Том Кланси
Патриотични игри (24)

24.
Пропуснати и направени връзки

В деня на нападението на лагер 18 нямаше нови снимки. По времето, когато спътникът е прелитал над тази област, бушувала пясъчна буря и камерите не са успели да проникнат през нея, но един геосинхронен спътник за следене на атмосферните условия беше показал, че бурята се е изместила от района. Подсетиха Райън, че днес е денят, в който ще се проведе нападението, и той прекара следобеда си в напрегнато очакване. Внимателният анализ на снимките показваше, че в лагера има от дванадесет до осемнадесет души, без да се брои охраната. Ако по-високият брой беше правилен и официалната оценка на АОЪ също, то тук бяха повече от половината от членовете на АОЪ. Райън малко се тревожеше от това. Ако французите изпратят само осем десантчици… Но той си спомни собствения си опит от морската пехота. Те ще нанесат удар по целта в три часа сутринта. Изненадата щеше да бъде на тяхна страна. Щурмовият отряд щеше да бъде със заредени оръжия, насочени към спящи хора. За една елитна група командоси изненадата е като канзаски ураган, на който нищо не може да устои.

„Сега те са в хеликоптерите си — помисли си Райън. Припомни си пребиваването си в крехкия и тромав летателен апарат. — Ето, седиш там с всичкото оборудване, почистени приспособления, оръжието в готовност, и въпреки всичко си така уязвим, като бебе в утроба.“ Зачуди се какви са тези мъже и осъзна, че няма да бъдат по-различни от морските пехотинци, с които беше служил: всички са доброволци, дори в двойна степен, защото трябва доброволно да скачат с парашути. И още — избрали са да станат част от антитерористична група. Отчасти това може би се дължи на малко по-доброто заплащане и може би на гордостта да бъдеш член на малка, много специализирана група — като разузнавателните отреди на морската пехота, — но най-вече те правеха това, защото знаеха, че тази мисия си струва да бъде изпълнена. Всички професионални воини презираха терористите и всеки от тях би мечтал да ги победи в една равностойна битка — идеята за полето на честта не умираше сред истинските професионалисти. Това беше мястото, където решенията се вземаха въз основа на смелостта и уменията, въз основа на самата мъжественост и тази концепция превръщаше професионалния войник в романтик, в личност, водеща се от правила.

Те ще бъдат нервни в хеликоптера. Някои ще се безпокоят и ще се срамуват от това. Други ще подострят ножовете си през цялото време. Някои ще се шегуват тихо. Офицерите и сержантите им ще седят тихо и ще дават пример, като преразглеждат плановете. Всички ще се оглеждат в хеликоптера и ще мразят това, че са хванати в него като в капан. За миг Джек беше там, с тях.

— Късмет, момчета — прошепна на стената той. — Bonne chance.^[1]

Часовете се точеха бавно. На Райън му се струваше, че цифрите на електронния му часовник нямат никакво желание да се сменят, и не можеше да се съсредоточи върху работата си. Отново разглеждаше снимките от лагера, броеше човешките фигури, изучаваше земята, за да опита да разбере какъв ще бъде окончателният подход. Чудеше се дали заповедите им са да заловят терористите живи. Не можеше да вземе решение по този въпрос. От гледна точка на закона му се струваше, че това няма значение. Ако тероризмът е съвременната проява на пиратството — аналогията изглеждаше достатъчно подходяща, — то АОЪ можеше да бъде нападната от въоръжените сили на всяка страна. От друга страна, ако бъдат заловени живи, те могат да бъдат изправени на съд и изложени на показ. Психологическият ефект над другите такива групи може да бъде реален. Ако не ги стреснат, то поне щяха да привлекат вниманието им. Ще бъдат изплашени, като узнаят, че не са в безопасност и в своите най-отдалечени и най-сигурни светилища. Някои от членовете на тези групи може да се оттеглят, а някои може и да проговорят. Не беше необходима много разузнавателна информация, за да им се нанесе удар. Райън беше видял това достатъчно ясно. Трябваше само да се знае къде са. Нищо друго. Знаейки това, човек може да доведе армията на една съвременна нация и въпреки арогантността и бруталността си терористите не биха могли да устоят.

Марти влезе в канцеларията му.

— Готов ли си да идем оттатък?

— По дяволите, да!

— Вечеря ли?

— Не. Може би по-късно.

— Добре.

Отидоха заедно до пристройката. Сега коридорите бяха почти празни. В по-голямата си част ЦРУ работеше както всяко друго учреждение. Към пет часа повечето от служителите си тръгваха за дома — към вечерята и вечерната телевизия.

— Окей, Джек. Това е в реално време. Запомни, че не можеш да обсъждаш с никого каквото и да било. — Джек помисли, че Кантор изглежда доста уморен.

— Марти, ако тази акция излезе успешна, ще кажа на жена си, че АОЪ вече не действат. Тя има правото да знае поне толкова.

— Разбирам. Достатъчно е само да не знае как стават тези работи.

— Едва ли ще й бъде интересно — увери го Джек, като влязоха в стаята с телевизионния монитор. Жан Клод беше пак тук.

— Добър вечер, мистър Кантор, професор Райън — поздрави ги офицерът от DGSE.

— Как върви акцията?

— Намират се в радиомълчание — отговори полковникът.

— Не разбирам как могат да го направят по един и същи начин два пъти — продължи Райън.

— Има риск. Използвана беше малко дезинформация — тайнствено каза Жан Клод. — Освен това вашият самолетоносач е привлякъл цялото им внимание.

— „Саратога“ в момента изпълняват задача от тип „алфа“ — обясни Марти. — Излетели са две изтребителни и три щурмови ескадрили самолети за радиосмущения. Точно сега патрулират по онази „Линия на смъртта“. Според нашите хора от електронното разузнаване либийците леко откачат в момента.

— Спътникът ще се появи над хоризонта след двадесет и четири минути — докладва старши техникът. — Местните атмосферни условия изглеждат добри. Трябва да получим ясни снимки.

Райън искаше да запали цигара. Така чакането ставаше по-леко, но всеки път, когато Кати го надушеше, му излизаше през носа. В този момент нападателният отряд трябва да изминава пълзешком последните хиляда метра. Самият Райън беше правил такова учение. Щяха да свършат всичко с разкървавени длани и колене, с пясък, втрит в раните. Това беше невероятно изморително нещо, а и присъствието на въоръжени войници на мястото на крайната цел го правеше още по-трудно. Трябваше човек да се движи, когато те гледат на другата страна, и да бъде тих. Те ще носят минимум оборудване, личните си оръжия, може би една-две гранати, няколко радиоапарата, и ще се прокрадват през пясъка като тигри, дебнещи и целите в слух.

Всички вече гледаха в празния телевизионен екран, омагьосани от породените във въображението им картини на това, което ставаше в момента.

— Окей — обади се техникът. — Камерите застават на линия, управлението по височина и следенето на автоматичен режим, програмната телеметрия приета. Поглед над целта след деветдесет секунди.

Телевизионният екран светна. Показа се тестовата картина. Райън не беше виждал такава от години.

— Получаваме сигнал.

След това се появи картината. За съжаление тя отново беше инфрачервена. Райън очакваше друго. Поради ниския ъгъл се виждаше много малка част от лагера. Не забелязваха абсолютно никакво движение. Техникът се намръщи и увеличи полето на наблюдение. Нищо не се виждаше, дори и хеликоптерите.

Ъгълът на снимане се променяше бавно и не беше за вярване, че разузнавателният спътник се движи с над двадесет и осем хиляди километра в час. Най-после отново видяха бараките. Райън примигна. Само една от тях — на охраната — имаше включено отопление. Какво значи това? „Отишли са си… няма никой у дома… а и нападателния отряд го няма.“

Райън каза това, което другите се страхуваха да изрекат:

— Нещо се е объркало.

— Кога могат да ни кажат какво се е случило? — попита Кантор.

— Не могат да нарушават радиомълчанието в продължение на няколко часа.

Последваха още два часа. Прекараха ги в канцеларията на Марти. Изпратиха им храна. Жан Клод не казваше нищо, но личеше, че е разочарован от порцията си. Кантор дори не се докосна до яденето си. Иззвъня телефонът. Французинът го вдигна и разговаря на родния си език в продължение на четири-пет минути. Жан Клод остави слушалката и се обърна.

— На стотина километра от лагера нападателният отряд се е натъкнал на част от редовната армия. Вероятно е била механизирана военна част, излязла на учение. Било е неочаквано. Тъй като са летели ниско, са ги забелязали внезапно. Онези открили огън по хеликоптерите. Ефектът на изненадата бил загубен и трябвало да се обърнат. — Нямаше нужда Жан Клод да обяснява, че в най-добрия случай успяваха малко повече от петдесет процента от такива акции.

— Опасявах се от това. — Джек гледаше към пода. Не се нуждаеше от обясненията на друг, за да разбере, че тази мисия не може да бъде повторена. Бяха поели сериозен риск, като опитаха по един и същ начин да проведат тайна мисия два пъти. Нямаше да има трети опит. — Хората ви добре ли са?

— Да. Един от хеликоптерите е бил повреден, но е успял да се върне до базата. Няма пострадали.

— Моля, благодарете на хората си за опита, полковник. — Кантор се извини и отиде до личната си баня. Като влезе вътре, повърна. Язвата му кървеше отново. Марти се опита да се изправи, но му се виеше свят. Падна върху вратата и удари силно главата си.

Джек чу удара и отиде да види какво става. Трудно му беше да отвори вратата, но накрая видя Марти, легнал на пода. Първата мисъл на Райън беше да накара Жан Клод да повика лекар, но и самият той не знаеше как се прави това тук. Помогна на Марти да се изправи на крака и го заведе в канцеларията. Сложи го да седне в един стол.

— Какво има?

— Той току-що повърна кръв — как викате… — запита Райън, но реши да прати всичко по дяволите и набра номера на адмирал Гриър.

— Марти припадна. Нуждаем се от лекар.

— Аз ще се погрижа. Ще дойда след две минути — отговори адмиралът.

Джек отиде в банята и взе чаша вода и малко тоалетна хартия. Почисти с нея устата на Кантор и вдигна чашата:

— Изплакни си устата.

— Добре съм — възпротиви се мъжът.

— Глупости — отговори Райън. — Глупак. Работил си прекалено до късно и си опитал да свършиш всичко, преди да си тръгнеш, нали?

— Трябва… трябва.

— Това, което трябва да правиш, Марти, е да се махнеш оттук, преди всичко това да те довърши.

Кантор отново повърна.

„Ти не се шегуваше, Марти — помисли си Джек. — Войната се води и тук, а ти си една от жертвите. Искаше тази мисия да успее толкова, колкото и аз.“

— Какво става, дявол да го вземе! — Гриър влезе в стаята. Дори изглеждаше малко рошав.

— Язвата му се разлюти — обясни Джек. — Повръща кръв.

— О, Господи, Марти! — каза адмиралът.

Райън не знаеше, че в Ленгли има медицински диспансер. След малко пристигна човек, който се представи за лекар. Бързо прегледа Кантор, а след това той и охраната го поставиха в болнична количка. Изкараха го от стаята и тримата мъже останаха, загледани един в друг.

 

 

— Може ли човек да умре от язва? — попита жена си Райън малко преди полунощ.

— Той на колко години е? — попита тя. Джек й каза. Кати помисли малко. — Може да се случи, но рядко. Някой на работата ли?

— Моят старши в Ленгли. Вземаше хапчета „Тагамет“, но тази вечер повърна кръв.

— Може би се е опитал да мине без него. Това е един от проблемите. Даваш на хората лекарства и веднага щом се почувстват по-добре, спират да ги вземат. Дори и умни хора го правят — отбеляза Кати. — Толкова стресова ли е работата там?

— Предполагам, че за него е било.

— Супер. — Това беше забележка, която обикновено биваше последвана от преобръщане, но Кати не можеше да прави това от известно време. — Вероятно ще се оправи. Човек трябва да положи много старание, за да се окаже сериозно застрашен от язва. Ти сигурен ли си, че искаш да работиш там?

— Не. Те ме искат, но не смятам да вземам решение, докато не свалиш малко от теглото си.

— По-добре е да не си много далеч, щом започнат болките.

— Ще бъда при теб, когато имаш нужда от мен.

 

 

— Почти са ги хванали — докладва Мъри.

— Същата група, която е нападнала и „Пряко действие“, а? Да, чух, че това е било прекрасно проведена мисия. Какво се е случило? — попита Оуенс.

— Нападателният отряд е бил забелязан на седемдесет мили от лагера и е трябвало да се върне. При повторно разглеждане на снимките може да се окаже, че нашите приятели вече ги е нямало.

— Прекрасно. Виждам, че късметът не ни изоставя. Къде смяташ, че може да са заминали?

Мъри изръмжа:

— Трябва да правя същите предположения, които и ти, Джими.

— Точно така. — Той погледна през прозореца. Слънцето скоро щеше да изгрее. — Е, ние разказахме всичко на човека от отдела за охраната.

— Как го прие?

— Незабавно предложи да си подаде оставката, но министърът и аз го убедихме да я оттегли. Всички ние си имаме малки недостатъци — щедро каза Оуенс. — Много го бива в работата му. Удоволствие ще е за теб да знаеш, че реакцията му беше точно такава, каквато и твоята. Каза, че трябва да уредим негово кралско височество да падне от коня си за поло и да си счупи крак. Моля те да не цитираш който и да е от двама ни за това!

— Дяволски по-лесно е да защитават страхливци, нали? Смелите са тези, които усложняват живота ни. Знаеш ли какво? Един ден той ще ви стане добър крал. Ако живее достатъчно дълго — допълни Мъри. Помисли си, че не е възможно да не хареса човек хлапето. А и жена му беше динамит. — Ако това ще те накара да се чувстваш по-добре, ще ти кажа, че охраната им в Щатите ще бъде непробиваема. Такава, каквато даваме на президента. Дори някои от същите хора са ангажирани.

„Това трябва ли да ме накара да се чувствам доволен?“ — запита се Оуенс, като си спомни колко близко до смърт от ръцете на луди са били няколко американски президенти, а да не говорим за случая Дж. Ф. Кенеди. Разбира се, може сега АОЪ да се е върнала там, където живеят, но всичките му инстинкти му подсказваха обратното. Мъри му беше близък и уважаван приятел, познаваше и уважаваше и агентите от службата за сигурност, които образуваха охранителния отряд. Но за охраната на техни височества отговаряше Скотланд Ярд и не му харесваше фактът, че сега до голяма степен зависеше от други. Оуенс се беше обидил професионално при последното посещение на американския президент във Великобритания, когато хората от службата за сигурност съвсем явно избутваха местните хора встрани дотолкова, доколкото смееха. Сега ги разбираше малко по-добре.

 

 

— Колко е наемът? — попита Добенс.

— Четиристотин и петдесет на месец — отговори квартирният агент. — Мебелирана е.

— Ъхъ. — Алекс видя, че мебелите не бяха от най-впечатляващите. И не беше необходимо.

— Кога може да се нанесе братовчед ми?

— Не е ли за вас?

— Не. За братовчед ми е. Работата му е като моята — обясни Алекс. — Тук с нов. Аз ще отговарям за наема, разбира се. Казахте тримесечна предплата?

— Добре. — Агентът беше споменал двумесечна предплата.

— Имате ли нещо против плащане в брой? — попита Добенс.

— Не. Хайде да се върнем в канцеларията и да уредим документите.

— Боя се, че закъснявам. Не носите ли договора в себе си? Агентът кимна.

— Да, мога да го оформя и тук. — Отиде до колата си и се върна с подложка за писане и готов стандартен договор за наем. Не знаеше, че подписва смъртната си присъда, че никой друг от офиса не беше виждал лицето на този човек.

— Кореспонденцията ми отива в една пощенска кутия. Вземам си я на път за работа. — Това изчерпа въпроса за адреса.

— Казвате работа?

— Работя в лабораторията по приложна физика, електроинженер. Съжалявам, но не мога да давам повече информация. Вършим много работа за правителството, нали разбирате? — Алекс изпита слабо съжаление към човека. Беше толкова приятен и не го разиграва както повечето агенти по продажба на недвижими имоти. Лошо. Това е животът.

— Винаги ли работите с пари в брой?

— Това е сигурен начин човек да може да ги има — засмя се Алекс.

— Ще се подпишете ли тук, моля?

— Разбира се. — Алекс го стори със собствената си химикалка, с лявата си ръка, както се беше упражнявал. — Е, това са хиляда триста и петдесет. — Той отброи банкнотите.

— Лесно стана — каза агентът, като подаде ключовете и една квитанция.

— Да, наистина. Благодаря ви, сър. — Алекс му стисна ръката. — Вероятно той ще се нанесе следващата седмица, но със сигурност ще бъде тук след още една.

Двамата мъже тръгнаха към колите си. Алекс си записа регистрационния номер на колата на агента — караше собствената си кола, а не фирмена. Направи и кратко описание на мъжа, за да е сигурно, че хората му няма да убият друг. Радваше се, че не му се падна агент жена. Алекс знаеше, че рано или късно ще трябва да преодолее предубежденията си, но за момента с радост избягваше това. Проследи агента в продължение на няколко преки, а след това се отклони и бързо се върна при къщата.

Не можеше да се каже, че беше на идеално място, но все пак се намираше достатъчно близо. Три малки спални. Но кухнята беше съвсем наред, както и холът. Най-важното беше, че имаше и гараж. Площта на къщата беше около 400 квадратни метра. Имотът бе ограден с жив плет и разположен в полуселски район на представители на работническата класа, където разстоянията между къщите бяха около десетина метра. Щеше да бъде добро скривалище.

След като свърши, той отиде до националното летище „Вашингтон“, където взе самолет за Маями. Там щеше да има тричасов престой, преди да отлети за Мексико сити. Милър го очакваше вече в съответния хотел.

— Здравей, Шон.

— Здравей, Алекс. Искаш ли нещо за пиене?

— Какво имаш?

— Ами донесъл съм бутилка хубаво уиски, а можеш да си вземеш и нещо местно. Бирата не е лоша, но аз лично не пия напитки с червеи в шишето.

Алекс си избра една бира. Не се притесни да си поиска чаша.

— Е?

Добенс изпи бирата на една дълга глътка. Приятно беше да се отпусне, истински. Преструвките у дома създаваха напрежение.

— Нагласил съм скривалището. Направих го тази сутрин. Ще ни свърши идеална работа. Какво става с твоите хора?

— Тръгнали са. Ще пристигнат според плана.

Алекс кимна одобрително, когато получи още една бира.

— Добре. Хайде да видим как ще протече акцията.

— Честно казано, Алекс, ти вдъхнови всичко това. — Милър отвори куфарчето си и извади от него карти и графики. Постави ги на масата за кафе. Алекс не се усмихна. Милър се опитваше да го поласкае, а Добенс не обичаше това. Слуша в продължение на двадесет минути.

— Не е зле, честно, но ще трябва да промениш някои неща.

— Какво? — запита Милър. Вече беше ядосан от тона на Добенс.

— Виж какво, човече, точно тук ще има може би петнадесет души от охраната, а вие трябва да ги очистите бързо. И не става дума за улични ченгета. Тези хора са обучени и добре въоръжени. А и не може да се каже, че са тъпи. Синхронизацията на твоите действия също не е както трябва. Не, Шон, трябва да се стегнем малко.

— Но те ще бъдат, където не трябва! — възпротиви се Милър с колкото е възможно по-безстрастен тон.

— И искаш да тичат наоколо? В никакъв случай, момче! По-добре е да помислиш как да ги очистиш през първите десет секунди. Мисли за тях като за войници. Не трябва само да ги отвлечеш и да бягаш. Тук става дума за бой.

— Но ако охраната ще бъде така силна, както твърдиш…

— Не е проблем да се оправя. Не обръщаш ли внимание на това, което правя аз? Мога да разположа стрелците ти точно където трябва и когато трябва.

— И как, по дяволите, ще го направиш? — Милър вече не можеше да се владее. В Алекс имаше нещо, което го вбесяваше.

— Лесно е — усмихна се Добенс. Наслаждаваше се, че може да покаже на този надут тип как се правят нещата. — Просто ти трябва да…

— И ти наистина ли смяташ, че ще можеш да минеш покрай тях просто така! — сопна се Милър, когато той свърши.

— По-кротко. Не забравяй, че сам мога да решавам какво да правя.

Милър започна да се бори със себе си и този път победи. Каза си, че трябва безпристрастно да разглежда идеята на Алекс. Не му беше приятно да си признае, че планът беше разумен. Този чернокож аматьор му казваше как да провежда операция и това, че беше прав, само влошаваше нещата.

— Хей, човече, така не само е по-добре, но е и по-лесно — отстъпи Алекс. Дори и арогантните белокожи имаха гордост. Това момче беше свикнало да върши нещата така, както му харесва. Добенс реши, че то е достатъчно умно, но твърде сковано. След като веднъж се запалеше по някаква идея, то не искаше нещата да се променят. Алекс разбираше, че от него никога не би излязъл добър инженер. — Помниш ли миналата акция, която правихме за вас? Довери ми се. Тогава бях прав, нали?

Въпреки целия си опит Алекс не можеше да работи с хора. След последната му забележка Милър за малко щеше да избухне, но ирландецът пое дълбоко дъх, като продължи да гледа картата. „Сега разбирам защо американците обичат негрите си толкова много.“

— Нека помисля.

— Добре. Виж какво, аз отивам да поспя, а ти можеш да се молиш над картата колкото си щеш.

— Кои други ще присъстват, освен охраната и целта? Алекс се протегна.

— Може би ще намерят някой да им прислужва. По дяволите, не зная. Предполагам, че ще използват прислужницата си. Искам да кажа, че не може да ти дойдат такива гости, без да имаш един слуга, нали? Нея няма да я нараняваме, човече, тя е от нашите сестри, красива жена е. И не забравяй какво казах за дамата и детето. Ако е необходимо, мога да го приема, но ако ги очистиш просто за развлечение, Шон, ще отговаряш пред мен. Нека опитаме да се държим като професионалисти. Там имаш три политически цели. Стигат ти. Останалите са средство за пазарлък и можем да ги използваме, за да демонстрираме добрата си воля. Това може да не е важно за теб, но за мен е, мамицата му! Разбираш ли?

— Добре, Алекс. — В този момент Шон реши, че Алекс няма да доживее края на акцията. Не би било трудно да се уреди това. Заради абсурдната му сантименталност от него не ставаше революционер. „Ще умреш като смел човек. Можем да направим от теб поне мъченик.“

Два часа по-късно Милър призна пред себе си, че това би била неприятна загуба. Човекът наистина имаше усет към акциите.

 

 

Хората от охраната дойдоха късно и попречиха на Райън да паркира в гаража си. Бяха трима. Водеше ги Чък Авери от службата за сигурност.

— Съжалявам, че закъсняхме — каза Авери, докато се ръкуваха. — Това са Бърт Лонгли и Майк Кийтън, двама от английските ни колеги.

— Добър ден, мистър Лонгли — обади се от вратата Кати.

Очите му се разшириха, когато видя в какво състояние се намира тя.

— Господи! Може би трябваше да доведем и лекар със себе си! Нямах представа, че сте в такова напреднало състояние.

— Е, това ще бъде малко англичанин — обясни Джек. — Хайде.

— Мистър Лонгли организира нашия ескорт, когато ти се намираше в болницата — каза на съпруга си Кати. — Радвам се отново да ви видя.

— Как се чувствате? — попита Лонгли.

— Малко уморена, но добре — каза Кати.

— Разрешихте ли проблема с Роби? — попита Джек.

— Да. Моля да извиниш мистър Бенет. Боя се, че е възприел инструкциите си прекалено буквално. Няма проблеми да присъства офицер от военноморските сили. Всъщност негово височество желае да се срещне с него. Е, можем ли да разгледаме?

— Ако нямате нищо против, желая да видя тази ваша скала — каза Авери.

— Последвайте ме, господа. — Джек поведе тримата през плъзгащата се стъклена врата на верандата, която гледаше към залива Чесапийк.

— Великолепно! — отбеляза Лонгли.

— Единственото нещо, което не направихме както трябва, е това, че холът и трапезарията са разделени, но такъв беше проектът и не можахме да измислим начин да го променим. Но през всичките тези големи прозорци се разкрива много приятна гледка.

— Да, а освен това осигурява и добра видимост на хората ни — отбеляза Кийтън, като оглеждаше района.

„Да не говорим колко добро поле за стрелба дава“ — помисли си Райън.

— Колко души ще пристигнат? — попита Джек.

— Боя се, че не можем да обсъждаме това — отговори Лонгли.

— Повече от двадесет ли? — настоя Джек. — Смятам да приготвя кафе и сандвичи за хората ви. Не се притеснявайте, не сме казали на Роби.

— За двадесет ще бъде достатъчно — каза след миг Авери.

— Може и без сандвичи. — Мъжът от службата за сигурност си помисли, че ще пият много кафе.

— Добре, хайде да видим скалата. — Джек слезе по стълбите от верандата на тревата. — Много внимавайте тук, господа.

— Много ли е нестабилно? — попита Авери.

— Сали два пъти се е озовавала отвъд оградата. И двата пъти я напляскахме за това. Проблемът е в ерозията. Скалата е направена от нещо истински меко — пясъчник, мисля. Опитах да го стабилизирам. Хората от щатската служба за опазване на природата ме убедиха да засадя това проклето растение кудзу, и… Спрете се!

Кийтън беше прекрачил ниската ограда.

— Преди две години видях как се откърти едно парче от около два квадратни метра. Затова засадих тези растения. Да не си мислите, че някой ще се изкачи по тях?

— Има такава възможност — отговори Лонгли.

— Друго ще решите, ако я погледнете откъм морето. Скалата няма да издържи тежестта. Катерица ще може да се изкачи, но само толкова.

— Каква е височината й? — попита Авери.

— Над тринадесет метра там, а тук е почти петнадесет. Кудзуто го прави още по-лошо. Почти невъзможно е да бъде убито проклетото растение, но ако се хванете за него, ви очаква малка изненада. Както ви казах, ако искате да проверите скалата, направете го от лодка — каза Райън.

— Ще го сторим — отговори Авери.

— Като идвахме насам, пътят ми се стори към триста метра — каза Кийтън.

— Малко над четиристотин, ако се броят и завоите. Струваше ми цяло състояние да го павирам.

— Ами хората, които правят плувния басейн? — Този път въпроса зададе Лонгли.

— Басейнът трябва да бъде завършен следващата сряда.

Авери и Кийтън заобиколиха около северната част на къщата. На двадесет метра оттук имаше гора и гъсти къпинови храсти, които нямаха край. Райън беше засадил дълга редица храсти, за да отбележи границите на имота си. Сали не можеше да ходи и там.

— Доста безопасно изглежда — каза Авери. — Има двеста метра открита площ между пътя и дърветата, а след това още открита земя между басейна и къщата.

— Точно така — засмя се Райън. — Можете да подредите тежките картечници между дърветата, а гаубиците до басейна.

— Доктор Райън, ние се отнасяме доста сериозно към това — изтъкна Лонгли.

— Сигурен съм в това. Но идването му тук не е обявено, нали така? Те не могат да… — Джек млъкна. Не му хареса видът на лицата им.

Авери каза:

— Винаги приемаме, че противникът знае какво мислим.

— О! — „Дали е само това, или има и повече?“ Знаеше, че нямаше смисъл да пита. — Е, ако говоря като бивш морски пехотинец, не бих искал да нападна това място. Имам малка представа как тренират хората като вас и не бих искал да си разменяме шапките.

— Стараем се — увери го Авери, като все още се оглеждаше. Можеше да използва микробуса си за съобщения, за да блокира напълно достъпа на коли. Припомни си, че ще има десет души от неговата служба, шестима англичани, един човек от ФБР за свръзка и вероятно две или три коли на щатската полиция на пътя. Всеки от тези хора ще носи както служебния си револвер, така и автомат. Упражняваха се най-малко веднъж седмично.

Авери не беше доволен. Не, след като една терористична група имаше възможност да се движи на воля. Но всички летища се наблюдаваха и местните полицейски сили бяха поставени нащрек. Дотук се идваше само по един път. Заобикалящият терен щеше да представлява трудна за безшумно проникване местност дори за взвод войници, а терористите, колкото и гадни да са, никога не бяха се били в условията на подобно детайлно планиране. Това не е Лондон и потенциалните жертви не се возят безгрижно само с един човек охрана.

— Благодаря ви, доктор Райън. Ще проверим скалата откъм морето. Ако видите катер на бреговата охрана, това ще бъдем ние.

— Знаете ли как да стигнете до станцията в Томас Пойнт? Тръгнете по Форест драйв на изток към Аръндел — край залива, и карайте все надясно. Не можете да го пропуснете.

— Благодаря, ще го сторим.

 

 

Агентът по недвижимите имоти излезе от канцеларията си малко преди десет часа. Днес беше негов ред да затвори канцеларията. В куфарчето си носеше плик за нощния сейф на банката, както и няколко договора, които трябваше да прегледа, преди да отиде на работа. Сложи куфара на седалката до себе си и запали двигателя. Зад него спря кола, от която се виждаха само фаровете.

— Мога ли да говоря с вас? — повика глас от тъмното. Агентът се обърна и видя някаква неясна сянка да се приближава към него.

— Боя се, че е затворено. Офисът отваря в… — Осъзна, че гледа в пистолет.

— Искам парите ти, човече. Бъди готин и всичко ще е наред — каза човекът с пистолета. Нямаше смисъл да го плаши, защото може да направи нещо откачено и да му провърви.

— Но аз нямам никакви…

— Куфарчето и портфейла. Бавно и спокойно и след половин час ще си бъдеш у дома.

Мъжът първо извади портфейла си. Три пъти се опита да разкопчае джоба си и ръцете му трепереха, като го подаде. След това даде и куфара.

— Тук има само чекове, няма пари в брой.

— Всички казват така. Легни на седалката и брой до сто. Не вдигай глава, докато не свършиш, и всичко ще бъде наред. Високо, да мога да те чувам. — „Да видим сега, сърцето е точно там някъде…“ Протегна ръката с пистолета вътре в колата. Мъжът преброи до седем. При изстрела звукът от пистолета със заглушител беше допълнително заглушен и от това, че се намираше в колата. Тялото конвулсивно подскочи няколко пъти, но не достатъчно, за да изисква и втори куршум. Преди да се върне в колата си, човекът с пистолета отвори вратата, вдигна стъклото и угаси двигателя и фаровете. Изтегли се на заден на улицата и се отдалечи, като спазваше ограничението за максимална скорост. Десет минути по-късно куфарчето и портфейлът бяха изхвърлени в кофата за боклук до един супермаркет. Върна се на шосето и тръгна в противоположна посока. Опасно беше да държи пистолета в себе си, но от него трябваше да се отърве по-внимателно. Човекът с пистолета откара колата там, откъдето я беше взел — собствениците й бяха на почивка, — и отиде до своята, паркирана две преки по-надолу. „Алекс е прав — мислеше той. — Ако планираш всичко, ако го обмислиш и най-важното, ако не оставиш никакво доказателство след себе си, ще можеш да убиеш колкото хора си пожелаеш. О! — припомни си той. — Още нещо. Не трябва да говориш за това.“

 

 

— Здрасти, Ърни — тихо каза Джек. Кучето се виждаше като тъмно петно на светлия килим в хола. Беше четири сутринта. Ърни беше чул някакъв шум и излязъл от стаята на Сали, за да види какво има. Едно нещо може да им се признае на кучетата. Никога не спяха като хората. Ърни го гледа няколко минути и опашката му се мяташе напред-назад, докато не получи погалване между ушите, а след това се отдалечи към стаята на Сали. Джек си помисли колко удивително беше това, че кучето напълно беше изместило мечока. Трудно му беше да повярва, че нещо би могло да го стори.

„Онези се връщат, а?“ — попита нощта той. Стана от кожения диван и отиде до прозорците. Нощта беше ясна. Отвън, в залива Чесапийк, се виждаха разноцветните сигнални светлини на кораби, тръгнали от или към балтиморското пристанище. Виждаха се и по-богатите светлини на комбинациите от влекачи и теглени кораби, които се движеха по-бавно.

Не можеше да си обясни как така е толкова глупав. Може би защото заетостта на лагер 18 съвпадаше с шаблона, който той постоянно се опитваше да проумее. Беше време да се появят за опреснителни тренировки. Но също така имаше вероятност да се подготвят за нето голямо. Може би точно тук…

— Господи. Ти беше твърде близо до проблема, Джек — прошепна в тъмното той. Публично достояние беше — вече втора седмица, — че ще идват тук, а АОЪ бяха демонстрирали способността си да работят в Америка. „И ние водим у дома хора, за които се знае, че са цел на терористите! Много умно, Джек.“ Като се замислеше, всичко му изглеждаше достатъчно удивително. Бяха приели старата покана, без да помислят… и дори когато хората от сигурността дойдоха вчера, той се шегуваше. „Задник такъв!“

Премисли всички мерки за сигурност и се върна към времето, когато беше в морската пехота. Ето една абстрактна бойна задача. Къщата му беше трудна цел. Нищо не може да се направи от скалата от изток — тя представляваше по-опасно препятствие, отколкото минирано поле. На север и юг гората беше толкова гъста, че и най-опитните командоси ще имат големи трудности при преминаването през нея, без да вдигнат ужасен шум — а онези съвсем сигурно не могат да се упражняват за такова нещо в голата пустиня. Значи трябваше да се появят от запад. „Колко души каза Авери — е, не каза точно, но останах с впечатлението, че ще са двадесетина.“ Двадесет души от службите за сигурност, обучени и въоръжени. Припомни си дните за основната подготовка на офицери в Куантико, а също и нощите. Беше двадесет и две годишен, непобедим и безсмъртен, и се наливаше с бира по местните барове. Помнеше вечерта в онова място, наречено „командния пост“, онова със снимката на генерал Патън на стената, когато започна да говори с двама инструктори от академията на ФБР, разположена на юг от военноморската база. Те бяха не по-малко горди от неговите събратя от морската пехота. „Те никога не си правеха труда да казват: «Ние сме най-добрите.» Просто смятаха, че всички го знаят. Като нас.“ Беше приел поканата да стреля на тяхното стрелбище, за да разрешат един джентълменски облог. Беше му струвало десет долара да разбере, че един от тях бил главният инструктор по огнестрелните оръжия. „Господи, чудя се дали Брекенридж може да го победи!“ Онези от службите за сигурност не биха били по-различни, като се има предвид мисията им. „Ти би ли се опитал да се мериш с тях? По дяволите, не!“

„Ако приемем, че АОЪ са толкова умни, колкото изглежда… а това е неофициално посещение, частно посещение… Те няма да знаят, че трябва да дойдат тук, а дори и да го сторят, са твърде умни, за да атакуват тази къща… Би трябвало да сме в безопасност, нали?“

Но това беше дума със завинаги променен смисъл. Безопасност. Това вече не беше нещо реално.

Джек мина покрай камината и влезе в крилото със спалните. Сали спеше, а Ърни се беше свил в долната част на леглото. Главата му се вдигна, когато Джек влезе в стаята, сякаш за да каже: „Да!“

Неговото момиченце спеше в мир и сънуваше детски сънища, докато баща му съзерцаваше кошмара, който все още витаеше над семейството му, кошмара, който самият той си беше позволил да забрави за няколко часа. Оправи завивките и потупа кучето по главата, преди да излезе от стаята.

Джек се чудеше как ли го правят обществено известните лица. През цялото време живееха с този кошмар. Припомни си, че беше поздравил принца, задето не допуска тази заплаха да определя живота му: „Браво, старче, дай им да разберат! Бъди една безстрашна мишена!“ Райън призна пред нощта, че беше съвсем друго нещо, когато самият ти си мишената, когато семейството ти е мишена. Слагаш на лицето си маската на смелостта и следваш инструкциите си, като се чудиш дали всяка кола на улицата не крие човек с автомат, решил да превърне твоята смърт в много специално политическо изявление. Можеш да не мислиш за това денем, когато имаш много работа, но нощем, когато мисълта започва да броди и идват сънищата…

Такава двойственост беше невероятна. Човек не мисли постоянно за нея, но не може да си позволи и да я забрави. Не може да допусне животът му да се определя от страха, но не бива и да се отдаде на чувството за сигурност. Малко фатализъм би помогнал, но Райън смяташе, че е господар на съдбата си. Не признаваше други възможности. Искаше да нанася удари, ако не по тях, то по съдбата, но и двете се намираха така далеч от обсега му, както корабите, чиито светлини минаваха на много мили от прозорците му. Безопасността на семейството му беше почти осигурена…

„Едва се разминахме!“ — изкрещя той без глас в нощта.

Почти бяха успели. Почти бяха спечелили онази битка и бяха помогнали на други да спечелят друга битка. Той можеше да отвърне на ударите им и знаеше, че най-добре ще го направи, ако работи на бюрото си в Ленгли, като се присъедини към екипа на пълен щат. Нямаше да бъде господар на съдбата си, но поне можеше да играе някаква роля. Вече беше играл роля. Достатъчно важна, макар и случайна, за Франсоаз Теру, онова красиво и зло момиче, което сега е мъртво. Решението беше взето. Хората с пистолетите ще си играят тяхната роля, а човекът зад бюрото — своята. Щяха да му липсват академията и енергичните млади хлапета, но това с цената, която трябва да плати, за да се върне отново в играта. Джек пи вода, преди да си легне.

 

 

Новобранското лято започна по график. Джек наблюдаваше с безстрастно съчувствие как неотдавна завършилите гимназисти и колежанчета биваха въвеждани в строгостите на военния живот. Процесът съзнателно беше предвиден така, че слабите да отпаднат колкото е възможно по-рано, и затова се намираше в ръцете на горните курсове, които съвсем наскоро бяха преминали всичко това. Новите младоци разчитаха на спорната милост на по-възрастните, тичаха наоколо с ниско подстриганите си глави под бързия такт на по-старите с две години курсанти.

— Добро утро, Джек! — Роби се приближи, за да гледа заедно с него от паркинга.

— Знаеш ли, Роб, Бостънският колеж не беше нищо подобно.

— Ако си мислиш, че това е новобранско лято! — изсумтя Джексън. — Да можеше да видиш какво беше, когато аз се намирах тук!

— Басирам се, че това го казват от сто години — предположи Джек.

— Може би. — Облечените в бяло новобранци префучаха покрай тях като стадо биволи, всички се задъхваха в горещото, влажно утро. — Ние поне бягахме в по-добър строй.

— През първия ден ли?

— Първите няколко дни бяха голяма бъркотия — призна Джексън.

— Опаковаш ли багажа си?

Джексън кимна.

— Повечето от нещата вече са в кашони. Трябва да запозная заместника си с работата.

— Аз също.

— Напускаш ли? — изненада се Роби.

— Казах на адмирал Гриър, че искам да работя при тях.

— Адмирал… О, онзи от ЦРУ. Значи ще го направиш, а? Как реагираха в отдела?

— Може да се каже, че успяха да задържат сълзите си. Шефът не е особено доволен от цялото време, когато ме нямаше. Изглежда, и двамата с теб ще имаме прощална вечеря.

— Господи, тя е сега в петък, нали?

— Да. Можеш ли да дойдеш към осем и петнадесет?

— Да. Каза, че не трябва да се обличаме официално?

— Точно така — усмихна се Джек. „Падна ли ми!“

 

 

Самолетът ВЦ-10 на Кралските военновъздушни сили кацна във военновъздушната база „Андрюс“ в осем часа вечерта и изрулира към терминала, използван от президентския боинг. Репортерите отбелязаха, че сигурността е много здрава, имаше, изглежда, цяла рота от въздушната полиция, а и много цивилни агенти на службата за сигурност. Решиха, че охраната в този район на базата винаги е здрава. Самолетът спря точно където трябваше и стълбата се вдигна до предната врата, която се отвори след миг.

В основата на стълбата чакаха посланикът и служители на Държавния департамент. От самолета охраната правеше последни проверки през прозорците. Накрая негово височество се появи през вратата, придружен от младата си съпруга, махна с ръка на далечните наблюдатели и гъвкаво слезе по стълбата, въпреки че краката му бяха се схванали от полета. Долу офицери от двете държави отдадоха чест, а служителката от протоколната служба към Държавния департамент направи реверанс. Това щеше да й спечели укорите на арбитъра по маниерите в сутрешното издание на „Вашингтон пост“. Шестгодишната внучка на командира на военната база поднесе на нейно височество букет от дванадесет жълти рози. Бляскаха фотосветкавици и двете кралски особи покорно се усмихваха на фотоапаратите и без да бързат, намираха да кажат по нещо приятно на всички, които ги посрещаха. Принцът се пошегува с офицер от военноморските сили, който някога беше негов командир, а принцесата се възмути от потискащото, мокро време, което се беше запазило до вечерта. Съпругата на посланика изтъкна, че тук климатът е такъв и затова някога Вашингтон е бил считан за рисково място. Маларийните комари отдавна бяха изчезнали, но климатът не се беше променил много. За щастие всеки разполагаше с климатични инсталации. Репортерите отразиха цвета, стила и кройката на дрехите на принцесата, особено „дръзката“ й нова шапка. Тя позираше като професионален модел, докато съпругът й изглеждаше небрежен като тексаски каубой, колкото и неуместно да изглеждаше това, пъхнал едната си ръка в джоба, със спокойна усмивка на лицето си. Американците, които никога досега не се бяха запознавали с двамата, установиха, че той е чудесен веселяк и, разбира се, всички присъстващи мъже, а и целият западен свят отдавна бяха влюбени в принцесата.

Хората от охраната не забелязваха нищо от това. Всички те стояха с гръб към сцената, очите им разглеждаха тълпата, едни и същи сериозни изражения бяха отпечатани по лицата им, но всеки от тях независимо от различната степен на напрегнатост мислеше: „Моля те, Господи, не докато аз съм дежурен!“ Всички имаха радиослушалки, от които постоянно получаваха информация, която мозъците им следяха, докато очите им постоянно бяха заети.

Накрая отидоха до ролс-ройса на посолството и процесията се оформи. Базата „Андрюс“ имаше няколко портала и само преди час беше решено от кой ще излязат. Маршрутът до града представляваше едно задръстване от обозначени и необозначени коли. Още два ролс-ройса от същия модел и в същия цвят бяха разпратени в процесията и всеки от тях имаше свои съпровождащи автомобили. Над тях летеше хеликоптер. Ако някой си беше направил труда да преброи наличното огнестрелно оръжие, щеше да види, че са над сто дула. Придвижването беше така планирано, че да позволи бързо преминаване през Вашингтон и двадесет и пет минути по-късно процесията стигна в посолството на Великобритания. Няколко минути по-късно техни височества се намираха в сградата и охраната им беше поета от други. Местните хора от охраната се разпръснаха по домовете или участъците си, но десетина мъже и жени останаха около сградата. Повечето от тях седяха в колите и микробусите си, а няколко униформени полицаи обикаляха наоколо.

 

 

— Америка — каза О’Донъл. — Страната на възможностите. — Новините по телевизията започваха в единадесет часа и включиха запис от пристигането.

— Какво мислиш, че правят сега? — попита Милър.

— Предполагам, че се борят с умората от смяната на часовите пояси — отбеляза шефът му. — Наспиват се добре. Така. Готови ли са всички тук?

— Да. Къщата е подготвена за утре. Алекс и хората му са на линия и аз прегледах промените по плана.

— И те ли са от Алекс?

— Да, но ако чуя още един съвет от това надуто копеле…

— Той е един от нашите братя революционери — усмихнат отбеляза О’Донъл. — Но зная какво имаш предвид.

— Къде е Майк?

— Белфаст. Той ще поеме втората фаза.

— Всичко ли е определено?

— Да. И двамата бригадни командири, и целия армейски съвет. Би трябвало да успеем да очистим всички…

О’Донъл най-после разкри плана докрай. Агентите на Маккени или работеха в близост с всички старши лица от ИРА, или познаваха хората, които работеха с тях. По заповед на О’Донъл те щяха да избият всички, като напълно премахнат военното ръководство на ИРА. Нямаше да остане никой да ръководи организацията… освен един човек, чиято мисия шедьовър щеше да му възвърне уважението на редовите бойци на ИРА. Със заложниците си щеше да освободи всички свои „хора зад оградата“ дори ако това означава да изпраща по пощата до Бъкингамския дворец принца на парченца по един кубически сантиметър. О’Донъл беше сигурен в това. Въпреки всичките храбри думи в Уайтхол, бяха минали векове, откакто някой от кралете на Англия е заставал пред лицето на смъртта, а идеята за мъченичеството подхождаше повече на революционери, отколкото на властниците. Общественото мнение щеше да се погрижи за това. Те трябваше да преговарят за спасяването на живота на наследника на трона. Предвиждаше се тази акция да съживи движението и Кевин Джоузеф О’Донъл щеше да поведе революцията, родена от храбростта и кръвта…

 

 

— Смяна на часовите, а, Джек? — отбеляза Марти. Той също беше опаковал нещата си. Офицер от охраната щеше да провери кашона, преди той да си тръгне.

— Как се чувстваш?

— По-добре, но човек се уморява да гледа телевизия през деня.

— Вземаш ли всичките си хапчета? — попита Райън.

— Обещавам, че никога вече няма да ги забравя, мамо — беше отговорът.

— Виждам, че за приятелите ни няма нищо ново.

— Да. Прибрали са се в онази черна дупка, в която живеят. ФБР се тревожи, че те може да са тук, разбира се, но досега не е имало и намек за такова нещо. Разбира се, винаги, когато човек е спокоен по отношение на тези копелета, го ухапват по задника. И все пак единствената организация, която не е в повишена бойна готовност, може би е „Делта Форс“^[2]. Всички военни части са в готовност. Ако се появят и покажат носа си на някого, целият свят ще се стовари върху тях. Във Виетнам казвахме: „Повикайте целия свят“ — изръмжа Кантор. — Ще бъда в службата в понеделник и вторник. Все още не трябва да ми казваш сбогом. Приятно прекарване на почивните дни.

— На теб също. — Райън излезе от стаята. На врата си и върху сакото имаше нов пропуск. Навън беше горещо, а неговият фолксваген нямаше климатична инсталация. Пътуването до дома му по шосе 50 беше допълнително затруднено от всичките коли, тръгнали за Оушън сити или някъде другаде, за да прекарат там почивните дни, само да се измъкнат от жегата, която от две седмици насам покриваше околността като проклятие. Джек си помисли, че ги очаква изненада. Прогнозата беше навлизане на студен въздушен фронт.

 

 

— Тук е полицейският участък на Хауърд каунти — каза сержантът. — С какво мога да ви бъда полезен?

— Това е номер 911, така ли? — Гласът беше мъжки.

— Да, сър. Какъв е проблемът?

— Хей, ъъ, жена ми казва, че не трябва да се забърквам, нали знаете, но…

— Кажете ми името и телефонния си номер, моля.

— В никакъв случай. Вижте какво, тази къща малко по-надолу по улицата. Има хора с автомати, разбирате ли? Автомати!

— Повторете това. — Очите на сержанта се присвиха.

— Автомати. Няма майтап. Видях картечница M-60, като армейските — пали знаете, 30-ти калибър, патроните идват от лента, доста тежко парче, истинска шибана картечница. Видях и други неща.

— Къде?

Гласът заговори бързо:

— Номер единадесет-шестнадесет, улицата е „Грийн котидж лейн“. Има може би… искам да кажа, че видях четирима мъже. Един чернокож и трима бели. Разтоварваха автоматите от един микробус. Беше три сутринта. Станах, за да се изпикая, и погледнах през прозореца на банята, нали се сещате? Вратата на гаража беше отворена, лампата светеше и когато подадоха картечницата, тя беше точно под лампата и можах да позная, че е M-60. Носех такава в армията, сещате ли се? Както и да е, човече. Ако искате да направите нещо по този въпрос, моля. — Чу се щракане. Сержантът веднага повика капитана.

— Какво има?

Сержантът подаде записаното.

— Картечница? M-60?

— Така каза. Каза, че е тридесеткалиброва и взема патроните от лента. Това наистина е M-60. Онова предупреждение от ФБР, капитане…

— Да. — Командирът на участъка виждаше пред себе си повишението, но виждаше и хората си в напрегната битка, в която нарушителите имаха по-добро оръжие. — Изпрати там кола. Кажи им да се крият и да не предприемат никакви действия. Аз ще поискам подкрепа от екип за действия в опасни ситуации и ще се обадя на ФБР.

След по-малко от минута една полицейска кола тръгна за района. Офицерът в нея беше ветеран с шестгодишен стаж в околийската полиция, а много му се искаше да е със седемгодишен стаж. Необходими му бяха почти десет минути, за да стигне на мястото. Паркира колата си на една пряка по-долу, зад голям храст, и оттам можеше да вижда къщата, без да се излага на показ. Пушката, която обикновено висеше под таблото, сега се намираше в потните му ръце и беше заредена с куршуми две нули за лов на елени. Четири минути след него се появи друга кола и към него се присъединиха още двама офицери. След това, изглежда, дойде целият свят. Най-напред се появи сержант от полицейските патрули, след него лейтенант, двама агенти от канцеларията на ФБР в Балтимор. Първият пристигнал офицер сега беше като индианец в племе с твърде много вождове.

Специалният агент, началник на канцеларията на ФБР в Балтимор, установи радиовръзка с централата във Вашингтон, но остави акцията в ръцете на местната полиция, тъй като тя имаше собствена група за действие в опасни ситуации, както повечето местни полицейски участъци, и те бързо се заеха с работата. Най-важната задача беше да се евакуират хората от къщите наоколо. За всеобщо облекчение успяха да сторят това през задните изходи. Изведените от домовете си хора незабавно бяха разпитани. Да. Бяха виждали хора в тази къща. Да. Повечето са били бели, но е имало и един чернокож. Не. Не са виждали оръжие, всъщност много рядко са виждали и самите хора. Една дама смяташе, че имат микробус, но ако беше вярно, трябва да е стоял в гаража. Разпитите продължиха, а групата за действие в опасни ситуации се прокрадваше напред. Къщите в околността бяха еднакви по стил и конструкция и хората набързо разгледаха една от тях, за да разберат плана й. Други поставиха пушка с оптичен мерник в отсрещната къща, за да разгледат прозореца на целта си.

Групата за действие в опасни ситуации можеше да чака още, но колкото повече се бавеше, толкова по-голяма беше вероятността да разтревожат жертвата си. Тръгнаха бавно и внимателно, като ловко се прикриваха, докато се доближиха на петнадесет метра от къщата. Напрегнатите им и зорки очи се опитваха да забележат движение през прозорците, но не виждаха никого. Възможно ли е всички да спят? Водачът на групата влезе първи, като пробяга през двора и спря под един прозорец. Вдигна прът с микрофон и го закачи до ъгъла на един от прозорците, като със слушалката търсеше признаци на живот. Неговият заместник видя как главата на шефа му се накланя встрани почти комично, а след това се обади по радиото. Всички членове на групата му можеха да чуят:

— Телевизорът е включен. Не се чуват никакви разговори, аз… нещо друго, не мога да го разбера. — Махна с ръка на хората си да се доближат един по един, като през това време клечеше под прозореца с готов за стрелба пистолет. След три минути групата му беше готова.

— Ало, ръководителят на групата — пропука радиото. — Говори лейтенант Хабър. Тук някакъв младеж казва, че към пет без петнадесет е излетял от къщата един микробус — горе-долу по същото време полицията разпространи призива си по радиото.

Ръководителят на групата махна с ръка, за да покаже, че е чул, но се отнесе към съобщението като към нещо, което нямаше абсолютно никакво значение. Групата му проведе маньовър за насилствено влизане. Два едновременни залпа от сачмената пушка откъртиха пантите на неостъклената врата и тя още не беше паднала на пода, когато водачът на групата влетя през отвора и насочи пушката си към прозореца. Нищо. Минаха из къщата с движения, наподобяващи някакъв балет на злото. Всичко приключи след около минута. Съобщението по радиото гласеше:

— Сградата е безопасна.

Водачът на групата се появи на предната врата с насочена към пода пушка и смъкна черната си маска, след което махна на другите да се приближат. Ръцете му се движеха нагоре-надолу пред гърдите, правейки сигнал за отбой. Започна да бърше потта от очите си, а лейтенантът и старши агентът от ФБР прекосиха улицата тичешком.

— Е?

— Ще ви хареса — каза водачът на групата. — Хайде.

Върху масичката в хола работеше малък цветен телевизор. Подът беше покрит с опаковки от „Макдоналдс“, а в мивката имаше към петдесетина хартиени чаши. Голямата спалня — тя беше само с около един квадратен метър по-голяма от другите две — представляваше оръжеен склад. И наистина, имаше американска картечница M-60 с кутии по 250 куршума, както и дузина автомати АК-47, три от които бяха разглобени за почистване. Имаше и една пушка с ръчен затвор и оптичен мерник. На дъбовия шкаф беше поставен радиоапарат за сканиране на честотите. Индикаторните му светлинки мигаха. Едната от тях беше настроена на честотата на полицията на Хауърд каунти. За разлика от ФБР местната полиция не използваше обезопасени или закодирани радиосистеми. Агентът от ФБР излезе, отиде при колата си и се свърза с Бил Шоу.

— Значи така, подслушвали са полицията и са се чупили — каза Шоу след две минути.

— Така изглежда. Местните жители могат да опишат микробуса. Трябвало е толкова бързо да се махнат, че са оставили доста оръжие. Вероятно са изплашени. Нещо ново при теб?

— Не. — Шоу се намираше в командния център на ФБР, стая 5005 в сградата на името на Дж. Едгар Хувър. Знаеше за опита на французите да ударят лагера им за обучение. „За втори път се измъкват благодарение на чист късмет“ — Окей. Ще разговарям с щатската полиция. Хората от лабораторията за веществени доказателства са на път към теб. Трай си и координирай действията си с местните полицаи.

— Разбрано. Край.

 

 

Хората от охраната вече се настаняваха. Дискретно. Колите им бяха около басейна — напълниха го само преди два дни, а имаше и микробус, който очевидно съдържаше специална комуникационна апаратура. Джек преброи осем души на площадката. Двама от тях бяха с автомати „Узи“. Авери го чакаше, когато спря колата си.

— Малко добри новини за разнообразие. Е, добри и лоши.

— Как така? — попита Райън.

— Някой се е обадил по телефона на полицията и е казал, че е видял хора е оръжие. Натресли са им се наистина бързо. Онези избягали — подслушвали са радиото на полицията, — но пък заловихме малко автомати. Изглежда, нашите приятели са имали скривалище. За тяхно съжаление то не им е свършило работа докрай. Може би сме ги накарали да бягат. Знаем каква кола карат и местните полицаи напълно са блокирали района, а ние претърсваме целия щат. Губернаторът дори е разрешил да използваме хеликоптери от Националната гвардия, за да ни помогнат при търсенето.

— Къде са били те?

— В Хауърд каунти, малък окръг южно от щат Каролина. Изпуснахме ги за пет минути, но сме ги накарали да се движат и в момента са на открито. Просто е въпрос на време.

— Надявам се, че полицаите ще внимават — каза Райън.

— Да, сър.

— Тук има ли някакви проблеми?

— Не. Всичко е просто както трябва. Гостите ви трябва да пристигнат към осем без петнадесет. Какво сте приготвили за вечеря? — попита Авери.

— Ами на път за тук набрах малко бяла царевица — минахте покрай това място, когато идвахте насам. Ще има стек на грил, печени картофи и спаначената салата на Кати. Ще ги нагостим с хубава американска храна. — Джек отвори задния капак на колата и извади чувал е прясно набрани царевици.

Авери се усмихна.

— Дояде ми се.

— В шест и тридесет ще дойде и човек с храна. Студени рола и пържоли. Няма да позволя да работите толкова време без храна, ясно ли е? — настоя Райън. — Не можете да бъдете нащрек, ако сте гладни.

— Ще видим. Благодаря ти.

— Баща ми беше полицай.

— Между другото опитах се да включа лампите около басейна, но не работят.

— Зная. Токът не е наред от два дни. Онези от електроснабдяването казват, че са поставили нов трансформатор и трябва да работи — нещо такова. — Райън вдигна рамене. — Очевидно е повредил прекъсвача на инсталацията за басейна, но в къщата всичко е наред. Не сте предвидили да плувате, нали?

— Не. Искахме да използваме един от контактите тук, но не работи.

— Жалко. Е, имам да свърша някои работи.

Авери го изгледа как тръгна към къщата и за последен път премисли плана си за разполагането на охраната. Две коли на щатската полиция ще спрат на неколкостотин метра по-надолу, за да проверяват всеки, който е тръгнал насам. Повечето от хората му ще покриват пътя. Двама щяха да оглеждат всички страни на двора — гората от двете му страни изглеждаше твърде негостоприемна за проникване, но въпреки това щяха да я наблюдават. Тази група се наричаше „Група едно“. Втората ще се състои от шестима мъже. Трима души трябваше да се намират в къщата. Други трима, единият от които човекът, осигуряващ комуникацията в микробуса, щяха да бъдат между дърветата до басейна.

 

 

Мястото за проверка за превишена скорост беше добре познато на местните жители. Всеки уикенд по една-две коли заставаха на тази отсечка от междущатското шосе 70. Дори в местния вестник писаха нещо по този въпрос. Но, разбира се, хората от другите щати не четяха този вестник. Полицаят беше спрял колата си малко след възвишението на пътя, от което колите, тръгнали в посока към Пенсилвания, прелитаха покрай насочения радарен пистолет, преди да се усетят. Уловът беше толкова добър, че никога не се притесняваха да спират онези, които караха под шестдесет и пет мили в час, а най-малко два пъти нощем хващаха шофьори, каращи с над осемдесет.

„Бъдете нащрек за черен микробус. Година на производство и модел неизвестни“ — беше съобщено по радиото до всички преди няколко минути. Полицаят прецени, че в щата Мериленд има поне пет хиляди такива микробуси и всички те ще бъдат на път в петък вечерта. Нека някой друг се тревожи за това. „Доближавайте се изключително внимателно.“

Патрулната му кола се разлюля като лодка, минаваща през дирята на кораб, когато някаква кола префуча край него. Радарният пистолет показа осемдесет и три мили в час. Полицаят включи на скорост и тръгна, преди да осъзнае, че това е черен микробус. „Доближавайте с изключително внимание. Те дори не ни казаха регистрационния номер.“

— Хагърстаун, обажда се единадесет. Преследвам микробус черен на цвят. Мина с осемдесет и три мили. Движа се на запад по междущатско 70, на около три мили от изход 35.

— Единадесет, виж регистрационния им номер, но недей, повтарям, недей да се опитваш да ги задържаш. Прочети номера, изостани и запази визуален контакт. Ще ти изпратим подкрепа.

— Разбрано. Приближавам се. „По дяволите!“

Натисна докрай газта и видя как стрелката на скоростомера се придвижи до деветдесет. Изглежда, микробусът беше намалил малко скоростта. Сега беше на около двеста метра зад него. Присви очи. Виждаше номера, но не можеше да го разчете. Скъси разстоянието по-бавно. От петдесет метра успя да разчете номера — беше инвалиден. Полицаят взе микрофона, за да съобщи числата, когато задната врата рязко се отвори.

Моментално се досети. „Така очистиха Лари Фонтана!“ Натисна спирачката и се опита да завърти волана, но кабелът на микрофона се закачи на ръката му. Полицаят се сви и се смъкна под таблото, докато колата намаляваше скорост. Видя огън, бял като слънцето огнен език, насочен право към него. В момента, в който се досети какво е това, дочу удрящите куршуми. Една от гумите му се пукна, радиаторът експлодира и във въздуха плиснаха пара и вода. Още куршуми заудряха по предния капак, най-вече в дясната част на колата, и полицаят се смъкна под кормилото, като остави колата да подскача на спуканата гума. След това шумът спря. Той вдигна глава и видя, че микробусът се намира на стотина метра и набира скорост нагоре по шосето. Опита се да се обади по радиото, но то не работеше. Скоро откри, че два куршума бяха пръснали акумулатора, от който сега течеше киселина по асфалта. Няколко минути стоя така, учуден, че е жив, преди да дойде друга полицейска кола.

Полицаят трепереше така, че се наложи да държи микрофона с две ръце.

— Хагърстаун, копелето стреля с картечница по колата ми! Микробусът е форд, изглежда, е модел от осемдесет и четвърта година, с инвалиден номер Н-две-две-девет-едно, за последен път е забелязан да се движи в западна посока по междущатско шосе 70, на изток от изход тридесет и пет.

— Удариха ли те?

— Не, но от колата не става нищо. Стреляха по мен с една проклета картечница!

Това наистина раздвижи нещата. ФБР отново беше уведомено и всички налични хеликоптери на щатската полиция се събраха в района на Хагърстаун. За първи път в тях имаше хора с автоматично оръжие. Губернаторът в Анаполис се питаше дали да използва и хора от подразделенията на националната гвардия. Един пехотен полк беше вдигнат по тревога — той и без това провеждаше учение, — но за момента ограничи подкрепата от страна на гвардията до поддръжка в хеликоптерите на щатската полиция. Гонитбата се провеждаше в централните хълмисти райони на щата Мериленд. По радиостанциите и телевизията хората бяха предупреждавани да внимават. Президентът прекарваше уикенда някъде в провинцията и това още усложняваше нещата. Морските пехотинци в близкия Кемп Дейвид и няколко други строго секретни отбранителни поделения, сгушени между хълмовете, свалиха сините си униформи и колани с кобури за пистолет и ги замениха със зелено камуфлажно облекло и пушки M-16.