Том Кланси
Патриотични игри (3)

3.
Цветя и семейства

Уилсън грешеше в преценката си. Бягството трая по-дълго, отколкото мислеха в Скотланд Ярд. На шестстотин мили оттук самолет на компанията „Сабена“ кацаше в околностите на Корк^[1]. Пътникът, заемащ място 23-D в самолета „Боинг-737“, беше напълно невзрачен: с не много късо подстригана пясъчноруса коса, облечен като изпълнителен директор от средно ниво в спретнат, но поизмачкан костюм. Създаваше впечатлението за човек, прекарал дълъг работен ден и спал твърде малко, преди да хване самолета за дома. Личеше си, че е пътувал много и носеше само един сак. Ако го попитате, той можеше да ви затрупа с информация за продажбите на риба на едро, говорейки с акцент от югоизточна Ирландия. Можеше да променя акцентите с такава лекота, с каквато някои хора сменят ризите си — това беше полезно умение, тъй като екипите от телевизионните новини бяха направили речта на родния му Белфаст известна по целия свят. По време на полета той чете „Лондон таймс“, а съседите му по място, както и останалите пътници в самолета, обсъждаха историята на първата страница.

— Това наистина е ужасно нещо — беше се съгласил той с човека на място 23-Е — белгийски търговец на металорежещи машини, който не би могъл да знае, че това събитие с ужасно и по други причини.

Месеците, прекарани в планиране, усърдно събираната разузнавателна информация, репетициите, провеждани право под носа на британците, трите маршрута за оттегляне, хората с радиотелефоните — всичко нахалост заради оня проклет натрапник. Разгледа снимката на предната страница.

„Кой си ти, янки? — питаше се той. — Джон Патрик Райън. Историк — проклет академик! Бивш морски пехотинец — Не се съмнявам, че един проклет морски пехотинец ще си завре носа там, където не му е работата. Джон Патрик Райън. Ти си проклет католик, нали? Е. Джони почти успя да ти види сметката… Жалко за Джони. Свестен мъж беше Джони, сигурен, обичаше пушките и беше верен на каузата.“

Накрая самолетът спря до ръкава за слизане. Стюардесата отвори предната врата и пътниците станаха, за да свалят чантите си от багажните рафтове на тавана. Той взе своята и се присъедини към движещите се напред хора. Опитваше се да гледа философски на нещата. В продължение на една година, през която беше „играч“, беше виждал много акции, провалили се по най-абсурдни причини. Но тази беше толкова важна. Толкова много планиране. Поклати глава и пъхна вестника под мишницата си. „Просто ще трябва да опитаме отново, това е всичко. Можем да си позволим да бъдем търпеливи.“ Казваше си, че един неуспех няма голямо значение за великия замисъл на нещата. Този път противниковата страна бе имала шанс. „Ние трябва да имаме щастие само веднъж.“ Хората в затвора не бързаха за никъде.

„Ами какво става с Шон? Сгрешихме, че го взехме със себе си. Той беше помагал при изготвянето на плана още от самото начало. Шон знае много неща за организацията. — Той отхвърли тази мисъл, когато слезе от самолета. — Шон не би проговорил никога. Не и той, защото неговото момиче е в гроба заради заблудения куршум на един войник“

Разбира се, никой не го посрещна. Останалите, които участваха в операцията, вече се бяха върнали, а оборудването им беше почистено от отпечатъци и захвърлено по боклукчийски кофи. Единствен той рискуваше да бъде разпознат, но беше сигурен, че онзи Райън не е успял да види добре лицето му. Отново се опита да си припомни, за да се увери напълно. Не. Изненадата и болката, които беше видял в лицето му. Американецът не може да е видял много — в противен случай снимката му щеше вече да бъде във вестниците — с рошавата перука и фалшивите очила.

Излезе от сградата на терминала и отиде на паркинга. Преметнал през рамо пътническа чанта, ровеше из джобовете си, за да намери ключовете, които бяха задействали детектора за метални предмети на брюкселското летище. Какъв майтап! За първи път през този ден се усмихна. Беше ясен слънчев ден, поредната великолепна ирландска есен. Подкара беемвето си, което беше на една година — в края на краищата човек, представящ се за бизнесмен, трябва да го прави докрай, — по пътя към скривалището си. В главата му вече се оформяха още две операции. И двете изискваха много време, но той разполагаше с неограничено.

 

 

Лесно се познаваше кога е наближило времето за поредната доза болкоуспокояващо. Райън несъзнателно свиваше ръката си, подала се от гипса. Това не облекчаваше болката му, но, изглежда, я изместваше при всяко незначително движение на мускулите и сухожилията. Колкото и да се опитваше да се освободи от болката, не успяваше и не можеше да мисли за нищо друго. Джек си припомни всички филми, в които детективът или героят, простреляни в рамото, винаги се възстановяваха преди края. Човешкото рамо, или поне неговото, беше съставено от здрав набор кости, които куршумите — един куршум — можеше да счупят съвсем лесно. Когато наближаваше време за лекарството, той усещаше как ръбчетата на счупените му кости се търкаха едно в друго при дишане. Дори и нежното натискане на клавишите на компютъра с пръстите на дясната ръка пораждаше спазъм, който на вълни преминаваше през тялото му и се забиваше в болното му рамо. Наложи се да спре да пише. Погледна часовника си — за първи път му се искаше Китиуейк да се появи със следващата доза химическо блаженство.

Това трая, докато не си припомни страха. Болката от ранения гръб беше превърнала първата седмица от престоя му в Бетесда в истински ад. Знаеше, че сегашната травма бледнее в сравнение с предишната, но тялото не помни болките, а рамото го болеше тук и сега. Насили се да си припомни как количествата болкоуспокояващи бяха направили болката в гърба му почти поносима… само дето лекарите бяха малко по-щедри с неговите дози. Райън се страхуваше повече от излизането от морфиновото опиянение, отколкото от болката. Цяла седмица беше продължил копнежът, който, изглежда, изтегляше цялото му тяло в някакво широко и празно пространство, някъде, където неговата личност откриваше, че е сама и се нуждае от… Райън поклати глава. Болката се разля по лявата ръка и рамото и той се насили да я приеме. „Няма да преминавам отново през оня ад. Никога вече.“

Вратата се отвори. Не беше Китиуейк — до лекарството оставаха още четиринадесет минути, а при предишното отваряне на вратата Райън беше забелязал отвън някаква униформа. Сега беше сигурен. Влезе един униформен офицер на около тридесет години. Внесе кошница е цветя. След него вървеше друг, също така натоварен офицер. Първата кошница, украсена с панделка в червено и златисто, беше от морската пехота, а втората — от американското посолство.

— Има още много, сър — каза единият.

— Стаята не е чак толкова голяма. Можете ли да ми дадете поздравителните картички и да разпратите цветята по другите стаи? Сигурен съм, че има хора, които ще ги харесат. — Пък и на кого му се живее в оранжерия? След десет минути Райън разполагаше с купчина картички, бележки и телеграми. Откри, че като чете чуждите думи, блокира болките в рамото си по-успешно, отколкото ако чете своите собствени.

Китиуейк пристигна. Хвърли бегъл поглед на цветята, преди да даде лекарството на Райън, и излезе, без да каже нито дума. След пет минути той разбра защо.

Следващият му посетител беше Уелският принц. Уилсън отново скочи и застана мирно и Джек се запита дали коленете му вече не се уморяват от това. Лекарството започваше да му действа. Болката в рамото изчезваше, но заедно с това усети леко главозамайване като от няколко напитки. Може би това беше отчасти причината за поведението му по-нататък.

— Здравейте — усмихна се Джек. — Как сте, сър?

— Добре, благодаря. — Получената в отговор усмивка не съдържаше никакъв ентусиазъм. Принцът изглеждаше много уморен, тънкото му лице сякаш се беше удължило с два-три сантиметра, а в очите му се долавяше тъга. Раменете му бяха увиснали в скромния сив костюм.

— Няма ли да седнете, сър? — покани го Райън. — Изглеждате така, сякаш сте прекарали по-тежка нощ, отколкото аз.

— Да, благодаря ви, доктор Райън. — Направи нов опит да се усмихне. Не успя. — А вие как сте?

— Сравнително добре, Ваше Височество. А как е жена ви… извинете ме, как е принцесата?

Принцът намираше трудно думите и се смущаваше да погледне Райън в очите.

— И двамата съжаляваме, че тя не можа да дойде с мен. Все още е потресена — в състояние на шок, смятам. За нея това беше… много тежко преживяване.

„Мозък, пръснат върху лицето й. Предполагам, че това наистина може да бъде наречено тежко преживяване.“

— Видях я. Разбирам, че никой от вас не е бил наранен, слава богу. Предполагам, че детето ви също не е било наранено.

— Да, и всичко това благодарение на вас, докторе.

Джек се опита отново да вдигне рамото си. Този път не болеше чак толкова.

— Радвам се, че мога да помогна, сър — само ми се ще да не бяха ме улучили. — Опитът му да се покаже веселяк се провали. Беше казал нещо неподходящо, нещо не на място. Принцът погледна към Джек с любопитство, но след миг очите му отново помръкнаха.

— Всички ние щяхме да бъдем избити, ако не бяхте вие… и от името на семейството ми, и от мое име… е, благодаря ви. Недостатъчно е да казвам само това — продължи Негово Височество, след това отново се запъна и опита да намери нови думи. — Но мога да направя само толкова. Като стана дума, вчера също не можах да направя много — завърши той и загледа мълчаливо долния край на леглото.

„Аха! — помисли си Райън. Принцът стана и понечи да си тръгне. — Какво да правя сега?“

— Сър, седнете и нека поговорим за минутка, съгласен ли сте?

Негово Височество се обърна. За момент изглеждаше така, сякаш имаше намерение да каже нещо, но умореното му лице промени израза си и той се извъртя.

— Ваше Височество, наистина мисля… — Никакъв резултат. „Не мога да го оставя да си иде ей така. Да, ако добрите маниери не вършат работа…“ Гласът на Джек стана остър: — Спрете! — Принцът се обърна, истински изненадан. — Седнете, по дяволите! — Райън посочи към стола. „Поне привлякох вниманието му. Чудя се дали могат да отнемат рицарски звания…“

Сега принцът се изчерви и това придаде на лицето му живот, който му липсваше. Поколеба се за момент, а след това седна с нежелание.

— Сега — разгорещено започна Райън, — мисля, че зная какво ви притеснява, сър. Чувствате се зле, защото вчера не изиграхте нещо в стила на Джон Уейн^[2] и не се справихте сам с тези стрелци, нали така?

Принцът нито кимна с глава, нито даде някакъв отговор, но мъката в очите му говореше достатъчно.

— О, глупости! — изпръхтя Райън. Застаналият в ъгъла Тони Уилсън побледня като призрак. Райън не можеше да му се сърди за това.

— На вас ви трябва по-добра обстановка… сър — забързано допълни Райън. — Били сте във военно училище, нали? Обучили сте се като пилот, скачали сте с парашут от самолети и дори сте командвали кораб?

Получи кимване в отговор. Време е да настъпи.

— В такъв случай нямате никакво оправдание. Би трябвало да имате много повече разум, за да мислите така! Не сте толкова тъп, нали?

— Какво точно искате да кажете?

„Нотка на гняв. Добре“ — помисли си Райън.

— Помислете. Обучен сте да обмисляте подобни неща, нали? Нека разгледаме критически упражнението. Да изследваме вчерашната ситуация. Вие бяхте хванат натясно в спряла кола, а отвън има двама от лошите с автомати. Колата е бронирана, но вие сте в безизходица. Какво можете да направите? Според мен вие сте имали избор само между три неща. Първо: да се вцепените, да си седите и да се напикаете. По дяволите, повечето нормални хора биха направили точно това при подобна изненада. Вероятно това е нормална реакция. Но вие не го направихте. Второ: можехте да опитате да излезете от колата и да направите нещо, нали?

— Да, така трябваше да постъпя.

— Грешите! — Райън поклати категорично глава. — Съжалявам, сър, но това наистина не е добра идея. Човекът, когото съборих, чакаше да направите точно това. Можел е да вкара деветмилиметров куршум в главата ви преди още да стъпите на асфалта с двата си крака. Вие изглеждате в доста добра форма. Вероятно тичате бързо — но никой не е надбягал куршум, сър! Този избор е щял да ви погуби, а с това и останалите членове на семейството ви. Трето: вашият последен избор. Стискате зъби и се молите войската да пристигне навреме. Знаете, че се намирате близо до дома. Знаете, че наоколо има полицаи и войници. Следователно знаете, времето е на ваша страна, ако оцелеете още няколко минути. През това време защитавате семейството си възможно най-добре. Сваляте ги на пода на колата и ги покривате с тялото си, така че терористите могат да стигнат до тях единствено през вас. И точно това направихте вие, приятелю. — Райън замълча за миг, за да може принцът да обмисли казаното.

— Вие постъпихте точно както трябва, по дяволите! — Райън се наведе напред дотолкова, че болката в рамото му го накара да изохка и да се облегне отново. Обезболяващото лекарство не беше чак толкова ефикасно.

— Господи, как боли! Вижте какво, сър. Били сте там, хванат натясно и с няколко калпави алтернативи. Но вие използвахте главата си и избрахте най-добрата. От моя гледна точка се вижда, че не е имало по-разумна постъпка. Затова няма нищо, повтарям, нищо, което да ви кара да се чувствате зле. А ако не ми вярвате, питайте Уилсън. Той е полицай.

Принцът обърна глава.

Офицерът от групата за борба с тероризма се изкашля.

— Извинете, Ваше Кралско Височество, но доктор Райън е напълно прав. Обсъждахме това… тези проблем вчера и стигнахме до същото заключение.

Райън погледна към полицая.

— Вашите хора колко време разискваха проблема, Тони?

— Може би десет минути — отговори Уилсън.

— Това са шестстотин секунди, Ваше Височество. А вие е трябвало да мислите и действате в разстояние на колко? Пет? Може би три? Не е много време човек да вземе решение, от което зависи животът му, пали? Мистър, искам да ви кажа, че реагирахте твърде добре. Цялото това обучение, което сте получили, си е казало своето. И ако вие оценявахте постъпката на друг, щяхте да кажете същото, което казаха Тони и приятелите му.

— Но пресата…

— О, пресата да върви на майната си! — рязко отговори Райън, като се чудеше дали не е попрекалил. — Какво разбират репортерите? Те не правят нищо в края на краищата, те само докладват какво вършат други хора. Вие можете да карате самолети, скачали сте от тях — а мен летенето ме плаши до смърт. Аз дори и не искам да мисля за скачане от самолет. Вие сте командвали и кораб. Освен това яздите кон и продължавате да се опитвате да си счупите врата и най-после сте баща и имате свое дете, нали? Това не стига ли, за да докажете на света, че не сте шубелия? Вие не сте някакво тъпо хлапе, сър. Вие сте обучен професионалист. Започнете да действате като такъв.

Джек виждаше, че принцът мисли над всичко, което той му говори. Сега седеше малко по-изправен. Усмивката, която се появи на устните му, беше сдържана, но зад нея сега се криеше известна доза увереност.

— Не съм свикнал да ми говорят така разпалено.

— В такъв случай заповядайте да ми отсекат главата — усмихна се Райън. — Стори ми се, че имате нужда от известно разясняване — но най-напред трябваше да привлека вниманието ви, нали? Няма да се извиня, сър. Вместо това ще ви запитам защо не погледнете в онова огледало там. Обзалагам се, че човека, когото ще видите, изглежда по-добре от човека, който се бръсна тази сутрин.

— Наистина ли вярвате в това, което ми казахте?

— Разбира се. Само трябва да погледнете на случилото се отстрани, сър. Проблемът ви от вчера е по-труден от всички упражнения, които съм преминал в Куантико, но се справихте без страх. Чуйте, ще ви разкажа нещо. През първия си ден в Куантико, първия ден от курса за офицери… Строяват ни и се запознаваме с нашия строеви инструктор, сержант Уили Кинг — огромен чернокож мъж. Викахме му Сина на Конг. Както и да е. Той ни поглежда и казва: „Сладурчета, за вас имам добра и лоша новина. Добрата новина е, че ако докажете, че сте достатъчно добри, за да издържите този курс, няма да се налага да доказвате нищо друго през целия си живот.“ След няколко секунди продължава: „Лошата новина е, че трябва да го докажете на мен!“

— Вие сте били номер едно в класа си — каза принцът. Дори той беше информиран.

— В този клас бях трети. Класирах се първи в курса за офицери по-късно. Да, добре се оправях. Този курс беше страхотно труден. Единственото лесно нещо там беше спането — към края на деня заспивахме без проблеми. Но Сина на Конг беше почти прав. Ако човек издържи в Куантико, знае, че е направил нещо. След това за мен оставаше да докажа само едно нещо, с което морската пехота нямаше нищо общо. — Райън замълча за момент. — Тя се казва Сали. Но както и да е, вие и семейството ви сте живи, сър. Окей, помогнах ви — но вие също си помогнахте. И ако някой репортер всезнайко казва друго, вие все още имате Лондонската кула^[3], нали? Спомням си онези вестникарски глупости за жена ви от миналата година. По дяволите, ако някой беше казал нещо за Кати, щях да го накарам да запее друга песен.

— Да запее друга песен ли? — попита Негово Височество.

— Няма да му е леко! — засмя се Райън. — Предполагам, че това е един от проблемите на важните личности — не могат да отговорят на нападки. Лошо. Хората от вестникарския бизнес могат да имат малко по-добри обноски, а хората, заети във вашия бизнес, имат право на малко личен живот.

— А какво да кажем за вашите маниери, сър Джон? — този път усмивката му беше истинска.

— Mea maxima culpa^[4], милорд принце, тук ме хванахте натясно.

— И все пак ние може би нямаше да сме тук, ако не бяхте вие.

— Не можех да стоя там и да гледам как убиват хора. Ако обърнем нещата, аз съм сигурен, че и вие бихте направили същото.

— Наистина ли мислите така? — Негово Височество беше изненадан.

— Сър, шегувате ли се? Ако някой е толкова откачен, че да скочи от самолет, той е достатъчно откачен да направи куп други неща.

Принцът стана и отиде до огледалото на стената. Пролича си, че харесва отражението в него.

— Е — промълви той. Обърна се и изрази и последното съмнение в себе си: — А ако вие бяхте на мое място?

— По всяка вероятност просто щях да се напикая — отговори Райън. — Но вие имате едно преимущество пред мен, сър. Вие сте обмисляли този проблем в продължение на години, нали? По дяволите, вие практически сте израснали с него, а сте ходили и на основно обучение в Кралската морска пехота може би.

— Да, така е.

Райън кимна.

— Окей, значи вие сте обмислили вариантите предварително, нали? Онези ви изненадаха, но обучението си личи. Справихте се добре. Честно. Седнете и може би Тони ще ни налее по чашка кафе.

Уилсън се подчини, макар да беше ясно, че се чувства неловко да стои близо до престолонаследника. Уелският принц сръбна от кафето си, докато Райън запали една от цигарите на Уилсън. Негово Височество го погледна неодобрително.

— Това е вредно, да знаете — каза той.

Райън се засмя.

— Ваше Височество, откакто съм в тази страна, за малко не бях прегазен от двуетажен автобус, някакъв маоист едва не ми пръсна черепа, а след това един от вашите войници в червени униформи щеше да ме направи на шиш кебап. — Райън размаха цигарата във въздуха. — Това е най-безопасното проклето нещо, което правя, откакто съм тук! Що за отпуск.

— Имате право — призна принцът, — а и великолепно чувство за хумор, доктор Райън.

— Предполагам, че валиумът, или каквото ми дават, помага. И името ми е Джек — Той протегна ръка. Принцът я пое.

— Имах възможността да се запозная със съпругата ви и дъщеря ви вчера, когато бяхте в безсъзнание. Разбрах, че съпругата ви е отличен лекар. А малката ви дъщеричка просто е прекрасна.

— Благодаря. Харесва ли ви да бъдете татко?

— Първия път, когато човек държи новороденото си дете…

— Да — каза Джек. — Това е то, сър. — Рязко спря да говори.

„Хоп — помисли си Райън. — Бебе на четири месеца. Ако отвлекат принца и принцесата, е, никое правителство няма да се огъне пред терористите. Политиците и полицията трябва да имат план за действие в подобна ситуация, нали? Биха разградили града тухла по тухла, но не биха искали — и не биха могли — да водят преговори и това просто е лош късмет за възрастните, но малкото бебе… по дяволите, имали са за какво да се захванат! Що за хора биха…“

— Копелета… — промълви на себе си Райън. Уилсън пребледня, но принцът разбираше какво мисли Джек.

— Моля?

— Те не се опитваха да ви убият. По дяволите, обзалагам се, че вие дори не сте били реалната цел… — Райън бавно поклати глава. Започна да напряга паметта си, за да си припомни данни за АОЪ. Нямаше много информация — във всеки случай тази група не беше в центъра на вниманието му — няколко откъслечни парчета съмнителни доклади от разузнаването, примесени е голяма доза чисти предположения. — Обзалагам се, че изобщо не са искали да ви убият. И когато сте покрили е тяло жена си и детето, сте провалили плана им… може би или може би вие просто… да, може би сте им поставили пречка, която малко ги е задържала.

— Какво искате да кажете? — попита принцът.

— Проклетите лекарства забавят мозъка — каза Райън най-вече на себе си. — Полицията каза ли ви какво са целели терористите?

Негово Височество се надигна:

— Не мога…

— И не е необходимо — прекъсна го Райън. — Казаха ли ви, че това, което направихте, определено — определено — спаси живота на всички вас?

— Не, но…

— Тони?

— Казаха ми, че си много умен човек, Джек — отговори Уилсън. — Боя се, че не мога да коментирам повече. Ваше Кралско Височество, доктор Райън може би е прав в оценката си.

— Каква оценка? — озадачен попита принцът.

Райън обясни. Трябваха му само няколко минути. — Как стигна до това заключение, Джек?

Мисълта на Райън все още беше заета с хипотезата.

— Сър, аз съм историк. Моята работа е да разбирам нещата. Преди това бях борсов посредник и правех същото. Не е толкова трудно, след като се размисли човек. Човек търси очевидните нелогичности и след това се опитва да разбере защо всъщност не са нелогични — заключи той. — Това са просто мои разсъждения, но мога да се обзаложа, че колегите на Тони работят в същата посока.

Уилсън не каза нищо. Прокашля се, което беше достатъчен отговор.

Принцът погледна в чашката си за кафе. Лицето му беше като на човек, който се е избавил от изпитван страх и срам. Сега обмисляше гневно онова, което би могло да стане.

— Е, имаха възможност, нали?

— Да, сър. Предполагам, че ако се опитат отново, ще им бъде много по-трудно. Нали, Тони?

— Сериозно се съмнявам, че ще опитат отново — отговори Уилсън. — Ние би трябвало да получим доста добра разузнавателна информация от този случай. АОЪ прекрачиха една невидима линия. От политическа гледна точка успехът можеше да затвърди позициите им, но не успяха, нали? Това ще им навреди. Ще навреди на подкрепата от обществеността. Някои от хората, които ги познават, ще решат да проговорят. Не пряко на нас, разбира се, но част от думите им ще стигнат и до нас. Бяха измет преди, сега ще бъдат още повече.

„Дали ще си вземат поука? — почуди се Райън. — Ако е така, какво ще е това, което са научили? Ето ти въпрос.“ Джек знаеше, че има само два възможни отговора на този въпрос и те бяха диаметрално противоположни. Отбеляза си, че когато се прибере у дома, ще следи какво става по този въпрос. Това не беше просто академично упражнение. Доказваше го дупката в рамото му.

Принцът стана.

— Трябва да ме извиниш, Джек. Боя се, че ми предстои доста тежък ден.

— Отново навън, а?

— Ако се скрия, значи онези са победили. Сега разбирам това по-добре, отколкото преди да вляза тук. Това е още нещо, за което имам да ти благодаря.

— Рано или късно щяхте да го проумеете и сам. По-добре рано, нали?

— Ние трябва да се виждаме по-често.

— Ще се радвам, сър. След като прекарам известно време тук, разбира се.

— Скоро излизаме от страната — вдругиден. Официално посещение на Нова Зеландия и Соломоновите острови. Може и да сте си отишли, докато се върнем.

— Жена ви може ли да пътува, Ваше Височество?

— Така мисля. Лекарят каза, че най-доброто за нея е промяна на обстановката. Преживя голяма неприятност — завърши с усмивка той, — но смятам, че на мен ми беше по-тежко.

„Вярвам, че е така — помисли си Райън. — Тя е млада и ще се възстанови бързо, но поне ще запомни и нещо добро. Да застанеш срещу куршумите, за да защитиш семейството си — това заздравява взаимоотношенията.“

— Дявол да го вземе, сър, съвсем сигурно тя знае, че я обичате.

— Аз наистина я обичам — сериозно отговори принцът.

— Това често е причината хората да се женят, сър — отговори Джек. — Дори и обикновените хора като нас.

— Ти си нахален човек, Джек.

— Простете ми — ухили се Райън. Принцът също.

— Не, не си такъв. — Негово Височество протегна ръка. — Благодаря за всичко, сър Джон.

Райън го изгледа как излиза с пъргави стъпки и изправен гръб.

— Тони, знаеш ли каква е разликата между него и мен? Аз мога да кажа, че съм бил морски пехотинец, и толкова. А бедният принц трябва да доказва това всеки ден на всеки срещнат. Предполагам, че човек трябва да прави точно това, когато през цялото време е център на общественото внимание. — Джек поклати глава. — Никакви пари не са в състояние да ме накарат да върша неговата работа.

— Той е роден за нея — каза Уилсън.

Райън се размисли.

— Ето една голяма разлика между моята и твоята страна. Вие мислите, че хората са родени за нещо. Ние знаем, че те трябва да узреят за това нещо. Има разлика, Тони.

— Е, Джек, сега ти си част от всичко тук.

 

 

— Мисля, че трябва да тръгвам. — Дейвид Ашли погледна телекса в ръката си. Беше притеснен от това, че се обръщаха към него по име. ИРА знаеше кой е той, знаеше, че е изпълнителният офицер от службата за сигурност, натоварен със случая. „По дяволите, как разбраха това?“

— Съгласен съм — отговори Джеймс Оуенс. — Ако изгарят от нетърпение да разговарят с нас, може би искат да ни кажат нещо полезно. Разбира се, съществува и риск. Би могъл да вземеш някого със себе си.

Ашли се замисли за това. Можеше да го отвлекат, но… Особеното нещо в ИРА-Извънредни бе, че спазваше правилата. Убиваше жертвите си без угризения, но не търгуваше с наркотици. Бомбите й убиваха деца, но тя никога не беше отвличала деца. Ашли поклати глава.

— Не, хора от службата са се срещали с тях и преди, и никога не са възниквали проблеми. Ще ида сам. — Обърна се и тръгна към вратата.

 

 

— Тате! — Сали се втурна тичешком в стаята, но се закова на място, като видя леглото. Опитваше се да измисли начин да се покатери достатъчно високо, за да целуне баща си. Хвана се за страничната релса, постави крак на рамката, сякаш това беше катерушката в детската градина, и скочи. Телцето й се надвеси над края на дюшека, докато се опитваше да намери нова опора за краката си, и Райън я изтегли при себе си.

— Здравей, тате. — Сали го целуна по бузата.

— Как си днес?

— Добре. Какво е това, тате? — посочи тя.

— Нарича се отливка — отговори Кати Райън. — Аз мислех, че искаше да идеш до тоалетната.

— Добре. — Сали скочи от леглото.

— Мисля, че тоалетната е там — каза Джек, — но не съм сигурен.

— Така си и мислех — призна Кати, като огледа катетъра в леглото на Джек. — Добре, хайде, Сали.

Райън видя някакъв човек, който влезе след семейството му. Към тридесетте, много добре сложен и, разбира се, елегантно облечен. Джек си помисли, че изглежда доста добре.

— Добър ден, доктор Райън — каза той. — Аз съм Уилиям Гревил.

— От кой полк? — попита напосоки Джек.

— Двадесет и втори, сър.

— От специалните части на военновъздушните сили?

Гревил кимна с горда, но сдържана усмивка.

— Така е, когато се грижат да изпратят само най-добрите — промърмори Джек. — Само вие ли сте?

— И един шофьор, сержант Майкълсън, полицай от групата за охрана на дипломатите.

— А защо изпратиха вас, а не още един полицай?

— Разбирам, че съпругата ви желае да разгледа страната. Баща ми е нещо като отговорник за някои крепости и Нейно Величество реши, че мисис Райън може да иска да бъде съпроводена от някого, който добре познава местностите. Баща ми ме е мъкнал в почти всяка стара къща в Англия.

„Съпровод е точната дума“ — помисли си Райън, като си спомни какво всъщност представляват специалните поделения на военновъздушните сили. Единственото общо нещо, което имаха със самолетите, беше, че скачаха от тях или ги взривяваха.

— Освен това получих нареждане от моя полковник да поднеса покана за посещение на нашата гарнизонна столова — продължи Гревил.

— Благодаря, но това ще трябва да стане по-късно — отговори Райън, като посочи окачената си на веригата ръка.

— Разбираме. Няма значение, сър. Когато ВИ се удаде възможност, ние с удоволствие ще ви приемем на вечеря при нас. Искахме да отправим поканата си преди онези от морската пехота. — Гревил се усмихна. — В края на краищата това, което направихте, е по-скоро по нашата част. Е, аз трябваше само да ви поканя. Вие искате да се видите със семейството си, а не с мен.

— Грижете се добре за тях… лейтенант?

— Капитан — поправи го Гревил. — Ще направим това, сър.

Младият офицер тъкмо излизаше от стаята, когато Кати и Сали се появиха от банята.

— Какво мислиш за него? — попита Кати.

— Неговият татко е граф, тате — извести Сали. — Много е добър.

— Какво?

— Баща му е виконт някой си — обясни жена му, като се приближи. — Ти изглеждаш много по-добре.

— Ти също, скъпа. — Джек изви врат, за да отговори на целувката на жена си.

— Джек, ти си пушил. — Още преди да се оженят, Кати го беше насилила да спре цигарите.

„Ах, това нейно обоняние!“ — помисли си Джек.

— Бъди мила с мен. Имах тежък ден.

— Тъпак! — отбеляза с отвращение тя.

Райън погледна към тавана. „За целия свят съм герой, но изпушвам една цигара и за Кати ставам тъпак.“ Реши, че светът не прелива от справедливост.

— Не ме измъчвай, мила.

— Откъде ги намери?

— Имам полицай детегледач — преди няколко минути трябваше да иде някъде.

Кати се огледа наоколо с търсещ поглед, за да открие омразния пакет цигари и да го смачка. Но Джек ги беше скрил под възглавницата си. Тя седна. Сали се настани в скута й.

— Как се чувстваш?

— Боли ме, но търпя. Как мина снощи?

— Знаеш къде сме настанени, нали?

— Чух.

— Чувствам се като Пепеляшка. — Каролайн Мюлер Райън, доктор по медицина, се усмихна.

Джек Патрик Райън, доктор по философия, размърда пръстите на лявата си ръка.

— Изглежда, аз съм каляската, която се превръща в тиква. Предполагам, че ще осъществиш пътуванията, които планирахме. Това е добре.

— Сигурен ли си, че не възразяваш?

— Наполовина причината да искаме тази ваканция беше, за да се махнем от болниците, Кати, не забравяй това. Няма смисъл да връщаме неизползвани фотоленти вкъщи, нали?

— Щеше да е много по-забавно с теб.

Джек кимна с глава. И той искаше да види крепостите. Както много други американци, Райън не можеше да търпи английската класова система, но това не му пречеше да бъде очарован от уловките й. „Или нещо подобно“ — помисли си той. Знаеше, че рицарската му титла може да промени перспективата, ако се поразмисли за това.

— Гледай откъм светлата страна на нещата, мила. Имаш екскурзовод да ти разкаже всичко, което някога си искала да узнаеш за крепостта на лорд Джоунс, разположена на брега на не знам какво си. Ще имаш и много време за това.

— Да. От полицията казаха, че ще останем тук малко по-дълго, отколкото планирахме. Ще трябва да говоря с професор Левиндовски по този въпрос. — Тя сви рамене. — Ще ме разберат.

— Харесва ли ти новото място? По-добре ли е от хотела?

— Ще трябва да го видиш… не, ще трябва да го изживееш. — Тя се засмя. — Мисля, че националният спорт тук е гостоприемството. Сигурно го учат в училище и полагат изпити в края на срока. Познай кой ще вечеря с нас.

— Не е трудно.

— Джек, те са толкова мили.

— Забелязах. Изглежда, наистина те третират като важна личност.

— Каква е тази специална част на военновъздушните сили? Да не би да са някакви летци?

— Нещо такова — нерешително отговори Джек. Кати може би ще се чувства като на тръни, ако знае, че седи до мъж с пистолет. Мъж, обучен да го използва със същите угризения, с които вълкът използва зъбите си. — Не ме питаш как се чувствам.

— Дадоха ми диаграмата на състоянието ти, когато дойдох — обясни Кати.

— И?

— Добре си, Джек. Виждам, че можеш да движиш пръстите си. Тревожех се за това.

— Защо?

— Сплитът на раменните нерви — това е нервен възел вътре в рамото ти. Куршумът го е пропуснал с около два сантиметра и половина. Затова можеш да движиш пръстите си. Когато видях как кърви, помислих, че е разкъсана раменната ти артерия, а тя минава точно до раменните нерви. Това би обездвижило ръката ти завинаги. Но — усмихна се тя, — ти има късмет. Само счупени кости. Болят, но оздравяват.

„Лекарите са смайващо обективни — помисли Райън. — Дори и тези, за които човек е женен. Още малко и ще каже, че болката е полезна за мен.“

— Хубавото на болката е — продължи Кати, — че от нея разбираш, че нервите са наред.

Джек затвори очи и поклати глава. Отвори ги, когато усети, че Кати взема ръката му.

— Джек, гордея се с теб.

— Добре ли е да си жена на герой?

— За мен ти винаги си бил герой.

— Наистина ли? — Тя никога не му беше казвала това. Къде е героизмът в това да бъдеш историк? Кати не знаеше неща, които той знаеше, но това също не беше особено героично.

— Откакто каза на баща ми да… е знаеш какво. Освен това аз те обичам, не забравяй.

— Мисля, че се сещам как ми напомни за това оня ден.

Кати направи гримаса.

— По-добре е за малко да не мислиш за това.

— Зная. — Райън направи също гримаса. — Пациентът трябва да се щади или нещо такова. Какво стана с теорията, според която позитивното отношение към нещата ускорява възстановяването?

— Ето какво получавам, като ти позволявам да четеш списанията ми. Прояви търпение, Джек.

Сестра Китиуейк влезе, видя семейството и бързо излезе.

— Ще се опитам да бъда търпелив — каза Джек и погледна с копнеж към затворената врата.

— Грозник — отбеляза Кати. — Познавам те добре, за да мисля, че ще се занимаваш с това.

Джек знаеше, че е вярно. Дори и с тази заплаха не можеше да я стресне. „Е, така е, щом обичаш жена си.“ Кати погали лицето му.

— С какво се бръсна тази сутрин, с ръждив пирон ли?

— Да. Нуждая се от самобръсначката си. Може би и от записките си.

— Ще ти ги донеса или ще накарам някой да ги донесе. — Тя вдигна поглед, когато Уилсън влезе в стаята.

— Тони, това са жена ми Кати и Сали — дъщеря ми. Кати, това е Тони Уилсън, полицаят, който е и мой детегледач.

— Не ви ли видях някъде снощи? — Кати никога не забравяше лица. Доколкото Райън можеше да си спомни, тя никога не забравяше нищо.

— Възможно е, но не сме разговаряли. Всички бяхме така заети. Нали с вас всичко е наред, лейди Райън?

— Извинете. Лейди Райън? — попита Кати.

— Не ти ли казаха? — засмя се Джек.

— Какво да ми кажат?

Джек обясни:

— Харесва ли ти да бъдеш съпруга на рицар?

— Това означава ли, че ще имаш кон, тате? — запита Сали с надежда в гласа. — Мога ли да го яздя?

— Това законно ли е, Джек?

— Казаха ми, че министър-председателят и президентът ще го обсъдят днес.

— Господи — тихо каза лейди Райън. След малко започна да се усмихва.

— Навъртай се около мен, малката — засмя се Джек.

— Ами коня, тате! — настоя Сали.

— Не зная още. Ще видим. — Той се прозя. Единствената практическа полза от конете, която Райън можеше да признае, беше това, че тичат на конни състезания, или това, че човек може да укрива данъци около тях. „Е, аз вече си имам сабя“ — каза си той.

— Мисля, че тате се нуждае от сън — отбеляза Кати. — И аз трябва да купя нещо за тази вечер.

— О, господи! — изохка Райън. — Нов гардероб.

Кати се усмихна:

— Кой е виновен, сър Джон?

 

 

Срещнаха се в Дъблин в „Ресторанта за бифтек на Фланагън“ на улица „О’Конъл“. Това беше добро заведение, но търговията с туристите понякога страдаше от намиращото се наблизо заведение „Макдоналдс“. Ашли държеше уиски в ръка, когато към него се приближи другият мъж. Други двама заеха сепаре в далечната част на заведението и започнаха да наблюдават. Ашли беше дошъл сам. Това не беше първата среща от този тип и Дъблин беше смятан в повечето случаи за неутрален терен. Двамата в другия край на помещението трябваше да наблюдават за членове на Гарда — полицията на Република Ирландия.

— Добре дошъл в Дъблин, мистър Ашли — каза представителят на Извънредното крило на ИРА.

— Благодаря, мистър Мърфи — отговори офицерът от контраразузнаването. — Снимката ви в нашите архиви не ви прави чест.

— Тогава бях млад и глупав. И много суетен. По онова време не се бръснех често — обясни Мърфи. Взе менюто пред себе си. — Тук бифтекът е прекрасен и зеленчуците винаги са пресни. Мястото гъмжи от проклети туристи през лятото — такива, дето не искат пържоли — и заради тях цените постоянно растат. Слава богу, всички те сега са си в Америка, след като са оставили толкова много пари в тази бедна страна.

— Каква информация имате за нас?

— Информация?

— Вие поискахте тази среща, мистър Мърфи — натърти Ашли.

— Целта на срещата е да ви убедя, че нямаме пръст в онова кърваво фиаско вчера.

— Това можех да го прочета и във вестниците — всъщност така и направих.

— Реши се, че е необходим по-близък контакт, мистър Ашли.

— Защо трябва да ви вярваме? — попита Ашли, като отпи от уискито си. Говореха тихо и с равен тон, макар че и двамата не се съмняваха в това, което мислеха един за друг.

— Защото не сме толкова откачени — отговори Мърфи.

Сервитьорът дойде и двамата направиха поръчките си. Ашли избра виното — многообещаващо бордо. Сметката влизаше в пътните му разноски. Само преди четиридесет минути беше слязъл от самолета от лондонското летище „Гатуик“. Преди зазоряване се бяха обадили по телефона до английския посланик в Дъблин и бяха поискали тази среща.

— Това истина ли е? — попита Ашли, след като сервитьорът се отдалечи. Погледът му беше вперен в студените сини очи от другата страна на масата.

— Кралското семейство определено е забранена зона. Каквато прекрасна политическа мишена са… — Мърфи се усмихна. — От доста време знаем, че нападение над тях ще има обратен резултат.

— Така ли? — Ашли произнесе въпроса, както само един англичанин може да го направи. Мърфи почервеня от тази тънка обида.

— Мистър Ашли, ние сме врагове. По-скоро бих ви застрелял, вместо да седна да обядвам с вас. Но дори и враговете могат да преговарят, нали? А сега…

— Продължавайте.

— Нямаме нищо общо с това. Имате думата ми.

— Думата ви на марксист-ленинист? — попита Ашли с усмивка.

— Много добре умеете да провокирате хората, мистър Ашли — опита своята усмивка Мърфи. — Но не и днес. Аз съм тук с мисия, целяща мир и разбирателство.

Ашли почти се изсмя на глас, но се овладя и се ухили над чашата си.

— Мистър Мърфи, няма да пролея нито една сълза, ако моите момчета ви спипат, но мога да ви кажа, че вие сте достоен противник. И очарователен гад.

„О, английското чувство за честна игра — помисли си Мърфи. — Ето защо един ден ще победим, мистър Ашли.“

„Не, няма.“ Ашли и преди беше виждал този израз.

— Как мога да ви накарам да ми повярвате? — основателно попита Мърфи.

— С имена и адреси — тихо отговори Ашли.

— Не. Не можем да направим това и вие го знаете.

— Ако искате да основете някаква система на услуга срещу услуга, това е начинът.

Мърфи въздъхна.

— Разбира се, вие знаете каква е организацията ни. Мислите ли, че можем да натиснем копчето на някой компютър и да разпечатаме данните за хората си? Дори самите ние не сме напълно сигурни, че знаем кои са те. Някакви хора. Те просто изчезват. Много от тях отиват в южната част на страната и просто изчезват, като се боят повече от нас, отколкото от вас. И с право — добави Мърфи. — Оня, живия, когото държите при себе си — Шон Милър, — ние дори не сме чували името му.

— А Кевин О’Донъл?

— Да. Вероятно той е лидерът. Изчезна от лицето на земята преди четири години след… е, вие знаете тая история толкова добре, колкото и аз.

„Кевин Джоузеф О’Донъл — припомни си Ашли. — Сега е на тридесет и четири години, висок метър и осемдесет, седемдесет и два килограма, неженен — данните бяха стари и следователно съмнителни. Шампионът на «собствените цели» на всички времена от извънредната фракция. Кевин — най-безсърдечният началник на сигурността, който някога ИРА е имала, беше изхвърлен от нея, след като се разбра, че е използвал властта си като шеф на контраразузнаването, за да прави чистка в организацията срещу политическите елементи, които не одобряваше. Каква беше цифрата — десет, петнадесет стабилни членове, които беше убил или осакатил, преди да бъде разкрит от бригадния командир? Смайващото беше това, че изобщо бе успял да се измъкне жив.“ Но Мърфи грешеше в едно — Ашли не знаеше кой беше подсказал накрая на бригадния командир, че О’Донъл е извън закона.

— Не успявам да разбера защо изпитвате желание да защитавате него и групата му. — Ашли знаеше причината, но защо да не го подразни, след като му се удава възможност?

— Ако го натопим, какво ще стане с организацията? — попита Мърфи.

— Това не е мой проблем, мистър Мърфи, но ви разбирам. И все пак, ако искате да ви повярваме…

— Мистър Ашли, вие попадате в сърцевината на проблема. Ако вашата страна се беше отнасяла с чувство за взаимност и добра воля към Ирландия, ние сега нямаше да бъдем тук, нали?

Офицерът от разузнаването се замисли. Трябваха му само две секунди — толкова често беше изучавал причината за конфликта. Някои умишлени политически действия, примесени с исторически случайности — кой би могъл да знае, че началото на кризата, избухнала в Първата световна война, би предотвратила разрешаването на въпроса е хоум или роумправото^[5], че тогавашната консервативна партия би използвала този въпрос като коз, който евентуално да срази либералната партия, — и къде са виновните сега? Всичките бяха мъртви и забравени, освен заклетите академици, които знаеха, че изследванията им не значат нищо. Твърде късно беше за тях. „Има ли изход от това кърваво блато?“ — питаше се той. Ашли поклати глава. Това не влизаше в обсега на нещата, за които беше инструктиран. Това беше тема за обсъждане от политици. Същите, подсети се той, които бяха изградили конфликта тухла по тухла.

— Ще ви кажа само това, мистър Ашли… — Появи се сервитьорът с вечерята. Удивително беше колко бързо обслужваха тук. Сервитьорът отвори бутилката вино със замах, като позволи на Ашли да помирише тапата и да опита малко в чашата си. Англичанинът се изненада от качеството на избата на ресторанта.

— Ще ми кажете само това… — повтори Ашли, след като сервитьорът се оттегли.

— Сдобиват се с много добра информация. Толкова добра, че няма да повярвате. И тяхната информация пристига откъм вашата част от Ирландско море, мистър Ашли. Ние не знаем кой и как я предоставя. Човекът, който беше открил как, загина преди четири години. — Мърфи опита зелето. — Ето, нали ви казах, че зеленчуците са пресни.

— Четири години?

Мърфи вдигна поглед:

— Значи не знаете тази история? Това ме изненадва, мистър Ашли. Да. Името му е Мики Беърд. Той работеше с Кевин. Той е човекът, който… е, досещате се. Разговаряхме на чаша бира в Дери и той ми каза, че Кевин има адски ценен източник на информация. На следващия ден беше мъртъв. На по-следващия ден и Кевин успя да ни избяга, като ни изпревари с един час. Оттогава не сме го виждали. Ако намерим Кевин отново, мистър Ашли, ние ще свършим вашата работа и ще оставим тялото за вашите убийци от специалното поделение на военновъздушните сили. Това е честно, нали? Ние не можем да даваме сведения на враговете си, но той е включен и в нашия списък. Ако вие успеете да го намерите и не желаете да го арестувате сами, ние ще оправим тази работа вместо вас — като, разбира се, приемем, че няма да закачате момчетата, които ще я свършат. Можем ли да се споразумеем?

— Ще предам предложението — отговори Ашли. — Ако можех да го одобря сам, щях да го направя, мистър Мърфи. Мисля, че можем да ви вярваме.

— Благодаря, мистър Ашли. Не болеше чак толкова, нали?

Вечерята беше превъзходна.