Том Кланси
Ловът на „Червения октомври“ (14)

„Далас“

— Лудия Иван! — изкрещя Джоунс достатъчно силно, че да го чуят в центъра за управление.

— Командире! — Томпсън повтори предупреждението.

— Пълен стоп! — заповяда бързо Манкузо. — Системите на ултратихо!

На хиляда метра пред „Далас“ обектът, с който бяха установили контакт, беше направил рязък завой надясно. Правеше това на около всеки два часа, откакто отново бяха установили контакт, и въпреки това недостатъчно редовно, че на „Далас“ да се нагодят към този модел. Този, който управлява тази подводница, си знае работата, помисли си Манкузо. Руската ракетна подводница правеше пълен кръг, така че нейният носов сонар да може да провери дали някой не се крие в „ахилесовата й пета“.

Да се скриеш при такава маневра беше повече от трудно — беше опасно, особено по начина, по който го направи Манкузо. Когато „Червения октомври“ смени курса си, нейната кърма, като на всички кораби, тръгна в посока противоположна на завоя. Тя беше като стоманена бариера точно на пътя на „Далас“, докато влезе в първата част на завоя, и на седемхилядитонната подводница й бе нужно доста разстояние, за да спре.

Точният брой на произшествията, станали между американски и съветски подводници, беше строго пазена тайна, но фактът, че има такива произшествия, не беше. Една специфично руска тактика за принуждаване на американците да спазват дистанция беше един специален завой, наречен в американската флота Лудия Иван.

През първите няколко часа, докато следяха този контакт, Манкузо беше спазвал внимателно дистанция. Беше научил, че подводницата не завива бързо. Тя маневрираше по-скоро мързеливо и сякаш се изкачваше с двадесет-тридесет метра, когато завиваше, накланяйки се почти като самолет. Той подозираше, че руският командир не използва маневреността си докрай — интелигентна постъпка, с която един капитан скриваше част от способностите на съда си и по-късно можеше да изненада противника с тях. Това позволяваше на „Далас“ да следва руснаците на наистина много късо разстояние и даде на Манкузо възможност да намали скоростта си и да се плъзне напред, така че едва избягна кърмата на руската подводница. Ставаше все по-добър в това — прекалено добър, шепнеха си неговите офицери. Последния път бяха минали на повече от сто и петдесет метра от витлата на руснаците. Огромният завой, който руската подводница описа, я отведе изцяло зад „Далас“, докато той помириса опашката на своята жертва.

Най-опасната, но не и единствена част от маневрата беше да избегнат сблъсък. „Далас“ трябваше и да остане невидим за пасивните хидроакустични радари на своята плячка. За да се направи това, инженерите трябваше да намалят мощността в техния реактор S6G до съвсем малка част от пълната му мощност. За щастие реакторът можеше да работи при толкова ниска мощност, без да използва охладителна помпа, тъй като за охладител можеше да се използва нормалната конвекционна циркулация. Освен това на кораба беше наложен стриктен режим за обеззвучаване. На „Далас“ бяха забранени всякакви дейности, които можеха да вдигнат шум, и екипажът се отнесе толкова сериозно към това, че дори обикновените разговори в стола бяха приглушени.

— Намаляване на скоростта — докладва лейтенант Гудмън. Манкузо реши, че този път „Далас“ няма да си забива носа в противниковата подводница, и отиде при сонара в задната част на съда.

— Целта все още завива надясно — докладва тихо Джоунс. — Вече би трябвало да е чисто. Разстояние до кърмата може би шестотин метра, може би малко по-малко… Да, вече е чисто, ъгълът се променя по-бързо. Шумовете от реактора и от скоростта са постоянни. Бавен завой надясно. — Джоунс погледна капитана с края на окото си, реши да рискува и се обърна да изкаже едно свое наблюдение. — Командире, тоя тип е наистина самоуверен, искам да кажа, наистина самоуверен.

— Обясни защо — каза Манкузо, предполагайки, че знае отговора.

— Капитане, той не намалява скоростта така, както ние правим, а и ние правим завоите доста по-остро. Като че ли го прави по навик, нали разбирате? Сякаш бърза да стигне някъде и сякаш наистина не вярва, че някой може да го проследи, чакайте…Да, добре, току-що промени курса си, дясната страна на носа се отклони на около половин миля… Все още бавно завиват. Отново ще се окажат точно зад гърба ни. Сър, ако командирът им знае, че има някой тук, значи действа страшно спокойно. Какво мислиш, Френчи?

Старши офицерът в сонарното отделение Лавал поклати глава.

— Той не знае, че сме тук. — Лавал не искаше да каже нищо повече. Смяташе, че да следва на толкова малко разстояние чуждата подводница беше безразсъдство от страна на Манкузо. Той явно имаше голям кураж за да си играе така с подводница 688 — при съвсем малка грешка щеше да се окаже с кофа и лопата на брега.

— Минават ни отдясно. Моторите им работят равномерно. — Джоунс извади калкулатора си и натисна няколко копчета. — Сър, при това изместване на ъгъла с такава скорост разстоянието става около километър. Мислите ли, че е възможно странната му система на управление да влияе на ефективността на управлението?

— Може би. — Манкузо взе едни свободни слушалки и ги включи, за да слуша.

Шумът беше същият. Свистене, а на всеки четиридесет-петдесет секунди странен нисък тътен. От толкова близо те можеха да чуят и къркоренето и пулсирането на реакторната помпа. Имаше и някакъв рязък звук, може би някой готвач триеше тиган върху метална скара. Манкузо се усмихна на себе си. Чувстваше се като крадец, толкова близо до вражеска подводница — не, не точно вражеска — и да чува всичко. При подобри акустични условия можеха да чуят разговори. Не толкова добре, че да ги разберат, разбира се, а като на вечерно парти, когато се чува едновременното дърдорене на десетина двойки.

— Минава зад нас и все още прави кръг. Радиусът на завоя му трябва да е около километър — отбеляза Манкузо.

— Да, капитане, горе-долу толкова — съгласи се Джоунс.

— Той просто е отклонил рулевата плоскост докрай и ти си прав, Джоунси — той е забележително небрежен. Хм, а казват, че всички руснаци са параноици — не и този. — Още по-добре, помисли си Манкузо.

Ако въобще щеше да чуе „Далас“, щеше да е сега — сонарът на носа му беше насочен право към тях. Манкузо свали слушалките си, за да чуе шумовете в своята подводница. В „Далас“ беше като в гроб. Думите „Лудия Иван“ се бяха предали от ухо на ухо и след секунди целия екипаж реагира. Как можеш да наградиш целият екипаж, чудеше се Манкузо. Той знаеше, че ги кара да работят много, понякога прекалено много, но, по дяволите, струваше си!

— Десният борд — каза Джоунс. — Точно напречно на нас, скоростта непроменена, курсът е малко по-прав сега, разстояние според мен около хиляда и сто метра. — Мъжът на сонара извади носна кърпичка от задния си джоб и си изтри с нея ръцете.

Явно е напрегнат, но никога не би разбрал, ако само го слушаш, помисли си капитанът. Всички от екипажа му бяха професионалисти.

— Отмина ни. От дясната част на носа и мисля, че престана да завива. На бас, че отново се е установил на едно-девет-нула. — Джоунс ухилен вдигна поглед. — Отново успяхме, капитане.

— Добре, добра работа свършихте. — Манкузо се върна в бойния център. Всички бяха изпълнени с очакване. „Далас“ беше мъртва във водата, носеше се надолу леко наклонена.

— Включете двигателите. Вдигнете бавно до тринадесет възела. — Няколко секунди по-късно се чу почти недоловим шум от увеличаващия мощността си реактор. След секунда стрелката на скоростомера рязко подскочи. „Далас“ се движеше отново.

— Внимание, говори капитанът — каза Манкузо по комуникационната система „от ухо на ухо“. Захранваните с електричество високоговорители бяха изключени и думите му щяха да се предадат по всички отделения от присъстващите. — Те отново ни заобиколиха, без да ни усетят. Всички свършихте добра работа. Отново можем да си поемем дъх. — Манкузо остави слушалката. — Господин Гудмън, да се върнем на опашката им.

— Слушам, капитане. Кормилното отделение, рул пет градуса наляво.

— Слушам, пет градуса наляво — рулевият потвърди заповедта и завъртя кормилото. След десет минути „Далас“ отново беше зад своя контакт.

Зададен беше постоянен прицел на уредите за огневи контрол.

Министерство на отбраната, Москва

— И как се чувстваш, Миша?

Михаил Семьонович Филитов вдигна поглед от огромна купчина документи. Той все още изглеждаше зачервен и трескав. Дмитрий Устинов, министърът на отбраната, се притесняваше за своя стар приятел. Трябваше да остане в болницата още няколко дни, както го бяха посъветвали лекарите. Но Миша никога не се беше вслушвал в съвети, нито пък в заповеди.

— Чувствам се добре, Дмитрий. Всеки път, когато човек излезе от болница, се чувства добре… дори да е мъртъв — усмихна се Филитов.

— Все още изглеждаш болен — забеляза Устинов.

— Е, на нашата възраст човек винаги изглежда болен. Нещо за пиене, другарю министър на отбраната? — Филитов измъкна бутилка водка „Столичная“ от чекмедже в бюрото.

— Пиеш прекалено много, приятелю — сгълча го Устинов.

— Не пия достатъчно. Още малко антифриз и нямаше да настина миналата седмица. — Наля две чаши наполовина и подаде едната на госта си. — Ето, Дмитрий, навън е студено.

Двамата мъже вдигнаха чашите, отпиха една глътка от прозрачната течности и издишаха с шумно „пххх“.

— Вече се чувствам по-добре — смехът на Филитов беше дрезгав. — Кажи ми какво стана с онзи ренегат от Литва.

— Не сме сигурни — каза Устинов.

— Все още? Можеш ли да ми кажеш какво пишеше в писмото му?

Устинов отпи още веднъж, преди да обясни. Когато свърши разказа си, Филитов, потресен, се беше навел напред.

— Света Богородице! И той все още не е открит? Колко глави паднаха?

— Адмирал Коров е мъртъв. Беше арестуван от КГБ, разбира се, и умря от мозъчен кръвоизлив скоро след това.

— Деветмилиметров кръвоизлив, предполагам — забеляза студено Филитов. — Колко пъти съм казвал. Каква, по дяволите, е ползата от флотата? Можем ли да я използваме срещу Китай? Или срещу армиите на НАТО, които ни заплашват — не. Колко рубли ни струваше да построим и да доставим гориво на онези красиви кораби за Горшков и какво получаваме в замяна — нищо. Сега той загубва една подводница и цялата шибана флота не може да я намери. Хубаво е, че Сталин не е жив.

Устинов се съгласи. Той беше достатъчно стар, за да помни какво се беше случвало на всеки, който докладваше за резултати, различни от пълен успех.

— При всички случаи Падорин може и да спаси кожата си. Има един допълнителен елемент на контрол на подводницата.

— Падорин! — Филитов отпи още веднъж от питието си. — Този евнух. Срещал съм го… колко… три пъти. Студен като змия, дори за комисар. Никога не се усмихва, дори когато пие. Що за руснак е? Дмитрий, защо този Горшков държи толкова много стари пръчове наоколо?

Устинов се усмихна на питието си.

— По същата причина, поради която и аз, Миша.

Двамата мъже се засмяха.

— Е, как другарят Падорин ще запази нашите тайни и кожата си? Като изобрети машина на времето?

Устинов обясни на своя стар приятел. Не бяха много хората, с които министърът на отбраната можеше да разговаря и да се чувства приятно. Филитов се беше пенсионирал като полковник от танковите войски и все още носеше гордо униформата си. Той за пръв път беше влязъл в бой на четвъртия ден от Великата Отечествена война, когато фашистките нашественици напредваха на изток. Лейтенант Филитов ги беше посрещнал на югоизток от Брест-Литовск с рота танкове Т-34/76, Като добър офицер, той беше оцелял след първата си среща с панцерите на Гудериан, беше отстъпил в добър ред и беше водил постоянни подвижни акции в продължение на дни, преди да попадне в големия „чувал“ при Минск. Беше си пробил път от този капан и от друг по-късно, при Вясна, и беше командвал батальон от авангарда на контраудара на Жуков под Москва. През четиридесет и втора Филитов беше взел участие в катастрофалното контранастъпление срещу Харков, но отново се беше спасил, този път на крака, водейки разбитите останки от своя полк от онзи ужасен „котел“ на Днепър. С друг полк по-късно същата година той беше водил настъплението, което разтърси италианската армия до Сталинград и обкръжи германците. Беше раняван два пъти в тази кампания. Филитов си беше създал репутацията на командир, който е едновременно добър и с късмет. Този късмет се беше проявил и в Курск, където беше разбил частите на SS дивизията „Das Reich“. Повеждайки хората си в яростна танкова атака, Филитов и неговият танк се бяха натъкнали на засада от осемдесет и осем милиметрови оръдия. Чудо беше, че въобще беше оцелял. По гърдите му все още се виждаха белезите от горящия танк, а дясната му ръка беше почти неподвижна. Това беше достатъчно за пенсионирането на щурмовия тактически офицер, който беше спечелил почетното звание „Герой на Съветския съюз“ три пъти заедно с десетина други отличия.

След месеци премествания от една болница в друга той беше станал представител на Червената армия във военните заводи, които бяха преместени в Урал, на изток от Москва. Енергичността му, която го направи пръв боен командир, щеше да служи на държавата още по-добре зад бойните линии. Роден организатор, Филитов се научи да притиска директорите на заводи да ускоряват производството и да подлъгва инженерите проектанти да правят малки, но често изключително важни промени в своите продукти, с които можеха да се спасят екипажи и да се спечелят битки.

В тези заводи Филитов и Устинов се запознаха за първи път, ветеранът от войната, целият в белези, и навъсеният апаратчик с възложена от Сталин задача да организира производството на достатъчно оръжие за отблъскването на омразните нашественици. След няколко сблъсъка младият Устинов започна да осъзнава, че Филитов е напълно безстрашен и не може да бъде накаран насила да промени мнението си по въпрос, свързан с качествения контрол или бойната ефективност. В средата на един спор Филитов на практика беше завел Устинов в един танк и го беше накарал да направи тренировъчен боен курс, за да му изясни гледната си точка. Устинов беше от хората, на които нещо трябва да им бъде показано само веднъж, и те скоро станаха близки приятели. Той не можеше да не се възхити на куража на войника, който можеше да каже не на народния комисар на военната промишленост. До средата на 1944 г. Филитов беше постоянна част от неговия екип, специален инспектор, накратко — дясната му ръка. Когато имаше проблем в завода, Филитов се заемаше с неговото бързо решение. Трите златни отличия и осакатяващите рани обикновено бяха достатъчни да склонят директорите на заводи да променят начините си на действие — а ако не, Миша притежаваше тътнещ глас и речник, които можеха да накарат един старши сержант да изтръпне.

Филитов, който никога не беше заемал висш партиен пост, беше за началника си ценно попълнение от обикновените хора. Той все още се занимаваше сериозно с проектирането на танкове и с производствените екипи, като често вземаше прототип или случаен производствен модел и го изпробваше с екип от избрани ветерани, за да разбере колко добре работи. Говореше се, че Филитов, със или без саката ръка, беше един от най-добрите стрелци в Съветския съюз. А беше и скромен човек. През 1965 г. Устинов реши да изненада своя приятел с генералско отличие и беше отчасти ядосан от реакцията на Филитов — той не го бил заслужил на бойното поле, а това бил единственият начин, по който човек можел да спечели отличие. Това беше доста недипломатична забележка, тъй като Устинов носеше униформа на маршал на Съветския съюз, спечелена с партийна дейност и ръководство на индустриални обекти, и въпреки това показваше, че Филитов е истински Нов Съветски Човек, горд със себе си и критичен към недостатъците си.

Колко жалко, помисли си Устинов, че иначе в живота на Миша никак не му вървеше. Той беше женен за прекрасна жена, Елена Филитова, която беше неизвестна танцьорка в „Киров“, когато младият офицер се беше запознал с нея. Устинов си я спомняше с лека завист — тя беше идеалната жена за един войник. Беше родила на държавата двама прекрасни синове. И двамата сега бяха мъртви. По-големият умря през 1956 г., все още момче, кадет, изпратен в Унгария заради своята политическа надеждност и убит от контрареволюционерите преди седемнадесетия си рожден ден. Той беше войник, който беше поел войнишки риск. По-младият беше загинал при тренировъчна злополука, взривен от неизправно оръдие на чисто нов танк Т-55 през 1959 г. Това беше позор. Елена също беше умряла скоро след това, по-скоро от скръб, отколкото от нещо друго. Много лошо.

Филитов не се беше променил чак толкова много. Той пиеше много, като повечето войници, но имаше кротко пиянство. През 1961 г. или там някъде, спомняше си Устинов, беше започнал да се занимава със ски. Това се отразяваше добре на здравето му, постигаше точно каквото искаше — умора и самота. Той все още беше добър слушател. Когато Устинов имаше нова идея, която да предложи на Политбюро, той обикновено я изпробваше първо на Филитов, за да види реакцията му. Без да бъде превзет, Филитов беше изключително проницателен и притежаваше инстинкта на войника за откриване на слабостите и използването на силните страни. Неговата стойност като офицер за свръзка беше ненадмината. Малко живи хора имаха три златни отличия, спечелени на бойното поле. Това му спечелваше внимание и все още караше офицери далеч по-висши от него да го изслушват.

— Е, Дмитрий Фьодорович, мислиш ли, че от това ще има резултат? Може ли един човек да унищожи подводница? — попита Филитов. — Ти разбираш от ракети, а аз не.

— Разбира се, това е просто въпрос на математика. В една ракета има достатъчно енергия, за да стопи подводницата.

— Ами нашият човек? — попита Филитов. Той винаги щеше да си остане боеви офицер. Той беше от хората, които се притесняват за смелия мъж сам на вражеска територия.

— Ще направим каквото можем, разбира се, но няма много надежда.

— Той трябва да бъде спасен, Дмитрий! Трябва! Ти забравяш, че младите мъже като него са по-ценни от делата си, те не са просто машини, които изпълняват своите задължения.

Те са символи за нашите млади офицери и живи струват сто нови танка или кораба. Така е в битка, другарю. Ние забравихме това и виж какво стана в Афганистан!

— Прав си, приятелю, но само на неколкостотин километра от американския бряг, ако има и толкова?

— Горшков говори толкова много за това какво може да направи неговата флота, нека той да се справи с това! — Филитов си наля още една чаша. — Още една, мисля.

— Нали няма да ходиш отново на ски, Миша? — Устинов беше забелязал, че той често се отрязва, преди да се качи в колата си и да тръгне към горите на изток от Москва. — Няма да го позволя.

— Не днес, Дмитрий. Обещавам. Въпреки че мисля, че ще ми се отрази добре. Днес ще ида на баня да се напаря малко, да се изпотя и останалите отрови да излязат от този стар труп. Ще дойдеш ли с мен?

— Трябва да работя до късно.

— Банята ще ти се отрази добре — настояваше Филитов. Това беше губене на време и двамата го знаеха. Устинов беше член на „елита“ и не се смесваше с масите в обществените бани. Миша нямаше такива скрупули.

„Далас“

Точно двадесет и четири часа след като отново бяха открили „Червения октомври“, Манкузо свика събрание на своите висши офицери в каюткомпанията. Нещата някак вече се бяха поуспокоили. Манкузо дори беше успял да дремне няколко пъти по четири часа и отново се чувстваше почти човек. Вече имаха време да изработят точна хидроакустична картина на преследвания обект и компютърът изработваше прецизна класификация на почерка, която щеше да бъде изпратена на другите атакуващи подводници от флотата до няколко седмици. От преследването те имаха много точен модел на шумовите характеристики на системите за задвижване, а от двучасовото обикаляне бяха добили и картина на големината на подводницата и спецификациите на двигателите. Заместник-командирът Уоли Чембърс въртеше като диригентска палка в ръцете си един молив.

— Джоунси е прав. Това е същият тип двигател като на „Оскар“ и „Тайфун“. Те са го заглушили, но общите характеристики на почерка в основата си са същите. Въпросът е какво е неговото задвижване? Звучи сякаш перките са в тръби или са покрити с предпазен капак. Може би нещо като насочено задвижване със странични заглушители или някакъв вид тунелно задвижване. Не разработвахме ли и ние това някога?

— Преди много време — каза лейтенант Бътлър, старшият механик. Чух нещо за това, докато бях в Арко. Нещо не се получи, но не си спомням защо. Както и да е, то наистина премахна шумовете от движението. Това бучене обаче… то наистина е хармонично, но от какво е? Нали знаете, че ако не беше този шум, никога нямаше да я открием.

— Може би — каза Манкузо. — Джоунси казва, че сигналните процесори изхвърляли част от звука. Като че ли руснаците знаят как работят SAPS и са измислили система, която да се нагоди към тях. Но това е малко вероятно.

Всички бяха съгласни по този въпрос. Всички знаеха принципите, по които действаше SAPS, но в страната нямаше и петдесет души, които наистина да познават системата в детайли.

— Съгласни сме, че е ракетна подводница, нали? — попита Манкузо.

Бътлър кимна.

— По никакъв начин не можеш да поместиш такъв двигател в корпус на щурмова подводница. По-важното е, че се държи като ракетоносец.

— Може би е „Оскар“ — предположи Чембърс.

— Не. Защо ще изпращат „Оскар“ толкова далеч на юг. „Оскар“ е противокорабна подводница. Не, този тип кара ракетна подводница. Той премина маршрута със скоростта, с която се движи сега, а това е поведение на ракетна подводница — отбеляза лейтенант Маниън. — Какво целят с тези действия? Това е истинският въпрос. Може би се опитват да се промъкнат до нашия бряг, просто да видят дали могат. Правили са го и преди, а цялото друго движение в океана е идеално прикритие.

Те всички обмислиха това. Този трик беше използван преди и от двете страни. Наскоро, през 1978 г., съветска ракетна подводница клас „Янки“ се беше доближила до края на континенталния шелф покрай бреговете на Нова Англия. Целта явно беше да се разбере дали Съединените щати могат да я открият, или не, флотата беше успяла и въпросът беше дали да реагират и да дадат на руснаците да разберат, или не.

— Е, мисля, че можем да оставим общата стратегия на хората на брега. Хайде да им съобщим за това. Лейтенант Маниън, кажете на дежурния офицер да ни изведе на перископна дълбочина до двадесет минути. Ще се опитаме да се измъкнем и да се върнем, без да забележи. — Манкузо се намръщи. Това въобще не беше лесно.

Половин час по-късно „Далас“ изпрати своето послание.

Z140925ZДЕК

СТРОГО СЕКРЕТНО ТНЕО

ОТ: БОЙНА ПОДВОДНИЦА „ДАЛАС“

ДО: COMSUBLANT

ОТН.: CINCLANTFLT

А. БОЙНА ПОДВОДНИЦА „ДАЛАС“ Z090414ZДЕК

1. ОТНОВО УСТАНОВЕН АНОМАЛЕН СОНАРЕН КОНТАКТ 0538Z 13 ДЕК. СЕГАШНО МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ ШИР.42ГР. 35МИН., ДЪЛ.49ГР. 12МИН. КУРС 194 СКОРОСТ 13 ДЪЛБОЧ. 200. СЛЕДЕН 24 ЧАСА БЕЗ ДА БЪДЕМ ОТКРИТИ. КОНТАКТЪТ ОПРЕДЕЛЕН КАТО АРП ОТ ЧЕРВЕНАТА ФЛОТА, ОБЩ РАЗМЕР И ХАРАКТЕРИСТИКИ НА ДВИГАТЕЛИТЕ ПОКАЗВАТ КЛАС „ТАЙФУН“. КОНТАКТЪТ ИЗПОЛЗВА НОВА ЗАДВИЖВАЩА СИСТЕМА БЕЗ, ПОВТАРЯМ БЕЗ ВИТЛО. УСТАНОВЕН В ДЕТАЙЛИ ПРОФИЛ НА ПОЧЕРКА.

2. ВРЪЩАМЕ КЪМ СЛЕДЕНЕ. ИСКАМЕ ДОПЪЛНИТЕЛНИ ИНСТРУКЦИИ. ЧАКАМЕ ОТГОВОР 1030Z.

Центърът на COMSUBLANT

Ето това е, каза си Галъри. Върна се в офиса си и внимателно затвори вратата, преди да вдигне слушалката на пряката линия с Вашингтон.

— Сам, тук е Винс. Слушай: „Далас“ докладва, че е открила руска ядрена подводница с нов тип заглушаване на двигателите, около 600 мили югозападно от Гранд Банкс, курс едно-девет-четири, скорост тринадесет възела.

— Добре! Това Манкузо ли е? — попита Додж.

— Бартоломео Вито Манкузо, любимото ми опитно животно — потвърди Галъри. Да му се даде тази длъжност не беше лесно поради възрастта му. Галъри се беше доста постарал за него. — Казах ли ти, че той е момче на място, Сам.

— Боже, виждаш ли колко е близо до формированието „Киев“? — Додж гледаше военноморската карта.

— Държат се доста близо — съгласи се Галъри. — Все пак „Инвинсибъл“ не е много далеч, а и „Поджи“ е там. Преместихме го от шелфа, след като извикахме „Скамп“ обратно. Сметнах, че „Далас“ може да има нужда от помощ. Въпросът е колко явно искаме да бъде това.

— Не много. Виж, Винс, трябва да говоря с Дан Фостър за това.

— Добре. Трябва да отговоря на „Далас“ след… по дяволите, след петдесет и пет минути. Знаеш какво е положението. Той трябва да прекъсне контакта, за да се свърже с нас, а след това отново да се промъкне и да го възстанови. Побързай, Сам.

— Добре, Винс. — Додж натисна един бутон на телефона си. — Тук е адмирал Додж. Трябва да говоря с адмирал Фостър веднага.

Пентагонът

— О, между „Киев“ и „Киров“. Браво! — Генерал-лейтенант Харис извади от джоба си нещо, с което да отбележи къде е „Червения октомври“. Беше подострена клечка с черно пиратско знаменце на върха. Харис имаше странно чувство за хумор. — Президентът казва, че можем да опитаме и да я запазим, така ли? — попита той.

— Ако можем да я докараме до желано от нас място, по желано от нас време — каза генерал Хилтън. — „Далас“ може ли да й сигнализира?

— Добра идея, генерале — Фостър поклати глава. — Но първо спешните неща. Нека закараме „Инвинсибъл“ и „Поджи“ там за начало, а после ще мислим как да го предупредим. С този курс, боже, той се е насочил право към Норфолк. Мислите ли, че на тоя ще му стигне кураж? Ако стане най-лошото, можем да се опитаме да го ескортираме навътре.

— Тогава ще трябва да върнем подводницата — възрази адмирал Додж.

— Трябва да имаме позиция за отбрана, Сам. Ако не можем да го предупредим, можем да се опитаме да го оградим с няколко кораба, за да не позволим на руснаците да стрелят.

— Морското право е вашата област, не моята — отбеляза генерал Барнс — началник щаба на военновъздушните сили. — Но според мен, ако направим това, то може да бъде окачествено от пиратство до открит акт на война. Не са ли вече и без това нещата достатъчно сложни?

— Вярно наблюдение, генерале — каза Фостър.

— Господа, мисля, че се нуждаем от време, за да помислим върху въпроса. Добре, ние все още имаме време, но сега нека кажем на „Далас“ да стои спокойно и да следи приятелчето — каза Харис. — И да докладва за всяка промяна в курса или скоростта. Имаме около петнадесет минути да направим това. След това можем да закараме „Поджи“ и „Инвинсибъл“ на пътя им.

— Добре, Еди. — Хилтън се обърна към адмирал Фостър. — Ако сте съгласен, да го направим веднага.

— Пратете съобщението, Сам — заповяда Фостър.

— Слушам — Додж отиде до телефона и нареди на адмирал Галъри да изпрати отговора.

Z141030ZДЕК

СТРОГО СЕКРЕТНО

ОТ: COMSUBLANT

ДО: БОЙНА ПОДВОДНИЦА „ДАЛАС“

А. БОЙНА ПОДВОДНИЦА „ДАЛАС“ Z140925ZДЕК

1. ПРОДЪЛЖЕТЕ СЛЕДЕНЕТО. ДОКЛАДВАЙТЕ ВСЯКА ПРОМЯНА В КУРСА ИЛИ СКОРОСТТА. ИДВА ПОМОЩ.

2. ELF СЪОБЩЕНИЕ „G“ Е ЗА ВАС ДИРЕКТИВА ЗА ПРИЕМАНЕ НА ИЗГОТВЕН ПЛАН ЗА БОЙНИ ДЕЙСТВИЯ

3. ВАШИТЕ ПРАВА НЕОГРАНИЧЕНИ БРАВО ЗУЛУ „ДАЛАС“ ДРЪЖТЕ ТАКА. ВАШ ГАЛЪРИ

— Добре, нека видим това — каза Харис. — Така и не се знае какво смятат да правят руснаците, нали?

— Какво имаш предвид, Еди? — попита Хилтън.

— От една страна, разположението на силите им. Половината от тези съдове са с първично противовъздушно и противоморско, а не противолодъчно предназначение. И защо въобще се появява „Киров“? Разбира се, от него става много добър флагмански кораб, но за същата цел може да послужи и „Киев“.

— Вече говорихме за това — отбеляза Фостър. — Те просто са прегледали списъка на наличните кораби, които могат да пътуват толкова далеч с голяма скорост, и са взели всичко, което е възможно да бъде използвано. Същото е и с подводниците, които са изпратили — половината от тях са с противокорабно предназначение, с ограничени възможности за действие срещу подводници. Причината, Еди, е, че Горшков иска тук всеки съд, който може да докара. Полуспособен съд е по-добър от нищо. Дори на някое старо „Ехо“ може да му излезе късметът и Сергей вероятно коленичи всяка вечер, молейки се за късмет.

— И така да е, те са разделили силите си на повърхността на три групи, във всяка от които има противовъздушни и противокорабни елементи, и са някак бедни откъм противолодъчни съдове. Нито пък са вдигнали противолодъчната си авиация от Куба. Ето това е странно. — Харис посочи картата.

— Това би влязло в противоречие с тяхната версия. Не можеш да търсиш мъртва подводница със самолети — е, могат, но ако започнат да използват някое авиокрило „Беър“ от Куба, президентът направо ще побеснее — каза Фостър. — Толкова ще ги тормозим, че няма да свършат никаква работа. За нас това би била техническа операция, но за тях факторът политика е от значение, каквото и да правят.

— Много хубаво, но това все още не обяснява нещата. Всичките противолодъчни кораби и хеликоптери, които имат, бръмчат наоколо като луди. Човек може и да търси мъртва подводница така, но „Червения октомври“ не е мъртва, нали?

— Не те разбирам, Еди — каза Хилтън.

— Ти как би търсил изгубена подводница при тези обстоятелства? — Харис попита Фостър.

— Не така — отговори Фостър след момент. — Използването на активни сонари на повърхността ще накара подводницата да избяга много преди да може да се установи постоянен контакт. Ядрените подводници се хващат много ясно с пасивен сонар. Тя ще ги чуе, че се приближават, и ще избяга. Прав си, Еди. Има нещо гнило.

— Добре, какво, по дяволите, са намислили техните кораби? — попита Барнс озадачен.

— Съветската морска доктрина е да се използват кораби, които да поддържат операциите на подводниците — обясни Харис. — Горшков е добър тактик-теоретик и от време на време много изобретателен мъж. Той каза преди години, че за да могат подводниците да действат ефективно, те имат нужда от външна помощ — въздушни или морски сили, които да оказват пряка или косвена подкрепа. Те не могат да използват въздушното пространство толкова далече от страната си, без да спират в Куба, а да намерят подводница в открития океан, която не желае да бъде открита, би било, меко казано, трудна задача.

— От друга страна, те знаят накъде се е насочила, броят на тайните места е ограничен, а и те са претъпкани с петдесет и осем подводници. Съответно целта на силите на повърхността е не да участват в самото търсене, макар че, ако късметът им проработи, няма да имат нищо против да я хванат. Целта на съдовете на повърхността е да ни попречи да се месим в дейността на подводниците им. Те могат да направят това, като заградят районите, в които е вероятно да се намираме, с флотата си на повърхността и наблюдават какво правим. — Харис спря да говори за момент. — Това е хитро. Ние трябва да ги покрием, нали? А тъй като те извършват „спасителна операция“ ние трябва да правим повече или по-малко каквото правят и те, така че и ние започваме да бучим наоколо, използваме звуковите вълни на активните сонари и така те отново могат да използват нашата противолодъчна експертиза за свои собствени цели. Така ние сами се набутваме в ръцете им.

— Защо? — попита отново Барнс.

— Ние сме решили да им помагаме в търсенето. Ако открием подводницата им, те са достатъчно близо да разберат, установят контакт, локализират и открият огън. А какво можем да направим ние? Нищо.

— Както казах, те искат да локализират и открият огън със своите подводници. Да я открият със съдовете си на повърхността би било чист късмет, а човек не предвижда късмет, когато си прави планове. Значи основната цел на флотата на повърхността е да отвлече нашите сили от техните подводници. Освен това те могат да действат и като викачи, които подкарват дивеча към ловджиите. И пак като използваме активните сонари, ние им помагаме. Ние самите им осигуряваме допълнително прикритие. — Харис поклати глава с мрачно възхищение. — Но е прекалено подло, нали? Ако „Червения октомври“ чуе, че те идват, тя се забързва малко към пристанището, в което капитанът иска да пристигне — право в хубав тесен капан. Дан, кажи какви са шансовете те да я хванат в капан, когато влиза в Норфолк?

Фостър погледна картата. Руските подводници бяха оградили всяко пристанище от Флорида до Мейн.

— Те имат повече подводници, отколкото ние пристанища. Вече знаем, че тоя тип може да бъде открит, а има само определен район, който да покрива всяко пристанище, дори извън териториалните води… Прав си, Еди. Те имат прекалено голяма възможност да го унищожат. Нашите надводни групи са прекалено далече, за да могат да направят нещо. Подводниците ни не знаят какво става, имаме заповед да не им казваме, а дори и да можехме, как биха могли те да се намесят? Като открият огън по руските подводници, преди те да могат да стрелят — и така да започнат война? — Фостър въздъхна. — Трябва да го предупредим.

— Как? — попита Хилтън.

— Със сонар — предложи Харис.

Адмирал Додж поклати глава.

— Това може да се чуе през стените на подводницата. Ако продължаваме да приемаме, че само офицерите са вътре в нещата… е, екипажът може да разбере какво става и последствията от това са непредсказуеми. Мислите ли, че можем да използваме „Нимиц“ и „Америка“, за да ги предупредим? Те ще бъдат достатъчно близо да се присъединят скоро към операцията. По дяволите! Не искам, след като е стигнал толкова далече, да застрелят тоя тип точно до нашия бряг.

— Няма шанс — каза Харис. — Откакто атакувахме „Киров“ се държат прекалено хрисимо. Това също е много мило. Убеден съм, че добре са го обмислили. Знаят, че това, че толкова много от техните кораби обикалят около бреговете ни, сигурно ще ни провокира — те действат първи, ние отговаряме, а те се свиват и ако продължим да ги натискаме, ние ставаме гадните копелета. Те просто провеждат спасителна операция, а не заплашват никого. Тази сутрин в „Пост“ пише, че във военната болница в Норфолк лежи оцелял руснак. Както и да е, добрата новина е, че те погрешно са преценили скоростта на „Октомври“. Двете групи ще минат от дясната и от лявата й страна и с по-голямата си със седем възела скорост ще я задминат.

— Значи да не обръщаме никакво внимание на силите им на повърхността на морето? — попита Максуел.

— Не — отговори Хилтън. — Това ще ги накара да разберат, че повече не вярваме на версията им. Те ще се зачудят защо и затова ние все още трябва да покриваме техните надводни формирования. Те представляват заплаха, независимо дали се държат като честни търговци, или не.

— Това, което можем да направим, е да се престорим, че освобождаваме „Инвинсибъл“. С „Нимиц“ и „Америка“ готови да се включат в играта, ние можем да го изпратим да си ходи в къщи. Когато задминат „Октомври“, можем да използваме това предимство. „Инвинсибъл“ се насочва навътре към океана сякаш се прибира, а всъщност застава на пътя на „Октомври“. Все още обаче трябва да измислим начин да се свържем с нея. Знам как можем да разположим силите, но този проблем все още остава, господа. За момента всички ли сме съгласни на такова разположение на „Инвинсибъл“ и „Поджи“ при пресичането на пътя на руската подводница?

„Инвинсибъл“

— Колко далече е тя от нас? — попита Райън.

— На двеста мили. Можем да бъдем там след десет часа — капитан Хънтър отбеляза позицията на картата. — „Поджи“ от американските ВМС идва на изток и трябва да може да се свърже с „Далас“ около един час след нас. Това ще ни отведе на около сто мили източно от тази група, когато „Октомври“ пристигне. По дяволите, „Киев“ и „Киров“ са по на сто мили източно и западно от нея.

— Предполагате, че капитанът й знае това? — Райън погледна картата, мерейки разстоянията на око.

— Малко вероятно. Той е дълбоко и техните пасивни сонари не са толкова добри като нашите. Условията в океана също са неблагоприятни. Вятър от двадесет възела на повърхността може да попречи на сонара, дори и толкова дълбоко.

— Трябва да го предупредим — адмирал Уайт погледна към военната карта. — Без да използваме акустични средства.

— Как, по дяволите, ще стане това? Не можете да достигнете толкова дълбоко с радио — отбеляза Райън. — Дори и аз знам това. Боже, този приятел е пропътувал четири хиляди мили и сега ще го убият точно пред целта му.

— Как да се свържем с подводницата?

Капитан Баркли се изправи.

— Господа, не се опитваме да се свържем с подводница, опитваме се да се свържем с човек.

— Какво имате предвид? — попита Хънтър.

— Какво знаем за Марко Рамиус? — очите на Баркли се присвиха.

— Той е каубой, типичен командир на подводница, мисли си, че може да ходи по водата — каза капитан Карстеърз.

— Който е прекарал по-голямата част от службата си на щурмови подводници — добави Баркли. — Марко си е заложил живота, че може да се промъкне в американско пристанище незабелязан от никого. Ще трябва да посмачкаме тази негова увереност, за да го предупредим.

— Първо трябва да говорим с него — каза рязко Райън.

— Така и ще направим — усмихна се Баркли, след като мисълта напълно се оформи в съзнанието му. — Той е бивш командир на щурмова подводница. И все още си мисли как да атакува своите врагове и как го прави един командир на подводница?

— Как? — настоя Райън.

Отговорът на Баркли беше очевиден. Обсъждаха идеята му още един час, после Райън я предаде във Вашингтон за одобрение. Последва бърз обмен на техническа информация. „Инвинсибъл“ трябваше да направи срещата на дневна светлина, а за това нямаше време. Операцията беше отложена с дванадесет часа. „Поджи“ се присъедини към „Инвинсибъл“ и стоеше като хидроакустичен часовой на двадесет мили на изток. Един час преди полунощ ELF предавателят в Северен Мичиган предаде съобщение: „G“. Двадесет минути по-късно „Далас“ се приближи към повърхността, за да получи заповедите си.