Том Кланси
Патриотични игри (6)

6.
Съдебни дела и неприятности

Предварителните свидетелски показания продължиха два часа. През това време Райън седеше на мраморната пейка пред съдебна зала 2 на „Олд Бейли“^[1]. Опита се да работи на компютъра си, но не можа да се концентрира и установи, че вместо това оглежда сто и шестдесет годишната сграда.

Охраната беше невероятно силна. Отвън стояха многобройни униформени полицаи, без да се прикриват, а малките, закопчани с цип кобури, висяха в ръцете им. По сградите от другата страна на Нюгейт стрийт стърчаха други — униформени и цивилни — изправени като соколи, които дебнат зайци. Само че зайците не носят автомати и базуки РПГ-7. Всеки човек, влязъл в сградата, преминаваше през детектор за метали, достатъчно чувствителен, за да звънне и от станиола на пакет цигари, и почти всички бяха претърсвани. Провериха и Райън, който беше толкова изненадан от интимността на претърсването, та поиска да каже на офицера, че като за първа среща отива прекалено далеч. Голямата зала беше затворена за всеки, който няма връзка със случая, а по-маловажните дела бяха разпределени по останалите деветнадесет съдебни зали, за да се състои делото „Обвинението срещу Милър“.

Никога досега Райън не беше стъпвал в съдебна зала. Развеселен беше от факта, че досега не е имал дори и фиш за превишена скорост. Животът му е бил толкова скучен. Мраморният под — почти всичко наоколо беше от мрамор — създаваше впечатление за катедрала, а стените бяха украсени с афоризми като този на Цицерон „БЛАГОСЪСТОЯНИЕТО НА НАРОДА Е НАЙ-ВИСШИЯТ ЗАКОН.“ Фразата му се стори любопитна и подходяща за тази сграда, проектирана като храм на идеята за закона. Чудеше се дали членовете на АОЪ изпитваха същите чувства, дали оправдаваха своите действия в съответствие с виждането си за благосъстоянието на народа. „Кой ли не го прави — запита се Райън. — Кой ли тиранин не е успял да оправдае престъпленията си?“ Около него имаше шест други свидетели. Джек не разговаряше с тях. Инструкциите му бяха доста стриктни: дори привиден разговор може да даде на адвокатите от защитата повод да мислят, че свидетелите са се наговорили. Обвинението беше положило всички усилия да направи случая достоен за учебниците по правни процедури.

В случая имаше противоречия. Засадата беше извършена само преди четири седмици, а делото вече беше в ход — един необикновено бърз процес дори и за английските стандарти. Охраната беше непробиваема. Достъпът до местата за публиката (посетителите влизаха от друга част на сградата) се контролираше строго. Но в същото време делото се разглеждаше точно като криминално. Не се споменаваше името Армия за освобождение на Ълстър. Прокурорът нито веднъж не беше използвал думата терорист. Полицията отрече политическите аспекти на делото. Имаше двама убити и това беше дело за предумишлено убийство — точка. Дори и пресата му пригласяше, като залагаше на идеята, че няма по-презрително отношение към обвиняемия от това да бъде наречен обикновен криминален престъпник и да бъде лишен от ореола на политически ангажирана личност. Джек се питаше какви са причините за подобно отношение — дали то не е свързано с политиката или разузнаването, но никой не говореше за това, а защитникът, разбира се, не би могъл да защити клиента си по-добре, ако го нарече член на терористична група. В средствата за масова информация и в съдебната зала делото беше за убийство.

Разбира се, истината беше друга и всеки го знаеше. Но Райън знаеше достатъчно за съдебните игри — юристите много рядко се съобразяваха с истината. Правилата бяха далеч по-важни. Следователно нямаше да има официално разискване за целта на престъпниците, нямаше да се намесва и кралското семейство, с изключение на клетвата, че не познават престъпника и по тази причина не могат да дадат важни показания.

Това нямаше значение. От написаното във вестниците по случая личеше достатъчно ясно и без видеозапис на случилото се, че присъдата е сигурна. Кати също нямаше да бъде свидетел по делото. Освен експертите по съдебна медицина, които бяха дали показания предишния ден, обвинението имаше осем свидетели. Райън беше вторият. Очакваше се делото да продължи най-много четири дни. Както Оуенс му беше казал в болницата, нямаше да се шегуват с този тип.

— Доктор Райън? Бихте ли ме последвали, сър?

И тук се отнасяха към него като към важна персона. Един съдебен пристав в риза с къси ръкави и вратовръзка дойде при него и го въведе в съдебната зала през страничната врата. След като отвори вратата, офицер от полицията взе компютъра му.

— Време е — прошепна на себе си Райън.

Зала 2 на „Олд Бейли“ беше образец на пищни дърворезби от XIX век. Голямата зала беше облицована с толкова много панели от дъбово дърво, че построяването на подобно нещо в Америка би предизвикало протестите на „Сиера клуб“ заради изразходвания дървен материал. Фактическото подово пространство беше изненадващо малко, почти колкото трапезарията в собствената му къща, като приликата ставаше още по-поразителна от поставената в средата маса. Съдийската катедра представляваше дървена крепост, а до нея се намираше свидетелската ложа. Уважаемият съдия Уийлър седеше на един от петте стола с високи облегалки зад катедрата. Изглеждаше блестящо в яркочервената одежда с шарф и перука от конски косми, която стигаше до тесните му рамене и намирисваше на мухъл. Ложата на съдебните заседатели се намираше от лявата страна на Райън. Осем жени и четирима мъже седяха в две равни редици. Всички бяха изпълнени с очакване. Над тях се намираха местата за публиката, издигнати като балкон за черковен хор и поставени под такъв ъгъл, че Райън едва можеше да види хората там. Съдебните служители се намираха вдясно от Райън, от другата страна на малкия подиум, облечени в черни одежди, широки вратовръзки от XVIII век и по-малки перуки. Всичко това създаваше леко религиозна атмосфера, от която Райън се почувства донякъде неловко, когато полагаше клетвата.

Уилиям Ричардс, държавният прокурор, беше на годините на Райън, почти толкова висок и сложен по същия начин. Той започна с обичайните въпроси: име, местоживеене, професия, кога е пристигнал, с каква цел. Ричардс очевидно имаше способността да драматизира нещата и когато стигнаха до стрелбата, Райън чувстваше възбудата и очакването на публиката дори без да поглежда присъстващите.

— Доктор Райън, можете ли да опишете какво се случи след това?

Джек направи това точно за десет минути, без да го прекъсват. През цялото време беше полуобърнат към съдебните заседатели и избягваше да ги гледа. Странно, чувстваше се като на сцена. Описваше случилото се, насочил поглед към дъбовите панели точно над главите им. Струваше му се, че отново изживява всичко, и когато завърши, усещаше как сърцето му бие учестено.

— Доктор Райън, можете ли да разпознаете човека, когото нападнахте най-напред? — запита накрая Ричардс.

— Да, сър — посочи Райън. — Обвиняемият, който се намира тук.

Това беше и първият внимателен поглед, който Райън му отправи. Казваше се Шон Милър — според него това не беше чисто ирландско име. Беше на двадесет и шест години, нисък, слаб, в костюм и с вратовръзка. Когато Райън посочи към него, той се усмихваше на някого от посетителите в залата, вероятно роднина. След това погледът му се премести и вече можеше да го разгледа. Питаше се, що за човек може да планира и извърши такова престъпление? Какво му липсваше, какво беше онова ужасно нещо, което живееше в него и което повечето цивилизовани хора, слава богу, не притежаваха? Изпитото, е белези от акне лице изглеждаше напълно нормално. Милър спокойно би могъл да мине за стажант директор в „Мерил Линч“ или някой друг концерн. Бащата на Джек беше прекарал живота си в борба с престъпници, но за Райън съществуването им беше загадка. „Защо си различен? Какво те кара да си това, което си?“ — искаше да попита Райън, но знаеше, че дори и да получи отговор, въпросът нямаше да бъде разрешен. След това погледна Милър в очите. Потърси… нещо, искрица живот, човечност — нещо, което би показало, че пред него стои друго човешко същество. Вероятно всичко трая две секунди, но за Райън моментът сякаш се беше проточил няколко минути. Гледаше тези бледи очи и видя…

Нищо. Абсолютно нищо. И Джек започна по малко да разбира.

— Вписано е — каза съдията за протокола, — че свидетелят разпозна обвиняемия Шон Милър.

— Благодаря, милорд — приключи Ричардс.

Райън се възползва от възможността да издуха носа си. Беше настинал през миналия уикенд.

— Удобно ли ви е, доктор Райън? — попита съдията. Джек установи, че се е подпрял на дървеното перило.

— Моля да ме извините, ваше… милорд. Тази превръзка ме изморява малко.

Всеки път, когато Сали минаваше покрай баща си, пееше „Аз съм малък чайник…“

— Пристав, стол за свидетеля — нареди съдията.

Групата на защитата седеше до обвинението, на четири метра и половина от тях, но на същата редица, същите възглавници от зелена кожа и същите дъбови скамейки. След миг приставът се върна с обикновен дървен стол и Райън седна. Всъщност имаше нужда от кука за лявата си ръка, но постепенно свикваше с теглото. Влудяваше го непрекъснатият сърбеж, въпреки че никой не можеше да му помогне с нищо.

Адвокатът защитник се изправи с елегантна предпазливост. Казваше се Чарлс Аткинсън, но беше известен повече като Чарли Червения, юрист с афинитет към радикалните каузи и престъпления. Той беше срам за партията на лейбъристите, която доскоро беше представлявал в парламента. Чарли Червения тежеше с петнадесетина килограма повече, отколкото трябва, перуката стоеше накриво над червендалестото му и учудващо слабо лице, контрастиращо с едрото му тяло. Защитата на терористи трябва да е доста добре платена дейност. „Ето нещо, което мистър Оуенс трябва да провери — каза си Райън. — Откъде идват парите ви, мистър Аткинсън?“

— Ще позволите ли, милорд? — обърна се Чарли официално към съдийската скамейка. Тръгна бавно към Райън, като държеше свитък листа в ръката си.

— Доктор Райън или може би сър Джон?

Джек махна с ръка:

— Както ви е по-удобно, сър — с безразличие отговори тон.

Бяха го предупредили за Аткинсън: „Много умен мръсник!“ Райън беше срещал достатъчно умни мръсници в брокерския бизнес.

— Значи били сте лейтенант в морската пехота на Съединените щати?

— Да, сър, така е.

Аткинсън погледна листата си, а след това съдебните заседатели.

— Кръвожадна сган са тия морски пехотинци на САЩ — промърмори той.

— Извинете ме, сър, кръвожадни ли казахте? — попита Райън. — Повечето морски пехотинци, които познавам, обичат бира.

От галерията долетя вълна смях, а Аткинсън рязко се извъртя към Райън и му изпрати тънка, злокобна усмивка. Бяха предупредили Джек да се пази преди всичко от играта на думи и от тактическите му умения в съдебната зала. „Да върви по дяволите — каза си Райън. Усмихна се на адвоката: — Давай, задник такъв…“

— Извинете ме, сър Джон. В преносен смисъл. Исках да кажа, че морската пехота на САЩ има славата на агресор. Да вярвам ли, че е така?

— Морската пехота е леко въоръжена пехотна войска, специализирана за нападения от водни площи. Доста добре сме обучени, но като си помисли човек, не се различаваме кой знае колко от другите видове войска. Просто става въпрос за специализиране в особено трудни области — отговори Райън, надявайки се да наруши равновесието му. Смяташе се, че морските пехотинци са арогантни, но това беше преди всичко представа от филмите. В Куантико го учеха, че истинският войник не трябва да бъде арогантен. Обикновено е достатъчно да дадеш да се разбере, че си морски пехотинец.

— Нападателни войски?

— Да, сър. В общи линии е така.

— Значи сте командвали щурмови войски?

— Да, сър.

— Недейте да скромничите, сър Джон. Какви хора се избират да ръководят такива войски? Агресивни? Решителни? Смели? Разбира се, командирът трябва да има в по-голяма степен всичките тези качества, отколкото редовия войник.

— Всъщност, сър, в книгата „Наръчник на офицера от морската пехота“ най-цененото качество, което армията изисква, е честността. — Райън отново се усмихна. Аткинсън не беше подготвил домашната си работа. — Аз командвах един взвод, но както ми обясняваше капитанът, когато се качих на борда, главната ми задача беше да изпълнявам заповедите му и да разчитам на сержанта заради практическия му опит. Работата, която вършех, беше не само да командвам, но и да се уча. В деловите среди това се нарича начално ниво. Човек, където и да отиде, не може от първия ден да завладее света.

Аткинсън се намръщи. Нещата не вървяха според очакванията му.

— Значи, сър Джон, лейтенантът от американската морска пехота е водач на бойскаути. Не искате да кажете това, нали? — попита той, а в тона му се долавяше нотка сарказъм.

— Не, сър. Моля да ме извините. Не исках да създам такова впечатление, но ние съвсем не сме тълпа от свръхагресивни варвари. Работата ми беше да изпълнявам заповеди, да бъда агресивен, ако ситуацията го изисква, и както всеки офицер да използвам собствените си преценки. Но там прекарах само три месеца и още се учех как да стана офицер, когато се нараних. Морските пехотинци изпълняват заповеди естествено, но един младши лейтенант е най-низшият офицер. Той повече търпи, отколкото нарежда. Предполагам, че не сте били в армията. — Накрая Райън докосна кукичката на пуснатата въдица.

— Е, и на какво точно са ви учили? — попита Аткинсън. Беше разгневен или се правеше на такъв.

Ричардс хвърли предупредителен поглед към Райън. Погледът му излъчваше тревожни сигнали. Няколко пъти му беше повтарял, че не бива да кръстосва сабя с Чарли Червения.

— Възпитаваха у нас основните качества на водач. Учеха ни как да водим мъжете на бойното поле — отговори Райън. — Как да реагираме в определени тактически ситуации. Как да използваме оръжията на хората от взвода и в по-малка степен оръжията на стрелкова рота. Как да викаме подкрепа отвън от артилерия и въздушни средства…

— Да реагирате?

— Да, сър. Това е част от обучението. — Райън използваше толкова дълги отговори, колкото смяташе, че може да прави безнаказано, като се стараеше гласът му да звучи приятелски и да бъде изчерпателен. — Никога не съм участвал в бойна ситуация, ако, разбира се, не броим това нещо, за което става дума тук, сър. Но инструкторите ни съвсем ясно подчертаваха, че човек няма много време за мислене, когато летят куршуми. Човек трябва да знае какво да прави и да го прави бързо — или неговите хора ще бъдат убити.

— Отлично, сър Джон. Вие сте обучен да реагирате бързо и решително на тактически стимули, така ли е?

— Да, сър — отговори Райън. Струваше му се, че вижда уловката.

— Значи по време на нещастния инцидент, разглеждан пред този съд, когато е станала първата експлозия, вие сте заявили, че сте гледали в обратната посока?

— Да, сър. Гледах в посока, обратна на мястото на експлозията.

— След колко време се обърнахте да видите какво става?

— Сър, както ви казах, първото нещо, което направих, беше да прикрия дъщеря си и съпругата си. След това погледнах. Колко време е минало? Най-малко секунда, сър, и може би най-много три. Съжалявам, но както казах преди, трудно е да си припомня всичките тези неща — искам да кажа, че човек не носи хронометър със себе си.

— Значи, когато най-после сте вдигнали глава, не сте видели какво се случи веднага след експлозията?

— Точно така, сър. „Окей, Чарли, задай следващия въпрос.“

— Следователно, вие не сте видели моя клиент да хвърля граната или да стреля с пистолет?

„Хитроо — помисли Райън, изненадан, че адвокатът опитва този номер. — Е, трябва все нещо да пробва, нали?“

— Не, сър. Видях го тичешком да заобикаля колата в посока откъм убития терорист с автомата. Миг по-късно той застана до задния десен калник на ролс-ройса, с гръб към мен, с пистолет в дясната си ръка, насочен напред и надолу, сякаш…

— Предположение от ваша страна — прекъсна го Аткинсън. — Сякаш какво? Може да е било нещо друго. Какво? Как можете да знаете какво прави там? Не сте го видели да излиза от колата, която по-късно се измъкна. Спокойно може да е бил пешеходец, бягащ, за да се скрие, както и вие, нали?

Очакваше се Джек да бъде изненадан от въпроса.

— Предположение ли, сър? Не, аз бих го нарекъл преценка. Ако той е бягал, за да се скрие, както предполагате, би трябвало да идва от другата страна на улицата. Съмнявам се, че някой е могъл да реагира толкова бързо и да постъпи по този начин. Да оставим настрани факта, че там е имало човек с автомат, което може да накара всекиго да се замисли малко. Освен това той бягаше от посоката, където беше стрелецът с автомата. Ако го правеше за прикритие, защо да бяга в посоката на стрелбата? Ако е имал пистолет, защо не го е застрелял? Тогава нито за миг не си и мислех, че е възможно да прави това, а и сега това ми се струва невероятно.

— Отново изводи, сър Джон — каза Аткинсън като упорито дете.

— Сър, зададохте ми въпрос и се опитах да ви отговоря, обяснявайки мотивите за постъпката си.

— И вие очаквате да повярваме, че всичко това е минало през ума ви само за няколко кратки секунди? — Аткинсън отново се обърна към съдебните заседатели.

— Да, сър — убедено отговори Райън. — Това е всичко, което мога да кажа. Така е.

— Предполагам, не ви е известно, че клиентът ми не е бил арестуван никога, пито обвиняван в престъпление.

— Следователно му е за първи път.

— Съдебните заседатели ще решават това сряза го адвокатът. — Вие не видяхте той да изстрелва нито един куршум, нали?

— Не, сър, но автоматичният му пистолет имаше пълнител за осем патрона, а в него имаше само три. Когато изстрелях третия куршум, пистолетът беше празен.

— Е, и какво от това? Някой друг може да е стрелял с пистолета. Вие не сте го видели да стреля, нали?

— Не, сър.

— Значи може някой от колата да го е изпуснал. Моят клиент може да го е взел и, повтарям, да е правил същото, което и вие — всичко това може да е точно така, но вие не го знаете, нали?

— Не мога да твърдя неща, които не зная, сър. Но аз видях улицата, колите и останалите пешеходци. Ако клиентът ви е правел това, което вие казвате, откъде се е появил?

— Точно това искам да кажа. Не знаете, нали? — отсече Аткинсън.

— Когато видях клиента ви, сър, той идваше откъм спрялата кола — Райън посочи модела на масата с веществените доказателства. — Не е възможно той да е дошъл от тротоара, да е вдигнал пистолета и след това да се е появил там, където аз го видях, освен ако не е спринтьор от олимпийска класа.

— Е, това няма как да узнаем — вие си го измисляте. Реагирали сте прибързано, пали? Реагирахте така, както са ви учили в морската пехота на САЩ, без да спрете, за да прецените ситуацията. Хвърлили сте се в престрелката съвсем безотговорно, нападнали сте клиента ми и сте го повалили в безсъзнание, след което сте се опитали да го убиете.

— Не, сър, не съм опитвал да убия клиента ви. Вече…

— В такъв случай защо стреляхте в безпомощен човек, изпаднал в безсъзнание?

— Милорд — изправи се прокурорът Ричардс, — вече сме задавали този въпрос.

— Свидетелят може да отговори още веднъж — напевно каза съдията Уийлър. Не можеше да се каже, че делото е нечестно.

— Сър, аз не знаех, че той е в безсъзнание, не знаех колко време ще мине, преди да се изправи. Стрелях в него, за да го обездвижа. Не исках да става известно време.

— Сигурен съм, че това са казали и в Ми Ли^[2].

— Това не са били морски пехотинци, мистър Аткинсън — рязко отговори Райън.

Адвокатът се усмихна на Джек.

— Предполагам, че вашите хора са били обучени да си затварят устата. Разбира се, може би самият вие сте били обучен така…

— Не, сър, не съм. — „Той те ядосва, Джек.“ Райън извади кърпичката си и отново издуха носа си. Двете дълбоки вдишвания му помогнаха. — Извинете ме, сър, но се боя, че от времето тук се простудих. Това, което току-що казахте, че морската пехота обучава хората си за такива неща, вестниците щяха отдавна да са го написали на първите си страници. Не, да оставим настрана въпроса за морала, но и армията имат много по-добро чувство за връзките е обществеността, мистър Аткинсън.

— Точно така — вдигна рамене адвокатът. — А какво ще кажете за Централното разузнавателно управление?

— Моля?

— Какво ще кажете за статиите в пресата, че работите за ЦРУ?

— Сър, заплата от правителството на САЩ съм получавал само от военноморските сили — отговори Джек, като много внимателно подбираше думите си. — Парите идваха от военноморските сили най-напред за това, че бях морски пехотинец, а сега съм преподавател във Военноморската академия на САЩ. Никога не съм бил на работа в друга държавна институция. Точка.

— Значи не сте агент на ЦРУ? Напомням ви, че сте положили клетва.

— Не, сър. Не съм и никога не съм бил агент — освен ако не смятаме това, че съм агент на борсата. Не работя за ЦРУ.

— Ами статиите във вестниците?

— Боя се, че ще трябва да питате репортерите. Не зная откъде идват всичките тези неща. Аз преподавам история. Канцеларията ми се намира в Лийхи хол, във Военноморската академия. Това е доста далеч от Ленгли.

— Ленгли? Значи знаете къде се намира ЦРУ?

— Да, сър. Знае се, че съм чел лекция там. Същата, която бях изнесъл месец преди това във Военноморския колеж в Нюпорт, Роуд Айлънд. В нея се разглеждаше характерът на вземането на тактически решения. Никога не съм работил за ЦРУ, но веднъж съм изнасял лекция там. Може би оттам са тръгнали всички статии.

— Мисля, че лъжете, сър Джон — отбеляза Аткинсън.

„Не съвсем, Чарли.“

— Не мога да ви разубедя, сър. Мога само да отговоря вярно на въпросите ви.

— И никога не сте писали официален доклад до правителството, озаглавен „Агенти и агенции?“

Райън не реагира. „Откъде се добра до тези данни, Чарли?“ Отговори много внимателно на този въпрос:

— Сър, миналата година — миналото лято, в края на учебната година — бях поканен за консултант по договор във фирма, която работи за правителството — „Майтър корпорейшън“. Бях нает временно по договор за консултантска работа с правителството на САЩ. Ставаше въпрос за поверителна дейност, но е очевидно, че тя няма отношение към настоящия случай.

— Очевидно ли? Защо не разрешите на журито да прецени това?

— Мистър Аткинсън — уморено запита съдията, — може би правите намек на съда, че работата, с която е бил натоварен свидетелят, има пряка връзка с настоящия случай?

— Мисля, че е желателно да установим това, милорд. Убеден съм, че свидетелят заблуждава съда.

— Много добре. — Съдията се обърна: — Доктор Райън, дали работата, с която бяхте ангажиран, е имала нещо общо е убийството в Лондонското сити или с някое лице, свързано със случая?

— Не, сър.

— Сигурен ли сте?

— Да, сър.

— Били ли сте служител и служите ли сега на някоя разузнавателна агенция на американското правителство?

— Ако изключим морската пехота, сър, не.

— Припомням ви клетвата, че казвате само истината. Цялата, пълна истина. Заблуждавали ли сте съда по някакъв начин, доктор Райън?

— Не, сър. Съвсем не.

— Благодаря ви, доктор Райън. Вярвам, че сега този въпрос е решен. — Съдията Уийлър отново се извъртя надясно. — Следващия въпрос, мистър Аткинсън.

Райън си помисли, че адвокатът сигурно е разгневен от това, но не го показва. Питаше се дали някой не е инструктирал съдията.

— Казвате, че простреляхте клиента ми с надеждата той повече да не стане?

Ричардс се изправи:

— Милорд, свидетелят вече…

— Ако негово благородие позволи да задам следващия въпрос, нещата ще станат по-ясни — плавно го прекъсна Аткинсън.

— Продължавайте.

— Доктор Райън, казахте, че сте простреляли клиента ми е надеждата, че той няма да стане. Дали в морската пехота на САЩ учат хората да стрелят, за да обездвижват или за да убиват?

— За да убиват, сър.

— И следователно ни казвате, че сте действали в разрез с това, за което сте били обучен?

— Да, сър. Съвсем ясно е, че не се намирах на бойно поле. Намирах се на улица в населено място. Не ми е минавало през ума да убивам клиента ви. „Ще ми се да го бях сторил. Сега може би нямаше да съм тук“ — помисли си Райън, като се питаше дали наистина мисли така.

— Значи там, на улицата, действахте така, както са ви учили, а миг след това пренебрегнахте обучението си? Смятате ли, че е възможно всички ние тук да повярваме в това?

Аткинсън най-после беше успял да обърка Райън. Нямаше никаква представа накъде биеше адвокатът.

— Не съм разсъждавал така за това, но да, прав сте — призна Джек. — Така стана.

— И след, това пропълзяхте до края на колата, видяхте втория човек, когото бяхте забелязали и по-рано, и вместо да се опитате да го обезвредите, вие го убихте без предупреждение. В този случай ясно се вижда, че отново сте се върнали към обучението си в морската пехота и сте стреляли, за да убивате. Не считате ли това за непостоянство?

Джек поклати глава.

— Съвсем не. Във всеки случай аз съм използвал силата, която ми с била необходима да… е, силата, която съм преценил, че е необходима.

— Мисля, че грешите, сър Джон. Мисля, че от начало до край сте реагирали като буен офицер от морската пехота на Съединените щати. Втурнали сте се в ситуация, която не сте разбирали напълно, нападнали сте невинен човек, а след това сте се опитали да го убиете, докато той е лежал на улицата безпомощен в безсъзнание. След това хладнокръвно сте убили друг човек, без да помислите за възможността да го обезоръжите. Тогава не знаехте, както не знаете и сега, какво точно е ставало, нали?

— Не, сър. Не вярвам, че е било точно така. Какво е трябвало да сторя с втория човек?

Аткинсън видя пролука и я използва:

— Вие току-що казахте на съда, че само сте искали да обездвижите моя клиент, а всъщност сте се опитали да го убиете. Как мислите, че ще повярваме на това, когато следващата ви постъпка не е имала нищо общо с такова мирно намерение?

— Сър, когато видях Маккори, втория стрелец, той държеше в ръцете си щурмови автомат „Калашников“. Да излезе човек срещу автомат с пистолет…

— Но тогава видяхте, че той не държи автомата, нали?

— Да, сър, това е вярно. Ако все още го държеше, не зная, може би нямаше да се покажа до колата. Може би щях да го застрелям прикрит, искам да кажа, че щях да бъда зад колата.

— А, разбирам! — възкликна Аткинсън. — Вместо това решихте да излезете и да убиете човека като каубой. — Ръцете му се вдигнаха във въздуха. — Додж сити^[3] на пътя към двореца!

— Хайде вие ми кажете, какво трябваше да направя? — раздразнен попита Джек.

— Като човек, способен с първия изстрел да улучи сърцето, защо не стреляхте в ръката му, за да избиете пистолета, сър Джон?

— О, разбирам. — Аткинсън току-що беше допуснал грешка. — Ще ми се да решите точно какво искате.

— Какво? — Адвокатът беше изненадан.

— Мистър Аткинсън, преди малко казахте, че съм се опитал да убия вашия клиент. Намирах се на една ръка разстояние, но не го убих. Значи съм слаб стрелец. Но смятате, че мога да улуча човек в ръката от пет-шест метра разстояние. Тези неща не стават така, сър. Аз или съм добър стрелец, или лош, но не и двете. Освен това да се стреля в ръка, за да се избие пистолет, става само във филмите. Там положителният герой може да направи това, но в телевизията, не и в истинския живот. С пистолет човек се цели в центъра на мишената. Това направих и аз. Показах се зад колата, за да мога да стрелям по-добре, и се прицелих. Не мога да кажа със сигурност, но ако Маккори не беше обърнал пистолета си към мен, вероятно нямаше да стрелям. Само че той се обърна и стреля, както можете да забележите от рамото ми, и аз отговорих на стрелбата. Вярно е, че можеше да постъпя малко по-различно. За съжаление не го направих. Имах… нямах много време да предприема нещо. Направих каквото можах. Съжалявам, че убих човека, но това беше по негова вина. Той видя, че съм го взел на прицел, но се обърна и стреля — и стреля първи, сър.

— Но вие не казахте нито една дума, нали?

— Не, мисля, че не — призна Джек.

— Не ви ли се иска да бяхте постъпили другояче?

— Мистър Аткинсън, ако от това ще се почувствате по-добре, ще ви кажа, че през изминалите четири седмици съм обмислял всичко отново и отново. Ако имах повече време за размисъл, вероятно щях да постъпя по друг начин. Но не зная дали щях да сторя това, защото нямах време. — Джек млъкна. — Предполагам, че най-добре щеше да бъде всичко това изобщо да не се беше случвало. Но причината не е в мен. Той го направи. — И Джек си позволи отново да погледне към Милър.

Милър седеше в стол с права дървена облегалка, скръстил ръце на гърдите си и леко навел глава наляво. В крайчеца на устните му се прокрадна тънка усмивка, трудно доловима, но той това и целеше. Не беше голяма, но и не беше нужно да е такава. Това беше усмивка, предназначена само за Райън… „Или може би не само за мен“ — осъзна Джек. Сивите очи на Шон Милър не мигаха — трябва да се е упражнявал за това, — докато се впиваха в него от пет метра разстояние. Райън отвърна на погледа, като внимаваше да запази спокойния израз на лицето си. И докато съдебният писар записваше показанията на Джек, а посетителите в галерията отгоре си шепнеха, Райън и Милър бяха насаме и изпитваха волята си. „Какво ли се крие зад тези очи?“ — отново се запита Райън. Ясно е, че не е някой слабак. Това беше игра — играта на Милър, която той беше играл и преди. Райън беше сигурен в това. В него се криеше сила, каквато има в едно хищно животно. И нямаше нищо, което да отслаби тази сила. Липсваше мекотата на морала или съвестта, имаше само сила и воля. При наличието на четирима полицаи около него Шон Милър беше така сигурно обуздан, както вълк в клетка, и той гледаше към Райън така, както един вълк би гледал иззад решетките, без да личи, че е човешко същество. Той беше хищник, който наблюдаваше… нещо и се чудеше как да го достигне. Костюмът и вратовръзката бяха маскировка, каквато беше и усмивката му към неговите приятели в галерията. Сега той не мислеше за тях. Не мислеше за това какво ще реши съдът. Той мислеше единствено за нещо, наречено Райън, нещо, което виждаше и което се намираше малко извън обсега му. Ръката на седящия в свидетелската ложа Райън трепна в скута му, сякаш изпита желание да грабне пистолета, който лежеше на масата с веществените доказателства на около метър от него.

Но в края на краищата това не беше животно в клетка. Милър имаше разум и образование. Можеше да мисли и планира като всяко човешко същество, но когато реши да действа, не можеше да бъде спрян от никакви човешки импулси. Академичното изследване на терористите, което Джек направи за ЦРУ, ги разглеждаше като абстрактни понятия, като роботи, които се движеха наоколо и вършеха разни неща и които трябваше да бъдат неутрализирани по някакъв начин. Никога не беше предполагал, че ще се срещне с тях. И което е по-важно, Джек никога не беше очаквал, че някой от тях ще го погледне по този начин. Той не знаеше ли, че Джек просто изпълнява гражданския си дълг?

„Не трябва да ти пука чак толкова. Аз просто се изпречих на пътя ти. Нараних те, убих приятеля ти и провалих мисията ти. Сега искаш да станем квит, нали? Раненото животно винаги издирва мъчителя си — каза си Джек. — А това ранено животно има мозък. Това животно има памет. — Без никой да го забележи, той обърса потната си длан от панталона си. — Това животно мисли.“

Райън беше уплашен по странен, непознат за него начин. Минаха няколко секунди, преди да си спомни, че Милър беше обкръжен от четирима полицаи, че съдебните заседатели ще го признаят за виновен, че ще бъде осъден на доживотен затвор и затворническият режим ще промени човека или нещото, което се криеше зад тези бледосиви очи.

„И аз съм бил морски пехотинец — каза си Джек. — Не се боя от теб. Мога да се справя с тебе, боклук. Веднъж го направих, нали? — Отвърна с усмивка на Шон Милър. Просто лека извивка в ъгъла на устните. — Не е вълк, а невестулка. Гадна твар, но не е нещо особено“ — каза си той. Извърна поглед като от някакво животно в зоопарка. Чудеше се дали Милър е доловил мълчаливото му перчене.

— Нямам други въпроси — обади се Аткинсън.

— Свидетелят може да стане — каза съдията Уийлър.

Райън стана от стола и се обърна да намери изхода. Очите му за последен път се спряха на Милър и се задържаха достатъчно дълго, за да види, че погледът и усмивката му не са се променили.

— Не беше зле — отбеляза агентът от ФБР. — Но трябва да внимаваш, когато влизаш в схватка е адвокат. Почти те препъна.

— Мислиш ли, че ще има някакво значение?

Мъри поклати глава.

— Не. Процесът е просто формалност. Делото е изпипано отвсякъде.

— Колко ще му дадат?

— Доживотен затвор. В обикновения случай доживотната присъда тук не означава нещо по-различно, отколкото в Щатите — шест-седем години. Но за това хлапе доживотен затвор означава доживотен затвор. А, ето те и теб, Джими.

Подполковник Оуенс вървеше по коридора и се присъедини към тях.

— Как се представи нашият човек?

— Не спечели „Оскар“, но съдебните заседатели го харесаха.

— Откъде знаеш това?

— Точно така, ти никога не си бил на такова нещо, нали? Те седяха напълно неподвижни, почти не дишаха, когато разказваше историята си. Повярваха на всичко, което каза, особено на това какво си помислил и как си се притеснил за него. Представи се като честен човек.

— Аз съм такъв — каза Райън. — И?

— Не всеки е честен — изтъкна Оуенс. — И съдебните заседатели всъщност много лесно забелязват това. Искам да кажа, понякога.

Мъри кимна.

— И двамата знаем добре — е, не чак като в този случай — какво могат да направят съдебните заседатели, но като се замисли човек, открива, че системата работи доста добре. Подполковник Оуенс, защо не почерпим този джентълмен?

— Прекрасна идея, агент Мъри. — Оуенс хвана ръката на Райън и го поведе към стълбището.

— От това хлапе косите настръхват, нали? — каза Райън.

Търсеше мнението на професионалиста.

— Значи си забелязал? — отбеляза Мъри. — Добре дошъл в чудесния свят на международните терористи. Да, той е малък, жилав кучи син. Отначало повечето от тях са точно такива.

— След една година ще се е попроменил малко. Твърд е, но често пъти твърдите са много крехки — каза Оуенс. — Понякога се пропукват. Времето е на наша страна, Джек. А дори и той да не се пропука, ще ни тревожи един по-малко.

 

 

— Много уверен свидетел — каза телевизионният коментатор. — На втория ден от делото за убийството на пътя към двореца в зала 2 на „Олд Бейли“ доктор Райън отби решителната атака на защитника Чарлс Аткинсън и разпозна обвиняемия Шон Милър с положителност. — На екрана се показа Райън, тръгнал надолу по хълма от съда, съпровождан от двама души. Американецът жестикулираше, обяснявайки нещо, а след това, когато мина край камерите, се засмя.

— Нашият стар приятел Оуенс. Кой е другият? — попита О’Донъл.

— Даниел Е. Мъри, представителят на ФБР на „Гроувнър скуеър“^[4] — отговори офицерът от разузнаването.

— О! Никога не съм го виждал. Значи така изглежда. Тръгнали са за по чашка, на бас се хващам. Героят и оръженосците му. Жалко, че не можем да разположим там някой от нашите с една базука…

Някога бяха проследили Джеймс Оуенс, опитвайки се да намерят начин да го убият, по той винаги имаше кола на разположение и никога не използваше два пъти един и същи маршрут. Къщата му постоянно беше под наблюдение. Можеше и да го убият, но измъкването щеше да бъде много рисковано, а О’Донъл нямаше навика да изпраща хората си на самоубийствени мисии.

— Райън си тръгва за дома или утре, или вдругиден.

— А? — Офицерът от разузнаването не беше разбрал това. „Откъде Кен се сдобива с всичката тази специална информация…?“ — Много лошо, нали? Нямаше ли да бъде велико да го изпратим у дома в ковчег, а, Майкъл?

— Ти май каза, че не е цел, която си струва — отговори Майк Маккени.

— Да, но е горделив, а? Кръстосва сабя с нашия приятел Чарли и излиза от „Олд Бейли“ за чаша бира. Проклет американец, толкова е уверен във всичко.

„Няма ли да е добре да…“ Кевин О’Донъл тръсна глава.

— Имаме да планираме други неща. Сър Джон може да чака. Ние също.

 

 

— Направо трябваше да опра пистолет в главата на някого, за да го направи — каза Мъри през рамо. Агентът на ФБР караше личната си кола, на предната и седалка седеше придружител от групата за охрана на дипломатите, а след тях се движеше кола с детективи от отдел Ц-13.

„Гледай проклетия път“ — Райън се опитваше с мисълта си да го накара да внимава. До този момент излагането му на опасностите на лондонското движение беше минимално и едва сега установи, че шофьорите отминаваха с презрение скоростните ограничения. Фактът, че всички караха от неправилната страна на пътя, също не помагаше.

— Том Хюс, той е главният пазач, и ми каза какво е планирал. Реших, че може би искаш да те съпровожда човек, който говори като хората.

„И който кара като хората — помисли си Райън, докато задминаваха един камион, както не трябваше. — Дали не трябваше от тази страна? Как може човек да разбере?“ Сигурен беше, че отминаха задницата на камиона само на някакви си петдесетина сантиметра. Английските пътища не впечатляваха с ширината си.

— Колко жалко, че не можа да разгледаш много.

— Е, Кати успя, а аз се нагледах на телевизия.

— Какво гледа?

Джек се засмя:

— Хванах много от преиграванията на шампионатите по крикет.

— Разбра ли правилата? — попита Мъри и отново обърна глава.

— И правила ли има? — попита невярващият Райън. — Защо трябва да я развалят с правила?

— Казват, че има, но проклет да бъда, ако мога да ги проумея. Но сега ставаме квит.

— Какво искаш да кажеш?

— Футболът става много популярен тук. Искам да кажа нашият футбол. Миналата година разигравах Оуенс, докато му обясня разликата между засада и фаул.

— Имате предвид посягане и фалшив старт, нали? — попита човекът от охраната.

— Виждаш ли? Вече започват да схващат.

— Искаш да кажеш, че съм могъл да гледам футбол и никой не ми е казал!

— Лош късмет, Джек — отбеляза Кати.

— Е, пристигнахме — обяви Мъри, като се изправи върху спирачката, докато се спускаха надолу към реката. Изглежда, се движеха в забранената посока надолу по еднопосочна улица, но поне скоростта беше по-ниска. Най-после колата спря. Беше тъмно. По това време на годината слънцето залязваше рано.

— Ето я и изненадата за теб. — Мъри изскочи и отвори вратата, за да може Райън отново да изпълни номера си на рак, излизащ от лека кола. — Здрасти, Том!

Приближиха двама мъже, облечени в сини и червени униформи от епохата на Тюдорите. Човекът, който водеше, около петдесетгодишен, дойде направо при Райън.

— Сър Джон, лейди Райън, добре дошли в Лондонската кула на Нейно Величество. Казвам се Томас Хюс, а това е Джоузеф Евънс. Виждам, че Дан с успял да ви докара навреме. — Всички се ръкуваха.

— Да. И дори не се наложи да превишаваме скоростта на звука. Мога ли да запитам каква е изненадата?

— Но тогава тя няма да бъде изненада — изтъкна Хюс. — Надявах се, че ще мога сам да ви разведа из имението, но ме очакват неотложни задачи. Джо ще се погрижи за вас, а аз ще се върна след малко.

Главният пазач се отдалечи, последван от Дан Мъри.

— Били ли сте досега в кулата? — попита Евънс. Джек поклати глава.

— Аз съм идвала, когато бях на девет години — обади се Кати. — Не си спомням много.

Евънс ги подкани да го последват.

— Е, този път ще се опитаме да оставим по-трайни спомени.

— Всички вие войници ли сте?

— Всъщност, сър Джон, ние сме бивши старши сержанти — е, двама от нас бяха старшини. Аз бях старши сержант в Първи парашутен полк, когато се уволних. Трябваше да чакам четири години, за да бъда приет тук. Както можете да си представите, съществува голям интерес към тази работа. Конкуренцията е много силна.

— Значи сте били, както ние му казваме, командващ старши сержант?

— Да. Мисля, че сте прав.

Райън погледна бързо нашивките по куртката на Евънс — тя по-скоро приличаше на рокля, но той не мислеше да казва това. Тези лентички говореха, че Евънс не е излязъл от зъболекарския кабинет съвсем без дупки. Не беше необходимо много въображение, за да си представи човек какви хора биваха назначавани на тази работа. Евънс не ходеше. Той маршируваше с онази гордост, за която са необходими тридесет години работа с войници.

— Ръката създава ли ви проблеми, сър?

— Името ми е Джек, а ръката е окей.

— Бях точно в такъв гипс през шестдесет и осма. Нещастен случай по време на обучение — каза Евънс с печално поклащане на глава. — Приземих се върху една каменна ограда. Болеше дяволски много в продължение на седмици.

— Но вие продължихте да скачате. — „И правехте лицеви опори с една ръка, нали?“

— Разбира се. — Евънс спря. — Така. Това голямо здание е Средната кула. На мястото на магазина за сувенири е имало сграда, която са наричали Лъвската кула, защото там се е помещавала менажерията на краля до 1834 година.

Речта беше изнесена идеално, тъй като Евънс правеше това по няколко пъти всеки ден през изминалите четири години.

„Първата ми крепост“ — помисли си Джек, като разглеждаше каменните стени.

— Ровът истински ли е бил?

— О, да, и при това много неприятен. Проблемът е в това, че проектът предвиждал реката да се влива и излива всеки ден и по този начин водата винаги да бъде прясна и чиста. За нещастие строителят не си с направил сметките както трябва и след като водата влязла, си останала вътре. И още по-лошо — всяко нещо, което трябвало да бъде изхвърляно, естествено отивало в рова и там изгнивало. Предполагам, че е служело и за тактически цели. Само вонята на рова би била достатъчна да държи на разстояние дори и най-големите авантюристи. Окончателно бил изпразнен през 1843 година и сега служи за нещо наистина полезно — децата играят футбол в него. От другата му страна има люлки и катерушки. Вие имате ли деца?

— Едно. И една девета от второто — отговори Кати.

— Нима? — усмихна се в тъмното Евънс. — Чудесно! Предполагам, че това ще е един янки, който винаги ще бъде поне малко англичанин! Ние с Мойра имаме две, и двете са родени зад граница. Това е кулата „Байуърд“.

— Това все подвижни мостове ли са? — попита Джек.

— Да. Лъвската и Средната кула по същество са острови с двадесетина фута смрадлива вода около тях. Ще забележите, че пътеката в имота прави десен завой под прав ъгъл. Целта на всичко това, разбира се, е да се усложни животът на момчетата с тарана.

Джек погледна към широкия ров и високите стени, когато влязоха в земите на кулата.

— Значи никой не е успял да превземе това място?

Евънс поклати глава.

— Никога не е имало сериозни опити за това, а и аз не бих искал да опитвам дори и днес.

— Да — съгласи се Райън. — Притеснявате ли се, че някой може да дойде и да бомбардира мястото?

— Със съжаление признавам, че такова нещо се е случило преди десет години в Бялата кула. Терористи. Сега охраната е по-добра — отговори Евънс. Освен пазачите доброволци имаше и войници като тези, които Райън беше срещнал на пътя към двореца — със същите червени туники и шапки от мечешка кожа и носеха същия вид съвременна пушка. Контрастът със старовремската униформа на Евънс беше доста странен, но, изглежда, никой не се впечатляваше.

— Разбира се, вие знаете, че тази крепост е служила за много различни цели през годините. През Втората световна война е била затвор. Рудолф Хес е бил държан тук. А знаете ли коя е първата английска кралица, екзекутирана на това място?

— Ан Болейн?

— Много добре. Преподават ли история на Англия в Америка? — попита Евънс.

— „Театърът на шедьоврите“ — обясни Кати. — Гледах телевизионното предаване.

— Е, в такъв случай знаете, че всички вътрешни екзекуции са били изпълнявани с брадва, освен нейната. Крал Хенрих специално е докарал екзекутор от Франция, който използвал сабя вместо брадва.

— Не е искал да я боли ли? — попита Кати. — Колко мило от негова страна.

— Да. Грижовен е бил, нали? А това е Вратата на шивачите. Може да ви се стори интересно първоначалното й име — Уотъргейт.

Райън се усмихна:

— И вие сте късметлии, а?

— Разбира се. През тази врата са извеждани затворниците с лодка, за да бъдат откарани в Уестминстър на съд.

— А след това са ги връщали отново тук, за да ги подстрижат?

— Само истински важните. Тези екзекуции — те са били вътрешни, не за обществото — са били провеждани на зелената поляна пред кулата. Публичните екзекуции са били на други места. — Евънс ги преведе през Кървавата врата, след като обясни историята й. Райън се чудеше дали някой е написал историята на това място и ако е така, колко тома има тази книга.

Зелената поляна пред кулата изглеждаше твърде приятна, за да бъде място на екзекуции. Дори знаците, които указваха да не се гази по тревата, съдържаха думичката моля. Двете й страни бяха оградени е къщи, естествено в стил от епохата на Тюдорите, а в северната част беше бесилката за екзекуциите на хора от висшето общество. Евънс обясни цялата процедура, при която освен всичко друго екзекутираният е трябвало да плаща на палача е надеждата, че той ще свърши добра работа.

— Последната жена, екзекутирана тук — продължи Евънс, е Джейн, графиня Рошфор. Било е 13 февруари 1542 година.

— Какво е направила? — попита Кати.

— Какво ли не е направила? Не е казала на крал Хенрих VIII, че съпругата му, Катрин Хауърд, е имала връзки от любовен характер с друг — деликатно отговори Евънс.

— Това е бил наистина исторически момент — засмя се Джек. — Последният път, когато са екзекутирали жена за това, че си е държала устата затворена.

Кати се усмихна на съпруга си:

— Джек, да не искаш да ти счупя и другата ръка?

— Ами какво ще каже Сали?

— Тя ще разбере — увери го жена му.

— Сержант, не е ли учудваща женската солидарност?

— Оцелях тридесет и една години като професионален войник, защото не бях толкова глупав да се забърквам в семейни спорове — разумно отговори Евънс.

„Губя“ — каза си Райън. Останалата част от обиколката продължи около двадесет минути. Пазачът ги поведе надолу, покрай Бялата кула, след това към една зона, оградена с въжета и забранена за външни лица. След миг Райън и съпругата му се озоваха на мястото, заради което хората кандидатстваха за тази работа.

Пазачите бяха основали своя малка кръчма, скрита в каменната зидария от XIV век. По стените висяха плочки от всеки полк в английската армия, а вероятно и подаръци от много други. Евънс ги предаде на друг човек. Дан Мъри се появи с чаша в ръка.

— Джек, Кати, това е Боб Холстън.

— Вероятно сте жадни — каза човекът.

— Можете да ме убедите да изпия една бира — призна си Джек. — Кати?

— Нещо безалкохолно.

— Сигурна ли сте? — попита Холстън.

— Не съм борец за трезвеност. Просто не пия, когато съм бременна — обясни Кати.

— Честито! — Холстън направи две крачки към бара и се върна с халба бира за Джек и нещо, наподобяващо питие е джинджифил, за Кати. — За ваше здраве и за здравето на бебето!

Лицето на Кати грейна. Джек мислеше за онова особено излъчване, което имаха бременните жени. Жена му вече не беше просто красива. Тя грееше. Запита се дали само той го вижда.

— Разбирам, че сте лекар?

— Офталмолог съм.

— А вие преподавате история, сър?

— Да. Дори си нося работа тук.

— Правилно. Тук сме тридесет и девет души. Ние сме церемониалните гвардейци на кралицата. Поканихме ви, за да ви благодарим за това, че свършихте нашата работа, и за да се присъедините към една наша малка церемония, която извършваме всяка нощ.

— От 1240 година — каза Мъри.

— От 1240 година ли? — попита Кати.

— Да. Това не е измислено за туристите. Това е нещо истинско — обясни Мъри. — Така ли е, Боб?

— Точно така. Когато заключим вратите за през нощта, това място става най-безопасното в цяла Англия.

— Мога да повярвам. — Джек гаврътна половината от бирата си. — И ако се промъкнат покрай онези момчета отвън, ще трябва да си имат работа с вас.

— Да. Един-двама от нас могат да си припомнят основните си умения. Аз бях в първоначалните сили за сигурност, играех си на гоненица с Ромел^[5] в Западната пустиня. Ужасно място е пустинята. Остави ме с вечна жажда.

Те никога не го губят. Истинските професионалисти никога не изневеряват на вида си. Остаряват, наддават няколко килограма, поотпускат се, но под всичко това човек все още може да усети дисциплината и истинската жилавост, която ги прави по-различни. Гордостта и самоувереността, че са преминали през всичко и че не трябва да говорят много за това, освен помежду си. Това никога не ги напуска.

— Имате ли морски пехотинци тук?

— Двама — отговори Холстън. — Опитваме се да им попречим да свиват платната.

— Така ли! Дръжте се прилично, аз бях морски пехотинец.

— Никой не е идеален — съчувствено отговори Холстън.

— Е, каква е тази церемония с ключа?

— Ами преди време, през 1920 година, човекът, който с трябвало да заключва вратите за през нощта, бил нападнат от главорези. От този момент нататък отказвал да изпълнява задълженията си без военен ескорт. Всяка вечер без изключение главният пазач заключва трите главни врати, а след това поставя ключа в Къщата на кралицата на поляната пред кулата. Всичко това е съпроводено с малка церемония. Помислихме, че вие и съпругата ви може би ще искате да го видите. — Холстън отпи от бирата си. — Разбрах, че днес сте били в съда. Как мина?

— Радвам се, че всичко свърши. Дан казва, че съм се справил добре — вдигна рамо Райън. — Когато мистър Евънс ни показа пъна за сечене на глави… Чудя се дали още може да върши работа — замислено продължи Райън, спомняйки си онова младо лице. „Дали Милър седи сега в килията си и мисли за мен? — Райън отпи остатъка от бирата си. — Обзалагам се, че да.“

— Извинете?

— Онова хлапе, Милър. Жалко е, че не можете да го качите там горе за късо подстригване.

Холстън се усмихна студено:

— Съмнявам се, че някой може да не е съгласен с вас. Дори можем да намерим доброволец, който да замахне с брадвата.

— Ще трябва да организираш лотария за това, Боб. — Мъри подаде нова чаша на Райън. — Още ли се тревожиш за него, Джек?

— Никога преди не съм виждал човек като него.

— Той е в затвора, Джек — изтъкна Кати.

— Да, зная. — „В такъв случай защо още мислиш за него? — запита се Джек. — По дяволите! Да го вземат мътните!“

— Бирата е страхотна, старши сержант.

— Това е и истинската причина да се натискат за тази работа — засмя се Мъри.

— Една от причините. — Холстън пресуши чашата си. — Почти е време.

Джек допи бирата си на една глътка. Евънс се ПОЯВИ отново, но вече в цивилни дрехи и ги изведе навън в студения нощен въздух. Нощта беше ясна, а почти пълната луна хвърляше смътни сенки върху назъбената каменна стена. Няколко електрически лампи добавяха тук-там светли петна. Джек се изненада от спокойствието, което цареше навън, защото все пак се намираха в центъра на града. Беше тихо като в дома му над Чесапийк. Без да се замисля, хвана ръката на жена си, докато Евънс ги водеше в западна посока към Кървавата кула. Там вече имаше малка групичка хора, застанали до Вратата на предателите, и пазачът ги инструктираше да бъдат колкото е възможно по-тихи и, разбира се, да не правят никакви снимки. При тях имаше и часови, а също и четирима въоръжени мъже. Дъхът им беше осветен от синьо-белите прожектори — единствения признак на живот в тях. Иначе човек би помислил, че са каменни статуи.

— Време е — прошепна Мъри.

Джек долови шум от затваряне на врата някъде напред. Беше твърде тъмно, за да се види кой знае какво, а малкото светещи лампи само му пречеха да гледа в мрака. Най-напред дочу звук от ключове, дрънкащи като малки звънчета в такт с отмерена походка на човек. Видя точка светлина, а малко след това се очертаха контурите на квадратен фенер със запалена вътре свещ. Том Хюс, главният пазач, носеше фенера. Звукът от приближаващите се стъпки беше ритмичен като от метроном. Гърбът на човека прав като струна от дългогодишната практика. След миг четиримата войници се строиха около него и всички тръгнаха с маршова стъпка обратно в наподобяващата тунел тъмнина, съпроводени от затихващия звън на дрънкащите ключове и шума на подковани обувки върху паважа. Оставиха сам часовия до Кървавата кула.

Джек не чу вратите да се затварят, но след няколко минути звънът от ключовете се появи отново и той видя връщащите се часови, осветени от непостоянните отблясъци на фенера. По някаква причина всичко това изглеждаше завладяващо романтично. Райън прегърна жена си през кръста и я притегли към себе си. Тя го погледна.

„Обичам те“ — каза й той с леко движение на устните си, докато дрънкането на ключовете се приближаваше. Очите й му отговориха достатъчно ясно.

Часовият вдясно от нея застана нащрек.

— Стой! Кой идва? — Думите му прокънтяха по стария каменен коридор.

Приближаващите се мъже спряха веднага и Том Хюс отговори на предизвикателството:

— Ключарят!

— Кой ключар?

— Ключарят на кралица Ана!

— Минавай, ключарю на кралица Ана! — Часовият прибра пушката си.

Часовите заедно с Хюс помежду им започнаха отново марша си, като завиха наляво и тръгнаха нагоре по поляната пред кулата. Райън и жена му ги следваха отблизо. На стъпалата, които се намираха в горния край на наклона, стоеше взвод войници с пушки. Хюс и неговият ескорт спряха. Взводът на стъпалата прибра пушките си и главният пазач свали шапката си.

— Бог да пази кралица Ана!

— Амин! — отговориха часовите.

Зад тях стоеше тръбач. Той изсвири английската версия на отбой. Мелодията ехтеше, отразена от камъните, сякаш сигнализираше края на деня, а при нужда и края на нечий живот. Последният печален звук се разля подобно на кръговите вълни на паднал във водата камък и се изгуби. Райън се наведе да целуне жена си. Това беше вълшебен миг, който нямаше да забравят скоро.

Главният пазач продължи нагоре по стълбите, за да прибере ключовете на сигурно място за нощта, и тълпата се отдръпна.

— Всяка нощ от 1240 година, а? — попита Джек.

— Церемонията е прекъсвана по време на бомбардировките. Една немска бомба паднала при кулата по време на ритуала. Пазачът бил съборен и свещта му угаснала. Трябвало да я запали отново, за да може да продължи — отговори Евънс. Човекът е бил ранен, но това не било от голямо значение. Има по-важни неща. — Ще се върнем ли в кръчмата?

— У дома няма нищо такова — тихо се обади Кати.

— Е, Америка не е достатъчно древна, нали?

— Щеше да е хубаво да имаме нещо такова, може би на Бънкър Хил^[6] или във форт Макхенри — тихо промълви Джек.

Мъри кимна в знак на съгласие:

— Нещо, което да ни напомня защо сме тук.

— Традицията е важна — каза Евънс. — Често пъти за войника това е единственият стимул да продължава да се бори, когато има твърде много причини, които го карат да спре. Тя е нещо повече от самия човек, от приятелите. Но всичко това не се отнася само за войниците, пали? Това важи — или трябва да се отнася — за всяка професия.

— Така е — каза Кати. — Във всяко реномирано медицинско училище набиват точно това в главите. В „Хопкинс“ го правеха.

— Същото беше и в армията — съгласи се Джек. — Но ние не можем да го изразим така добре като теб.

— Защото имаме повече практически опит. — Евънс отвори вратата на кръчмата. — А също и по-хубава бира, която да ни помага по време на размисъл.

— Ако се научехте и как да готвите говеждо… — каза Джек на Евънс.

— Браво, шампионе — засмя се агентът на ФБР.

— Още една бира за моя събрат от морската пехота. — Един от пазачите подаде чаша бира на Райън. — Сигурно вече ви е омръзнала тази примадона от парашутния полк?

— Бърт е от тези морски пехотинци, за които ви разказах — обясни Евънс.

— Никога не говоря лоши неща за човека, който купува напитките — каза Райън на Бърт.

— Това е много разумно. Сигурен ли сте, че сте били само лейтенант?

— Само за три месеца. — Джек разказа за катастрофата с хеликоптера.

— Това наистина е било лош късмет. Проклетите нещастни случаи по време на учение — каза Евънс. — По-опасни са от самия бой.

— Значи вие, момчета, работите тука като екскурзоводи, а?

— Това е част от работата — отговори другият пазач. — И е добър начин човек да поддържа формата си, а и да може да обучи някой и друг лейтенант. Миналата седмица разговарях с един от уелските гвардейци — трудно му беше да оправи някои неща, та му дадох идеи.

— Ето това е нещо, което наистина ни липсва — съгласи се Евънс. — Да обучаваме онези млади офицери как да станат добри войници. Кой казва, че най-добрите дипломати работят на „Уайтхол“?^[7]

— Когато бях младши лейтенант, никога не съм изпитвал чувство, че съм напълно безнадежден — с усмивка отбеляза Джек.

— Всичко зависи от гледната точка — отговори другият пазач. — И все пак може би сте били добър, ако се съди от това, което направихте при двореца.

— Не зная, Бърт. Никой не би искал да има до себе си лейтенант с комплекс за героизъм. Те непрекъснато вършат най-откачени неща. Но предполагам, че онези, които оцеляват и се научават, стават такива, за каквито говорите вие.

— Кажете ми, лейтенант Райън, какво сте научили?

— Да не позволявам да ме убият. Следващия път просто ще стрелям от прикритие.

— Прекрасно — присъедини се Боб Холстън. — И не оставяйте живи хора след себе си — добави той. Силите за сигурност нямаха славата, че оставят живи случайно.

На Кати не й се хареса тази тема.

— Господа, не можете да убивате просто така.

— Лейтенантът пое голям риск, мадам. Рядко при такъв риск човек оцелява. Ако има следващ път, макар че такъв няма да има, можете да действате като полицай или войник, но никога като двамата едновременно вие имате голям късмет, че сте жив, млади момко. Ръката ще ви напомня за големия късмет. Хубаво е човек да е смел, лейтенант. По-добре е човек да бъде умен, а и така е по-безболезнено за хората около вас — каза Евънс. Погледна към бирата си. — Господи, колко пъти съм казвал това нещо.

— Колко пъти го е казвал всеки от нас? — тихо попита Бърт. — И колко жалко, че много от тези, на които го казвахме, не послушаха. Стига за това. Тази прекрасна дама не желае да слуша дрънканиците на уморени старци. Боб ми каза, че очаквате второ дете. След два месеца аз ще бъда дядо за първи път.

— Да. Не може да дочака да ни покаже снимките — засмя се Евънс. — Сега момче ли ще бъде или момиче?

— Достатъчно е да си има всичко и да е нормално.

Всички се съгласиха с това. Райън допи третата си бира за вечерта. Беше доста силна и главата му започваше да се замайва.

— Господа, ако някой от вас дойде в Америка и случайно посети Вашингтон, вярвам, ще ми се обади.

— А следващия път, когато дойдете в Лондон, не забравяйте, че барът е отворен — каза Том Хюс. Главният пазач отново носеше цивилни дрехи, но беше с униформената си шапка с кройка отпреди четири века. — И вероятно ще намерите в дома си място за това. Сър Джон, поднасяме ви я с благодарност.

— Ще се грижа добре за нея. — Райън пое шапката, но не можа да се насили да я сложи на главата си. Не беше заслужил това право.

— Сега със съжаление трябва да ви кажа, че ако не си тръгнете веднага, ще трябва да останете тук цялата нощ. В полунощ се затварят всички врати и край.

Джек и Кати се ръкуваха с всички, а след това последваха Хюс и Мъри през вратата.

Пътеката между външната и вътрешната стена беше тиха, въздухът студен и Джек се зачуди дали нощем около кулата не се разхождат призраци. Беше почти…

— Какво е това? — Той посочи към външната стена. Някаква светеща фигура се движеше там.

— Часови — отговори Хюс. — След церемонията е ключовете часовите обличат светлоразсейващото си облекло.

Минаха покрай часовия при Кървавата кула, който вече беше облечен в камуфлажна униформа и противокуршумна жилетка с джобове за патрони.

— Пушките сега заредени ли са? — попита Джек.

— Иначе от тях няма голяма полза, нали? Тук сме в пълна безопасност — отговори Хюс.

„Приятно е да зная, че някои места са безопасни — помисли си Райън. — А защо си помислих това?“