Метаданни
Данни
- Серия
- Джак Райън (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Hunt for Red October, 1984 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,2 (× 36 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave (2008)
Издание:
Том Кланси. Ловът на „Червения октомври“
Калпазанов, 1996
Превод Георги Стойчев, Кирил Кирилов
Консултант Николай Петров
Редактор Мая Арсенова
Коректор Любинка Иванова
Техн. редактор Никола Калпазанов
Оформление на корицата: PolyPress, Габрово
Печат: АБАГАР ЕООД, В. Търново
Формат 84/108/32
ISBN 954-17-0171-X
История
- — Добавяне
ОСМИ ДЕН
Петък, 10 декември
Самолетоносачът на Нейно Британско Величество „Инвинсибъл“
Райън се събуди на тъмно. Пердетата на двата малки люка на каютата бяха спуснати. Той разтърси глава няколко пъти, за да му се проясни, и започна да преценява какво става около него. „Инвинсибъл“ напредваше по вълните, но не така бързо като по-рано. Изправи се, за да погледне през люка и видя последните червени лъчи на залязващото слънце между трупащите се облаци. Погледна часовника си и направи мързелива аритметика наум, като заключи, че е шест часът вечерта, местно време. Това означаваше, че е спал около шест часа. Реши, че се чувства добре. Леко главоболие след брендито — което не беше в полза на теорията, че добрите питиета не оставят махмурлук — и малко мускулна треска. Приклекна няколко пъти, за да разкърши мускулите си.
Към каютата имаше малка баня — душ, поправи се той. Райън наплиска лицето си с вода и проми устата си, но никак не му се искаше да се погледне в огледалото. Е, нямаше как, носеше униформата на родината си и трябваше да изглежда представителен. В продължение на една минута оправи косата си и изпъна униформата, както се полагаше. ЦРУ беше свършило хубава шивашка работа, като се имаше предвид краткият срок. Като се приготви, той тръгна към вратата, която водеше към флагманския мостик.
— По-добре ли се чувстваш, Джак? — Адмирал Уайт му посочи поднос, отрупан с чаши. Имаше само чай, но това беше като за начало.
— Благодаря ви, адмирале. Тези няколко часа сън наистина ми се отразиха добре. Надявам се, че съм навреме за вечеря.
— Закуска — поправи го със смях адмиралът.
— Какво?! Ъ-ъ, извинете, адмирале? — Райън отново разтърси глава. Все още беше малко замаян.
— Това е изгревът, командър. Промяна на заповедта, отново плаваме на запад. „Кенеди“ препуска на изток, а ние трябва да се установим близо до брега.
— Кой нареди това, сър?
— CINCLANT. Усещам, че Джошуа никак не е доволен. Ти трябва да останеш с нас засега, и при тези обстоятелства беше разумно да те оставя да спиш. Наистина имаше нужда от сън.
„Значи трябва да съм спал осемнадесет часа“ — помисли си Райън. Нищо чудно че имаше мускулна треска.
— Но наистина имаш много по-добър вид — отбеляза адмирал Уайт от въртящия се стол, тапициран с кожа. Стана, хвана Райън под ръка и го поведе към масата. — А сега закуска. Очаквах да се появиш от доста време. Капитан Хънтър ще те запознае с промяната на заповедите за теб. Казаха ми, че времето ще се подобри за няколко дни. Прави се предислокация на ескортните кораби. Ние ще действаме заедно с вашата група на „Ню Джърси“. Нашите действия срещу подводници започват след дванадесет часа. Добре че поспа повече, момко. После дяволски ще ти липсва сън.
Райън прокара ръка по лицето си.
— Може ли да се обръсна, сър?
— Ние още разрешаваме брадите. Изчакай да мине закуската.
Флагманските помещение на „Инвинсибъл“ отстъпваха пред „Кенеди“ — но се доближаваха до него. Уайт разполагаше с лично място за хранене. Сервира им стюард в бял мундир и с безукорни маниери. Постави трета закуска за Хънтър, който се появи след няколко минути. Когато започнаха да говорят, стюардът се оттегли.
— След два часа имаме среща с две фрегати от новия „Нокс“ клас. Вече ги хванахме с радара. Още два 1052, плюс танкер и два „Пери“ ще се присъединят към нас след тридесет и шест часа. На път за дома са от Средиземно море. С нашите ескортиращи кораби ставаме общо девет бойни кораба. Добър отбор, струва ми се. Ще действаме на петстотин мили навътре от брега, а групировката на „Ню Джърси“ и „Тарауа“ е на двеста мили на запад към нас.
— „Тарауа“ ли? Че за какво ни е морска пехота? — попита Райън.
Хънтър сбито му обясни.
— Това никак не е лоша идея. Неприятното в случая е, че докато „Кенеди“ препуска към Азорските острови, ние като че ли оставаме единствените, които охраняваме американския бряг. — Хънтър се ухили. — Май че това е първият път, когато го прави флотата на Нейно Британско Величество — поне откакто е наша.
— Какво имаме срещу нас?
— Първите „Алфи“ ще бъдат довечера към нашия бряг, те са четири, които са пред останалите. Надводните съветски военноморски сили снощи преминаха покрай Исландия. Разделени са на три групи. Едната е с техния самолетоносач „Киев“ — два крайцера и четири разрушителя; втората, вероятно флагманската, е с ядро „Киров“ — има три допълнителни крайцера и шест разрушителя, третата е образувана около „Москва“, с още три крайцера и седем разрушители. Предполагам, че руснаците ще искат да използват групировките „Киев“ и „Москва“ близо до брега, а „Киров“ ще ги пази откъм морето — но преместването на „Кенеди“ ще ги накара да преразгледат решението си. Независимо от всичко целият флот е въоръжен със значителен брой балистични ракети „повърхност-повърхност“ и нашите позиции са потенциално под сериозна заплаха. За да укрепим позициите си, вашите военновъздушни сили изпращат ято Е-3 „Сентри“, което трябва да пристигне след един час тук и да се упражнява с нашите хариъри, а като се придвижим още на запад, ще получим допълнителна подкрепа по въздуха от земна база. Като цяло положението ни едва ли е за завиждане, но това на Иван — още по-малко. Та нали става въпрос те да открият „Червения октомври“? — Хънтър сви рамене. — Нашето търсене ще зависи от разгръщането на Иван. Засега провеждаме малко упражнения по засичане. Водещата „Алфа“ на осемдесет мили северозападно от нас препуска с повече от четиридесет възела, а ние я следим с хеликоптер — и това засега е всичко — заключи флотският оперативен офицер. — Ще дойдете ли с нас долу?
— Адмирале, какво ще кажете? — На Райън му се искаше да види бойния информационен център на „Инвинсибъл“.
— Няма проблем.
След тридесет минути Райън беше в затъмнено, тихо помещение, чиито стени бяха плътно покрити с електронни прибори и стъклени планшети. Атлантическият океан беше пълен с руски подводници.
Белият дом
В 10:59 часа сутринта, подранил с една минута, съветският посланик влезе в Овалния кабинет. Беше нисък мъж с наднормено тегло, широко славянско лице и очи, на който би завидял професионален комарджия. Те нищо не издаваха. Беше дипломат от кариерата, служил на редица места в Западния свят. Тридесет и една години членуваше в комунистическата партия и работеше в нейния външен отдел.
— Добро утро, господин президент и доктор Пелт — кимна вежливо Алексей Арбатов и на двамата мъже. Веднага забеляза, че президентът е седнал на бюрото си. Всеки друг път, когато беше идвал, президентът излизаше иззад бюрото си, за да се ръкуват, и след това сядаше до него.
— Заповядайте кафе, господин посланик — предложи му Пелт. Специалният президентски помощник по националната сигурност беше добре познат на Арбатов. Джефри Пелт имаше академична степен от Центъра за стратегически и международни проучвания към Джорджтаунския университет — враг, но с добро възпитание, „културен“ враг. На Арбатов много му допадаха учтивостите на официалното поведение. Днес Пелт стоеше до шефа си и не показваше желание да се приближи твърде много до руската мечка. Арбатов се отказа сам да си вземе кафе.
— Господин посланик — започна Пелт, — забелязваме обезпокоителна активност на съветския флот в Северния Атлантик.
— Така ли? — Веждите на Арбатов се повдигнаха, за да изразят учудване, което не заблуди никого и той знаеше това. — Аз нямам никакви сведения за това. Нали знаете, никога не съм бил моряк.
— Хайде без простащината, а, господин посланик? — каза президентът. Арбатов не реагира на вулгарността. Тя много доближаваше президента до руснаците и също като съветските високопоставени служители той се нуждаеше от Пелт до себе си, за да се завоалират грубостите. — Близо сто морски военни съдове извършват операция в Северния Атлантик или напредват към нас. Председателят Нармонов и моят предшественик бяха постигнали споразумение още преди години, че такава операция не може да се осъществява без предварително уведомяване на другата страна. Целта на това споразумение, както ви е известно, беше да се предотвратяват действия, които могат да се приемат за необичайно провокационни от едната от двете страни. То беше спазвано — досега. Вижте какво, моите военни съветници ми казват, че това, което става, много прилича на военно учение и наистина би могло да бъде предвестник на война. Как да преценим какво точно е? В момента вашите бойни кораби се движат източно от Исландия и скоро ще бъдат на позиция, от която могат да представляват заплаха за търговските ни курсове към Европа. Това положение е най-малко обезпокоително, а в най-лошия смисъл — сериозна и напълно неоправдана провокация. Обхватът на тези действия още не е публично оповестен. Но това няма да продължи и когато стане, Алекс, американският народ ще поиска действия от моя страна. — Президентът направи пауза, очаквайки реакция, но тя беше само едно кимване.
Пелт продължи вместо него.
— Господин посланик, вашата страна е решила, че може да пренебрегне споразумение, което в продължение на много години беше модел за сътрудничество между Изтока и Запада. Как очаквате да реагираме на това, ако не като на провокация?
— Но, господин президент, доктор Пелт, аз наистина нямам никакви сведения за това — излъга Арбатов с върховна искреност. — Незабавно ще се свържа с Москва, за да проверя какви са фактите. Желаете ли да предам някакво съобщение от вас?
— Да. Вие и вашите шефове в Москва сте наясно, че ние ще предислоцираме корабите и самолетите си така, че да държат вашите под наблюдение. Това го изисква здравият разум. Нямаме никакво желание да се намесваме в каквито и да са легитимни операции, с които може да са ангажирани вашите военни сили. Нямаме намерение да правим провокации от наша страна, но съгласно условията на споразумението имаме право да знаем какво става, господин посланик. Докато не узнаем това, ние не можем да дадем целесъобразни заповеди на нашите хора. Добре е вашето правителство да се съобрази с това, че след като толкова много ваши и наши кораби и самолети са в такава близост, се създава потенциално опасна ситуация. Могат да се случат инциденти. Някакво действие от едната или другата страна, което в друго време би изглеждало съвсем безобидно, сега може да се окаже нещо съвсем различно. Така са започвали войни, господин посланик. — Президентът се отпусна на креслото си и направи пауза, за да се усети добре това, което каза. После продължи по-учтиво: — Аз, разбира се, считам, че това е много слабо вероятна възможност, но, съгласете се, не е ли безотговорно да се постъпва така?
— Господин президент, вие, както винаги, много добре изразихте това, което имахте предвид, но, нали разбирате, океанът е свободен за преминаване от всички и…
— Господин посланик — прекъсна го Пелт, — направете една проста аналогия. Вашият съсед изведнъж започва да патрулира в предния си двор със зареден пистолет, докато вие си играете с вашите деца във вашия преден двор. В тази страна такова действие се счита за технически законно. И въпреки това не би ли събудило то някаква тревога?
— Разбира се, че да, господин Пелт, но ситуацията, която описвате, е напълно различна…
Сега го прекъсна президентът.
— Наистина е различна. Ситуацията в момента е повече от заплашителна. Има нарушение на споразумение и аз смятам, че това е изключително обезпокоително. Надявах се, че навлизаме в нова ера на съветско-американските отношения. Изгладихме нашите търговски различия. Току-що сключихме нов договор за доставка на пшеница. Вие лично изиграхте важна роля за този договор. Придвижихме отношенията си в положителна посока. Господин посланик — нима това е краят? — Президентът енергично поклати глава. — Надявам се, че не, но остава на вас да решите. Връзките между нашите две страни може да се крепи само на доверие. Господин посланик, уверявам ви, че не ви заплашвам. Както знаете, имам навика да говоря открито. Лично на мен не ми се нравят мазните лицемерия на дипломацията. В моменти като този трябва да поддържаме своевременни и ясни контакти. Изправени сме пред опасна ситуация и трябва заедно да действаме бързо, за да се справим с нея. Моите военни командири са силно загрижени и аз искам да знам — днес — какво са замислили вашите военноморски сили. Очаквам отговор до седем часа тази вечер. В случай, че не дадете такъв, ще го поискам по пряката линия с Москва.
Арбатов стана.
— Господин президент, ще изпратя съобщението ви до един час. Моля ви обаче да имате предвид, че часовата разлика между Вашингтон и Москва е…
— Знам, че току-що е започнал уикендът и че Съветският съюз е рай за работниците, но се надявам, че някои от вашите държавни ръководители може да са още на работа. Така или иначе, повече не ви задържам. Довиждане.
Пелт изпрати Арбатов, върна се и седна.
— Може би бях малко остър с него — каза президентът.
— Да, сър. — Пелт си помисли, че президентът беше даже много остър с посланика. Той не изпитваше никаква симпатия към руснака, но обичаше учтивите маниери на дипломатическите разговори. — Мисля, че успяхте да предадете съобщението на другата страна.
— Той знае всичко.
— Да. Но не знае, че и ние го знаем.
— Мислим, че знаем — намръщи се президентът. — Ама че гадна игра е това! И като си помисля само, че докато се занимавах само с прибирането на мафиоти в затвора кариерата ми беше гладка и безопасна… Мислиш ли, че ще се хване на въдицата, която му хвърлих?
— „Легитимни операции“? Видяхте ли как трепнаха ръцете му при тези ваши думи? Ще се хване за тях като шаран, налапал червей на въдицата. — Пелт отиде до масичката и си наля чаша кафе. Порцелановите съдове с позлатен ръб радваха окото му. — Интересно ми е те как ли ще ги нарекат. Легитимни операции… вероятно спасителна операция. Ако кажат, че са флотски учения, ще признаят, че са нарушили протокола за предварително уведомяване. Спасителната операция оправдава степента на активността им, бързината, с която се е разгърнала, и отсъствието на публичност. Тяхната преса никога не съобщава за такова нещо. Бих предположил, че ще я окачествят като спасителна, да кажем, изчезнала е подводница, дори подводница с балистични ракети.
— Не, няма да стигнат толкова далеч. Ние също сме подписали споразумение да държим подводниците си с балистични ракети на петстотин мили навътре от брега, но ще се опита да спечели максимално възможно време. Също така има слаба вероятност той да не знае. Известно ни е колко засекретена е информацията им по отдели. Не мислиш ли, че се опитваме да измъкнем прекалено много от този талантлив дезинформатор?
— Не, сър. Принцип на дипломацията е — забеляза Пелт — човек да знае нещичко от истината, за да може да лъже убедително.
Президентът се усмихна.
— Е, ще имат достатъчно време за тази игра. Надявам се, че закъснялата ми реакция няма да ги разочарова.
— Не, сър. Алекс сигурно е очаквал да го изхвърлите с ритници през вратата.
— Тази мисъл ми е минавала неведнъж. Дипломатическото му очарование никак не ми действа. Ето едно типично нещо за руснаците — толкова много ми напомнят за мафиотите, които някога осъждах. Същия лъх на култура, примесена с добри маниери, и същата липса на нравственост. — Президентът поклати глава. Пак говореше като блюстител на реда. — Джеф, стой наблизо. След няколко минути тук ще дойде Джордж Фармър, но искам да си при мен, когато нашият приятел се върне.
Пелт се запъти към кабинета си, като размишляваше върху забележката на президента. Признаваше си, че тя беше в общи линии точна. Най-язвителната обида за един образован руснак бе да го наречеш „некултурен“ — „простак“ — терминът не можеше да се преведе адекватно — и въпреки това същите хора, които седяха в позлатените ложи на московската държавна опера и плачеха в края на представление на „Борис Годунов“, бяха в състояние моментално да се обърнат и да заповядат екзекуция или затвор за сто човека без да им мигне окото. Странни хора, станали още по-странни от политическата им философия. Но президентът беше прекалено сприхав и Пелт наистина би желал той да си пооглади маниерите. Едно е да държиш реч пред Американския легион, а съвсем друго е един разговор с посланик на чужда сила.
Главната квартира на ЦРУ
— КАРДИНАЛ е загазил, съдия — каза Ритър и седна.
— Никак не ме учудва. — Мур свали очилата си и разтри очите си. Онова, което Райън не беше видял, беше придружителната бележка от резидента в Москва, в която се казваше, че за да изпрати най-новото си съобщение, КАРДИНАЛ е заобиколил половината куриерска верига от Кремъл до посолството на САЩ. На стари години агентът ставаше дързък. — Какво казва точно резидентът?
— КАРДИНАЛ би трябвало да е в болница с пневмония. Може би е вярно, но…
— Той старее, а там сега е зима, но вярва ли някой на съвпадения? — Мур впери поглед в бюрото си. — Какво предполагаш, че биха направили, ако го разкрият?
— Ще го пречукат тихичко. Зависи кой го разкрие. Ако е КГБ, те може да се опитат да измъкнат нещо от него, особено след като нашият приятел Андропов провали до голяма степен престижа им, когато ги напусна. Но не мисля, че това е станало. Като се има предвид кой стои зад него, ще се вдигне голяма врява. Същото би станало, ако ГРУ го разкрие. Не, ще го пържат няколко седмици, после тихичко ще го очистят. Един публичен съдебен процес би имал твърде нежелан ефект.
Съдията Мур се намръщи. Звучаха като лекари, обсъждащи обречен на смърт пациент. Той дори не знаеше как изглежда Кардинала. Някъде в досието имаше снимката му, но той никога не беше я виждал. Като съдия в апелативен съд никога не беше му се налагало да поглежда обвиняем в очите, той просто разлистваше безпристрастно закона. Опита се да прилага същия начин в службата си в ЦРУ. Мур знаеше, че може да започнат да го мислят за страхлив, а беше и много различен от това, което хората очакваха от един директор на Централното разузнавателно управление. Но дори шпионите остаряваха, а старците развиваха приумици и съмнения, които рядко тревожеха младите. Беше време да напусне „Компанията“. Стигаха три години. Беше свършил това, което се изискваше от него.
— Кажи на резидента да си прави пас. Никакви проучвания на КАРДИНАЛА. Ако наистина е болен, скоро ще получим вест от него. Ако не е, и това също скоро ще разберем.
— Слушам.
Ритър беше успял да потвърди съобщенията от Кардинала. Един агент беше съобщил, че на съветската флота има допълнителен брой политически офицери, освен това корабите се командват от голям флотски специалист и приятел на Горшков, когото са прехвърлили със самолет в Североморск и качили на „Киров“ минути преди отплаването на флота. Предполага се, че флотският инженер проектант, за когото се говори, че е създал „Червения октомври“, е заедно с него. Един английски агент беше съобщил, че от обичайните им складове на брега са били взети детонатори за различните корабни въоръжения и натоварени на флота. И накрая имаше едно непотвърдено съобщение, че командващият Северния флот адмирал Киров не е в командния си кабинет — никой не знаеше къде е. Цялата тази информация беше достатъчна, за да се потвърди съобщението на УИЛОУ, а постоянно постъпваха и нови сведения.
Морската академия на САЩ
— Скип?
— О, здрасти, адмирале. Ще седнеш ли при мен? — Тайлър махна към един свободен стол на срещуположната страна на масата.
— Имам съобщение от Пентагона за теб. — Началникът на Морската академия, бивш подводничар, седна. — Имаш служебна среща довечера в седем часа и тридесет минути. Само това казаха.
— Идеално! — Тайлър току-що свършваше обеда си. От понеделник беше работил по симулиращата програма почти денонощно. Срещата означаваше, че довечера ще има достъп до суперкомпютъра „Крей-2“ на ВВС. Програмата му вече се уреждаше.
— Все пак за какво става въпрос?
— Съжалявам, сър, нямам право да кажа. Нали ги разбираш как са тези работи.
Белият дом
Съветският посланик дойде в четири часа следобед. За да избегнат пресата, го заведоха в зданието на Министерството на финансите през улицата срещу Белия дом и оттам го прекараха през свързващ тунел, за който малцина знаеха. Президентът се надяваше, че това ще се види обезпокоително на посланика. Пелт притича, за да не изтърве пристигането му.
— Господин президент — доложи Арбатов, застанал мирно. Президентът не знаеше той да има военен опит. — Наредено ми е да ви предам извиненията на моето правителство, за това, че не е съумяло навреме да ви информира за случая. Една от атомните ни подводници липсва и се счита за изчезнала. Провеждаме спешна спасителна операция.
Президентът кимна със сериозен вид и посочи едно кресло на посланика. Пелт се настани до него.
— Това е доста обезпокоително, господин президент. Нали разбирате, в нашата флота, както и във вашата, службата на атомна подводница се счита за особено важна, поради това онези, които биват избирани за нея, са от нашите най-добри и доверени хора. В този конкретен случай няколко члена на екипажа, т.е. от офицерите, са синове на висши партийни ръководители. Един от тях даже е син на член на Централния комитет — не мога да назова името му, разбира се. Усилията на съветската флота да намери синовете си са разбираеми, макар че, трябва да призная, малко в разрез с дисциплината. — Арбатов изиграваше разкошно смущението си, говорейки така, сякаш доверява дълбока семейна тайна. — Затова се е получило нещо, което вашите хора наричат операция „с всички възможни средства“. Както несъмнено ви е известно, практически тя е започнала предишната нощ.
— Разбирам — каза съчувствено президентът. — Сега се чувствам малко по-добре, Алекс. Джеф, мисля че денят вече достатъчно е напреднал, за да ни налееш по нещо. Алекс, за теб бърбън, нали?
— Да, сър, благодаря ви.
Пелт отиде при шкаф от палисандрово дърво до отсрещната стена. В античната орнаментирана мебел имаше малко барче, съдържащо и кофичка с лед. Зареждаха го всеки следобед. Президентът обичаше да пийва по една-две чашки преди вечеря, с което още веднъж напомняше на Арбатов за съотечествениците му. Доктор Пелт беше натрупал богат опит като барман на президента. След няколко минути се върна, носейки три чаши.
— В интерес на истината, ние подозирахме, че това е спасителна операция — каза той.
— Просто не знам как смеем да караме нашите млади хора да носят такава служба. — Президентът отпи от чашата си. Арбатов се зае сериозно със своята. На коктейли при американците често беше споменавал, че предпочита американски бърбън пред родната си водка. Може би наистина това беше вярно. — Мисля, че загубихте вече две атомни подводници. Тази вашата коя е — трета, четвърта?
— Не знам господин президент. Предполагам, че вие сте по-добре осведомен от мен по този въпрос. — Президентът отбеляза, че Арбатов днес за първи път казва истината. — Но съм абсолютно съгласен с вас, че такава служба е опасна и изисква много качества.
— Колко човека са на борда й, Алекс? — попита президентът.
— Нямам представа. Предполагам, че стотина. Никога не съм се качвал на военно-морски плавателен съд.
— И все хлапаци, вероятно, както е в нашите екипажи. Тъжно обобщение е и за двете ни страни, че взаимните ни подозрения трябва да обричат на такива рискове толкова много от най-добрите ни момчета, като знаем, че някои може и да не се върнат. Но — как да постъпваме другояче? — Президентът замълча и се обърна към прозорците. Снегът по Южната алея се топеше. Време беше да направи втория си намек.
— Ако можем да ви помогнем с нещо — предложи той, опипвайки почвата. — Ами да, може би ще можем да извлечем полза от тази трагедия, като възможност да намалим малко тези подозрения. Вероятно можем да постигнем нещо полезно от тази ситуация, като демонстрираме, че отношенията ни наистина са се подобрили.
Пелт се обърна настрана, търсейки лулата си. През дългогодишното им приятелство никога не можа да разбере как президентът успява да извлече толкова полза от обстоятелствата. Пелт се беше запознал с него във Вашингтонския университет, докато завършваше основния си предмет — политология, а президентът беше абсолвент по право. По онези времена първият човек на държавата беше ръководител на драматичен кръжок. Аматьорските му занимания с театрално изкуство определено бяха спомогнали за кариерата му на юрист. Говореше се, че не един мафиотски главатар е бил прибран на топло благодарение на чиста риторика. Президентът я считаше за най-искрената си изява.
— Господин посланик, предлагам ви подкрепата и възможностите на САЩ за намирането на вашите изчезнали сънародници.
— Това е много любезно от ваша страна, господин президент, но…
Президентът го спря с вдигната ръка.
— Без „но“, Алекс. Ако за едно такова нещо не можем да си сътрудничим, как да се надяваме на взаимно сътрудничество при по-сериозни неща? Ако не ме лъже паметта, миналата година, когато един от нашите самолети, патрулиращи над океана, катастрофира близо до Алеутските острови, един от вашите риболовни кораби (всъщност беше разузнавателен траулер) прибра екипажа и спаси живота на хората. Алекс, ние сме ви длъжници за това, за нас това е въпрос на чест и Съединените щати не искат да се говори за тях като за неблагодарници. — Той направи пауза за постигане на необходимия ефект. — Те вероятно всичките са загинали, както предполагате. Не ми се струва, че шансовете за оцеляване при катастрофа с подводница са повече от тези при самолетна злополука. Но поне семействата на екипажа трябва да знаят. Джеф, нима не разполагаме с някакво специализирано оборудване за спасителни операции при авария с подводници?
— При всичките тези пари, които хвърляме за флота? Положително би трябвало да имаме. Ще се обадя на Фостър, за да разбера.
— Добре — рече президентът. — Твърде пресилено е да се очаква взаимното ни недоверие да намалее благодарение на такъв незначителен жест. Вашата и нашата история са в заговор срещу нас. Но нека да положим едно малко начало с това. След като може да се ръкуваме в космоса или на масата за конференции във Виена, защо не го направим и в този случай. Ще дам необходимите нареждания на моите командири веднага щом свършим с разговора тук.
— Благодаря ви, господин президент. — Арбатов прикри безпокойството си.
— И моля те да предадеш моите уважения на председателя Нармонов и съчувствия на семействата на изчезналите ваши хора. Признателен съм му за усилията, както и за твоите, да получим тази информация.
— Да, господин президент.
Арбатов стана. Ръкува се с двамата и си тръгна. Какво ли действително са намислили американците? Той беше предупредил Москва: а сте казали, че е спасителна операция — а са се занатискали да помагат. Всичко е заради тъпата им Коледа, американците са пристрастени към щастливия край. Можеха да я нарекат нещо друго — по дяволите протоколът.
Същевременно не можеше да не се възхити на американския президент. Странен човек, много отворен, но въпреки това пълен с лукавство. Предимно приятелски настроен, но непропускащ да се възползва от случая. Спомни си историите, които баба му беше разправяла, как циганите си подменят бебетата. Американският президент беше много „руснак“.
— Е — каза президентът, след като вратата се затвори след Арбатов, — сега можем спокойно да не ги изпускаме от очи и те не могат да се оплачат от това. Лъжат и ние знаем това — но те не знаят, че ние знаем това. И ние лъжем, и те положително подозират това, но не и защо лъжем. Божичко! А тази сутрин му казах, че е опасно да не се знае нещо! Джеф, доста размишлявах за тази работа. Не ми харесва фактът, че толкова много от техните ВМС действат край нашия бряг. Райън е прав, Атлантикът е наш океан. Искам военновъздушните сили и флотът да ги покрият като с дяволско одеяло! Това си е наш океан и страшно ми се иска да го знаят. — Президентът допи чашата си. — А по въпроса с подводницата, искам нашите хора добре да я огледат и който от екипажа иска да емигрира, ние ще се погрижим за това. Тихичко, разбира се.
— Разбира се. От практическа гледна точка да имаме офицерите не е по-малко завоевание от това да имаме и подводницата.
— Но флотът си я иска.
— Просто не виждам как можем да направим това, без да елиминираме екипажа, а ние не можем да сторим това.
— Съгласен съм. — Президентът натисна бутона за секретарката си. — Свържи ме с генерал Хилтън.
Пентагонът
Компютърният център на военновъздушните сили беше в сутерена на Пентагона. Температурата в помещението беше доста под двадесет градуса. Това беше достатъчно, за да почувства Тайлър болка в мястото, където кракът му се опираше в протезата от метал и пластмаса. Той беше свикнал с това.
Тайлър седеше на контролния пулт. Току-що беше завършил пробно пускане на програмата си, наречена МОРЕЙ, на името на хищната змиорка, обитаваща океанските рифове. Скип Тайлър се гордееше с качествата си на програмист. Беше взел старата „динозавърска“ програма от файловете на лаборатория „Тайлър“, адаптира я към общоприетия компютърен език на министерството на отбраната — АДА, по името на лейди Ада Лавлейс, дъщеря на Лорд Байрон, и след това я беше поизгладил. За повечето хора това беше едни месец работа. Той я свърши за четири дни, работейки почти денонощно не само защото парите са привлекателен стимул, а и поради това, че проектът беше професионално предизвикателство. Завърши работата с тихо задоволство, че все още можеше да се справя с невъзможни крайни срокове и да му остава излишно време. Беше осем часът вечерта. МОРЕЙ току-що беше минала през тест за една променлива величина и не се беше провалила. Той беше готов.
Досега не беше виждал „Крей-2“, освен на снимки, и беше доволен, че има възможност да използва тази машина. Тя представляваше пет мощни електронни блока, всеки приблизително петоъгълен по форма, висок около два метра и широк малко повече от метър. Най-големият съдържаше основния процесорен масив, останалите бяха блокове памет, подредени около нея във формата на кръст. Тайлър набра командата за зареждането на променливите си параметри. За всяко от основните измерения на „Червения октомври“ — дължина, най-голяма ширина и височина — той вкара десет дискретни числени стойности. Последваха шест леко различаващи се една от друга стойности за блоковата форма на корпуса й и призматични коефициенти. Имаше четири комплекта тунелни измерения. Това водеше до натрупване на тридесет хиляди възможни пермутации. След това набра на клавиатурата осемнадесет променливи величини за мощността, за да покрие обхвата на възможните системи двигатели. „Крей-2“ погълна цялата тази информация и разпредели всяко число в съответната му клетка. Беше готова да започне изпълнението на програмата.
— О кей — каза той на системния оператор, старши сержант от военновъздушните сили.
— Добре. — Сержантът набра XQT на своя терминал. „Крей-2“ се зае с изпълнението на задачата.
Тайлър отиде при пулта на сержанта.
— Тази е бая дълга програма, дето я вкарахте, сър. — Сержантът постави десетдоларова банкнота на пулта. — Обзалагам се, че моето бебче ще я оправи за десет минути.
— Няма да може. — Тайлър постави своя банкнота до сержантовата. — В най-добрия случай петнадесет минути?
— Какво ще кажете да си поделим парите за разликата?
— Добре. Къде се намира шефът ти?
— През вратата, надясно, после надолу по коридора и вляво.
Тайлър тръгна към вратата. Дразнеше го, че не може да ходи плавно, но след четири години това неудобство беше станало маловажно. Важното беше, че е жив. Злополуката беше станала в една студена ясна нощ в Гротън, Кънектикът, само една пресечка преди главния вход на корабостроителницата. Един петък, в три часа през нощта, караше за вкъщи, след като в продължение на едно денонощие беше подготвял новия си екипаж за излизане в морето. Цивилният работник от корабостроителницата също беше имал дълъг работен ден, отбивайки се доста по-често от обикновеното в любимото си място за сгряване с алкохол, както беше установила полицията впоследствие. Качил се в колата си, включил двигателя, тръгнал и минал на червен светофар, блъскайки се странично в понтиака на Тайлър със скорост осемдесет километра в час. За него катастрофата завърши фатално. Скип имаше повече късмет. Беше кръстовище и той минаваше на зелено, когато видя предницата на форда на тридесет сантиметра от лявата предна врата. Беше твърде късно, за да направи каквото и да е. Изобщо не си спомняше как е прелетял през витрината на заложна къща и Цяла седмица беше в безсъзнание на крачка от смъртта в болницата Йейл-Ню Хевън. Най-яркият му спомен беше, когато след осем дни се събуди и видя съпругата си Джийн да държи ръката му. До този момент семейният му живот беше доста проблематичен — често явление при офицерите подводничари. Тя не беше кой знае каква гледка — очите й бяха подпухнали, косата й несресана, — но никога досега не беше му изглеждала толкова добре. Никога досега не беше оценявал колко е важна тя за него. — Много, много по-важно, отколкото някакъв си половин крак.
— Скип? Скип Тайлър!
Бившият подводничар се обърна вдървено и видя един флотски офицер да тича към него.
— Джони Колман! Как си, дявол да те вземе!
Тайлър веднага позна, че това е капитан Колман. Бяха служили заедно два пъти — една година на „Текумзе“, друга на „Шарк“. Експерт по оръжията, Колман беше служил като капитан на две ядрени подводници.
— Как е семейството, Скип?
— Джйин е отлично. Пет деца и чакаме шестото.
— Леле! — Ръкуваха се с ентусиазъм. — Ти винаги си бил похотливо прасе. Чух, че преподаваш в Анаполис.
— Да, и върша малко допълнителна инженерна работа.
— Какво правиш тук?
— Заредил съм една програма в компютъра на военновъздушните сили. Проверявам конфигурацията на един нов кораб за командването на морските системи. — Беше достатъчно добър вариант, като за прикритие. — Ти на каква работа си сега?
— Канцеларията на ОР-02. Началник-щаб съм на адмирал Додж.
— Нима? — Тайлър се изненада. Вицеадмирал Сам Додж беше настоящият ОР-02. Службата на заместник-началника на военноморските операции упражняваше административен контрол върху всички аспекти на операциите с подводници. — Доста ли си зает?
— Абе нали ги знаеш! Затънахме в тази каша.
— Какво имаш предвид? — Тайлър не беше слушал новини, нито бе чел вестник от понеделник досега.
— Ама ти майтапиш ли се?
— Работя върху тази компютърна програма по двадесет часа на ден от понеделник насам и вече не получавам сведения за оперативната обстановка. — Тайлър се намръщи. Беше подочул нещо в академията, но не беше обърнал внимание. Той беше от онези хора, които са в състояние да съсредоточат цялото си внимание само върху една единствена задача.
Колман огледа коридора от край до край. Беше петък късно вечерта и освен тях нямаше никой друг.
— Защо пък да не ти разправя. Нашите руски приятелчета провеждат някакво мащабно военно учение. Изглежда, че почти целият им гаден Северен флот е в океана. А подводниците им са плъпнали навсякъде.
— И какво правият?
— Не сме сигурни. Прилича донякъде на повсеместна издирвателна и спасителна операция. Но въпросът е какво търсят? В момента четири техни алфи препускат с максимална скорост към нашия бряг, следвани от сюрия „Виктор“ и „Чарли“ по петите им. Отначало се тревожехме, че искат да блокират маршрутите на търговските ни кораби, но те направо профучаха покрай тях. Определено са се насочили към нашия бряг и получаваме тонове информация за начинанието им, каквото и да е то.
— Какво са пуснали в движение? — попита Тайлър.
— Петдесет и осем атомни подводници и около тридесет кораба.
— Божичко! CINCLANT сигурно съвсем ще се шашне!
— Скип, нали знаете как стават тези работи. Целият ни флот е изкаран в океана. Всяка атомна подводница дращи да я предислоцират. Всеки Р-3 „Локхийд“, независимо кога е произведен, е или над Атлантика, или на път за там. — Колман направи пауза. — Ти нали продължаваш да имаш право на достъп до секретна информация?
— Разбира се, за работата, която правя за бандата от „Кристал сити“. Правя част от оценката на новия „Киров“.
— И на мен ми заприлича на твоя работа. Ти винаги си бил много добър инженер. Знаеш ли, че старецът още разправя за онази работа, която си му направил на грохналата „Текумзе“. Може би ще успея да те уредя да видиш какво става. Да, ще го попитам.
Първото плаване на Тайлър, след завършването му в подводничарското училище в Айдахо, беше с Додж. Беше успял да направи сложен ремонт на едно допълнително оборудване за реактора две седмици преди планирания срок с малко творчески усилия, осигурявайки резервни части по втория начин. Додж му се отблагодари с препоръчително писмо, изобилстващо от суперлативи.
— Обзалагам се, че старецът много ще се зарадва да те види. Кога ще свършиш със задачата тук долу?
— Може би след половин час.
— Нали знаеш къде да ме намериш?
— Премести ли се ОР-02?
— На същото място са. Обади ми се, като свършиш. Вътрешният ми телефонен номер е 78730. О кей? Хайде, че трябва да вървя.
— Добре. Тайлър се загледа как старият му приятел изчезва надолу по коридора, след това продължи към мъжката тоалетна, чудейки се какво са намислили руснаците. Каквото и да е, достатъчно сериозно беше, за да бъдат на работа в петък вечер по Коледа един адмирал и неговият капитан първи ранг.
— Единадесет минути, 53 секунди и 18 десети, сър — докладва сержантът, прибирайки в джоба си и двете банкноти.
Компютърната разпечатка съдържаше над двеста страници информация. На заглавната страница беше начертана неравна камбановидна крива на решенията, получени за скоростта, а под нея беше кривата на предвиждането за шума. Тези последователни за всеки отделен случай решения бяха разпечатани поотделно на следващите страници. Както се очакваше, кривите бяха доста объркани. Кривата на скоростта показваше, че повечето скорости се движат в обхвата между десет и дванадесет възела в час, а тоталният скоростен обхват се движеше от седем до осемнадесет възела. Кривата на шума показваше изненадващо ниски стойности.
— Сержанте, тази е много страшна машина.
— Вярно е, сър. Освен това е надеждна. Цял месец не е отбелязана никаква авария в електрониката.
— Може ли да използвам телефона?
— Разбира се, изберете си който искате.
— О кей, сержант. — Тайлър взе най-близкия му телефон. — А, и да изтриеш програмата.
— О кей. — Той набра някакви команди. — МОРЕЙ е… изтрита. Надявам се, че сте си оставили копие, сър.
Тайлър кимна и набра номера.
— ОР-02А, капитан Колман.
— Джони, Скип се обажда.
— Отлично! Ей, старецът иска да те види. Идвай веднага.
Тайлър прибра разпечатката в куфарчето си и го заключи. Благодари още веднъж на сержанта, преди да изтрополи през вратата, хвърляйки последен поглед на „Крей-2“. Пак ще трябва да дойде тук.
Не можа да намери свободен асансьор и трябваше да се пребори с една полегата рампа. След пет минути се озова пред морски пехотинец на стража в коридора.
— Вие сте командир Тайлър, нали, сър? — попита часовоят. — Бихте ли ми показали някакъв документ за самоличност?
Тайлър показа на ефрейтора пропуска си за Пентагона, чудейки се още колко еднокраки офицери-подводничари можеше да има тук.
— Благодаря ви, капитане. Ако обичате, вървете надолу по коридора. Знаете стаята, нали, сър?
— Разбира се. Благодаря, ефрейтор.
Вицеадмирал Додж седеше на ъгъла на едно бюро, зачел се в някакви разхвърляни съобщения. Додж беше дребен, но наперен човек, който се беше издигнал до поста си след като беше командвал три подводници, след което прекара бойните подводници клас „Лос Анджелис“ през цялата програма за разработване. Сега беше Върховния делфин, висшият адмирал, който водеше всички битки с Конгреса.
— Скип Тайлър! Добре изглеждаш, момко. — Додж скришом погледна крака на Тайлър, докато протягаше ръката си към офицера. — Чух, че вършиш отлична работа в Академията.
— Справям се, сър, Даже ми позволяват да подбирам играчи за някоя и друга среща по ръгби.
— Хм, срамота е, че не са ти дали да подбираш кадри за армията.
Тайлър наклони глава с театрален жест.
— Но наистина подбирах играчи за армейския отбор. Просто тази година съперничеството беше твърде силно. Чухте за централния им нападател, нали?
— Не, какво е станало? — попита Додж.
— Зарязал службата заради играта и набързо го изпратили във Форт Нокс — но не за да учи за танкист, а за да го използват като танк.
— Ха-ха! — Засмя се Додж. — Джони казва, че имаш цяла сюрия деца.
— Номер шест го очакваме в края на февруари — каза с гордост Тайлър.
— Шест? Нали не си католик или мормон, а? Каква е тая люпилня?
Тайлър погледна бившия си шеф с кисело изражение на лицето си. Никога не можеше да разбере този предразсъдък в атомната флота. Дължеше се на Рикоувър, който беше измислил пренебрежителния термин „люпилня“, когато си баща на повече от едно дете. Какво, по дяволите, му беше лошото на това да имаш деца?
— Адмирале, понеже вече не съм подводничар, трябва да имам какво да правя нощем и през уикендите. — Тайлър похотливо повдигна веждите си. — Чувам, че руснаците са се разиграли.
Додж моментално стана сериозен.
— Съвсем вярно е. Петдесет и осем бойни подводници — всичките атомни подводници на Северния им флот — идват насам заедно с голяма група кораби, а повечето от обслужващите ги съдове се влачат подир тях.
— И какво правят?
— Може би ти ще ми кажеш. Ела с мен в моята света обител. — Додж заведе Тайлър в помещение, където той видя още едно ново устройство, прожекционен екран, на който беше изобразен Атлантическият океан от Тропика на рака до ледовете на полюса. Виждаха се стотици кораби. Търговските бяха бели, с флагове, показващи националността им; съветските кораби бяха червени, формите им показваха предназначението им; американските и на техните съюзници бяха сини. Океанът започваше да гъмжи от плавателни съдове.
— Боже мой.
— Добре го каза, момко.
Тайлър кимна с мрачно изражение.
— Какво право на достъп имаш до военни тайни?
— Максимално секретни материали плюс някои специални неща, сър. Наблюдавам всичко, с което можем да следим хардуера им, и върша много работа с „Морски системи“ по тази част.
— Джони каза, че ти си направил експертната оценка на новия „Киров“, който руснаците току-що пуснаха в Тихия океан — между другото, бива го като кораб.
— Тези две „Алфи“ към Норфолк ли са се насочили?
— Така изглежда. И горят много неутрони за тази цел. — Додж посочи на екрана. — Ето, тази се насочва към дълбочините на Лонг Айлънд, като че ли иска да блокира входа за Ню Лондон, а онази се е запътила към Бостън, струва ми се. Тези „Виктор“ не са много назад от тях. Вече контролират повечето английски пристанища. До понеделник ще поставят в близост до всяко наше главно пристанище по две, че и повече подводници.
— Никак не ми харесва това, което виждам, сър.
— Нито на мен. Както виждаш, ние самите сме почти сто процента в открити води. Интересното обаче е, че това, което правят, просто няма разумно обяснение. Аз… — влезе капитан Колман.
— А, сър, виждам, че блудният син е дошъл — каза Колман.
— Джони, дръж се мило с него. Аз още си спомням, когато той беше истински достоен водач на подводница. Както и да е, отначало изглеждаше, като че ли искат да блокират ОКСР[1], но те ги подминаха. Но тези „Алфа“ може би се опитват да направят блокада на нашето океанско крайбрежие.
— А на запад какво става?
— Нищо. Абсолютно нищо, рутинна активност.
— Но това противоречи на всякаква логика — възрази Тайлър. — Не можеш да игнорираш половината флот. Разбира се, ако смяташ да започваш война, също не я обявяваш, като издуваш на пълна газ всички подводници.
— Руснаците са странна банда, Скип — забеляза Колман.
— Адмирале, ако започнем стрелба по тях…
— Ще ги уязвим — довърши Додж. — При всичкия този шум, който вдигат, ние сме разположени добре спрямо почти всичките им подводници. И те трябва да знаят това. Ето, това е единственото нещо, което ме кара да вярвам, че не започват нещо действително лошо. Те са достатъчно умни, за да не действат чак така явно — освен ако това е, което целят да помислим ние, че правят.
— Нещо съобщили ли са? — попита Тайлър.
— Техният посланик казва, че са загубили една подводница, и понеже на нея има цяла тълпа синове на важни клечки, са се захванали с провеждането на мащабна спасителна операция. Което е логично.
Тайлър остави куфарчето си и се приближи до екрана.
— Виждам модела на издирвателно-спасителни действия, но пък защо да блокират пристанищата ни? — Той помълча, мислейки усилено, докато погледът му проучваше подробно екрана. — Сър, тук не виждам никакви стратегически подводници.
— Те са на пристан — всичките, и в двата океана. Последната „Делта“ акостира преди няколко часа. Но и това е странно — каза Додж, отново поглеждайки екрана.
— Казвате — всичките, сър? — попита Тайлър максимално разсеяно.
Току-що му хрумна нещо. Прожекционният екран показваше „Бремертън“ в Баренцово море, но не и съответния й пристан. Почака няколко секунди за отговор. След като не получи такъв, се обърна и видя, че двамата офицери го наблюдаваха много внимателно.
— Защо питаш, синко? — попита тихо Додж. Когато Сам Додж беше предпазлив, това можеше да бъде предупредителен знак за намеренията му.
Тайлър си помисли за това в продължение на няколко секунди. Той беше дал дума на Райън, че няма да издава тайната. Дали би могъл да формулира отговора си така, че хем да не я издаде, хем да разбере това, което му трябваше? Да, би могъл, реши той. Присъщо на характера на Скип Тайлър беше да разнищва нещата и веднъж като се захванеше с някакъв проблем, душата му не му даваше мира, докато не го проучеше докрай.
— Адмирале, те пуснали ли са в плаване подводница с балистични ракети, чисто нова?
Додж се изпъна и застина на мястото си. Въпреки това нямаше как да не погледне в очите по-младия офицер. Когато проговори, гласът му беше леден.
— Капитане, откъде точно разполагате с такава информация?
Тайлър Поклати глава.
— Съжалявам, адмирале, но нямам право да ви кажа. Тя е от тези, които са засекретени по отдели, сър. Мисля, че е от тези, които би трябвало да узнаете, и ще се опитам да направя това за вас.
Додж опита друг подход.
— Скип, ти някога работеше за мен. — Адмиралът имаше тъжен вид. Беше нарушил правило, за да покаже нещо на свой бивш подчинен, защото го познаваше добре и съжаляваше, че сега нямаше авторитета, за който така усилено се беше борил. Тайлър фактически беше цивилно лице, макар че костюмите му още бяха във флотско синьо. Най-лошо обаче беше, че самият той знаеше нещо. Додж му беше разкрил известна информация, но Тайлър нямаше да му отговори със същото.
— Сър, дал съм дума — каза извинително Скип. — Ще се опитам информацията да стигне до вас. Обещавам ви, сър. Може ли да използвам телефона?
— От външния кабинет — отряза го Додж. Пред тях имаше четири телефона.
Тайлър излезе и седна на секретарското бюро. Извади бележника си от джоба и набра номера от картичката, която Райън беше му оставил.
— Акър — отговори женски глас.
— Може ли да говоря с доктор Райън, моля ви?
— Доктор Райън не е тук в момента.
— Тогава… дайте ми, моля ви, адмирал Гриър.
— Един момент, моля.
— Джеймс Гриър? — Зад гърба му беше Додж. — За него ли работиш?
— Гриър на телефона. Вашето име Скип Тайлър ли е?
— Да, сър.
— Имате онази информация за мен?
— Да, сър, имам я.
— Къде сте?
— В Пентагона, сър?
— О кей, искам ви веднага тук. Нали знаете как да намерите мястото? Часовоите на главния вход ще ви очакват. Тръгвай, синко. — Гриър затвори телефона.
— За ЦРУ ли работиш? — попита Додж.
— Сър… не мога да ви отговоря. Моля да ме извините, сър, но трябва да предам една информация.
— Тази, която научи от мен ли? — поиска да узнае адмиралът.
— Не, сър. Аз вече я знаех, когато влязох тук. Това е самата истина, адмирале. И ще се опитам да я получите и вие.
— Обади ми се — заповяда Додж. — Ние ще сме тук цялата нощ.
Главната квартира на ЦРУ
Шофирането нагоре по „Джордж Вашингтон Паркуей“ се оказа по-лесно, отколкото очакваше. Разнебитената стара магистрала беше пълна с хора, тръгнали по магазините, но той караше колата с постоянна, съвсем бавна скорост. Спря и слезе пред изхода, на който трябваше, и се оказа пред будката на часовоя на входа за ЦРУ откъм магистралата. Бариерата беше спусната.
— Вашето име Тайлър, Оливър У. ли е? — попита часовоят. — Документ за самоличност, моля.
Тайлър му подаде пропуска си за Пентагона.
— О кей, капитане. Прекарайте колата си непосредствено до главния вход. Там ще ви посрещнат.
Още две минути до главния вход през празни паркинги, заледени от стопения сняг, паднал вчера. Въоръженият часовой, който го очакваше, се опита да му помогне да слезе от колата. Тайлър не обичаше да му помагат и го отстрани. Под брезентовия навес на главния вход го очакваше друг. Насочиха ги направо към асансьора.
Тайлър намери адмирал Гриър пред камината в кабинета му, като че ли полузаспал. Скип не знаеше, че началникът на отдел в разузнаването се беше върнал от Англия едва преди няколко часа. Адмиралът се размърда и нареди на цивилния си бодигард да ги остави сами.
— Значи вие сте Скип Тайлър. Елате и седнете тук.
— Голям огън сте запалили в камината, сър.
— Май не трябваше да го правя. Като гледам огън, ми се приспива. Е, малко сън сега не би ми навредил. И така, какво имате за мен?
— Може ли да попитам къде е Джак?
— Можете. Не е тук.
— Оо! — Тайлър отключи куфарчето си и извади разпечатката. — Сър, проверих техническата функционалност на модела на руската подводница. Може ли да попитам как се казва тя?
Гриър се засмя.
— О кей, изработили сте си го. Тя се казва „Червения октомври“. Извини ме, синко. Последните два дни бях ужасно зает и като съм уморен, забравям да се държа учтиво. Джак казва, че си много интелигентен. Същото го пише и в личното ти досие. Я сега ти ми разправи на какво е способна тази подводница?
— Ами, тук има голямо разнообразие на данни и…
— С две думи, командир. Аз не разбирам от компютри. Имам хора, които правят това за мен.
— От седем до осемнадесет възела, в най-добрия случай от десет до дванадесет. При такъв скоростен обхват, излъчваното ниво на шума, както сам може да изчислите, е като това на „Янки“, когато се движи с шест възела, но в това трябва да включите и коефициента на шума на реактора. Освен това, характерът на шума е различен от този, с които сме свикнали. Тези многовитлови модели не издават нормалните шумове на задвижването. Те като че ли произвеждат неритмично хармонично боботене. Джак каза ли ви за това? То е следствие от появата на обратна вълна в тунелите. Обратната вълна се бори с водния поток и от това се получава нискочестотното боботене. Очевидно това не може да се избегне. Нашите момчета две години търсиха такова нещо. Руснаците са открили нов принцип на хидродинамиката. Водата изпълнява ролята на въздуха при реактивен двигател на празен ход или ниска скорост, като се има предвид обаче, че водата не се свива, както това става с въздуха. Така че хората ни ще могат да доловят нещо, но то ще е различно. Ще бъдат принудени да свикнат с напълно нов акустичен почерк. И като прибавим към това и по-ниската интензивност на сигнала, ето ви подводница, която е много по-трудна за откриване, отколкото всичко, което е съществувало досега.
— Значи това е то всичкото, което е написано тук. — Гриър прелисти страниците.
— Да, сър. Добре ще е вашите хора да се запознаят подробно с информацията. Моделът — т.е. програмата — би могъл да бъде усъвършенстван още малко. Джак каза, че много сте бързали да получите данните. Сър, може ли да ви задам един въпрос?
— Можеш да опиташ. — Гриър се облегна назад и разтърка очите си.
— Този „Червен октомври“ сега в открито море ли е? Значи плава, нали така? И точно сега се опитват да определят местоположението на подводницата, нали? — попита Тайлър с наивен вид.
— Ъхъ, нещо такова. Не можахме да разберем за какво са тези люкове. Райън каза, че ти може би ще успееш, и предполагам, че е бил прав. Изработил си си парите, командир. Тези данни току-виж ни помогнат да я открием.
— Адмирале, мисля, че тези на „Червения октомври“ са намислили нещо, може би даже се опитват да избягат в САЩ.
Гриър вдигна глава.
— Какво те навежда на такава мисъл?
— Руснаците провеждат голяма морска операция. Пуснали са подводниците си из целия Атлантик и се създава впечатление, че се опитват да блокират нашето крайбрежие. Версията им е спасителна операция за изчезнала подводница. О кей, но Джак се появи в понеделник със снимки на нова подводница, въоръжена с балистични ракети — а днес разбирам, че всичките им други подводници, въоръжени с балистични ракети, са отзовани обратно в пристанищата им. — Тайлър се усмихна. — Това е много странно съвпадение на обстоятелства, сър.
Гриър се обърна и се загледа в огъня. Току-що беше започнал работа в разузнаването, когато армията и военновъздушните сили бяха спрели рискованата си атака на затворническия лагер „Сонг Тай“ на тридесет и седем километра западно от Ханой. Атаката беше пропаднала, защото северновиетнамците бяха извели от лагера всичките пленени пилоти още преди седмици — нещо, което снимките от въздуха не можеха да покажат. Но всичко останало протече перфектно. След като проникнаха на стотици километри във вражеска територия, десантчиците спипаха много от охраната на лагера буквално по долни гащи. „Зелените барети“ извършиха нападението и изтеглянето като по учебник. Убиха неколкостотин вражески войници, като дадоха само една загуба — един техен човек си счупи глезена. Най-впечатляващата част от задачата обаче беше нейната секретност. Операцията КИНГПИН беше подготвяна в продължение на месеци и въпреки това нито един приятел или враг не откри естеството и целта й — чак до самия ден на десанта. Същия ден един млад капитан от разузнаването на военно-въздушните сили влязъл в кабинета на генерала си, за да попита дали ще се извършва проникване много навътре във вражеска територия и нападение на военнопленническия лагер „Сонг Тай“. Неговият удивен командир надълго и нашироко го заразпитвал, от което станало ясно, че съобразителният млад офицер бил забелязал достатъчно дреболии и подробности, за да изгради от тях ясна картина на това, което се е готвело. Офицерите от службите за сигурност хващаха язва от такива случки.
— „Червения октомври“ има намерение да избяга в САЩ, не е ли така? — настоя Тайлър.
Ако адмиралът беше спал достатъчно, сигурно щеше да успее да блъфира, обаче стана така, че реакцията му беше погрешна.
— Райън ли ти каза това?
— Сър, не съм разговарял с Джак от понеделник насам. Това е самата истина, сър.
— Тогава откъде си се докопал до тази информация? — озъби се Гриър.
— Адмирале, аз съм носил синя униформа. Повечето от приятелите ми продължават да я носят. Подочувам някой неща — отговори по заобиколен начин Тайлър. — Цялата картина се сглоби преди час. Руснаците никога досега не са прибирали едновременно всичките си стратегически подводници. По-рано съм ги преследвал.
Гриър въздъхна.
— Джак предполага същото като теб. Точно сега е в открито море. Капитане, ако само кажеш това на когото и да било, ще пъхна другия ти крак в огъня на камината. Ясно ли е?
— Тъй вярно, сър. И какво ще я правим сега тази подводница? — Тайлър вътрешно се усмихна, като си мислеше, че в качеството си на старши консултант на командването на „Морски системи“ беше дяволски сигурно, че ще има възможност да види истинската руска подводница.
— Ще им я върнем. Разбира се, след като успеем да я огледаме хубавичко. Много неща могат да ни попречат за това.
На Скип му трябваха няколко секунди, докато схване смисъла на казаното.
— Ще им я върнем! Защо, за бога?
— Капитане, на теб този сценарий колко правдоподобен ти си вижда? Да не би да мислиш, че току-така целият екипаж на една подводница изведнъж е решил да дойде при нас? — Гриър поклати глава. — Бас държа, че това са само офицерите, даже може би не всичките, и те се опитват да дойдат тук, без екипажът да разбере какво са намислили.
— Оо — Тайлър се замисли върху това. — Това наистина изглежда логично — но защо да им я връщаме? Ние не сме Япония. Ако някой приземи тук МИГ-25, няма да му го върнем.
— Не е същото, като да задържиш избягал изтребител. Подводницата струва милиард долари, даже повече, като прибавиш балистичните ракети и торпедата. Освен това, от юридическа гледна точка, както казва президентът, тя е тяхна собственост. Така че ако те открият, че ние сме я прибрали, ще си я поискат и ние ще трябва да им я върнем. О кей, как биха могли да разберат, че сме я прибрали? Ами тези от екипажа, които не искат да останат у нас, ще помолят да ги изпратим у дома. Всеки, който помоли, го изпращаме.
— Сър, обаче всеки, който иска да се върне у дома, ще затъне до гушата в говежди лайна от неприятности — извинете ме за вулгарността, сър.
— Говежди лайна и половина. — Тайлър не можеше да знае, че Гриър има необуздан нрав и е в състояние да попържа като истински моряк. — Някои ще искат да останат, но повечето няма да пожелаят. Имат семейства. Сега остава да очаквам, че ще ме попиташ дали можем да уредим изчезването на екипажа.
— Мина ми такава мисъл — каза Тайлър.
— И на нас ни е минавала. Но няма да го направим. Да избием сто души? Дори и да искахме, в днешния ден и епоха няма начин как да го скрием. По дяволите, съмнявам се дали дори руснаците биха го направили, ако бяха на наше място. Освен това такова нещо не може да се прави в мирно време. Ето едно различие между нас и тях. Както искаш ги подреждай тези съображения.
— Значи, като запазим жив екипажа, ние бихме могли да я задържим…
— Да, ако можехме да я скрием. Да, ако прасето имаше крила, то, разбира се, щеше да литне.
— Адмирале, има много места, където можем да я скрием. В момента се сещам за няколко точно тук, на Чесапийк, а като успеем да я прекараме оттатък Хорн, там има милиони малки атоли, от които можем да се възползваме, а и те всичките са наши.
— Да, обаче екипажът ще знае мястото и когато ги изпратим у дома, ще кажат на началниците си — обясни му търпеливо Гриър. — И Москва ще си я поиска. Е, да, ще разполагаме със седмица-две, за да проведем, хм, инспекция за безопасност и карантина, да се уверим, че не са се опитвали да контрабандират кокаин в Америка. — Адмиралът се разсмя. — Един английски адмирал предложи да подновим стария договор за търговия с роби. Някой го направил през Втората световна война, за да задържи немски кораб, избягал през блокадата, преди ние да се докопаме до него. Така или иначе, при всички случаи ще извлечем цял тон разузнавателни данни.
— По-добре да я задържим, да я оставим в експлоатация и след това да я разглобим… — рече тихо Тайлър, загледал се в оранжево-белите пламъци на дъбовите цепеници. „Как да я задържим?“ — зачуди се той. В ума му започна да се оформя една идея. — Адмирале, ами какво ще кажете, ако свалим екипажа от подводницата, без те да разберат, че сме прибрали подводницата?
— Пълното ти име е Оливър Уендел Тайлър, нали? Е, добре, синко, ако бяха те кръстили Хари Худини, вместо на името на съдия от Върховния съд, аз… — Гриър се взря в лицето на инженера. — Какво имаш предвид?
Докато Тайлър обясняваше, Гриър слушаше внимателно.
— За да направим това, сър трябва веднага да въвлечем флота в тази работа, ама незабавно. По-точно ще ни трябва сътрудничеството на адмирал Додж и ако изчисленията ми на скоростта на тази подводница са близки до точните, ще трябва да пипаме много хитро.
Гриър се изправи и обиколи няколко пъти дивана, за да си раздвижи кръвообращението.
— Интересно. Уцелването на точното време обаче ще бъде почти невъзможно.
— Не съм казал, че ще е лесно, сър, а просто, че бихме могли да го направим.
— Тайлър, обади се вкъщи. Кажи на съпругата си, че няма да се прибираш. Ако аз няма да спя тази нощ, същото важи и за теб. Зад бюрото ми има кафе. Първо ще трябва да повикам съдията, след това ще говорим със Сам Додж.
Американската подводница „Поджи“
— „Поджи“, тук е „Блек Гъл 4“. Привършва ни горивото. Трябва да се върнем в пристанището — съобщи тактическият координатор на „Орион“, протягайки се след десет часа висене на командния пулт. — Искаш ли нещо да ти донесем? Приемам.
— Да, две каси бира — отговори капитан Ууд. Това беше шегата, която сега беше в обращение между Р-ЗС и екипажите на подводниците. — Благодаря за данните. Ще я вземем от тук. Край.
Горе „Локхийд Орион“ увеличи мощността си и зави на югозапад. Членовете на екипажа му щяха да приберат по една-две допълнителни бири на вечеря, като ще кажат, че са за приятелите им на подводницата.
— Господин Дайсън, потапяне на я на шестдесет метра. Скорост една трета.
Дежурният офицер даде съответните заповеди, докато командир Ууд се премести при планшета.
„Поджи“ беше на триста мили североизточно от Норфолк, очаквайки пристигането на две съветски подводници клас „Алфа“, които бяха следени по целия им път от Исландия от няколко ята самолети за борба с подводници. „Поджи“ беше кръстена на знаменита подводница от Втората световна война, която от своя страна е носила името на съвсем обикновена риба. Плаваше в открито море вече осемнадесет часа след продължителен основен ремонт в корабостроителницата на Нюпорт Нюз. Почти всичко на борда беше или съвсем ново, или комплектно изработено от умелите работници в корабостроителниците на Джеймс Ривър. Това не означаваше, че всичко работеше както трябва. Много от елементите бяха отказали повече или по-малко още по време на изпитанията след основния ремонт предишната седмица, факт, който не беше толкова необичаен, Колкото жалък, мислеше си капитан Ууд. И екипажът на „Поджи“ беше нов. Ууд беше поел първото си назначение като капитан на подводницата след една година канцеларска работа във Вашингтон, а твърде много от екипажа бяха новаци, току-що завършили подводничарското училище в Ню Лондон и още свикваха с първото си плаване на подводница. Като хора, свикнали със синьото небе и свежия въздух, им трябваше доста време, докато се нагодят към режима в стоманена тръба с диаметър десет метра. Дори опитните се адаптираха към новите за тях подводница и офицери.
„Поджи“ беше постигнала максималната си скорост от тридесет и три възела по време на изпитанията след ремонта. За кораб това беше много, но беше по-ниска от тази на „Алфа“, за които тя се ослушваше. Важното й качество, както при всички американски подводници, беше способността й да се придвижва, без да издава присъствието си. „Алфа“ нямаше как да я усетят, още повече че патрулиращият „Орион“ беше подал на „Поджи“ точна информация за разстоянието до нея, нещо, което обикновено отнема доста време, за да бъде установено от прослушване с пасивен сонар.
Лейтенант Том Рейнолдс, оперативният офицер и координатор на огневите системи, беше застанал в обичайното си положение над тактическия планшет.
— Тридесет и шест мили до близката и четиридесет до далечната.
На екрана те бяха отбелязани като „Стръв за Поджи“ 1 и 2. Всички се забавляваха от използването на това обозначение.
— Скорост четиридесет и един? — попита Ууд.
— Да, капитане. — Рейнолдс поддържаше радиовръзката, докато „Блек Гъл 4“ обяви, че се връща в базата. — Надули са ги тези подводници на пълна пара. Право към нас. И за двете ще е трудно да решим… хоп! Какво мислиш, че правят!
— Съобщението от CINCLANT гласи, че според техния посланик изпълняват издирвателно-спасителна операция за изчезнала подводница. — Гласът му издаваше какво мисли за това.
— Издирвателно-спасителна, а? — Рейнолдс сви рамене. — Може би си мислят, че са загубили подводницата на оня свят, щото, ако много скоро не намалят скоростта си, ще свършат точно там. Никога не съм чувал „Алфа“ да действат толкова близо до нашия бряг. А вие, сър?
— Не съм — Ууд се намръщи. Особеното при „Алфа“ беше, че са бързи и шумни. Съветската тактическа доктрина постановяваше те да се използват предимно за отбранителни цели: като „прехващащи подводници“ те можеха да охраняват своите стратегически подводници, а с високата си скорост можеха да привлекат американските щурмови подводници, после да избегнат контраатака. Ууд не беше на мнение, че тази доктрина е издържана, но му беше все едно.
— Може би искат да обсадят Норфолк — предположи Рейнолдс.
— Виж, тук може да се окажеш прав — каза Ууд. — Е, във всички случаи ние ще се спотайваме и ще ги пуснем да профучат покрай нас. Те ще трябва да намалят скоростта си, когато пресичат линията на континенталния шелф, а ние ще ги последваме тихо и кротко.
— Тъй вярно — каза Рейнолдс.
Ако се наложи да ги обстрелват, помислиха си и двамата, щяха да разберат колко здрава е „Алфа“. Много се говореше за якостта на титана, използван за корпуса й, дали той наистина може да издържи удара на неколкостотин килограма взрив при пряк контакт. Специално за тази цел беше разработена бойна глава за торпедо „Марк 48“, както и за също толкова здравия корпус на „Тайфун“. И двамата офицери прогониха тази мисъл от главите си. Беше им заповядано да следят и държат руските подводници постоянно под око.
„Е. С. Политовский“
„Стръвта за Поджи 2“ беше известна в съветския флот като „Е. С. Политовский“. Тази подводница клас „Алфа“ носеше името на главния инженер на руския флот, който беше плавал из целия свят, за да намери края си в пролива Цушима. Евгени Сигизмундович Политовский беше служил предано, с талант и с чувство за дълг в царската флота, като всеки офицер в историята, но не и в дневника си, който беше открит години по-късно в Ленинград. В него забележителният офицер беше описал с най-страшни думи корупцията и ексцесиите на царския режим, които мрачно се противопоставяха на всеотдайния патриотизъм, който той беше показал, плавайки съзнателно към смъртта си. Това го беше направило истински герой в очите на съветските мореплаватели и държавата беше кръстила най-голямото си техническо постижение на негово име. За нещастие, късметът на „Политовский“ не беше по-голям от неговия, когато е бил обстрелван от оръдията на „Того“.
Акустичната сигнатура на „Политовский“ беше наречена от американците „Алфа 3“. Това не беше правилно; тя беше първата от класа „Алфа“. Малката, вретенообразна щурмова подводница беше достигнала скорост четиридесет и три възела при първоначалните изпитания, проведени от нейния конструктор. Те бяха внезапно прекъснати минута след постижението от невероятна злополука: петдесеттонен кит кой знае как беше препречил пътя й с дясната си страна и „Политовский“ се вряза странично в нещастното животно. Ударът унищожи десет квадратни метра защитно покритие на кърмата, сонарната кула, изби една торпедна изстрелваща инсталация и почти наводни помещението на торпедата. В щетите не влизаха уврежданията от удара, нанесени на цялото вътрешно електронно оборудване чак до камбузната печка и се говореше, че ако я беше командвал някой друг, а не самият знаменит вилнюски капитан, подводницата е щяла да бъде напълно унищожена. Днес в офицерския клуб в Североморск като постоянен експонат се мъдреше двуметрово парче от реброто на кита — драматично свидетелство за здравината на съветските подводници; в действителност повредите се отстраняваха в продължение на повече от една година и когато „Политовский“ отново беше пусната на вода, в морето вече функционираха още две „Алфа“. Два дни след поредното й изпитание подводницата претърпя още една авария — окончателно отказа турбината за високо налягане. Отидоха още шест месеца за ремонта й. Оттогава досега се случиха още три незначителни инцидента и подводницата беше окончателно белязана като плавателен съд, носещ лош късмет.
Главният механик Владимир Печукоков беше и лоялен член на Партията, и заклет атеист, но освен това той беше моряк, поради което беше и силно суеверен. В старите времена плавателният съд биваше благославян, преди да бъде пуснат на вода, което се правеше и при всяко негово последващо отплаване. Сега това би било впечатляваща церемония, с брадат свещеник, облаци тамян и благославящи химни. А всичките му плавания сега бяха без тези церемонии и той се хвана за мисълта, че му се иска да е иначе. Имаше нужда от малко късмет. Печукоков имаше проблеми с реактора на подводницата.
Реакторът на „Алфа“ беше с малък корпус, за да може да се вмести в сравнително неголямата подводница. Той беше мощен за размерите си. В продължение на малко повече от четири часа този реактор работеше със сто процента номинална мощност. Препускаха към американското крайбрежие с 42,3 възела — максималната скорост, която можеше да си позволи ядрен двигател на осем години. „Политовский“ беше пред генерален ремонт: в идните месеци беше планирано да се подменят сонарите, компютрите и да се преоборудва управлението на реактора. Печукоков считаше, че е безотговорно — безразсъдно — да се юрка толкова силно подводницата, та макар и всичко да работеше изправно. Досега на никой реактор на подводница тип „Алфа“ не е бил даван такъв зор, дори и на нова. А на тази елементите бяха започнали да сдават.
Първичната охладителна помпа за високо налягане беше започнала да вибрира застрашително. Това беше особено обезпокоително за механика. Имаше и резервна, но вторичната помпа имаше по-малка номинална мощност и ако я използват, щяха да загубят осем възела от скоростта. Реакторът на „Алфа“ постигаше високата си мощност не с охладителна система с натрий — както мислеха американците, — а чрез много по-високо налягане, отколкото която и да е реакторна система на вода и чрез използването на революционна топлообменна система, която увеличаваше термичния КПД до четиридесет и един процента, а това далеч надхвърляше възможностите на всяка друга подводница. Но за това се плащаше с реактор, който на пълна мощност отчиташе показания в червената зона на всички контролно-измервателни прибори — а в този случай червените зони не бяха чиста символика. Те показваха истинска опасност.
Този факт, заедно с вибриращата помпа, караха Печукоков сериозно да се безпокои; преди час той беше помолил капитана да намали мощността за няколко часа, за да може опитният екип от механици да направи необходимите ремонти. Може би се касаеше само за някой износен лагер в края на краищата, а те имаха резервни. Помпата беше конструирана така, че лесно можеше да се ремонтира. Капитанът се поколеба, искаше му се да разреши, но се намеси политкомисарят, наблягайки на това, че дадените им заповеди са и спешни, и изрични: трябваше да стигнат местоназначението си максимално бързо — в противен случай щяха да ги считат за „политически нестабилни“. И повече никакви възражения.
Печукоков с горчивина си спомни изражението в очите на капитана. Как можеше да си изпълнява задачите командващият офицер, когато всяка негова заповед трябваше да се потвърждава от лакей-политкомисар? Печукоков беше предан комунист още от дете, когато се беше присъединил към Октомврийската революция — но, дявол да го вземе! Какъв е смисълът от присъствието на специалисти и механици? Нима Партията наистина мислеше, че физическите закони могат да се преодолеят от приумиците на един апаратчик с тежко бюро и вила в Подмосковието? Главният механик изпсува наум.
Стоеше сам пред главния контролен пулт. Той беше разположен в помещението на двигателя, зад отсека на реактора и паро-топлообменника, който беше монтиран точно в центъра на тежестта на подводницата. Реакторът издържаше налягане до двадесет килограма на квадратен сантиметър. От помпата постъпваше само частица от това налягане. Колкото по-високо беше налягането, толкова по-висока ставаше точката на кипене на охладителя. В момента водата беше нагрята до 900° С, температура, достатъчна да произведе пара, която се събираше на върха на реакторния съд; мехурчетата пара упражняваха налягане на водата под тях, с което предотвратяваха генерирането на още пара. Парата и водата се регулираха взаимно в много деликатно равновесие. Водата беше опасно радиоактивна в резултат от реакцията на ядрено разпадане, която се извършваше в ураниевите пръти. Функцията на контролните пръти беше да регулират реакцията. И там контролът беше много фин. Най-големият капацитет на прътите беше да абсорбират малко по-малко от един процент от неутронния поток, но това беше достатъчно да се стимулира или спре реакцията.
Печукоков можеше да изрецитира всичките тези данни и насън. Беше в състояние да начертае по памет точна схема на цялото машинно отделение, можеше моментално да схване значението и на най-малката промяна в показанията на измервателните прибори. Стоеше изпънат като струна на контролния пулт, очите му препускаха по безбройните циферблати и скали в определен ред, с една ръка на превключвателя SCRAM[2], а другата върху уредите за управление на аварийното охлаждане.
Чуваше добре вибрациите. Сигурно беше някой лагер, който се износваше неравномерно и състоянието му непрекъснато се влошаваше. Ако лагерите на вала се повредяха, помпата ще блокира и ще трябва да я спрат. Това щеше да означава аварийна ситуация, макар и не опасна. Тогава, за да поправят помпата — ако изобщо можеха да го извършат, — щяха да им трябват дни вместо часове, които щяха да погълнат много ценно време и резервни части. А това вече беше доста лошо. Но още по-зле беше, че Печукоков не знаеше, че вибрациите генерират ударни вълни в охладителя.
За да използва напълно новоразработения топлообменник, двигателят на „Алфа“ трябваше да придвижва бързо водата през множество тръби и съединения. За това беше необходима помпа с високо налягане, която да създаде почти половината от общото налягане в системата — почти десет пъти повече от това, което се считаше за безопасно в американските реактори. С толкова мощната помпа и при цялата сложност на двигателното отделение, което обикновено е много шумно при висока скорост, се получаваше нещо като котелна фабрика, а вибрациите на помпата нарушаваха техническата функционалност на контролните прибори. Стрелките на измервателните уреди трептяха, забеляза Печукоков. Хем беше прав, хем грешеше. Стрелките на манометрите наистина се колебаеха и трептяха поради променливото свръхналягане от близо петдесет атмосфери. Но главният механик не можа да прецени това. Вече твърде много часове беше на вахта.
Вътре в самия котел на реактора тези ударни вълни започнаха да доближават резонансната честота на един от елементите на оборудването. Приблизително по средата на вътрешната повърхност на котела имаше титаниево съединение, което беше част от допълнителната охладителна система. В случай на загуба на охладител и след успешен SCRAM клапаните на котела за вкарване и изкарване на охладител се отваряха, охлаждайки реактора или със смес от вода и барий, или, като крайна мярка, с морска вода, която може да бъде вкарана в реактора отвън — с цената на пълното излизане от строя на самия реактор. Това се беше случило веднъж и макар че беше платена висока цена, действията на един младши офицер бяха предотвратили загубата на щурмова подводница клас „Виктор“ вследствие на стопяване на реактора.
Сега вътрешният клапан беше затворен заедно със съответните съединения, които преминаваха през корпуса. Клапаните бяха от титан, защото трябваше да функционират надеждно при продължително излагане на висока температура и поради това, че титанът е с висока устойчивост на корозия — водата при висока температура е убийствено корозираща. Но това, което не беше напълно преценено, беше, че металът също е изложен на интензивна ядрена радиация, а точно именно тази титаниева сплав не издържаше на продължително неутронно бомбардиране. С течение на годините металът беше станал крехък. Миниатюрните вълни на хидравличното налягане удряха капачката на клапана. Когато честотата на вибрациите на помпата се промени, тя започна да се доближава до честотата на вибриране на капачката. Това я караше да захапва все по-силно и по-силно задържащата я резба. Металът по ръбовете започна да се пропуква.
Пръв го чу един мичман в предния край на отделението — ниско бръмчене, проникващо през преградката. Отначало помисли, че шуми включен високоговорител от оповестителната уредба, и зачака да се убеди, но прекалено дълго. Капачката се откъсна и изхвърча от дюзата на клапата. Не беше много голяма, само десет сантиметра в диаметър и дебела пет милиметра. Този тип клапан се нарича дроселен, а капачката приличаше съвсем на пеперуда, хвърлена и трептяща във водния поток. Ако беше направена от инструментална стомана, тя щеше да бъде достатъчно тежка, за да падне на дъното на котела. Но тя беше от титан, който беше не само по-як от стоманата, но и много по-лек от нея. Потокът охладител я придвижи напред, към тръбата за изхвърляне на течността.
Водата, движеща се навън, отнесе капачката в тръбата, чийто вътрешен диаметър беше петнадесет сантиметра. Тръбата беше направена от инструментална стомана и се състоеше от двуметрови сегменти, заварени един за друг, за по-лесно подменяне в тясното пространство на отделението. Капачката бързо се понесе към топлообменника. На това място тръбата правеше завой на четиридесет и пет градуса надолу, където капачката моментално заседна. Това блокира половината сечение на тръбата и преди импулсът на налягането да освободи капачката, станаха твърде много неща. Движещата се вода имаше свое собствено ускорение. Когато тя бе блокирана, това създаде вълна с обратно налягане в тръбата. Тоталното налягане моментално подскочи до двеста атмосфери. Това причини изкривяване на тръбата с няколко милиметра. Увеличеното налягане, надлъжната деформация на заваръчния шев и въздействието на високотемпературна ерозия върху стоманата, натрупано с години, разрушиха заварката. Отвори се отвор колкото връх на молив. Излизащата вода моментално се превърна на пара, което задейства алармите в реакторното отделение и съседните му пространства. Парата изяде останалото от заварката, разширявайки бързо пробива, докато реакторният охладител изригна като хоризонтален фонтан. Една струя пара разкъса отиващите към реактора кабели на контролните механизми.
Получи се катастрофална авария от загуба на охладител.
Реакторът се освободи от налягането си само за три минути. Безброй литри охладител избухнаха в пара, търсейки изход от заобикалящото я помещение. На главния контролен пулт моментално зазвъняха десет аларми и докато мигне, Владимир Печукоков видя последния кошмар в живота си. С автоматично отработена реакция главният механик натисна рязко бутона SCRAM, но парата в реакторния котел вече беше блокирала системата за управление на прътите и вече нямаше време за решение на проблема. За един миг Печукоков осъзна, че подводницата му е обречена. Веднага отвори аварийните клапани охладител, пускайки морската вода в котела на реактора. Това автоматично задейства алармите в целия корпус.
В командната кабина в предната част капитанът моментално схвана естеството на аварията. „Политовский“ плаваше на дълбочина сто и петдесет метра. Трябваше веднага да я издигне на повърхността и той изкрещя заповед за продухването на всички баластни камери и максимален положителен ъгъл на управляващите плоскости.
Аварията на реактора се управляваше от физически закони. Когато няма охладител, който да поема топлината от ураниевите пръти, ядрената реакция фактически спираше — нямаше вода, която да смекчава неутронния поток. Това обаче не беше решение, тъй като остатъчната топлина беше достатъчна да стопи всичко в отделението. Студената вода, пусната в плавателния съд, намали топлината, но забави и твърде много неутрони, задържайки ги в ядрото на реактора. Това предизвика верижна реакция, която генерира даже още повече топлина, повече, отколкото каквото и да е количество охладител би могло да контролира. Това, което започна като злополука от загуба на охладител, се превърна в нещо по-лошо: катастрофа със студена вода. Сега стопяването на ядрото беше въпрос на минути, а „Политовский“ дотогава трябваше да излезе на повърхността на океана.
Печукоков остана на поста си в машинното помещение, правейки каквото може. Знаеше, че собственият му живот почти сигурно е обречен. Но трябваше да даде време на капитана да изведе подводницата на повърхността. Имаше разработен модел за такава аварийна ситуация и той крещеше заповеди за изпълнението му. Но това само влоши нещата.
Електротехникът от смяната му се придвижваше от табло на табло, превключвайки централното захранване на аварийно, тъй като остатъчната мощност в турбоалтернаторите щеше да свърши след още няколко секунди. В момента мощността на подводницата зависеше изключително от резервните акумулатори.
Електрозахранването на тримерите на направляващите плоскости в командното помещение изчезна и те автоматично се превключиха на електрохидравлично управление. То задействаше не само механизма за фини корекции, а и самите плоскости. Изпълнителните механизми веднага зададоха петнадесет градуса ъгъл за изплаване, а подводницата продължаваше да се движи с тридесет и девет възела скорост. Сега, когато всичките баластни камери бяха продухани със сгъстен въздух, тя започна да се издига като самолет, набиращ височина. За секунди членовете на командния екип усетиха, че подводницата се издига нагоре под ъгъл четиридесет и пет градуса и ставаше още по-лошо. След миг те вече не можеха да осъзнаят как да се справят със ситуацията. Сега вече „Алфата“ се издигаше почти вертикално с тридесет мили в час. Всички хора и незакрепени предмети полетяха към кърмата.
В командното помещение на машинното отделение член на екипажа се блъсна в главното електрическо табло и направи късо съединение с тялото си — цялото електрозахранване на борда изключи. Един готвач, който търсеше спасително снаряжение в торпедното помещение, с труд се намърда в катапултираща камера за изплуване и започна да навлича специалния костюм. Макар че имаше само една година опит, той бързо беше схванал прекъсващите алармени сигнали и неочакваните действия на подводницата. Затвори люка и започна да включва приборите за катапултиране, както бяха го учили в подводничарското училище.
„Политовский“ изхвръкна на повърхността на Атлантическия океан като разярен кит. Три четвърти от дължината на подводницата излезе над повърхността, след което тя се сгромоляса.
Американската подводница „Поджи“
— От сонара.
— Слушам, сонар, говори капитанът.
— Капитане, чуйте това. На „Стръв 2“ пощуряха — докладва операторът на сонара на „Поджи“. Ууд за секунди стигна сонарното помещение, постави слушалките на главата си, а те бяха включени към магнетофон, който повтаряше записа отпреди две минути. Капитан Ууд чу клокочещ звук. Шумовете на двигателя спряха. Няколко секунди след това се чу взрив на сгъстен въздух и клокочещо стакато от въздушни мехури, докато подводницата бързо променяше дълбочината си.
— Какво става? — попита бързо Ууд.
Подводницата „Е. С. Политовский“
В реактора на „Политовский“ неуправляемата реакция на разпадане фактически анихилира и нахлуващата морска вода, и ураниевите пръти. Останките им се утаиха по корпуса на реактора. След минута се получи петно радиоактивна шлака, широко един метър, достатъчно, за да образува своя собствена критична маса. Реакцията продължи невъзпрепятствана от нищо, като сега вече атакуваше директно яката инструментална стомана на реакторната черупка. Нищо, направено от човешка ръка, не може да устои на пет хиляди градуса. След десет секунди стената на съда се разпадна. Ураниевата маса падна върху задната преграда.
Печукоков знаеше, че е обречен. Видя как боята на предната преграда почерня, и последното нещо, което регистрира съзнанието му, беше тъмна маса, заобиколена със синьо сияние. Секунда след това тялото на инженера се изпари и масата шлака падна върху следващата преграда назад.
В предната част почти вертикалният ъгъл, който подводницата беше заела, намаля. Сгъстеният въздух в баластните камери изтече през отворите на дъното им и водата ги напълни, намалявайки ъгъла на наклон и потапяйки подводницата. Хората пищяха. Капитанът опита да се изправи, пренебрегвайки счупения си крак. Направи усилия да поеме управлението, да организира хората си да напуснат подводницата, преди да е станало твърде късно, обаче лошият късмет на Евгени Сигизмундович Политовский за последен път завладя положението. Само един човек се спаси. Готвачът отвори люка на аварийната камера и излезе във водата. Следвайки това, което беше научил на тренировките, той започна да завинтва люка, за да може хората след него да го използват, но една вълна го отнесе от корпуса, а подводницата се плъзна назад.
В машинното отделение промененият наклон запрати стопеното ядро на реактора към фюзелажа. Горещата маса нападна първо вътрешната стоманена обшивка, прогори я, а след нея и титана на корпуса. След пет секунди в машинното помещение зейна пробойна към морето. Най-голямото помещение на „Политовский“ бързо се напълни с вода. Това унищожи и малката останала положителна плаваемост и подводницата отново започна стръмно да пропада надолу. „Алфа“ се гмурна за последен път в дълбините на океана.
Кърмата се килна точно когато капитанът беше започнал да овладява екипа в командното помещение да реагира на заповедите му. Главата му се удари в конзолата на някакъв инструмент. Смъртта му унищожи и последните слаби надежди на екипа му. „Политовский“ падаше към дъното на океана.
Подводницата „Поджи“
— Капитане, аз бях на „Чопър“ в шестдесет и девета — каза главният старшина, имайки предвид ужасната катастрофа с дизелова подводница.
— На това прилича — каза капитанът. Сега слушаше директно звука от сонара. Нямаше грешка. Подводницата се пълнеше с вода. Чуха как отново се напълниха баластните камери; това можеше да означава само, че вътрешните отсеци се пълнеха с вода. Ако бяха по-близо, сигурно щяха да чуят писъците на хората в обречения корпус. Ууд беше доволен, че не може да ги чуе. Непрекъснатият шум на нахлуващата вода сам по себе си беше достатъчно зловещ. Умираха хора. Руснаци, врагове, но хора като него и той не можеше да направи нищо срещу това.
Видя, че „Стръв 1“ продължава да напредва, без да я е грижа за това, което става с посестримата й зад нея.
„Е. С. Политовский“
За девет минути „Политовский“ измина шестстотинте метра до океанското дъно. Блъсна се силно в твърдия пясък на ръба на континенталния шелф. За чест на създателите й вътрешните преградки останаха здрави. Всички отделения зад машинното бяха запълнени с вода, в която се удави половината екипаж, обаче предните отсеци бяха сухи. Но това беше повече проклятие, отколкото спасение. Тъй като задните цистерни с въздух бяха неизползваеми и имаше само аварийно електрозахранване за функционирането на сложните климатични системи, четиридесетте човека имаха съвсем ограничен запас от въздух. Бяха пощадени от бързата смърт на катастрофата в Северния Атлантически океан само за да ги настигне по-бавно настъпващата смърт от задушаване.