Движеха се със сто и петдесет възела на шестотин метра над тъмното море. Хеликоптерът „Супер Стелиън“ беше стар модел. Построен към края на Виетнамската война, той бил използван първоначално за почистване на Хайфонското пристанище от мини. Тази му първа служба на летящ миночистач се състояла в теглене на морска шейничка. Сега огромният „Сикорски“ се използваше за други цели, най-вече за пренасяне на тежки товари на дълги разстояния. Трите му турбинни двигателя, кацнали върху фюзелажа, развиваха значителна тяга и можеха да пренасят цял взвод въоръжени бойци на големи разстояния.

Тази нощ освен обичайния си тричленен екипаж той возеше още четирима пасажери и голям резерв от гориво в допълнително монтираните резервоари. Пасажерите бяха натъпкани в задния край на товарния отсек и оживено разговаряха или се опитваха да го правят, надвиквайки шума от двигателите. Офицерите от разузнаването намираха за безсмислено да се страхуват от опасността, на която ги излагаше задачата им, и обсъждаха какво биха могли да открият на борда на една истинска руска подводница. Всеки един от тях обмисляше историите, които би могъл да разказва след това, и разсъждаваше, че ще е жалко, че те никога няма да видят бял свят. Все пак никой не изрази тази мисъл гласно. Най-много шепа хора щяха да узнаят цялата истина, а останалите щяха да се задоволят с откъслечни фрагменти, които впоследствие щяха да бъдат възприемани като части от различни операции. Всеки съветски агент, опитващ се да разбере целта на мисията, щеше да се изправи пред лабиринт от дузини коридори без изход.

Схемата на мисията беше разработена изключително внимателно. Хеликоптерът следваше определен маршрут до „Инвинсибъл“, откъдето щяха да отлетят със „Сий Кинг“ на английския военноморски флот към американския кораб „Пиджън“. Изчезването на „Стелиън“ от въздушната база на флота само за няколко часа щеше да бъде възприето като рутинен полет. Турбодвигателите на хеликоптера работеха на максимална мощност и топяха горивото. Бяха вече на четиристотин мили от американския бряг и им оставаха още около осемдесет. Полетът до „Инвинсибъл“ не беше директен, а лъкатушеше, за да може да заблуди случайно засекли ги радари. Пилотите бяха уморени. Четири часа са много време да бъдат прекарани в тясна пилотска кабина, а военните самолети не се славят с удобства. Летателните прибори горяха с приглушена червена светлина. Двамата мъже обръщаха най-много внимание на изкуствения хоризонт, защото плътната облачност не им позволяваше да се издигнат по-високо, а полетът над водата през нощта хипнотизира. Все пак това не беше ново за тях. Пилотите го бяха вършили много пъти и не се безпокояха повече, отколкото опитен шофьор, който кара по хлъзгав път. Опасността присъстваше, но те бяха свикнали с нея.

— „Джулиът 6“, целта ви е на азимут нула-осем-нула, разстояние седемдесет и пет мили — обадиха се от „Сентри“.

— Да не мисли, че сме се загубили? — запита капитан Джон Маркс по вътрешното разговорно устройство.

— Военновъздушни сили — отвърна вторият пилот. — Те не разбират много от полети над водата. Мислят, че ще се загубим без път, който да следваме.

— Ъ-хъ — изсмя се Маркс. — За кого ще заложиш на мача нощес?

— За „Ойлъз“, с три и половина.

— Шест и половина. Крайният защитник на „Фили“ е все още извън строя.

— Пет.

— Добре. Пет кинта. От мен да мине — ухили се Маркс. Той обичаше да рискува. На следващия ден от нападението на Аржентина над Фолклендските острови той беше запитал дали някой от ескадрилата няма да заложи на Аржентина и да спечели седем долара.

Непосредствено над главите им и малко назад двигателите работеха с хиляди обороти в минута и задвижваха седемлопатковия главен ротор. Нямаше как да знаят, че в трансмисионния картер, близо до отвора за контрол на течността, се е образувала и се разширяваше пукнатина.

— „Джулиът 6“, от целта ви току-що излетя изтребител, за да ви съпровожда. Ще се срещнете след осем минути. Той се приближава към вас по курс единайсет часа.

— Браво на тях — промърмори Маркс.

„Хариър 2-0“

Лейтенант Паркър пилотираше „Хариър“, който трябваше да съпровожда „Супер Стелиън“. Един младши лейтенант седеше на задната седалка на самолета на английските военноморски сили. Истинската им цел беше не да ескортират хеликоптера до „Инвинсибъл“, а да направят последен оглед за някоя руска подводница, която би могла да засече полета на „Супер Стелиън“.

— Някаква активност по повърхността? — попита Паркър.

— Никакъв признак. — Лейтенантът се занимаваше с радарната апаратура, която претърсваше пространството вляво и вдясно пред тях по курса им. Никой от мъжете не знаеше какво става, въпреки че и двамата бяха обсъждали надълго и нашироко, без да успеят да стигнат до истината, какво бе подгонило самолетоносача им из скапания океан.

— Потърси хеликоптера — нареди Паркър.

— Един момент… Ето го. Точно на юг от курса ни. — Младши лейтенантът натисна бутон и пред пилота светна екран. Изображение върху него отразяваше основно топлината на двигателите, монтирани върху хеликоптера.

— „Хариър 2-0“, тук „Сентри“. Целта е на един часа по курса ви, разстояние двайсет мили, край.

— Прието, виждаме го на инфрачервения си сандък. Благодаря, край — отвърна Паркър. — Страшно полезно нещо са тези АУАКС.

— Този „Сикорски“ препуска с всички сили. Погледни двигателите му.

„Супер Стелиън“

Точно в този момент трансмисионният картер се спука и галоните смазочно масло образуваха мазен облак зад роторната главина, а фините зъбчати колела започнаха да се чупят едно друго. На контролното табло проблесна алармена светлина. Маркс и вторият пилот едновременно посегнаха да прекъснат захранването на трите двигателя, но не им достигна време. Трансмисионната система се опита да замръзне на място, но мощта на двигателите я разкъса. Последва експлозия. Назъбени парчета метал пръснаха защитния кожух и разцепиха предната част на хеликоптера. Въртящият момент на ротора завъртя бързо „Стелиъна“ около оста му и той започна да пада. Двама от мъжете в задната част, които бяха разхлабили предпазните си колани, излетяха от седалките си и се изтъркулиха напред.

— МЕЙДЕЙ, МЕЙДЕЙ, МЕЙДЕЙ, тук е „Джулиът 6“ — извика вторият пилот. Тялото на Маркс се отпусна върху приборите за управление, а на тила му се появи тъмно петно. — Падаме, падаме! МЕЙДЕЙ, МЕЙДЕЙ, МЕЙДЕЙ!

Вторият пилот се опитваше да направи нещо. Главният ротор се въртеше бавно, прекалено бавно. Автоматичният разединител, предназначен да му позволява автономно въртене и да го контролира, беше разрушен. Приборите за управление бяха почти безполезни и хеликоптерът пропадаше като пирон към черната повърхност на океана. Пилотът се бореше с лостовете за управление и се опитваше чрез опашния ротор да спре падането на хеликоптера. Успя, но беше твърде късно.

„Хариър 2-0“

Не за първи път Паркър виждаше мъже да умират. Самият той бе отнел живот като бе изпратил ракета „Сайдуиндър“ към соплото на аржентински изтребител. Тогава не му бе приятно, но сега беше още по-лошо. Видя как гърбицата от двигатели на „Супер Стелиън“ избухна в дъжд от искри. Пламъци нямаше, но какво от това? Наблюдаваше и се надяваше носът на хеликоптера да успее да се вдигне. Успя, но не достатъчно. „Стелиъна“ се стовари тежко във водата. Фюзелажът се разцепи по средата и предната част незабавно потъна, но задната се заподмята като вана върху вълните в продължение на няколко секунди, преди да започне да се пълни с вода. Изображението върху екрана на инфрачервения радар не показа някой да се е измъкнал от нея, преди да е потънала.

— „Сентри“, „Сентри“, видяхте ли? Край.

— Прието, „Хариър“. Веднага изпращаме спасителна група. Можете ли да останете да кръжите там?

— Прието, ще се помотаем наоколо — провери горивото Паркър. — Девет-нула минути. Аз… чакай! — Паркър насочи самолета надолу и включи едновременно фаровете за приземяване и телевизионната система. — Виждаш ли, Ян? — попита той седящия зад него.

— Мисля, че помръдна.

— „Сентри“, „Сентри“, във водата май има оцелял. Предайте на „Инвинсибъл“ веднага да изпратят тук един „Сий Кинг“. Слизам надолу да огледам. Ще ви държа в течение.

Хеликоптерът „Сий Кинг“ на английския военноморски флот пристигна след двадесет и пет минути. Облечен в гумен костюм лекар парашутист скочи във водата, за да нахлузи спасителен пояс на единствения оцелял. Други нямаше, както нямаше и отломки от крушението, а само мазно петно от гориво, изпаряващо се бавно в студения въздух. Втори хеликоптер продължи търсенето, а първият побърза да се върне на самолетоносача.

„Инвинсибъл“

Райън наблюдаваше от мостика как двама санитари внасяха носилката. Секунди след това се появи моряк с ръчно куфарче.

— Това е негово, сър. Той е капитан II ранг. Казва се Дуайър. Счупени са един крак и няколко ребра. Състоянието му е, лошо г-н адмирал.

— Благодаря — пое куфарчето Уайт. — Има ли вероятност и други да са оцелели?

Морякът поклати глава.

— Не много голяма, сър. „Сикорски“ трябва да е потънал като камък. — Той погледна Райън. — Съжалявам, сър.

— Благодаря — кимна с глава Райън.

— „Норфолк“ се обажда по радиото, г-н адмирал — появи се един офицер свързочник.

— Да вървим, Джак. — Адмирал Уайт му подаде куфарчето и го поведе към свързочното помещение.

— Хеликоптерът потъна. Има един оцелял, с когото сега се занимават лекарите — каза Райън по радиовръзката. Отговорът се забави няколко секунди.

— Кой е той?

— Името е Дуайър. Отнесоха го направо в лазарета, г-н адмирал. Той е извън играта. Предайте във Вашингтон. Операцията трябва да бъде разработена отново, независимо как е била замислена.

— Прието. Край — завърши адмирал Блекбърн.

— Каквото и да решим — отбеляза адмирал Уайт, — ще трябва да побързаме и да представим почитанията си на „Пиджън“ до два часа, за да успеем да го върнем обратно преди изгрев слънце.

Райън знаеше точно какво означава това. На море имаше само четирима души, които едновременно бяха запознати с развоя на събитията и бяха достатъчно близко, за да могат да направят нещо. Той беше единственият американец измежду тях. „Кенеди“ беше много далеч. „Нимиц“ се намираше достатъчно близо, но за да го използват, трябваше да му предадат сведенията по радиото, а Вашингтон нямаше да бъде особено ентусиазиран. Единствената им възможност беше да сглобят и изпратят друга разузнавателна група. За друго нямаше време.

— Хайде да отваряме това куфарче, адмирале. Искам да видя какъв е този план.

По пътя към кабинета на Уайт те подбраха със себе си един механик, който се оказа отличен ключар.

— Боже господи! — задъха се Райън, четейки съдържанието на документа. — Вижте това тук.

— Хм — измърмори Уайт след няколко минути. — Умно е.

— Точно така — потвърди Райън. — Чудя се кой гений го е измислил. Сигурен съм, че мен щеше да ме затрудни. Ще поискам разрешение от Вашингтон да взема няколко офицери със себе си.

Десет минути по-късно те отново бяха в свързочното помещение. Уайт беше наредил да го опразнят, след което Джак се обади по закодирания телефонен канал. Двамата силно се надяваха шифриращото устройство да работи.

— Чувам Ви добре, господин президент. Чули сте какво се случи с хеликоптера, нали?

— Да, Джак, голямо нещастие. Ще е необходимо ти да ги заместиш.

— Да, сър. Очаквах го.

— Не мога да ти заповядам, но ти знаеш какъв е залогът. Ще го направиш ли?

Райън затвори очи.

— Положително.

— Много съм ти признателен, Джак.

Сигурно, помисли Райън, а гласно каза:

— Сър, ще са ми необходими пълномощия да взема в помощ няколко английски офицери.

— Един — гласеше краткият отговор на президента.

— Сър, ще ми трябват повече.

— Един.

— Разбрано, сър. Ще тръгнем до един час.

— Нали знаеш какво би могло да се случи?

— Да, сър. Оцелелият носеше със себе си заповедите за операцията. Вече ги прегледах.

— Желая ти късмет, Джак.

— Благодаря, сър. Край. — Райън изключи сателитния канал и се обърна към адмирал Уайт. — Един единствен път да се пишеш доброволец и виж какво става.

— Страхуваш ли се? — Уайт не изглеждаше развеселен.

— Повече от сигурно. Мога ли да взема един офицер? По възможност някой, който говори руски. Знаете каква каша може да се забърка.

— Ще измисля нещо. Хайде!

След пет минути, вече в кабинета на Уайт, те очакваха пристигането на четирима офицери. Всички те се оказаха лейтенанти под тридесет години.

— Господа — започна адмиралът, — това е капитан Райън. Той се нуждае от офицер, който доброволно да го придружава при изпълнението на една важна задача. Естеството й е секретно, крайно необичайно и предполага излагане на опасност. Извиках ви, защото знаете руски. Това е всичко, което мога да ви кажа.

— Ще си лафиме с руска подводница ли? — изчурулика най-възрастният. — Аз съм човекът, който ви трябва. Имам научна степен по езика и първото ми назначение беше на борда на „Дреднаут“ на Нейно величество.

Райън се запита дали е етично да приеме човека, преди да му е казал в какво се забърква. Кимна с глава и Уайт отпрати останалите.

— Казвам се Джак Райън — протегна той ръката си.

— Оуен Уилямс. Та какво ще правим?

— Подводницата се нарича „Червения октомври“…

— „Красный Октябръ“ — засмя се Уилямс.

— И възнамерява да дезертира в Съединените щати.

— Ами! Ето защо се шляем наоколо. Много мило от страна ма командира й. А доколко е сигурно?

На Райън му трябваха няколко минути да го запознае подробно с разузнавателните сведения.

— Ние му предадохме инструкции със светлинното сигнално устройство и той, изглежда, започна да ги изпълнява. Но няма да сме сигурни, докато не стъпим на борда му. Дезертьорите са известни с непостоянството си и това се случва много по-често, отколкото би могъл да си представиш. Все още ли желаеш да се заловиш с тази работа?

— Да изпусна такава възможност? Как точно ще се качим на борда, капитане?

— Името ми е Джак. Аз съм от ЦРУ, не от флота — продължи Райън да разяснява плана.

— Отлично. Ще имам ли време да събера някои неща?

— Върни се след десет минути — каза Уайт.

— Слушам, сър. — Уилямс зае стойка „мирно“ и напусна.

Уайт вдигна телефона.

— Изпратете лейтенант Синклер при мен. — Адмиралът обясни на Райън, че става въпрос за командира на отряда морски пехотинци на „Инвинсибъл“. — Може би ще ти трябва още един приятел.

Другият приятел беше един деветмилиметров автоматичен пистолет с резервен пълнител и кобур за под мишницата, който напълно се скри под куртката. Преди да напуснат, накъсаха на парчета и изгориха оперативната заповед.

Адмирал Уайт придружи Райън и Уилямс до самолетната палуба, където застанаха до люка и се загледаха в един „Сий Кинг“, чиито двигатели оживяха с писък.

— Поздравете съпругата си от мен, адмирале — разтърси ръката му Райън.

— Пет дни и половина, докато стигнем до Англия. Ти вероятно ще я видиш преди мен. Бъди внимателен, Джак.

Райън се усмихна накриво.

— Говориш за оценката ми на разузнавателните сведения, нали. Ако съм прав, това ще бъде едно плаване за удоволствие, ако, разбира се, хеликоптерът не се стовари върху ми.

— Изглеждаш добре в тази униформа, Джак.

Райън не беше очаквал тези думи. Той застана мирно и отдаде чест, както го бяха учили в Куонтико.

— Благодаря, г-н адмирал. Ще се видим.

Уайт го наблюдаваше, докато се качи във хеликоптера. Началникът на екипажа затвори плъзгащата се врата и почти веднага двигателите на „Сий Кинг“ увеличиха оборотите си. Хеликоптерът се повдигна с люлеене на няколко метра над палубата, преди носът му да се наклони наляво, и се отправи по възходяща спирала на юг. Тъмната му сянка се изгуби от поглед за по-малко от минута.

33° северна ширина, 75° западна дължина

„Скамп“ се срещна с „Етън Алън“ няколко минути след полунощ. Ударната подводница зае позиция на триста метра зад старата ракетна лодка и двете закръжиха бавно в кръг, докато сонарните им оператори следяха приближаването на американския дизелов кораб „Пиджън“. Три бойни единици вече бяха на позиция. Трябваше да пристигнат още три.

„Червения октомври“

— Няма друг избор — каза Мелехин. — Трябва да продължа работата по дизела.

— Да ти помогнем? — предложи Свядов.

— Какво разбирате от дизелови помпи? — попита Мелехин с уморен, но любезен глас. — Не, другарю. Сурзпой, Бугаев и аз ще се справим сами. Няма защо и вие да се излагате на опасност. Ще докладвам след един час.

— Благодаря, другарю — изключи високоговорителя Рамиус. — Това плаване се оказа пълно с неприятности. Саботаж. В цялата ми досегашна кариера не се е случвало подобно нещо. Ако не успеем да оправим дизела… Батериите ни ще издържат още само няколко часа, а реакторът се нуждае от основен ремонт и проверка на техническата му безопасност. Кълна ви се, другари, че ако открия копелето, което го направи…

— Не трябва ли да поискаме помощ? — попита Иванов.

— Толкова близо до американския бряг и с тази империалистическа подводница, която е вероятно все още по петите ни? Каква „помощ“ бихме могли да получим? Другари, може би проблемът ни не се дължи на случайност. Помислили ли сте за това? Може би сме станали пионки в някаква смъртоносна игра — поклати глава той. — Не, не можем да рискуваме. Американците не трябва да сложат ръка на тази подводница.

Главна квартира на ЦРУ

— Благодаря Ви за бързото пристигане, г-н сенатор. Извинявам се, че Ви събудих толкова рано. — Съдия Мур посрещна Доналдсън при вратата и го въведе в обширния си кабинет. — Познавате директор Джейкъбс, нали?

— Разбира се. И какво е събрало шефовете на ФБР и ЦРУ на разсъмване? — попита Доналдсън с усмивка. Това трябваше да е за добро. Да оглавяваш парламентарната комисия беше не само работа, а и удоволствие, истинско удоволствие от това да си един от малкото хора, които са вътре в играта.

Третият в стаята, Ритър, помогна на още един да се изправи от стол с висока облегалка, която го бе скривала досега от погледа на новодошлия. Беше Питър Хендерсън, установи Доналдсън с изненада. Костюмът му на съветник бе смачкан, сякаш е бил на крак през цялата нощ. Внезапно играта престана да бъде удоволствие.

Съдията Мур прие загрижен вид.

— Познавате г-н Хендерсън, разбира се.

— Какво означава това? — попита Доналдсън с по-унил глас, отколкото някой беше очаквал.

— Вие ме излъгахте, сенаторе — каза Ритър. — Обещахте да не разкривате това, което Ви казах вчера, въпреки че през цялото време сте знаел, че ще кажете на този човек…

— Не съм направил такова нещо.

— … който след това го е предал на агент на КГБ — продължи Ритър. — Емил?

Джейкъбс остави чашата с кафе.

— Следим г-н Хендерсън от известно време. Свръзката му беше тази, която ни затрудни. Някои неща са прекалено очевидни. Много хора от Съвета по отбрана постоянно ползват услугите на едно и също такси. Свръзката на Хендерсън беше шофьор на такси. Накрая успяхме да го установим.

— Разбрахме за Хендерсън чрез Вас, сенаторе — обясни Мур. — Преди няколко години имахме в Москва много добър агент, полковник от стратегическите им ракетни войски. Той ни предаваше информация в продължение на пет години и ние възнамерявахме да го измъкнем заедно със семейството му. Опитахме се да го направим. Както знаете, един агент не може да се поддържа вечно, а ние действително бяхме задължени на този мъж. Но аз направих грешката да разкрия името му пред вашата комисия. Една седмица след това него го нямаше — изчезна. Накрая е бил разстрелян, разбира се. Жена му и трите му дъщери бяха изпратени в Сибир. Според нашата информация те живеят в селце от дървени къщички на изток от Урал. Типично тяхно селище без водоснабдяване, с отвратителна храна, без необходимите медицински заведения и тъй като са семейство на признат за виновен предател, можете навярно да си представите какви адски мъки трябва да понасят. Един мъртъв добър мъж и едно съсипано семейство. Опитайте се да помислите върху това, сенаторе. Тази история е истинска и хората са истински.

— Първоначално не знаехме от кого е изтекла информацията. Трябваше да сте Вие или някой от останалите двама, така че започнахме да предоставяме сведения на определени членове от комисията. Отне ни шест месеца, но името Ви се появи три пъти. След това накарахме директор Джейкъбс да провери един по един всички членове на екипа ви. Емил?

— Когато Хендерсън бил помощник редактор в харвардския „Кримсън“ през 1970 година, го изпратили в щата Кентъки, за да напише статия за престрелките. Помните „дните на ярост“ след камбоджанското нахлуване и онази ужасна бъркотия с Националната гвардия. Аз също бях замесен, за нещастие. Очевидно Хендерсън не е могъл да го понесе. Разбираемо. Но не и реакцията му. Когато завършил и се присъединил към Вашия екип, започнал да разговаря за тази работа със старите си приятели. Това привлякло вниманието на руснаците и те поискали от него известна информация. Случило се по време на коледната бомбардировка. Не му харесало, но я дал. В началото информацията била боклук от ниско ниво, нещо, което би могло да се намери след няколко дни в „Пост“. Така става. Те подали куката и той клъвнал. Разбира се, след няколко години те дръпнали стръвта здраво и той не могъл да се откачи. Всички знаем как се води играта.

— Вчера поставихме в таксито му магнетофон. Ще се изненадате колко лесно беше. Агентите също стават лениви, както и всички ние. За да съкратим разказа, имаме Ви записан на лента как обещавате, че няма да издавате информацията на никого и също на лента имаме Хендерсън, който предава сведенията на известен агент на КГБ след по-малко от три часа. Вие не сте нарушили законите, сенаторе, но господин Хендерсън го е направил. Той беше арестуван снощи в девет. Обвинението е шпионаж и ние разполагаме със свидетелство, Което да го подкрепи.

— Нямах никаква представа за това — каза Доналдсън.

— Ни най-малко не сме го помислили — подхвърли Ритър.

Доналдсън се обърна към съветника си.

— Какво можеш да кажеш в своя защита?

Хендерсън не отговори. Възнамеряваше да им каже колко много съжалява, но как да изрази чувствата си? Гадното усещане да си агент на чужда сила, съпътствано от трепета, че се подиграваш с цял легион от правителствени тайни агенти. Когато го арестуваха, тези чувства преминаха в страх за съдбата му и облекчение, че всичко вече е свършило.

— Г-н Хендерсън се съгласи да работи за нас — помогна му Джейкъбс. — Веднага след като напуснете Сената, разбира се.

— Какво означава това? — попита Доналдсън.

— Вие сте в Сената от колко време? Тринайсет години, така ли е? В началото бяхте избран да изпълнявате задълженията си пожизнено, ако не ме лъже паметта — каза Мур.

— Може би ще се опитате да използвате отговора ми, за да ме изнудите — отбеляза сенаторът.

— Да Ви изнудим? — вдигна ръце Мур. — За бога, сенаторе, директорът Джейкъбс вече Ви каза, че не сте нарушили никакъв закон, а и имате уверението ми, че ЦРУ няма да допусне да изтече и една дума за този случай. А дали Министерството на правосъдието ще заведе, или не съдебно дирене срещу г-н Хендерсън не зависи от нас. „Сенатски съветник обвинен в измяна: сенатор Доналдсън заявява, че не е бил запознат с дейността на съветника.“

Джейкъбс продължи:

— Сенаторе, университетът на Кънектикът от няколко години Ви предлага място в управителния си съвет. Защо не го заемете?

— Или Хендерсън ще трябва да влезе в затвора. Ще го оставите ли да тежи на съвестта ми?

— Ясно е, че той не може да продължи да работи за Вас, и е почти толкова ясно, че ще бие на очи, ако бъде изхвърлен след толкова години на примерна служба в канцеларията Ви. Но ако, от друга страна, решите да напуснете обществения живот, за никого няма да бъде изненада невъзможността той да получи равностоен статут при друг сенатор. И така, той ще заеме чудесна службица в експертния счетоводен отдел, където ще продължи да има достъп до всички видове тайни. Само че отсега нататък — поясни Ритър — ние ще решаваме кои тайни да стигат до него.

— Ако руснаците подушат — започна Доналдсън, но спря. Всъщност какво го беше грижа? Не го интересуваха нито Хендерсън, нито руснаците. Той трябваше да спасява имиджа си, трябваше да предотврати евентуалните загуби.

— Печелите, г-н съдия.

— Вярвах, че ще видите нещата от наша гледна точка. Ще го предам на президента. Благодаря, че дойдохте, сенаторе. Г-н Хендерсън тази сутрин ще закъснее малко за работа. Не съжалявайте за него, сенаторе. Ако не се бъзика с нас, може би след няколко години ще успеем да го откачим от куката. Случвало се е и преди, но той ще трябва да го заслужи. Довиждане, сър.

Хендерсън щеше да спази правилата. Другата възможност беше да прекара живота си в строго охраняван каторжен затвор. След като бе прослушал записа на разговора си в таксито, той беше направил самопризнания пред съдебен стенограф и телевизионна камера.

„Пиджън“

Пътуването им до „Пиджън“ протече по божията милост без произшествия. Спасителният катамаран разполагаше с малка площадка за хеликоптери в задната си част и хеликоптерът на английския флот увисна на половин метър над нея, позволявайки на Райън и Уилямс да скочат на палубата. Двамата бяха незабавно отведени на мостика, а хеликоптерът отлетя обратно на североизток.

— Добре дошли на борда, господа — посрещна ги радушно капитанът. — От Вашингтон съобщиха, че ми носите заповеди. Кафе?

— Имате ли чай? — попита Уилямс.

— Може би ще се намери.

— Да отидем някъде, където ще можем да говорим насаме — предложи Райън.

„Далас“

„Далас“ също влезе в играта. Вдигнат на крак от ново УНЧ съобщение, Манкузо веднага я бе извел на антенна дълбочина. Дългото послание бе дешифрирано на ръка в каютата му. Дешифрирането не беше най-силната страна на Манкузо. Отне му цял час, в който Чембърс поведе „Далас“ обратно, за да не загуби връзка. Минавайки покрай капитанската каюта, един моряк дочу през вратата да се разнася приглушено „по дяволите“. Когато Манкузо отново се появи, той не можа да скрие усмивката, изкривила устата му. Не беше добър картоиграч.

„Пиджън“

„Пиджън“ беше един от двата най-модерни спасителни кораба, създадени да откриват и достигат потънали ядрени подводници достатъчно бързо, за да успеят да спасят екипажите им. Тя беше екипирана с разнообразно и сложно оборудване, най-важното от което беше ЕМДП. Този апарат, наречен „Мистик“, висеше на рейката си между двата корпуса на катамарана. Наблизо се намираше и трети сонар, работещ на малка мощност главно като маяк, докато „Пиджън“ обикаляше в бавни кръгове на няколко мили южно от „Скамп“ и „Етън Алън“. Две фрегати от клас „Пери“ се въртяха на двадесет мили на север, взаимодействайки с три „Орион“ за прочистване на района.

— „Пиджън“, тук „Далас“, проверка на радиовръзката, край.

— „Далас“, тук „Пиджън“. Чувам ви силно и ясно, край — отговори капитанът на спасителния кораб по секретния радиоканал.

— Пакетът е тук. Край.

— Капитане, на „Инвинсибъл“ имаше офицер, който предаваше сведения със светлинно сигнално устройство. Можете ли да се справите с такава мигаща светлина? — попита Райън.

— Да не се шегувате?

Планът беше прост, но доста хитър. Беше ясно, че „Червения октомври“ иска да дезертира. Възможно, но малко вероятно, беше всички на борда й да искат да емигрират. Щяха да изведат от „Червения октомври“ всички, които биха поискали да се върнат в Русия, и след това да се престорят, че взривяват подводницата с един от мощните саморазрушаващи заряди, каквито носеха всички руски кораби. После останалият екипаж щеше да откара лодката си в Памлико Саунд, където да изчака съветският флот да се върне в базите си, сигурен, че „Червения октомври“ е потопен, за което щеше да свидетелства и екипажът. Какво би могло да се обърка? Хиляди неща.

„Червения октомври“

Рамиус погледна през перископа. Единственият кораб в обзора му беше американския „Пиджън“, въпреки че антената за радиоелектронна борба долавяше повишена радарна активност по повърхността на север от тях, развивана от две фрегати, заели позиция зад хоризонта. Ето какъв бил замисълът, помисли той, докато наблюдаваше мигащата светлина, предаваща съобщението.

Медицински център на ВМС, Норфолк

— Благодаря Ви, че дойдохте, докторе — посрещна го офицерът от разузнаването, разположил се в кабинета на помощник управителя на болницата. — Разбирам, че пациентът ни се е събудил.

— Преди почти половин час — потвърди Тейт. — Беше в съзнание за около двадесет минути. Сега отново спи.

— Означава ли това, че ще се оправи?

— Положително. Мисълта му беше ясна, което свидетелства, че няма мозъчно увреждане. Малко се безпокоях преди това, но сега трябва да кажа, че шансовете са в негова полза, въпреки че при тези случаи на хипотермия има вероятност от внезапно влошаване. Той е болно дете, при което няма промяна. — Тейт направи пауза. — Имам въпрос към вас, господин капитан: защо руснаците не се радват?

— Какво ви кара да мислите така?

— Никак не е трудно да се забележи. Освен това Джейми откри доктор от щатните, който разбира руски, и ние го привлякохме към случая.

— Защо не сте ми казали?

— Руснаците също не знаят. Това беше наше решение, господин капитан. Да имаш под ръка лекар, който говори родния език на пациента, е просто добра медицинска практика. — Тейт се усмихна доволен, че е дал възможност на интелигентността си да се прояви при скалъпването на приемливо обяснение, съобразено в същото време с медицинската етика и военноморските разпоредби. Извади от джоба си един фиш. — Както и да е, името на пациента е Андрей Катискин. Готвач е, както мислехме, от Ленинград. Корабът, на който е служил, се казва „Политовский“.

— Моите поздравления, докторе. — Офицерът от разузнаването отдаде необходимото уважение на хитрия ход на Тейт, въпреки че си зададе въпроса защо този аматьор трябваше да бъде толкова дяволски умен, когато се замесваха в неща, които не го засягаха.

— И така, защо руснаците не се радват? — Тейт не получи отговор. — И защо вие нямате свой човек там? Знаели сте през цялото време, нали? Знаели сте от какъв кораб е избягал и защо този кораб е потънал… Ако те са искали да разберат от какъв кораб идва той и ако получените новини не са им харесали, не означава ли това, че им липсва и друга подводница?

Главната квартира на ЦРУ

Мур вдигна телефонната слушалка.

— Джеймс, елате веднага с Боб.

— Какво има, Артър? — попита Гриър минута след това.

— Последното съобщение на „КАРДИНАЛА“. — Мур подаде на двамата мъже по едно ксерокопие. — Колко бързо можем да го предадем?

— Толкова далеч? Това ще иска хеликоптер и поне няколко часа. Трябва да го направим по-бързо, — настоя Гриър.

— Не можем да застрашим „КАРДИНАЛА“, точка по въпроса. Съставете съобщение и се погрижете флотът или военновъздушните сили да го предадат на ръка. — Този вариант не харесваше на Мур, но нямаше друг избор.

— Ще отнеме много време — възпротиви се Гриър гръмко.

— Аз също харесвам момчето, Джеймс. — Но приказките не помагат. Хайде, размърдайте се.

Гриър напусна стаята, псувайки като моряк с петдесетгодишен стаж, какъвто всъщност беше.

„Червения октомври“

— Другари. Офицери и мъже от „Червения октомври“, говори ви капитанът. — Моряците от екипажа забелязаха, че гласът на Рамиус звучи унило. Зародилата се няколко часа преди това паника ги бе докарала до ръба на бунт. — Опитите да поправим двигателите ни се провалиха. Акумулаторите са почти напълно изтощени. Куба е много далеч, за да разчитаме на помощ, и не можем да очакваме да ни помогнат и от родината. Електричеството няма да стигне да захраним системите за управление дори за няколко часа. Нямаме друг избор освен да напуснем кораба.

— Не е случайно, че близо до нас се намира един американски кораб, който ни предлага съдействието си. Ще ви кажа какво се случи, другари. Империалистически шпионин е саботирал кораба ни и по някакъв начин те са успели да научат какви са заповедите ни. Очакваха ни, другари, очакваха ни и се надяваха да сложат мръсните си ръце на кораба ни. Няма да успеят. Екипажът ще бъде изведен. Те няма да получат „Червения октомври“. Старшите офицери и аз ще останем, за да задействаме саморазрушаващите заряди. Дълбочината тук е около пет хиляди метра. Те няма да получат кораба ни. Всички моряци с изключение на дежурните да се приберат в помещенията си. Това е всичко. — Погледът на Рамиус обиколи командния пункт. — Ние загубихме, другари. Бугаев, изпрати съответните сигнали в Москва и на американския кораб. След това ще слезем на сто метра. Не трябва да им дадем и най-малката възможност да заграбят кораба ни. Поемам пълна отговорност за този… позор. Запомнете добре, другари. Вината е изцяло моя.

„Пиджън“

— Получен е сигнал SSS — докладва радиооператорът.

— Качвал ли си се някога на подводница, Райън? — попита Кук.

— Не, но мисля, че е по-безопасно от това да летиш със самолет — опита да се пошегува Райън въпреки силната си уплаха.

— Е, тогава да те спускаме на „Мистик“.

„Мистик“

ЕМДП не беше нищо друго освен три метални сфери, заварени една към друга, с витло отзад и обшивка, защитаваща целия корпус от налягането. Райън се промъкна пръв през люка, последван от Уилямс. Седнаха и зачакаха. Тричленният екипаж вече се бе заловил за работа.

„Мистик“ беше готова за действие. След подадената команда лебедката на „Пиджън“ я спусна върху гладката водна повърхност. Машината се потопи изведнъж. Електрическите й мотори почти не се чуваха. Маломощната сонарна система веднага засече руската подводница, намираща се на половин миля встрани и на сто метра дълбочина. На екипажа бе казано, че това е чисто спасителна задача. Тримата мъже бяха специалисти в областта си. След десет минути „Мистик“ вече се въртеше над предния евакуационен изход на ядрената подводница.

Приближиха се внимателно с помощта на направляващите витла и един младши офицер закрепи здраво съединяващия цилиндър. Водата в кухото цилиндрично тяло, свързващо „Мистик“ с „Червения октомври“, беше изтласкана мигновено в камерата с ниско налягане на ЕМДП. С това връзката между двата съда се уплътни и останалата вода беше изпомпана навън.

— Вие сте на ход. — Лейтенантът посочи на Райън с ръка люка в центъра на средната сфера.

— Предполагам — клекна Райън до люка и потропа по него няколко пъти с ръка. Никакъв отговор. Той опита пак с френски ключ. След няколко мига в отговор прозвучаха почуквания по метала и Райън завъртя блокиращото колело в средата на люка. След това дръпна нагоре люка и под него се показа друг, вече отворен отдолу. На дъното имаше и друг, перпендикулярен, който все още беше затворен. Райън пое дълбоко дъх и бавно заслиза надолу по стълбата в боядисания с бяла боя цилиндър, последван от Уилямс. Райън стигна дъното и почука по люка в него.

„Червения октомври“

Люкът се отвори почти мигновено.

— Господа, аз съм капитан Райън от Военноморския флот на Съединените щати. Можем ли да ви помогнем?

Мъжът, към когото се обърна, беше по-нисък и по-тежък от самия него. На пагоните си носеше три звезди; гърдите бяха украсени с множество орденски ленти, а на ръкава блестеше широка златна нашивка. Значи, това беше Марко Рамиус…

— Говорите ли руски?

— Не, сър, не говоря. От какво естество е аварията ви, сър?

— Получихме силен теч в реакторната система. Корабът е заразен в частта след командния пункт. Трябва да се евакуираме.

При думите „теч“ и „реактор“ Райън усети как кожата му настръхва. Спомни си колко уверен беше преди това в сценария си. На сушата, на деветстотин мили далеч, в един приятен, затоплен кабинет, заобиколен от приятели — е, поне не врагове. Вперените в него погледи на двадесетте мъже в отсека бяха изпълнени със смъртоносна омраза.

— Боже господи! Окей, да започваме. Можем да вземаме по двадесет и пет мъже на един път, сър.

— Не бързайте толкова, капитан Райън. Какво ще стане с моите хора? — попита високо Рамиус.

— Ще се отнасяме към тях като към наши гости, разбира се. Ако им трябва лечение, ще го имат. Ще ги върнем в Съветския съюз веднага след като го уредим. Нима мислехте, че ще ги тикнем в затвор?

Рамиус изсумтя неразбрано и се обърна да говори с другите руснаци. Докато летяха от „Инвинсибъл“, Райън и Уилямс бяха решили да запазят за известно време в тайна, че Уилямс, облечен в американска униформа, знае руски. Никой не бе помислил, че руснаците ще забележат различния акцент.

— Доктор Петров — нареди Рамиус, — ти ще поведеш първата група от двадесет и пет човека. Внимавайте за тях, другарю доктор! Не позволявайте американците да ги заговарят поотделно и не допускайте да се шляят поединично. Ще се държите учтиво, нищо повече, нищо по-малко.

— Разбрано, другарю капитан.

Райън наблюдаваше как Петров брои хората, промъкващи се през люка и качващи се нагоре по стълбата. Когато станаха двадесет и пет, Уилямс затвори плътно първо люка на „Мистик“ и след това люка в евакуационния изход на „Червения октомври“. Рамиус накара един мичман да провери. След това чуха как ЕМДП се отдели от подводницата и как ръмженето на двигателя започва да заглъхва.

Възцари се дълга и неловка тишина. Райън и Уилямс стояха в единия от ъглите на отсека, а Рамиус и хората му — срещу тях. Това накара Райън да се върне в спомените си към ученическите години, когато момчета и момичета се събираха на отделни групи, разделени от ничия земя. Когато един офицер извади цигара, той се опита да разчупи леда.

— Ще ме почерпите ли с цигара, сър?

Бородин тръсна пакета и от него се подаде цигара. Райън я me, а Бородин му запали с картонена клечка кибрит.

— Благодаря. Бях ги отказал, но в подводница под водата и с повреден реактор не мисля, че са много опасни, нали? — Първото запознаване на Райън с руската цигара не беше много радостно. Черният, едро нарязан тютюн го замая и изпълни с остра миризма околния въздух, който вече бе натежал от вонята на пот, машинно масло и зеле.

— Как се оказахте тук? — попита Рамиус.

— Бяхме се отправили към брега на Вирджиния, капитане. Миналата седмица там потъна друга съветска подводница.

— Ами? — Рамиус бе възхитен от версията му. — Съветска подводница?

— Да, капитане. Лодка, която ние наричаме „Алфа“. Това е всичко, което зная със сигурност. Прибрали са един оцелял И сега той се намира във военната болница в Норфолк. Мога ли да попитам за името ви, сър?

— Марко Александрович Рамиус.

— Джак Райън.

— Оуен Уилямс — стиснаха си те ръце.

— Имате ли семейство, капитан Райън? — попита Рамиус.

— Да, сър. Съпруга, син и дъщеря. А Вие?

— Не, нямам семейство. — Рамиус се обърна и заповяда на един млад офицер:

— Поемай следващата група. Нали чу нарежданията, които дадох на доктора?

— Да, другарю капитан — потвърди младежът.

Дочуха електромоторите на „Мистик“ над главите си. След миг се разнесе метално дрънчене, когато присъединителният пръстен се прикачи към евакуационния изход. Бяха изминали само четиридесет минути, сторили им се цяла седмица. „Господи, ами ако реакторът им наистина е повреден?“ — помисли Райън.

„Скамп“

На две мили от тях и на няколкостотин метра от „Етън Алън“ бе спряла „Скамп“. Двете подводници си разменяха съобщения. Хидроакустиците на „Скамп“ бяха засекли преминаването на трите подводници един час преди това. „Поджи“ и „Далас“ се бяха вмъкнали между „Червения октомври“ и другите две американски подводници и операторите им на сонари напрегнато слухтяха да доловят евентуални акустични смущения, говорещи за приближаването на кораб към тях. Районът беше достатъчно далеч от брега, за да е свободен от крайбрежния трафик на търговски кораби и танкери, но не можеше да се гарантира, че няма да срещнат някой случаен кораб от друго пристанище.

„Червения октомври“

Когато и третата група моряци тръгна под ръководството на лейтенант Свядов, един готвач изскочи от края на редицата и обясни, че иска да се върне за касетофона си, за който спестявал в продължение на месеци. Никой не забеляза, че той не се върна, дори и Рамиус. Моряците и дори опитните мичмани се блъскаха един друг в стремежа си да напуснат подводницата. Оставаше само още една група.

„Пиджън“

На „Пиджън“ настаняваха съветския екипаж в столовата. Американските моряци наблюдаваха мълчаливо руските си колеги. Масите бяха заредени с кафе, бекон, яйца и препечен хляб, което зарадва Петров. Не беше трудно да се контролират мъже, хранещи се като вълци. Използваха услугите на един младши офицер, за да получат допълнително бекон. Американските готвачи бяха получили заповед да дават на руснаците всичко, което могат да изядат. Бяха заети с храната и никой не забеляза как на борда кацна хеликоптер, долетял от брега с нови двадесет човека, единият от които се втурна към капитанския мостик.

„Червения октомври“

„Последна група“, промърмори Райън на себе си. „Мистик“ отново се бе съединил с „Червения октомври“. Последното му пътуване бе отнело един час. Двата люка се отвориха и влезе лейтенантът от ЕМДП.

— Следващото пътуване ще се забави, господа. Акумулаторите ни почти свършиха. Ще ни трябват деветдесет минути, докато се заредят. Някакви проблеми?

— Така да бъде — отвърна Рамиус. Той преведе казаното на хората си и заповяда на Иванов да поеме новата група. — Старшите офицери ще останат. Имаме още работа тук — стисна Рамиус ръката на младия офицер. — Ако нещо се случи, предайте в Москва, че сме изпълнили дълга си.

— Ще предам, другарю капитан — почти се задави Иванов. Райън наблюдаваше излизането на моряците. Когато и последният от тях напусна, люкът на евакуационния изход на „Червения октомври“, а след това този на „Мистик“ се затвориха. Минута след това проехтяха металните звуци от отделянето на миниподводницата. Той чу жуженето на електромоторите бързо да заглъхва и сякаш почувства как боядисаните в зелено преградни стени започват да го притискат. Полетът със самолет го плашеше, но поне въздухът не заплашваше да го смаже. А ето го тук — под вода, на триста мили от брега, на борда на най-голямата в света подводница с още само десет мъже, които знаеха как да я управляват.

— Капитан Райън — обади се Рамиус, привличайки вниманието му. — Моите офицери и аз искаме политическо убежище в Съединените щати и ви носим този малък подарък — посочи с ръка Рамиус към стоманените преградни стени.

Райън вече бе подготвил отговора си:

— Капитане, от името на президента на Съединените щати аз имам честта да уважа искането ви. Добре дошли в свободния свят, господа.

Никой от тях не знаеше, че вътрешната разговорна система в отсека е включена. Индикаторната лампа бе свалена още преди няколко часа. Готвачът слушаше разговора два отсека по-напред, казвайки си, че е бил прав да остане, въпреки че му се искаше да е сгрешил. „А сега какво да правя?“, запита се той. Трябваше да изпълни дълга си. Звучеше много лесно, по щеше ли да си спомни как?

— Не зная какво да ви кажа, момчета — Райън отново стисна ръцете на всички. — Успяхте. Наистина успяхте.

— Извинете ме, капитане, говорите ли руски? — попита Камаров.

— Съжалявам. Лейтенант Уилямс говори, но аз не. Вместо мен тук трябваше да бъде група руски говорещи офицери, но хеликоптерът им се разби в морето миналата нощ. — Уилямс преведе думите му. Четирима от руските офицери изобщо не разбираха английски.

— А сега какво ще стане?

— След няколко минути на две мили оттук ще избухне ракетна подводница. Една от старите ни подводници. Предполагам, казали сте на хората си, че ще потопите… Господи, надявам се да не сте разкрили какво в действителност ще правите.

— И на борда ми да избухне война? — засмя се Рамиус. — Не, Райън. А след това?

— Когато всички се уверят, че „Червения октомври“ е потънал, ние ще се отправим на северозапад към Окракоук Инлет и ще чакаме. Ще ни съпровождат американските подводници „Далас“ и „Поджи“. Могат ли тези мъже да се справят с подводницата?

— Тези мъже могат да се справят с всеки кораб в света — каза Рамиус първо на руски. Хората му се ухилиха. — И така, Вие мислите, че нашите няма да разберат какво е станало с нас?

— Съвсем вярно. От „Пиджън“ ще забележат подводна експлозия. Няма начин да разберат, че идва от друго място, нали така? Вие знаете, че в този момент около бреговете ни обикалят много от вашите военноморски кораби. Когато те си заминат, е, тогава ще измислим къде да скрием този подарък за постоянно. Аз не зная къде ще бъде това. Вашите хора, разбира се, ще ни бъдат гости. Много наши ще поискат да говорят с вас. Засега можете да бъдете уверен, че ще се отнасят с вас много добре, по-добре, отколкото можете да си представите. — Райън беше сигурен, че ЦРУ ще даде на всеки от тях значителна сума пари. Не го каза, защото не искаше по този начин да обижда смелостта им. Беше останал изненадан, когато беше научил колко рядко дезертьори като тези очакваха да получат пари и че почти никога не искаха.

— Забравихте политическата обработка — обади се Камаров.

Райън се засмя.

— Лейтенанте, някъде в бъдещето някой ще ви дръпне настрана, за да ви обясни как действа държавата ни. Ще са необходими не повече от два часа. След това вие веднага ще започнете да ни обяснявате къде бъркаме — целият свят го прави, защо не и вие? Но аз не мога да го направя сега. Повярвайте, ще ви хареса вероятно повече, отколкото на мен. Никога не съм живял в страна, която не е свободна, затова може би не харесвам родината си, колкото би трябвало. Но засега имаме друга работа.

— Правилно — подкрепи го Рамиус. — Хайде, мои нови другари, вас също ще включим в работа.

Рамиус поведе Райън към задната част на подводницата през редица водонепроницаеми врати. След няколко минути се озоваха в ракетното отделение — широко помещение с двадесет и шест тъмнозелени тръби, извисяващи се през две палуби. Ето това беше същинската част на щурмовака, с повече от двеста ядрени бойни глави. Заплахата, таяща се в помещението, беше достатъчна да накара косата на Райън да настръхне. Това пред него не беше академична абстракция, а действителност. Горната палуба, върху която беше стъпил, беше решетъчна. Долната, която можеше да види, беше плътна. Преминаха през това и още едно помещение и влязоха в командния пункт. Вътрешността на подводницата беше призрачно тиха и Райън разбра защо моряците са суеверни.

— Вие ще седнете тук — Рамиус посочи на Райън мястото на кормчията в лявата част на помещението, пред което бяха монтирани кормило и комплект прибори, подобни на тези в самолет.

— Какво ще правя? — попита Райън, сядайки.

— Ще управлявате кораба, капитане. Никога ли не сте го нравили преди?

— Не, сър. Никога преди не съм стъпвал на подводница.

— Но Вие сте военноморски офицер.

Райън поклати глава.

— Не, капитане. Работя за ЦРУ.

— ЦРУ? — Рамиус изплю акронима, сякаш беше отровен.

— Зная, зная. — Райън отпусна глава на кормилото. — Наричат ни „тъмните сили“. Капитане, пред Вас стои една тъмна сила, която вероятно ще подмокри панталоните, преди да сме завършили делото си. Аз работя на бюро и, повярвайте поне в това, не искам нищо друго, освен сега да бъда при съпругата и децата си. Ако имах поне малко ум, сега щях да бъда в Анаполис и да пиша книгите си.

— Книги! Какво искате да кажете?

— Аз съм историк, капитане. Преди няколко години пожелах да вляза в ЦРУ като аналитик. Знаете ли какво е това? Агентите предоставят сведения и аз се опитвам да разбера какво означават. В тази каша се забърках погрешка, майната му, не ми вярвате, но е така. Както и да е, аз пишех книги по военноморска история.

— Назовете някои от книгите си — нареди Рамиус.

— „Възможности за избор и решения“, „Обречени орли“ и още една нова, която ще излезе следващата година — „Сражаващият се моряк“, биография на адмирал Холси. Първата ми беше за битката за пролива Лейте. Разбрах, че е била критикувана в „Морской сборник“. Тя разглежда естеството на тактическите решения, вземани в бойни условия. Предполага се, че десетина копия от нея се намират в библиотеката на академията „Фрунзе“.

Рамиус помълча за момент.

— Хм, зная тази книга. Да, чел съм части от нея. Вие сте сгрешили, Райън. Холси е действал глупаво.

— Ще постигнете успех в страната ми, капитан Рамиус. Вече сте литературен критик. Капитан Бородин, мога ли да Ви помоля за цигара?

Бородин му подхвърли пълен пакет и кутия кибрит. Райън запали една. Беше ужасна.

„Авалон“

Четвъртото завръщане на „Мистик“ беше сигнал за „Етън Алън“ и „Скамп“ да действат. „Авалон“ напусна мястото си и моторите й я придвижиха на няколкостотин метра до старата ракетна подводница. Капитанът й вече събираше екипажа в торпедното отделение. Всеки люк, всяка врата и всяко чекмедже на лодката бяха отворени. Един от офицерите вървеше към предната част, за да се присъедини към останалите. Зад него се влачеше черен кабел, свързан с всяка една от бомбите. Свободният му край офицерът прикачи към часовников механизъм.

— Всичко е готово, капитане.

„Червения октомври“

Райън наблюдаваше как Рамиус разпределя офицерите си по постовете им. Повечето отидоха назад, за да се заемат с двигателите. Рамиус имаше добрия навик да говори на английски и след това да повтаря думите си на руски за тези, които не разбираха новия си език.

— Камаров и Уилямс, вие ще отидете напред и ще затворите плътно всички люкове. — След това Рамиус се обърна към Райън и му обясни смисъла на заповедта. — Ако нещо се обърка, което няма да стане, но ако все пак се случи, няма да разполагаме с достатъчно мъже за ремонти. Затова ще запечатаме цялата лодка.

Райън я намери за разумна. Той постави празна чаша върху пулта за управление, за да му служи като пепелник. Бяха сами с Рамиус в командния пункт.

— Кога трябва да тръгваме? — попита Рамиус.

— Веднага след като сте готови, сър. Трябва да пристигнем В протока Окракоук, когато приливът е най-висок — около осем минути след полунощ. Ще можем ли да го направим?

Рамиус погледна морската си карта.

— С лекота.

Камаров преведе Уилямс през свързочното помещение пред командния пункт. Оставиха водонепроницаемата врата отворена и тръгнаха напред към ракетния отсек. Там слязоха по стълба, преминаха по долната ракетна палуба и стигнаха преградната стена на предното ракетно отделение. Продължиха през вратата към складовите помещения, проверявайки по пътя си всеки люк. Близо до носа се изкачиха по друга стълба в торпедното отделение, запънаха люка след себе си и се отправиха назад към помещенията на екипажа. Двамата мъже се чувстваха странно на борда на кораб без екипаж и не бързаха да се върнат. Уилямс въртеше глава, за да огледа всичко, и задаваше въпроси на Камаров. Лейтенантът беше щастлив да отговаря на майчиния си език. И двамата бяха компетентни офицери, споделящи романтичната привързаност към професията си. Що се отнасяше до Уилямс, той беше дълбоко впечатлен от „Червения октомври“ и го повтори няколко пъти. Дори на малките детайли беше обърнато голямо внимание. Палубата беше облицована с плочки, а люковете с дебели гумени уплътнения. Те не бяха вдигнали почти никакъв шум, докато обикаляха, за да проверят водонепроницаемостта, и беше ясно, че не е било само обещавано да се направи подводницата безшумна.

Когато отвориха люка към горната палуба на ракетния отсек, Уилямс беше зает да превежда на руски една своя любима морска история. Пристъпи вътре през люка след Камаров и си спомни, че бяха оставили ярките крушки на тавана в ракетния отсек да светят.

Райън се опитваше да се отпусне, но не успяваше. Столът му беше неудобен и той си припомни руската шега как се формира „новият съветски човек“ — със самолетна седалка, която изкривява индивида във всякакви невъзможни форми. Зад тях, в машинното отделение, екипажът включи реактора. Рамиус говореше по вътрешния телефон с главния си инженер малко преди шумът от движението на охлаждащата реактора течност да се усили, генерирайки пара за турбоалтернаторите.

Райън вдигна рязко глава. Стори му се, че бе почувствал звука и след това го е чул. По тила му пропълзяха мразовити тръпки, преди мозъкът да е разбрал какъв може да е бил този звук.

— Какво беше това? — попита той автоматично, знаейки отговора.

— Кое? — Рамиус беше на три метра зад него, а двигателите на „гъсеницата“ вече работеха. Корпусът тътнеше от странно бучене.

— Чух изстрел, не, няколко изстрела.

Рамиус го приближи развеселен.

— Мисля, че чувате двигателите на „гъсеницата“ и мисля още, че наистина сте за първи път на подводница, както сам казахте. Първият път е винаги труден. Така беше дори и с мен.

Райън стана на крака.

— Може и да е така, капитане, но мога да разпозная изстрел, когато го чуя. — Той разкопча куртката си и извади пистолет.

— Дайте ми го — протегна ръка Рамиус. — Не можете да имате пистолет на подводницата ми.

— Къде са Уилямс и Камаров? — поколеба се Райън.

Рамиус сви рамене.

— Забавиха се, да, но това е голям кораб.

— Ще отида напред да проверя.

— Ще останете на поста си! — заповяда Рамиус. — Ще правите каквото аз кажа!

— Капитане, току-що чух нещо, което прозвуча като изстрели и отивам напред, за да проверя. Стреляли ли са някога по Вас? По мен са стреляли. На рамото ми има белези, които го доказват. По-добре поемете кормилото, сър.

Рамиус вдигна телефонната слушалка и натисна бутон. Каза нещо на руски и я остави.

— Ще Ви заведа да се уверите, че на подводницата ми няма духове — призраци, а? Призраци, няма призраци — той посочи пистолета — и Вие не сте шпионин, а?

— Капитане, мислете каквото си искате, о кей? Това е дълга история и някой ден ще Ви я разкажа. — Райън изчака двигателите да намалят оборотите си, за което Рамиус очевидно бе дал нареждане. Тътенът на моторите, задвижващи тунела, караха вътрешността на подводницата да звучи като барабан.

В командния пункт влезе офицер, чието име не помнеше. Рамиус каза нещо, при което офицерът избухна в смях, но замълча при вида на пистолета на Райън. Виждаше се, че никой от руснаците не се радва, че го има.

— С Ваше разрешение, капитане — посочи с ръка Райън пред себе си.

— Продължавайте, Райън.

Водонепроницаемата врата между командния пункт и съседното помещение беше полуотворена. Райън бавно влезе в радиозалата, шарейки наляво и надясно с очи. Беше чисто. Продължи към вратата на ракетното отделение, която беше плътно затворена. Висока около метър и двайсет и широка около шестдесет сантиметра, вратата беше заключена с колело в центъра й. Райън го завъртя с една ръка. Беше добре смазано, както и пантите. Той бавно я придърпа, докато се отвори напълно, надникна и обходи с поглед коминга на люка.

— О, мамка му! — пое дъх Райън и направи знак на капитана да се приближи. Ракетното отделение беше дълго цели шестдесет метра, осветено единствено от шест или осем малки, мъждукащи крушки. Преди не беше ли силно осветено? В отсрещния край проблесна ярка светлина и освети две фигури, проснати върху решетката до люка. Никоя от двете не помръдна. Светлината, която позволи на Райън да ги види, потрепваше до една от ракетните тръби.

— Призраци ли са, капитане? — прошепна Райън.

— Камаров — отвърна Рамиус и добави тихичко нещо на руски.

Райън издърпа затвора на автоматичния си пистолет, за да вкара патрон в цевта и свали обувките си.

— По-добре ме оставете аз да се оправям. Някога бях лейтенант от морската пехота. — „Но обучението ми в Куонтико не включваше това тук“ помисли той и влезе в помещението.

Ракетният отсек заемаше почти една трета от цялата дължина на подводницата на височината на две палуби. Долната беше изцяло от метал. Горната беше направена от метална решетка. На американските подводници наричаха това място „Шеруудската гора“. Названието беше напълно уместно. Ракетните тръби с диаметър цели три метра, боядисани по-тъмнозелено, отколкото останалата част от помещението, приличаха на стволовете на огромни дървета. Райън дръпна и затвори люка зад себе си и тръгна надясно.

Струваше му се, че светлината идва откъм най-отдалечената ракетна тръба от деснобордовата страна на горната ракетна палуба. Райън спря и се ослуша. Нещо ставаше горе. Той можеше да чуе тих стържещ звук и светлината се движеше, сякаш идваше от държана в ръка работна лампа. Звукът се разпространяваше надолу по гладката повърхност на вътрешната обшивка на корпуса.

„Защо аз?“, пошепна той на себе си. Трябваше да премине покрай тринайсет ракетни тръби и да пресече шейсет метра открито пространство, докато стигне до източника на тази светлина.

Тръгна покрай първата тръба. Държеше пистолета в дясната си ръка на нивото на гърдите, а с лявата опипваше студения метал на тръбата. Дланта му беше започнала да се поти върху шахматно нарязаната твърда гума на пистолетната ръкохватка. „Ето защо, помисли си той, ги нарязват по този начин.“ Достигна пространството между първата и втората тръба и погледна наляво, за да се увери, че там няма никой, И се приготви да продължи. Оставаше му да премине още дванайсет тръби.

Решетката на палубата беше направена от заварени метални пръти с диаметър двайсет милиметра. Краката вече го боляха от придвижването върху тях. Промъквайки се бавно и внимателно покрай следващата кръгла тръба, той се почувства като космонавт, който се върти в орбита около Луната и пресича непрекъснат хоризонт. С тази разлика, че на Луната никой не го очакваше, за да го застреля.

На рамото му се отпусна ръка. Райън подскочи и се обърна. Рамиус. Искаше нещо да каже, но Райън постави пръсти върху устните му и поклати глава. Сърцето му биеше толкова силно, че можеше да го използва като морзов ключ, и въпреки това можеше да долови собственото си дишане, така че защо, по дяволите, не беше чул Рамиус?

Райън показа с жест, че иска да заобиколи всяка от ракетите откъм външната й страна. Рамиус посочи, че може да го направи откъм вътрешната. Райън кимна. Реши да закопчае куртката си и да вдигне яката й. По този начин щеше да стане трудна цел. По-добре да си тъмна сянка, отколкото силует с бял триъгълник. Следващата тръба.

Райън забеляза, че на тръбите бяха изписани с боя думи, а други надписи бяха изковани в самия метал. Буквите бяха на кирилица и вероятно означаваха „Пушенето забранено“, „Ленин е жив“ или някаква подобна безсмислица. Виждаше и чуваше всичко с болезнена острота, сякаш някой бе прекарал шкурка по усещанията му и го бе направил фантастично чувствителен. Промъкна се покрай следващата тръба, пръстите нервно стискаха ръкохватката на пистолета и му се искаше да избърше потта от очите си. И тук нямаше нищо — лявата страна беше наред. Следващата…

Трябваха му пет минути, докато стигне до половината на отсека между шестата и седмата тръба. Сега шумът, който идваше отпред, се чуваше по-ясно. Светлината определено се движеше. Сянката на тръба номер едно едва-едва потрепваше. Вероятно светлинката идваше от работна лампа, включена в стенен контакт, или както там се наричаше на кораба. Какво правеше той? Дали работеше по ракета? Повече от един ли бяха? Защо Рамиус не беше преброил по списък екипажа, когато го качваше на ЕМДП?

„Защо не го направих аз?“ — изпсува на себе си Райън. Оставаха още шест тръби.

Заобикаляйки следващата тръба, той даде знак на Рамиус, че вероятно човекът в отсрещния край е само един. Рамиус кимна кратко, защото вече сам беше стигнал до този извод. За първи път той забеляза, че Райън е без обувки. Идеята му се стори добра и вдигна левия си крак, за да свали обувката. Пръстите му бяха непослушни и вдървени и изпуснаха обувката, която изтрополи върху решетката. Шумът изненада Райън на открито и той замръзна неподвижен. Светлината в отсрещния край се премести и след това замря на едно място. Райън се хвърли наляво и надникна иззад тръбата. Оставаха още пет. Видя част от лице и проблясък.

Чу изстрела и се присви. Куршумът удари преградната стена зад него със силен металически звън, а Райън отскочи назад, за да се прикрие.

— Ще пресека от другата страна — прошепна Рамиус.

— Изчакайте, докато Ви кажа. — Райън сграбчи ръката на Рамиус над лакътя и се върна към дясната страна на тръбата, насочил пистолета напред. Видя отново лицето и този път стреля пръв, знаейки, че няма да улучи. В същия момент бутна Рамиус наляво. Капитанът притича до другата страна и залегна зад една от ракетните тръби.

— Пипнахме те — извика Райън.

— Нищо не сте пипнали. — Беше младежки глас, младежки и много уплашен.

— Какво правиш? — попита Райън.

— Ти как мислиш, янки? — Този път подигравката беше по-успешна.

„Вероятно търси начин да взриви някоя бойна глава“, реши Райън. „Колко радостно!“

— Но ти също ще умреш — каза Райън. Не се ли опитваше полицията да убеди барикадиралите се заподозрени? Едно нюйоркско ченге не каза ли веднъж по телевизията: „Опитваме се да ги отегчим до смърт, докато загубят интерес към започнатото.“ Но онези бяха криминални престъпници, а сега Райън с какъв се бе сблъскал? Останал на борда моряк? Един от офицерите на Рамиус с различно мислене? Агент на КГБ? Или на ГРУ, прикрит като моряк?

— Ще умра — съгласи се гласът. Светлината мръдна. Каквото и да бе започнал, той се опитваше да се върне отново към него.

Райън стреля два пъти, придвижвайки се покрай тръбата. Оставаха му още четири. Куршумите му иззвъняха безполезно в отсрещната стена. Имаше много малка възможност някой рикоширал куршум…, не… Той погледна наляво и видя, че Рамиус се промъква като сянка отляво на тръбите. Но той нямаше пистолет. Защо не беше взел?

Райън пое дълбоко дъх и скочи покрай следващата тръба. Момчето отсреща го очакваше. Райън се хвърли по очи на палубата и куршумът прелетя над него.

— Кой си ти? — попита Райън. Повдигна се на коляно и се облегна на тръбата, за да си поеме дъх.

— Съветски патриот! Ти си враг на страната ми и няма да получиш този кораб!

Твърде много приказва, помисли Райън. Това е добре. Може би.

— Имаш ли име?

— Името ми не те интересува.

— Ами семейство? — продължи Райън.

— Родителите ми ще се гордеят с мен.

Агент на ГРУ. Райън беше сигурен. Не политически офицер. Английският му беше твърде добър. Вероятно някакъв вид заместник на политически офицер. Беше се изправил срещу обучен старши офицер. Великолепно! Обучен агент и, както самият бе казал, патриот. Не фанатик, а мъж, опитващ се да изпълни дълга си. Уплашен — да, но щеше да го изпълни.

„И да хвърли този шибан кораб във въздуха, заедно с мен на борда му.“

Въпреки това Райън чувстваше, че предимството е на негова страна. Другият имаше работа да върши. Райън трябваше само да го спре или забави достатъчно дълго. Придвижи се към дясната страна на тръбата и надникна иззад ръба само с дясното си око. Частта от отсека, където се намираше, не беше осветена — още едно предимство. Райън можеше да види другия по-лесно, отколкото той него.

— Не е необходимо да умираш, приятелю. Само ако пуснеш пистолета на пода… — „И какво? Да свърши във федерален затвор? По-вероятно беше просто да изчезне. Москва нямаше да може да научи, че американците имат подводницата.“

— И ЦРУ няма да ме очисти, а? — подигра се гласът, треперейки. — Не съм глупак. Ако трябва да умра, ще бъде в изпълнение на дълга ми, приятелю.

Светлината угасна. Райън се запита колко ще продължи това. Дали не означаваше, че онзи е свършил дяволската си работа, каквато и да е била? Ако беше така, след миг всички щяха да изчезнат. Или пък може би момчето просто бе разбрало колко уязвим го прави светлината? Обучен старши офицер или не, той беше само едно момче, уплашено момче, което вероятно имаше да губи толкова, колкото и Райън. Повече от сигурно е, помисли Райън, че имам съпруга и две деца, и ако не се добера до него бързо, ще ги загубя.

„Честита Коледа, деца, баща ви току-що бе взривен. Съжалявам, че няма тяло, което да погребете, но нали разбирате…“. Дойде му на ум да се помоли, но за какво? За помощ да убие друг човек? „Така става, господи…“

— Още ли сте тук, капитане? — извика той.

— Да!

Това щеше да накара човека на ГРУ да се разтревожи. Райън се надяваше, че присъствието на капитана ще принуди другия да се прикрие по-вляво на тръбата си. Райън се приведе и хукна Покрай лявата страна на своята. Още три. Рамиус го последва, като направи същото от своята страна. Райън стреля, но разбра, че не е улучил.

Трябваше да спре, да почине. Дишането му беше свръхучестено и го замайваше до припадък. Не трябваше да го допусне. Все пак е бил лейтенант в морската пехота за цели три месеца, преди хеликоптерът да се разбие, и се предполагаше, че трябва да знае какво да направи. Беше водил мъже. Но да водиш четиридесет мъже с пушки беше далеч по-лесно, отколкото да воюваш сам-самичък.

„Мисли!“

— Може би ще успеем да направим сделка — предложи Райън.

— О, да, можем да решим през кое ухо да влезе куршумът.

— Може би ще ти хареса да бъдеш американец.

— А родителите ми, янки? Какво ще стане с тях?

— Ще се опитаме да ги измъкнем — провикна се Райън откъм дясната страна на тръбата си и докато чакаше отговора, се придвижи наляво и скочи към следващата тръба. Вече само две от тях го деляха от „приятеля“ от ГРУ, който вероятно се опитваше да свърже накъсо бойните глави и да превърне половин кубична миля от океана в плазма.

— Хайде, янки, ще умрем заедно. Сега вече ни дели само един детонатор.

Райън съобразяваше трескаво. Не можеше да си спомни колко пъти бе стрелял, но пистолетът му побираше тринадесет патрона. Трябваше да са останали достатъчно и резервният пълнител нямаше да му бъде необходим. Можеше да го хвърли на една страна и да отклони вниманието на другия, докато самият той се премести в противоположната посока. Щеше ли да успее? По дяволите! Успяваха в киното, но той беше напълно уверен, че ако бездейства, нямаше да постигне абсолютно нищо.

Райън премести пистолета в лявата си ръка, а дясната пъхна в джоба на куртката, търсейки резервния пълнител. Измъкна го и го пъхна между зъбите си, докато отново хвана пистолета в дясната ръка. Взе пълнителя в лявата ръка. Окей! Трябваше да го хвърли надясно и да се премести вляво. Щеше ли това да свърши работа? Свърши или не, не разполагаше с почти никакво време.

В Куонтико го бяха учили да разчита карти, да оценява терени, да повиква въздушна или артилерийска подкрепа, да придвижва умело взводове или стрелкови отделения, а тук беше залепен за някаква проклета стоманена тръба на сто метра под повърхността на водата и гърмеше с пистолет в помещение с двеста ядрени заряда.

Време беше да направи нещо. Знаеше какво е то, но Рамиус го изпревари. С ъгълчето на окото си видя силуета на капитана, тичащ към преградната стена пред тях. Рамиус скочи към стената и успя да натисне ключа за осветление, преди противникът им да стреля по него. Райън подхвърли пълнителя надясно и се хвърли напред. Агентът погледна наляво, за да види какъв е този шум, сигурен, че противниците му са предприели съгласуван ход.

Райън пробяга разстоянието между двете последни ракетни тръби и видя Рамиус да пада. Хвърли се покрай първата тръба, падна на лявата си страна, пренебрегвайки болката, която опари ръката му, докато се търколи, за да вземе целта си на мерник. Изстреля по обръщащия се към него мъж шест патрона, без да чува собствените си крясъци. Два от куршумите достигнаха целта си. Ударите им повдигнаха агента от палубата и го завъртяха на деветдесет градуса. Ръката му изпусна пистолета, докато тялото падаше безжизнено към палубата.

Райън трепереше неудържимо и не можа да се изправи веднага. Пистолетът му, здраво стиснат, все още беше насочен към гърдите на жертвата. Дишаше тежко и сърцето му биеше бясно. Райън затвори уста и се опита да преглътне няколко пъти — гърлото му беше сухо като барут. Агентът беше още жив. Лежеше по гръб с отворени очи и едва дишаше.

Райън видя, че е улучен два пъти — веднъж в горната лява част на гръдния кош и втория път по-надолу, където се намираха черният дроб и далакът. Ръцете на мъжа притискаха мокрия червен кръг около долната рана. Той беше в началото на двадесетте си години и ясните му сини очи се взираха нагоре, докато се опитваше да каже нещо. Лицето се изкривяваше от болка при опита му да произнесе думите, но всичко, което се чуваше, беше неразбираемо бълбукане.

— Капитане — извика Райън, — добре ли сте?

— Ранен съм, но мисля, че ще оживея, Райън. Кой е той?

— Откъде, по дяволите, да зная?

Сините очи се заковаха върху лицето на Райън. Който и да беше, той знаеше, че смъртта се приближава към него. Болката на лицето се смени с нещо друго. Мъка, безкрайна мъка… Мъжът продължаваше да се опитва да проговори. В ъгълчетата на устата му изби червена пяна от простреляния бял дроб. Райън се приближи, ритна пистолета встрани и коленичи до него.

— Можехме да се споразумеем — промълви тихо.

Агентът се опита да отговори, но Райън не можа да го разбере. Псувня, името на майката или нещо героично? Райън никога нямаше да узнае. За последен път очите се отвориха широко от болка. Последният му дъх изсвистя през мехурчетата и ръцете на корема се отпуснаха. Райън опипа врата, търсейки пулс. Не усети нищо.

— Съжалявам — протегна ръка Райън и затвори очите на жертвата. Съжаляваше, но защо? Ситни капчици пот покриваха цялото му чело и силата, помогнала му да натиска спусъка, го напусна. Неочаквано му се догади. „О, господи, аз…“ Падна на ръце и крака и от устата му неудържимо изригна бълвоч, плискащ през решетката и изливащ се върху долната палуба на три метра под него. В продължение на цяла минута стомахът му се свиваше конвулсивно дълго след като се беше опразнил напълно. Райън плю няколко пъти, за да прогони гадния вкус от устата си, преди да се изправи.

Замаян от преживения стрес и потока адреналин, нахлул в кръвоносната му система, той тръсна глава няколко пъти, продължавайки да наблюдава мъртвия мъж в краката си. Беше време да се върне в реалността.

Рамиус бе улучен в бедрото и кървеше. Омазаните му в кръв ръце притискаха раната, която не изглеждаше тежка. Капитанът вече щеше да е мъртъв, ако беше прекъсната бедрената му артерия.

Лейтенант Уилямс беше улучен в главата и гърдите. Все още дишаше, но беше в безсъзнание. Раната в главата беше само драскотина. Тази в гърдите, близо до сърцето, издаваше всмукващ звук. Камаров не беше толкова късметлия. Един-единствен куршум беше влязъл през горната част на носа и задната част на главата му представляваше кървава каша.

— Господи, защо не дойде някой да ни помогне? — извика Райън, когато мисълта проникна в съзнанието му.

— Вратите в преградните стени са затворени, Райън. Ей там е…, как го наричате?

Райън погледна накъдето му сочеше капитана. Беше вътрешната разговорна система.

— Кой бутон?

Капитанът вдигна два пръста.

— Команден пункт, говори Райън. Трябва ми помощ, капитанът ви е прострелян.

Отговорът дойде на възбуден руски и Рамиус извика силно, за да го чуят. Райън погледна към ракетната тръба. Агентът бе използвал съвсем същата като американските работна лампа — крушка в метална фасунга с телена мрежа отпред. В ракетната тръба зееше отворена вратичка. Зад нея се виждаше един по-малък, също така отворен люк, водещ вероятно към самата ракета.

— Какво се опитваше да направи той? Да взриви бойните глави?

— Невъзможно — превъзмогна болката Рамиус. — Ракетните бойни глави…, ние го наричаме специална сигурност. Бойните глави… не могат да гръмнат.

— В такъв случай какво правеше той? — приближи се Райън към ракетната тръба. На палубата до нея се търкаляше нещо подобно на гумен плондер. — Какво е това? — вдигна той джунджурията в ръка. Беше направена от гума или гумиран плат с метална или пластмасова рамка отвътре, метална дюза в единия ъгъл и мундщук.

— Той правеше нещо на ракетата, но трябва да е разполагал и с някакво устройство за напускане на подводницата — огледа се Райън. — О, боже! Часовников механизъм! — Наведе се и вдигна работната лампа, запали я, изправи се и обходи с поглед ракетния отсек. — Капитане, какво е това тук?

— Това е… отделението за насочване. В него има компютър, който управлява полета на ракетите. Вратата… — тежко дишаше Рамиус — представлява пулт за програмиране.

Райън надникна през люка. Видя бъркотия от многоцветни кабели и електрически табла, свързани по начин, какъвто никога не бе виждал преди. Разрови кабелите наполовина уверен, че ще открие тиктакащ будилник, свързан с няколко шашки динамит. Не намери нищо.

Какво трябваше да направи сега? Агентът беше се хванал да прави нещо, но какво? Беше ли свършил? Можеше ли Райън да разбере? Не! Част от съзнанието му крещеше да направи нещо, другата му казваше, че ще е луд, ако се опита.

Райън захапа облицованата в гума ръкохватка на лампата и пъхна двете си ръце в отделението. Сграбчи с две шепи проводниците и се дръпна рязко назад. Само няколко от тях се разхлабиха. Той освободи една връзка от тях и се съсредоточи върху останалите. Успя да разхлаби снопчето пластмасови и медни макарони. Опита отново с оставащата връзка.

— Ааа! — изрева той от електрическия удар. Заточи се един безкраен миг, докато очакваше да хвръкне във въздуха. Размина се! Имаше още кабели за изтегляне. За по-малко от минута разкъса всички кабели, които можа да види, заедно с половин дузина малки пластинки. След това с лампата смаза всичко, което можеше да се чупи, докато отделението заприлича на кутията с играчки на сина му — пълно с безполезни парчетии.

В отсека нахлуха хора. Бородин беше пръв. Рамиус му посочи Райън и мъртвия агент.

— Судетс? — изненада се Бородин. — Судетс? — погледна към Райън. — Той е готвач.

Райън вдигна пистолета от палубата.

— Ето я книгата му с рецепти. Мисля, че е агент на ГРУ. Опитваше се да ни взриви. Капитан Рамиус, какво ще кажете, ако изстреляме тази ракета, само да изхвърлим тази проклетия, окей?

— Според мен идеята е добра. — Гласът на Рамиус се бе превърнал в прегракнал шепот. — Първо затворете контролния люк. Ще можем да стреляме от командния пункт.

С ръцете си Райън помете парчетиите около ракетния люк и вратата се плъзна в гнездото си. Тръбният люк беше различен. Беше много по-тежък от другите, направен да издържа на високо налягане, и се държеше в гнездото от две пружинни резета. Райън го затръшна три пъти. При два от опитите му да го затвори той отскочи обратно, но при третия прилепна плътно.

Бородин и един друг офицер вече бяха отнесли Уилямс към задната част на подводницата. Някой беше стегнал раната на крака на Рамиус с колан. Райън му помогна да се изправи и да тръгне. Рамиус ръмжеше от болка при всяко преместване на левия си крак.

— Постъпихте глупаво, капитане — отбеляза Райън.

— Това е моят кораб и освен това не обичам тъмнината. Моя грешка. Трябваше да броим по-внимателно, докато екипажът напускаше.

Стигнаха до херметически затворената врата.

— Окей, аз ще мина пръв — пристъпи Райън през нея и помогна на Рамиус. Коланът се беше разхлабил и раната отново кървеше.

— Затворете люка и го заключете — заповяда Рамиус.

Райън затвори вратата с лекота, завъртя колелото три пъти и прехвърли ръката на капитана през раменете си. След още двадесет крачки влязоха в командния пункт. Лейтенантът на руля беше придобил пепеляв цвят.

Райън настани капитана да седне в лявата страна на помещението.

— Имате ли нож, сър?

Рамиус бръкна в джоба си и извади сгъваем нож и още нещо.

— Ето, вземете го. Това е ключът за бойните глави на ракетите. Без него те не могат да бъдат изстреляни. Задръжте го — опита да се засмее той. В края на краищата ключът не беше негов, а на Путин.

Райън го преметна около врата си, отвори ножчето и сряза панталона на капитана отгоре до долу. Куршумът беше преминал през мускула на бедрото. Райън извади чиста носна кърпичка от джоба си и я притисна към входната рана. Рамиус му подаде друга кърпа и Райън я постави върху едносантиметровата дупка, откъдето куршумът беше излязъл. След това с всички сили стегна колана върху двете кърпички.

— Жена ми може да не го одобри, но ще свърши работа.

— Жена ви? — учуди се Рамиус.

— Тя е лекар, очен хирург по-точно. Когато ме простреляха, тя направи същото с мен. — Долната част на крака на Рамиус беше започнала да побелява. Коланът беше стегнат твърде силно, но поне за момента Райън не искаше да го разхлаби. — А сега какво ще правим с ракетата?

Рамиус даде заповед на лейтенанта при руля, който на свой ред я предаде по вътрешната разговорна уредба. След две минути в командния пункт влязоха трима офицери. В течение на няколко минути скоростта на лодката бе намалена до пет възела. Райън се тревожеше за ракетата и дали бе успял, или не да разруши капана, поставен от агента. Всеки от тримата новопристигнали офицери свали по един ключ от врата си. Рамиус направи същото, даде втория на Райън и посочи към дясната страна на помещението:

— Управлението на ракетите.

Познанията на Райън можеха да му позволят да го разбере. Командният пулт беше зает от пет пулта с по три реда от двадесет и шест лампички всеки и прорез за ключ под всеки ред.

— Поставете своя ключ в номер едно, Райън. — Джак изпълни нареждането, докато останалите също пъхнаха своите ключове в прорезите. Червената лампа светна едновременно с писъка на зумера.

Пултът на ракетния офицер беше най-сложен. Мъжът завъртя ключ, за да напълни ракетната тръба с вода и да отвори люк номер едно. Червената лампичка върху пулта започна да мига.

— Завъртете ключа си Райън, — заповяда Рамиус.

— Така ли се изстрелва ракетата? — попита Райън и добави На себе си: „Господи, ами ако наистина е така?“

— Не, не. Тя трябва да бъде заредена от ракетния офицер. Този ключ възпламенява газов заряд.

Можеше ли Райън да му вярва? Руснакът със сигурност беше добро момче, но можеше ли Райън да бъде сигурен, че казваше истината?

— Сега! — заповяда Рамиус. Райън завъртя ключа едновременно с останалите. Кехлибарената лампичка над червената започна да мига, а тази под зеления капак остана загасена.

Корпусът на „Червения октомври“ се разтърси, когато ракетата SS-N-20 номер едно беше изстреляна нагоре от газовия заряд. Звукът приличаше на свистенето на въздушните спирачки на камион. Тримата офицери извадиха своите ключове от прорезите, а ракетният офицер бързо затвори люка на ракетната тръба.

„Далас“

— Какво? — извика Джоунс. — Целта току-що напълни някаква тръба с вода. Дали не е ракетна тръба? Боже всемогъщи! — Без да чака заповед, Джоунс включи сонара.

— Какво, по дяволите, правиш? — поиска да знае Томпсън секунда преди влизането на Манкузо.

— Какво става? — рязко попита капитанът.

Джоунс посочи екрана.

— Подводницата току-що изстреля ракета, сър. Погледнете, капитане, две цели. Но ракетата просто виси там, без да се възпламени. Господи!

„Червения октомври“

„Дали ще отплава?“, запита се Райън.

Не. Ракетата „Сийхоук“ беше изхвърлена нагоре и надясно от газовия заряд. Остана на петнадесет метра над палубата на подводницата, докато „Октомври“ я отмина. Насочващият люк, който Райън затвори, не беше напълно уплътнен. Водата нахлу и заля бойната глава. Допълнителната тежест при носа преобърна ракетата, придавайки й ексцентрична траектория, и тя започна да потъва, въртейки се като отронен от дърво лист. Водното налягане на три хиляди метра дълбочина смачка уплътнението на взривните конуси на ракетата, но въпреки това тя запази формата, си докато стигна дъното.

„Етън Алън“

Единствено часовниковият механизъм продължаваше да работи. Той беше настроен на тридесет минути, предоставяйки достатъчно време на екипажа да се качи на „Скамп“, която вече се отдалечаваше с десет възела в час. Старият реактор беше напълно спрял и студен като камък. Само няколко аварийни крушки продължаваха да светят, захранвани от малкото остатъчно електричество в акумулаторите. Часовниковият механизъм беше снабден с три независими запалителни вериги, които се включиха една след друга в продължение на частица от секундата и изпратиха сигнал по проводниците на детонатора.

Бяха заредили „Етън Алън“ с четири бомби „Пейв Пат Блу“ с горивно-въздушен експлозив. Взривната мощност на всеки един беше почти пет пъти по-голяма от тази на обикновения химически експлозив. Всяка бомба разполагаше с два клапана за отделяне на газове и само един от осемте не се задейства. При отварянето им пропанът под налягане в бомбите излетя навън и увеличи трикратно атмосферното налягане във вътрешността на старата подводница, насищайки всяка нейна част със смес от въздух и газ. Четирите бомби напълниха „Етън Алън“ с еквивалента на двадесет и пет тона тротил, разпределени равномерно из целия корпус.

Запалките на бомбите се взривиха почти едновременно и последствията бяха катастрофални — дългият стоманен корпус на „Етън Алън“ се пръсна като балон. Единственото нещо, което не се разруши напълно, беше реакторът, потънал бързо на дъното на океана. Самият корпус беше разкъсан на дузина парчета, изкривени в сюреалистични форми от експлозията. Вътрешното оборудване на подводницата образува метален облак в раздробения корпус и запотъва заедно с него, разпръсквайки се на голяма площ върху дъното от твърд пясък на три мили по-надолу.

„Далас“

— Милостиви боже! — Джоунс дръпна рязко слушалките и отвори широко уста, за да отпуши ушите си. Автоматичните релета в сонарната система бяха защитили слуха му от пълната сила на експлозията, но и това, което бяха пропуснали, беше достатъчно да го накара да почувства главата си смазана като с чук. Всички, които се намираха в подводницата, чуха звука от експлозията през корпуса й.

— Внимание до всички, говори капитанът. Не се безпокойте от току-що чутото. Това е всичко, което мога да кажа.

— Шкипер! — обади се Маниън.

— Да, да се върнем към контакта.

— Слушам, капитане! — погледна Маниън командира си с любопитство.

Белият дом

— Успяхте ли да му съобщите навреме? — попита президентът.

— Не, сър — отпусна се в стола си Мур. — Хеликоптерът закъсня с няколко минути. Може би няма за какво да се тревожим. Трябва да се очаква, че капитанът ще знае достатъчно, за да се отърве от ВСИЧКИ с изключение на своите си хора. Тревожим се, разбира се, но вече не може нищо да се направи.

— Лично аз го помолих да го направи, съдия. Аз!

„Добре дошъл в реалния свят, господин президент“, помисли Мур. Върховният главнокомандващ беше късметлия — на него никога не му се бе налагало да праща хора на смърт. Според Мур предварително беше лесно да се вземе такова решение, но трудно се свикваше. Той беше потвърждавал смъртни присъди от мястото си на апелативната скамейка, Което също не беше лесно, макар че онези хора напълно бяха заслужили съдбата си.

— Е, не ни остава нищо друго освен да чакаме, господин президент. Източникът на тези данни е много по-важен от всяка операция.

— Чудесно. Ами сенатор Доналдсън?

— Той се съгласи с предложението ни. Тази част от операцията се разви наистина много добре.

— Очакваш ли наистина руснаците да захапят? — попита Пелт.

— На кукичката сме закачили прекрасна стръв и ще подръпнем леко влакното, за да привлечем вниманието им. След един или два дни ще разберем дали ще клъвнат. Хендерсън е един от първостепенните им актьори — кодовото му име е Касий. Това, как ще реагират, ще ни помогне да определим каква дезинформация ще можем да им предлагаме чрез него. Той може да се окаже много полезен, но ще трябва да го пазим. Колегите ни от КГБ имат много директен подход към двойните агенти.

— Няма да го сваляме от куката, докато не го заслужи — студено заяви президентът.

Мур се засмя.

— О, ще го заслужи. В ръцете ни е.

Към следващата част или към съдържанието

Том Кланси Ловът на „Червения октомври“ (16)

Метаданни

Данни

Ловът на „Червения октомври“

Информация

История

Сваляне / Връзки

ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ ДЕНЧетвъртък, 16 декември

„Супер Стелиън“

„Хариър 2-0“

„Супер Стелиън“

„Хариър 2-0“

„Инвинсибъл“

33° северна ширина, 75° западна дължина

„Червения октомври“

Главна квартира на ЦРУ

„Пиджън“

„Далас“

„Пиджън“

„Червения октомври“

Медицински център на ВМС, Норфолк

Главната квартира на ЦРУ

„Червения октомври“

„Пиджън“

„Мистик“

„Червения октомври“

„Скамп“

„Червения октомври“

„Пиджън“

„Червения октомври“

„Авалон“

„Червения октомври“

„Далас“

„Червения октомври“

„Етън Алън“

„Далас“

Белият дом

Том Кланси
Ловът на „Червения октомври“ (16)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТИ ДЕН
Четвъртък, 16 декември