем точно какви са инструкциите й, но обикновено ракетните им подводници, или по-точно тези с нови ракети с далечен обсег, ограничават действията си в Баренцово море и съседните райони, в които могат да бъдат защитени от нашите ударни подводници чрез противолодъчни самолети, собствените им надводни кораби и ударни подводници. Около обед местно време в неделя забелязахме повишена поискова дейност в Баренцово море. Тогава я приехме за ограничено противолодъчно учение, а към края на понеделник решихме, че е изпитание на новата задвижваща система на „Октомври“.

— Както всички знаете, в началото на вчерашния ден се забеляза повишение на активността на съветския флот. Почти всички кораби, предадени на Северния флот, са вече на море, придружавани от големи танкери. Други помощни съдове отплуваха от базите на Балтийския флот и Западното Средиземноморие. Още по-обезпокоително е, че почти всички атомни подводници от състава на Северния флот, най-големите им съдове, изглежда, се отправят към Северния Атлантик. Тук са включени и три от Средиземно море, защото подводниците им там са от Северния флот, а не от Черноморския. Мисля, че вече знаем защо е всичко това.

Райън прищрака следващия диапозитив. На него беше показан Северния Атлантик от Флорида до полюса с отбелязани с червено съветски кораби.

— В деня, в който отплава „Червения октомври“, капитан Рамиус вероятно е пуснал писмо до адмирал Юри Илич Падорин. Падорин е началник на Главното политическо управление на военноморските им сили. Не знаем какво гласи това писмо, но можем да съдим по резултатите му. Събитията започнаха да се развиват, преди да са изтекли четири часа от получаване на писмото. Петдесет и осем атомни подводници и двадесет и осем големи надводни бойни кораба тръгнаха насам. Това е забележително постижение за четири часа. Тази заран научихме и заповедите им.

— Господа, на тези кораби е заповядано да открият „Червения октомври“ и ако е необходимо, да я потопят. — Райън направи пауза, за да види ефекта от думите си. — Както виждате, съветската надводна сила е тук, на половината път между европейския континент и Исландия. Подводниците им, по-точно ето тези, се отправят на югозапад към американския бряг. Моля да отбележите, че в Пасифика не се забелязва необичайна дейност, но имаме информация, че съветските подводници с балистични ракети в двата океана са призовани да се завърнат в пристанищата си.

— Ето защо, докато не научим какво точно е писал капитан Рамиус, ние не можем да направим изводи по тези модели на активност. Може да се окаже, че те очакват той да тръгне в наша посока. Като се има предвид, че вероятната му скорост е между десет и тридесет възела, той би могъл да е някъде от тук, под Исландия, до ето тук — съвсем близо до нашия бряг. Ще забележите, че и в двата случая той успешно е избегнал засичане от четирите ни бариери от звуковоразузнавателни системи…

— Чакай малко. Ти каза, че те са издали заповед до корабите си да потопят една от подводниците им?

— Да, господин президент.

Президентът погледна директора на ЦРУ.

— Надеждна ли е информацията, господин съдия?

— Да, господин президент, вярваме, че е сигурна.

— Добре, доктор Райън, ние всички чакаме. Какво може да се очаква от този Рамиус?

— Господин президент, нашето заключение от тези разузнавателни сведения е, че „Червения октомври“ възнамерява да се предаде на Съединените щати.

Стаята потъна за момент в пълна тишина. Райън можеше да долови тихото жужене на вентилатора в прожекционния апарат, докато Националният съвет за сигурност разсъждаваше по току-що чутото. Той постави ръцете си върху катедрата, за да не позволи на десетте зяпнали го мъже да забележат треперенето им.

— Това е много интересно заключение, докторе — усмихна се президентът. — Защити го.

— Господин президент, няма друг извод, който да съответствува на тези сведения. Най-сериозното нещо, разбира се, е отзоваването на другите ракетни подводници. Никога преди не са го правили. Като добавим този факт към издадените заповеди да потопят най-новата си и мощна ракетна подводница и че душат насам, човек остава с убеждението, че според тях тя е напуснала забранения район и е тръгнала към нас.

— Много добре. Какво друго би могло да бъде?

— Сър, възможно е той да е писал, че ще изстреля ракетите си по нас, по тях, по китайците или просто по някой друг.

— Но ти не мислиш така?

— Не, господин президент. Ракетата СС-Н-20 има обсег на действие от шест хиляди мили. Това означава, че той може да порази всяка цел в Северното полукълбо от момента, в който напусне пристанището. Той разполагаше с шест дни, за да го направи, но не стреля. Още повече че ако е заплашил да пусне птичките си, ще е трябвало да се сети за възможността руснаците да потърсят съдействието ни за откриването и потопяването му. В края на краищата, ако нашите наблюдателни системи засекат пуск на ядрени ракети в която и да е посока, нещата ще станат много напечени, и то много бързо.

— Ти знаеш, че той би могъл да пусне птичките си в двете посоки и да започне трета световна война — отбеляза министърът на отбраната.

— Да, господин министър. В този случай ще си имаме работа с напълно луд човек — всъщност повече от един. На нашите ракетни подводници има по петима офицери, които трябва да се съгласят и действат единодушно, за да пуснат ракетите си. Съветите имат същия брой. По политически причини мерките им за сигурност на ядрените бойни глави са дори по-усложнени от нашите. Петима или повече мъже и всички да искат края на света? — тръсна глава Райън. — Това изглежда доста невероятно, сър, и, пак повтарям, Съветите ще имат достатъчно благоразумие да ни уведомят и потърсят помощта ни.

— Наистина ли мислиш, че ще ни съобщят? — попита доктор Пелт. Тонът му издаваше мислите.

— Сър, това е повече психологически въпрос, отколкото технически, а аз се занимавам основно с техническо разузнаване. Някои от мъжете в тази стая са се срещали с руските си колеги и имат възможност да отговорят по-добре от мен на този въпрос. Все пак отговорът ми на въпроса е „да“. Това е единственото разумно нещо, което биха могли да направят, защото, макар и да не ги считам за напълно разумни по нашите стандарти, те си имат свои. Не си падат по хазарт с високи залози.

— Кой ли пък си пада — отбеляза президентът. — Какво друго би могло да бъде?

— Няколко неща, сър. Би могло просто да бъде голямо военноморско учение, целящо да изпита способността им да прекъснат морските ни съобщителни линии и нашата възможност за отговор — с един куршум два заека. Отхвърляме тази възможност по няколко причини. Много малко време измина от есенното им морско учение „Червена буря“ и използват само ядрени подводници — дизелови подводници не са привлечени. Явно бързината е от решаващо значение в действията им. А и на практика те не провеждат големи учения по това време на годината.

— Защо? — попита президентът.

Вместо Райън отговори адмирал Фостър.

— Господин президент, времето там през този сезон е изключително лошо. Дори и ние не планираме учения при тези условия.

— Май си спомням, че току-що завършихме учение на НАТО, адмирале — подметна Пелт.

— Да, сър, на юг от Бермудите, където времето е много по-добро. С изключение на противолодъчното учение близо до Британските острови, „Пъргав делфин“ беше проведено изцяло в нашата половина на гьола.

— Добре, да се върнем обратно към целта на флота им — заповяда президентът.

— И тъй, сър, може изобщо да не е учение. Би могло да е наистина. Може да е начало на конвенционална война срещу НАТО и първата стъпка да е прекъсване на морските съобщителни линии. Ако е така, те са постигнали вече пълна стратегическа изненада и сега я демонстрират, действайки така явно, че не ни оставят възможност да не я забележим или да реагираме със сила. Освен това няма съответстваща активност в другите им видове въоръжени сили. Армията, военновъздушните сили, с изключение на самолетите за морско наблюдение, и флотът им в Пасифика са заети с рутинни тренировъчни операции.

— Накрая, би могло да е опит да ни провокират или отклонят, привличайки вниманието ни върху това, докато се подготвят да ни изненадат на друго място. Ако е така, правят го по странен начин. Ако се опитваш да провокираш някого, не го правиш в предния му двор. Атлантикът, господин президент, е все още наш океан. Както можете да видите от картата, ние имаме бази в Исландия, на Азорите, по целия си бряг от край до край. Имаме съюзници от двете страни на океана и можем да установим въздушно преимущество над целия Атлантик, ако го поискаме. Флотът им е многоброен, по-голям от нашия в някои критични райони, но те не могат да прехвърлят сили както ние, поне засега, и не до брега ни. — Райън отпи глътка вода.

— И така, господа, имаме съветска ракетна подводница в открито море, когато всички останали и в двата океана са отзовани. Техният флот е в открито море със заповед да потопят тази подводница и явно я преследват в наша посока. Както казах, това е единственото заключение, което подхожда на сведенията.

— Колко хора има на подводницата, докторе? — попита президентът.

— Предполагаме, че са сто и десет или приблизително толкова, сър.

— Така, сто и десет мъже са решили да дезертират в Съединените щати по едно и също време. Не е чак толкова лоша идея — отбеляза иронично президентът, — но е малко вероятна.

Райън беше готов за отговор.

— Това има прецедент, сър. На осми ноември 1975 година съветската ракетна фрегата „Сторожевой“ от клас „Кривак“ се опита да избяга от Рига, Латвия, на шведския остров Готланд. Политическият офицер на борда й Валери Саблин оглави метеж на редническия състав. Затвориха офицерите си в кабините им и хукнаха от пристанището. Почти бяха постигнали целта си. Атакуваха ги по въздух и вода и ги принудиха да спрат на по-малко от петдесет мили от шведските териториални води. Още два часа и щяха да успеят. Саблин и още двадесет и шест човека бяха осъдени и разстреляни. Доста време след това получавахме доклади за отделни бунтове на съветски военноморски съдове, особено подводници. През 1980 година съветска ударна подводница от клас „Ехо“ изплува до японския бряг. Капитанът твърдеше, че на борда избухнал огън, но на направените от наши и японски военноморски самолети за наблюдение снимки не се виждаха дим или обгорели отпадъци, изхвърлени от подводницата. Въпреки това екипажът даде достатъчно свидетелства за наранявания, което потвърждава извода, че на борда е имало вълнение. От няколко години получаваме подобни, непълни доклади. Допускам, че настоящият е краен случай, тъй като заключението ни не е лишено от прецеденти.

Адмирал Фостър бръкна в един от джобовете на куртката си и извади пура с пластмасов мундщук. Очите му хвърлиха искри иззад пламъка на кибритената клечка.

— Знаете ли, почти съм готов да повярвам.

— В такъв случай искам да ни кажете защо, адмирале — настоя президентът, — защото аз все още не съм.

— Господин президент, повечето бунтове се ръководят от офицери, не от редници и сержанти. Причината е, че редниците и сержантите просто не знаят как да управляват кораб. Освен това офицерите имат преимуществото на образованите да знаят, че успехът на неподчинението е възможен. Тези два фактора са далеч по-изразени в съветския флот. Ами ако в това имат пръст само офицери?

— И останалата част от екипажа ги следва по инерция? — попита Пелт. — Като знаят какво очаква тях и семействата им?

Фостър дръпна няколко пъти от пурата.

— Някога бил ли си на море, доктор Пелт? Не? Да си представим за момент, че си тръгнал на околосветско плаване с „Куин Елизабет 2“, да кажем. В един хубав ден се озоваваш в средата на Тихия океан, но как ще разбереш точно къде си? Не знаеш. Знаеш това, което ти казват офицерите. Е, разбира се, ако разбираш малко от астрономия, ще можеш евентуално да изчислиш географската ширина с точност до неколкостотин мили. С добър часовник и малко знания по сферична тригонометрия ще можеш дори да отгатнеш географската дължина пак до неколкостотин мили. Така ли е? Но това е на кораб, от който можеш да гледаш. Тези приятелчета са на подводница. Не се вижда нищичко. И така, ами ако това се върши от офицерите и дори не от всички? Как екипажът ще знае какво става? — Фостър поклати глава. — Няма да знае. Не може. Дори нашите момчета няма да могат, а нашите са обучени много по-добре от техните. Почти всичките им моряци са срочнослужещи, помните нали? В атомната подводница човек е напълно отрязан от външния свят. Никакво радио, освен зашифрованите съобщения, които се получават чрез началник-свръзките. Така, той трябва да е вътре в играта. Също и навигаторът. Те използват инерционна навигационна система като нас. Имаме една тяхна от „Голфа“, който измъкнахме при Хаваите. И там данните са зашифровани. Старшината разчита числата от машината и навигаторът определя положението им по книга. В сухопътните войски на Червената армия картите са секретни документи. Същото е и при подводниците. Редниците и сержантите нямат достъп до тях и не се счита за необходимо те да знаят къде се намират. Това важи в най-голяма степен за ракетните подводници, така ли е?

— Отгоре на всичко тези приятелчета са моряци. Когато си на плаване, имаш работа за вършене и я вършиш. На техните кораби това означава четиринайсет до осемнайсет часа на ден. Всички тези деца са срочнослужещи с елементарно обучение. Те са научени да изпълняват една или две задачи и да изпълняват точно заповеди. Руснаците обучават хората да изпълняват задълженията си като папагали — с колкото се може по-малко мислене. Ето защо при по-големи ремонти офицерите им могат да бъдат видени с инструменти в ръце. Екипажът няма да има нито време, нито желание да пита офицерите какво става. Вършиш си работата и разчиташ, че другите ще свършат своята. Ето за какво е дисциплината на море — почука Фостър пурата си в пепелника. — Да, сър, събират се офицерите, може да не са всичките, и това ще е достатъчно. Много по-лесно е да се съберат на едно място десет или дванадесет дисиденти отколкото сто.

— По-лесно, но едва ли лесно, Дан — възрази генерал Хилтън. — За бога, на борда си те имат поне един политически офицер плюс „слухарите“ на разузнавателните им служби. Наистина ли мислиш, че един партиен труженик ще се съгласи на това?

— Защо не? Ти чу Райън — бунтът на онази фрегата бил ръководен от политически офицер.

— Да, и оттогава цялото това управление е раздрусано — отвърна Хилтън.

— При нас непрекъснато дезертират служители на КГБ и все добри партийни членове — каза Фостър. Мисълта за дезертирала руска подводница явно много му харесваше.

Президентът забеляза всичко това и се обърна към Райън.

— Доктор Райън, успяхте да ме убедите, че сценарият ви е теоретическа възможност. Сега, какво мисли ЦРУ, че трябва да се направи?

— Господин президент, аз съм разузнавателен аналитик, не…

— Зная много добре какъв сте, доктор Райън. Чел съм достатъчно от работите ви. Разбирам, че имате мнение, и искам да го чуя.

Райън дори не погледна Мур.

— Да я пипнем, сър.

— Просто така?

— Не, господин президент, вероятно не. Все пак Рамиус може да изплува до нос Вирджиния след един или два дни и да поиска политическо убежище. Трябва да бъдем готови за такава възможност, сър, и моето мнение е, че трябва да го посрещнем с отворени обятия. — Всички присъстващи кимнаха одобрително. Беше успял да ги привлече на своя страна.

— Слагаш си главата под ножа — забеляза президентът добродушно.

— Сър, поискахте мнението ми. Вероятно няма да бъде така лесно. Онези „Алфа“ и „Виктор“ очевидно бързат към нашите брегове с намерение да създадат бараж или всъщност блокада на атлантическото ни крайбрежие.

— Блокада — промърмори президентът. — Грозна дума.

— Господин съдия — обърна се генерал Хилтън към Мур, — допускам, че ти е хрумнало, че това може да бъде дезинформация, предназначена да разкрие високопоставения източник на тези сведения.

Съдия Мур пусна сънлива усмивка.

— Да, генерале. Ако това е шарлатания, то тя е подготвена дяволски добре. На доктор Райън бе наредено да подготви краткото си изложение, приемайки сведенията за достоверни. Ако не са, отговорността е моя. — „Бог да те поживи, господин съдия“ — каза си Райън, питайки се доколко чист може да е източникът УИЛОУ. — При всички случаи, господа, ние ще трябва да отговорим на тази съветска активност независимо дали анализите ни са точни или не — продължи съдията.

— Имате ли потвърждение, господин съдия? — поиска да знае президентът.

— Да, сър, работим по въпроса.

— Добре. — Президентът седеше изпънат в стола си и Райън забеляза, че гласът му става по-решителен. — Съдията е прав. Ние трябва да реагираме независимо от истинските им намерения. Господа, Съветският флот се е отправил към брега ни. Какъв ще бъде нашият отговор?

Пръв отговори адмирал Фостър.

— Господин президент, в момента флотът ни излиза в морето. Всичко, което може да плава, е вече извън пристанищата или ще бъде до утре вечер. Отзовахме самолетоносачите си от Южния Атлантик и вече предислоцираме ядрените си подводници, за да посрещнем тази заплаха. От тази сутрин започнахме да насищаме въздушното пространство над сухопътните им войски с патрулни самолети Р-ЗС „Орион“, подкрепяни от английските „Нимрод“, действащи от Шотландия. Генерале? — обърна се Фостър към Хилтън.

— В момента наши самолети Е-ЗА от типа АУАКС обикалят над тях заедно с орионите на Дан и се придружават от изтребители Ф-15 „Ийгъл“ на база в Исландия. До петък по това време ще имаме ескадрила от бомбардировачи В-52, действащи от военновъздушната база „Лоринг“ в Мейн. Ще бъдат въоръжени с ракети „въздух-земя“ тип „Харпун“ и ще се въртят над руснаците на смени. Нищо агресивно, нали разбирате? — засмя се Хилтън. — Само ще ги накараме да разберат, че се интересуваме. Ако продължат да се приближават, ще предислоцираме някои тактически авиационни средства на източния бряг и, което ще иска вашето одобрение, можем тихичко да активизираме част от националната гвардия и запаса.

— А колко тихо ще го направиш? — попита Пелт.

— Доктор Пелт, ние разполагаме с редица съединения на националната гвардия, които по план трябва да отлетят като рутинна тренировка от този петък в Нелис, щата Невада. Вместо в Невада ще отидат в Мейн. Базите са достатъчно големи и принадлежат на стратегическото въздушно командване. Напълно са обезпечени.

— Колко самолетоносача са ни подръка? — попита президентът.

— В момента само един, сър. „Кенеди“. Миналата седмица демонтираха една от главните турбини на „Саратога“ и за подмяната й ще е необходим цял месец. „Нимиц“ и „Америка“ сега са в Южния Атлантик. „Америка“ се връща от Индийския океан, а „Нимиц“ тръгва към Тихия. Лош късмет. Можем ли да отзовем самолетоносач от Източно Средиземно море?

— Не — поклати глава президентът. — Тая кипърска история все още пари. Трябва ли наистина? Ако нещо… неприятно се случи, ще можем ли да се справим с наземните им сили само с това, което ни е подръка?

— Да, сър — незабавно отговори генерал Хилтън. — Доктор Райън го каза — Атлантика е наш океан. Само военновъздушните сили ще разполагат с повече от пет хиляди самолета за тази операция и други три или четиристотин от флота. Ако се разгърми, съветският флот бързо ще свърши.

— Разбира се, ние ще се опитаме да го избегнем — промълви президентът. — Тази сутрин изплува първият доклад от пресата. Малко преди обед ни се обади Бъд Уилкинс от „Таймс“. Ако американският народ разбере твърде скоро какво може да стане… Джеф?

— Господин президент, да допуснем за момент, че анализът на доктор Райън е точен. Не виждам какво бихме могли да направим — обади се Пелт.

— Какво? — изпусна се Райън. — Аз, ъъъ, моля за извинение, сър.

— Но ние не можем просто така да отмъкнем руска подводница.

— Защо не? — настоя Фостър. — По дяволите, имаме достатъчно от танковете и самолетите им.

Останалите се съгласиха.

— Самолет с екипаж от един или двама е едно нещо, адмирале. Атомна подводница с двадесет и шест ракети и екипаж от над сто човека е нещо съвсем друго. Естествено, ще можем да дадем убежище на дезертиралите офицери.

— И така, казвате, че ако това нещо доплува в Норфолк — включи се Хилтън, — ще им го върнем. Господи, хора, то носи двеста бойни глави! Някой ден те могат да ги използват против нас, знаете ли? Сигурни ли сте, че искате да ги върнем?

— Това са милиард долара, генерале — каза Пелт неуверено.

Райън видя президентът да се смее. За него се говореше, че обича оживените разисквания.

— Господин съдия, какви са правните усложнения?

— Това е морско право, господин президент — за пръв път Мур изглеждаше притеснен. — Никога не съм се занимавал с морски закони освен в юридическия факултет. Морското право е „Jus gentium“ — един и същи правов кодекс е теоретически валиден за всички държави. Американските и английските военноморски съдилища редовно се позовават на своите постановления. Но що се отнася до правата, приложими към един бунтовнически екипаж, нямам никакво понятие.

— Съдия, ние не се занимаваме с метеж или пиратство — отбеляза Фостър. — Мисля, че точният термин е „barratry“^[2]. Метежът е бунт на екипажа срещу законните власти. Измяната на офицерите се нарича „Barratry“. Както и да е. Аз не мисля, че трябва да губим времето си в празни дрънканици, когато се отнася до ядрени оръжия.

— Защо не, адмирале? — замисли се президентът. — Както каза Джеф, това е много скъпа играчка, тяхна собственост от юридическа гледна точка и те ще разберат, че е при нас. Мисля, че приехме, че не целият екипаж е в играта. Ако е така, онези, които не участват в бунта или каквото и да било друго, ще поискат да се върнат вкъщи, след като всичко свърши. И ще трябва да ги пуснем, нали?

— Ще трябва ли? — шареше по бележника си генерал Максуел. — Ще трябва ли?

— Генерале — каза твърдо президентът, — ние няма, повтарям, няма да участваме в заточението или убийството на хора, чието единствено желание е да се върнат вкъщи при семействата си. Ясно ли е? — Погледът му обиколи масата. — Ако те разберат, че тя е при нас, ще си я поискат обратно. И ще разберат, че е при нас, от екипажа, който ще поиска да се върне у дома. При всички случаи, как бихме могли да я скрием, каквато е голяма?

— Може би ще успеем — обади се безучастно Фостър, — но, както казвате, екипажът усложнява нещата. Предполагам, ще успеем да я разгледаме.

— Искаш да кажеш да извършим карантинна проверка, да я прегледаме дали е годна да плава и, може би, да се уверим, че не прекарват тайно наркотици в страната? — ухили се президентът. — Мисля, че можем да го уредим. Но да не изпреварваме събитията. Има още много неща да се свършат, преди да стигнем до този проблем. Какво правят съюзниците ни?

— Англичаните вече изпратиха един от самолетоносачите си. Ще можем ли да го използваме, Дан? — попита генерал Хилтън.

— Ако ни го дадат назаем, да. Едва що завършихме противолодъчното си учение на юг от Бермудите и англичаните се проявиха добре. Можем да използваме „Инвинсибъл“, четирите съпровождащи кораба и трите ударни подводници. На групировката е заповядано да се върне с възможно най-голяма скорост.

— Те запознати ли са със случая? — попита президентът.

— Не, докато не се ангажират в него. Тази информация е едва от няколко часа. — Мур не издаде, че сър Базил разполага със собствено ухо в Кремъл. Самият Райън не знаеше подробности, но бе дочул някои откъслечни слухове. — С ваше разрешение помолих адмирал Гриър да бъде готов да отлети за Англия и уведоми министър-председателя им.

— Защо просто не изпратите…

Съдия Мур поклати глава.

— Господин президент, тази информация… да кажем, че трябва да се предаде единствено на ръка.

Насядалите около масата вдигнаха вежди.

— Кога тръгва?

— Още тази вечер, ако поискате. От Андрюс тази нощ има два полета с VIP. Конгресмени. — Беше обичайният сезон на ваканции след края на сесиите — Коледа в Европа, командировки в търсене на факти.

— Генерале, разполагаме ли с нещо по-бързо? — попита президентът Хилтън.

— Можем да изровим един VC-141. „Локхийд Джетстар“, бърз почти колкото VC-135, и можем да го имаме до половин час.

— Давайте!

— Слушам, сър. Веднага ще се обадя. — Хилтън се изправи и приближи до телефона в ъгъла.

— Господин съдия, кажете на Гриър да стяга багажа си. На самолета ще го чака писмо от мен, което да предаде на министър-председателя. Адмирале, искаш ли „Инвинсибъл“?

— Да, сър.

— Ще ти го уредя. Друго, какво ще кажем на хората си в морето?

— Ако „Октомври“ успее да доплува, няма да е необходимо, но ако ще трябва да се свържем с нея…

— Извинете, господин съдия — намеси се Райън, — по-вероятно е да се наложи. Техните ударни подводници сигурно ще стигнат брега ни преди нея. Ако това стане, ще трябва да я предупредим, макар и само за да спасим дезертиращите офицери. Подводниците им имат заповед да я открият и потопят.

— Ние не сме я засекли. Кое те кара да мислиш, че те могат да го направят? — попита Фостър, раздразнен от предположението му.

— Построили са я те, адмирале. Така че сигурно знаят за нея неща, които ще им позволят да я открият по-лесно, отколкото ние.

— Има смисъл — каза президентът. — Това означава, че някой трябва да отиде и да уведоми флотските командири. Не можем да го съобщим по радиото, нали, господин съдия?

— Господин президент, този източник е твърде важен, за да си позволим да го компрометираме по някакъв начин. Това е всичко, което мога да кажа, сър.

— Много добре, в такъв случай някой да отлети. Следващото нещо е, че трябва да се говори с руснаците. Но сега те могат да се оправдаят, че действат в свои води. Кога ще преминат Исландия?

— Утре през нощта, ако запазят същия курс — отговори Фостър.

— Добре, ще изчакаме един ден да се откажат и да получим потвърждение на доклада. Господин съдия, искам нещо, което да подкрепи тази фантасмагория до двадесет и четири часа. Ако те не се върнат обратно до утре в полунощ, аз ще извикам посланик Арбатов в кабинета си в петък сутринта. Господа — обърна се той към всички началници, — искам до утре следобед да разполагам с разработени планове за всяка от вероятните ситуации. Ще се срещнем пак тук утре в два часа. И още нещо: никакво изтичане на информация! Тя не трябва да излиза извън тези стени без личното ми разрешение. Ако тази история стигне до пресата, ще режа глави. Да, генерале?

— Господин президент, за да се разработят тези планове — каза Хилтън, след като седна отново, — ще трябва да потърсим съдействието на действащите офицери и някои от собствените ни оперативни работници. Със сигурност ще ни трябва помощта на адмирал Блекбърн. — Блекбърн беше главнокомандващ ВС на САЩ в Атлантика.

— Чакай пак да помисля. Ще се върнем на този въпрос до един час. Колко от хората на ЦРУ знаят за това?

— Четирима, сър. Ритър, Гриър, Райън и аз. Това е всичко.

— Не разширявайте повече кръга. — От месеци насам президентът беше измъчван от съмнения за изтичане на сведения.

— Да, господин президент.

— Срещата ни свърши.

Президентът стана прав. Мур заобиколи масата, за да не му позволи да си тръгне веднага. Доктор Пелт също остана, докато всички други се изнизаха навън. Райън ги зачака пред вратата.

— Много добре се справи — сграбчи ръката му генерал Максуел. Той изчака останалите да се отдалечат на няколко метра преди да продължи. — Мисля, че си луд, синко, но ти със сигурност сложи кабарче под задника на Дан Фостър. Или още по-добре, мисля, че той отнесе як ритник — разкикоти се дребничкият генерал. — И ако пипнем тази подводница, може би ще успеем да променим мнението на президента така, че екипажът да изчезне. Съдията го направи веднъж, знаеш ли? — Думите накараха Райън да замръзне, докато Максуел тръгна изпъчен към голямата зала.

— Джак, ще влезеш ли пак за минутка? — повика го гласът на Мур.

— Ти си историк, нали? — попита президентът, преглеждайки записките си. Райън дори не беше го забелязал да държи писалка.

— Да, господин Президент. Научната ми степен е такава — стисна ръката му Райън.

— Имаш добър усет към драматичното, Джак. От теб е могло да стане свестен адвокат. — Президентът си беше създал име на безкомпромисен щатски прокурор. Беше оцелял при безуспешен опит на мафията да го убие в началото на кариерата му, което не беше навредило ни най-малко на политическите му амбиции. — Дяволски добро представяне.

— Благодаря, господин Президент — усмихна се Райън.

— Съдията ми каза, че познаваш командира на английската оперативна група.

Все едно го бяха ударили по глава с чувал, пълен с пясък.

— Да, сър. Адмирал Уайт. Ловувал съм с него, а и жените ни са добри приятелки. Те са близки на кралското семейство.

— Добре. Някой трябва да отлети и да уведоми командира на флота ни, след това да отскочи и разговаря с англичаните да ни предоставят самолетоносача си, както очаквам, че ще направят. Съдията твърди, че трябва да изпратим и адмирал Дейвънпорт с тебе. Така че нощес ще отлетиш за „Кенеди“ и след това до „Инвинсибъл“.

— Господин президент, аз…

— Хайде, Райън — ухили се хитро Пелт. — Ти си единственият подходящ за тази работа. Вече имаш достъп до разузнаването, познаваш английския командир, а си и специалист по военноморско разузнаване. Ставаш. А сега ми кажи доколко според теб военноморските ни сили горят от желание да хванат „Червения октомври“.

— Разбира се, че ги интересува, сър. Да успееш да й хвърлиш поглед и още повече да я подкараш, разглобиш и пак да я подкараш. Това ще бъде разузнавателната сензация на всички времена.

— Така е. Но те май са малко по-нетърпеливи, отколкото би трябвало да бъдат.

— Не разбирам какво искате да кажете, сър — каза Райън, въпреки че му беше съвсем ясно. Пелт беше любимецът на президента, но не и на Пентагона.

— Може да им се удаде случай, от който не бихме искали да се възползват.

— Доктор Пелт, ако искате да кажете, че един униформен офицер би могъл да…

— Той не иска да каже това. Или поне не точно това. Идеята му е, че трябва да разполагаме с някой, който да може да ни даде независимата оценка на цивилния.

— Сър, вие не ме познавате.

— Чел съм много от докладите ти — усмихна се началник-щаба. За него се говореше, че ослепителното обаяние се появяваше и изчезваше от лицето му като лъч на прожектор. Райън разбираше, че е заслепен от този чар, но не можеше да направи нищо, за да му се противопостави. — Харесвам работата ти. Имаш добър усет за нещата, за фактите. Правилна преценка. И така, едната причина, поради която стигнах дотук, е вярната преценка и мисля, че можеш да се справиш с това, което имам наум. Въпросът е ще го направиш ли или не.

— Какво по-точно да направя, сър?

— Като стигнеш там, ще останеш за няколко дни и ще докладваш направо на мен. Не чрез канали, а направо на мен. Ще получиш необходимото съдействие. Аз ще имам грижата.

Райън не каза нищо. Току-що бе станал шпионин, действащ офицер по президентско нареждане. И което беше още по-лошо, щеше да шпионира собствената си страна.

— Не ти харесва мисълта да шпионираш собствените си хора, а? Няма да го правиш или поне не съвсем. Както казах, искам независимо, цивилно мнение. Бихме предпочели да изпратим там опитен офицер, но намерението ни е да сведем до минимум броя на хората, запознати със случая. Ако изпратим Ритър или Гриър, ще бъде твърде очебийно, докато ти, от друга страна, си сравнително…

— Господин Никой? — попита Джак.

— Доколкото те са ангажирани, да — отвърна съдия Мур. — Руснаците имат досие за теб. Виждал съм части от него. Те мислят, че си търтей от Най-висок клас, Джак.

„Аз съм търтей — помисли Райън, — останал равнодушен към предизвикателството. В тази компания е дяволски сигурно, че съм.“

— Съгласен съм, господин президент. Извинете ме за колебанието. Никога преди не съм бил действащ офицер.

— Разбирам. — Президентът се оказа великодушен победител. — Още нещо. Ако разбирам нещо от подводници, Рамиус би могъл да се измъкне, без да каже думичка. Защо ги е предупредил? За какво е било писмото? Според мен няма смисъл.

Беше ред на Райън да се засмее.

— Някога виждали ли сте подводничар, сър? Не? Ами космонавт?

— Разбира се. Срещал съм се с група пилоти на совалка.

— Все същата стока са, господин президент. Що се отнася до писмото, има две обяснения. Първо, той вероятно е полудял от нещо, а от какво точно — ще разберем, когато се срещнем с него. Второ, той е уверен, че може да довърши започнатото независимо от опитите им да го спрат и иска да го знаят. Господин президент, мъжете, които преживяват от подводничарския занаят, са агресивни, смели и много, много умни. Нищо не обичат така, както да накарат някого, например оператор на надводен кораб, да изглежда като идиот.

— Току-що прибави към актива си още една точка, Джак. Космонавтите, които срещнах, са крайно непретенциозни в повечето отношения, но когато стане въпрос за летене, се считат за богове. Ще го имам предвид. Джеф, давай да се захващаме за работа. Джак, дръж ме в течение.

Ръкува се с него и когато напусна стаята заедно с първия си съветник, Райън се обърна към съдия Мур.

— Господин съдия, какво, по дяволите, си му разказвал за мен?

— Само истината, Джак. — В действителност съдията бе искал операцията да бъде изпълнена от някой измежду висшите офицери на ЦРУ. Райън не се бе вмествал в схемата, но президентът и преди бе развалял много грижливо разработвани планове. Съдията го прие философски. — Това за теб ще бъде голяма стъпка напред в живота, ако свършиш работата както трябва. По дяволите, може дори да ти хареса.

Райън беше сигурен, че няма да е така, и се оказа прав.

Главна квартира на ЦРУ

Той не проговори из целия път обратно до Ленгли. Колата на директора хлътна в подземния гараж. Слязоха от нея и взеха частния асансьор, който ги качи направо в кабинета на Мур. Вратата на асансьора беше маскирана като стенен панел, което беше удобно, но мелодраматично, помисли Райън. Директорът на ЦРУ веднага отиде до бюрото си и вдигна телефонната слушалка.

— Боб, искам те тук веднага — нареди той, втренчен в Райън, който стоеше в средата на стаята. — Нетърпелив ли си, Джак?

— Разбира се, господин съдия. — Гласът на Райън не изразяваше ентусиазъм.

— Разбирам как се чувстваш с тая шпионска история, но положението може да стане изключително деликатно. Трябва да си дяволски поласкан от оказаното ти доверие.

Райън долови какво се крие между редовете на казаното точно когато Ритър нахлу в стаята.

— Какво има, господин съдия?

— Започваме разработката на операция. Райън излита за „Кенеди“ с Чарли Дейвънпорт, за да запознае накратко флотските командири с историята около „Октомври“. Президентът го уреди.

— Така предполагах. Гриър тръгна към Андрюс точно преди да пристигнете. Райън трябва да лети, а?

— Да. Джак, имаш право да уведомиш единствено командващия флота и Дейвънпорт. Същото важи и за англичаните — само първия им моряк. Ако Боб успее да потвърди УИЛОУ, информацията ще може да бъде разпространена, но само доколкото е необходимо. Ясно ли е?

— Да, сър. Предполагам, някой е казал на президента, че е трудно да се свърши каквото и да било, докато никой не знае какво, по дяволите, става. Особено приятел четата, които вършат работата.

— Разбирам те, Джак. Ще трябва да променим разбиранията на президента по този въпрос. Ще го направим, но дотогава помни: той е шефът. Боб, ще трябва да изровим нещо, което да му подхожда.

— Униформа на морски офицер? Я да го направим командир, три нашивки, обичайните ленти за ордени. — Ритър огледа Райън от главата до петите. — Да кажем, ръст четирийсет и втори. Предполагам, че ще успеем да го нагласим до един час. Операцията има ли име?

— Това е следващият въпрос. — Мур вдигна отново слушалката и набра пет цифри. — Трябват ми две думи… Ъ-хъ, благодаря — надраска той няколко неща в бележника. — Добре, господа, ще наричате операцията „Мандолина“. Ти, Райън, си „Меджи“^[3]. Името трябва да е лесно за запомняне, като се има предвид сезонът. Докато те обличаме, на основата на тези ще измислим няколко кодови думи. Боб, заведи го долу. Ще извикам Дейвънпорт и ще го накарам да уреди полета.

Райън последва Ритър до асансьора. Всичко се развива много бързо и всички се пишат много умни, помисли той. Тази операция „Мандолина“ набра скорост, преди още някой да е разбрал какво, по дяволите, става и още по-малко как. Избраното кодово име се стори на Райън най-малкото неподходящо. Той не беше мъдрец. Името трябваше да бъде по-скоро „Хелоуийн“^[4].