Сергей Лукяненко
Професионалист

Имам прекрасна работа. Най-хубавата на света, в това никой не може да ме разубеди. Впрочем, никой няма и да спори…

Ние седяхме на склона на хълма. Горещото юнско слънце ни милваше с ласкавите си лъчи, а вятъра носеше цяло море от аромати. Ментата миришеше леко и едва доловимо, пелинът се врязваше с горчива, звъняща нотка, маргаритките разливаха във въздуха сладък, спокоена аромат.

— Колко е хубаво, Рич… — едва чуто каза момичето. Тя отметна глава, излагайки лицето си на слънцето. На бледата, безкръвна кожа за пръв път през целия ден се появи срамежлива червенина.

— Какво му е чудесното? — грубичко отвърнах аз. Винаги, когато се налага да говоря с такива красиви момичета, дори и да са от града, започвам да се държа като простак. Сигурно от притеснение. При нас момичетата са малко, през моите двайсет години съм виждал не повече от десетина.

— Как какво?! — искрено се удиви тя. — Този въздух… толкова сладък и чист. Сигурно бих могла да се храня само с него…

— За храната — не говорете така. — леко се обидих аз. — Сега ще идем в къщи, мама ще ви спретне истинско пиршество. Брат ми е наловил риба, ще има чорба. Тате вчера застреля елен…

— Елен? Онова забавно животинче, което скача по дърветата?

— Това е катерица! — разсмях се аз. — Еленът е съвсем друго нещо!

Момичето се смути. Дори ми стана малко неудобно заради смеха ми. Естествено, откъде да знае тя какво е елен…

— Знаеш ли, Рич, — сякаш отговаряйки на мислите ми, каза момичето, — при нас, в Града, освен плъхове не е останало нищо живо. И хора, разбира се. Ние сме още по-издържливи…

Тя замълча. Знаех какви картини преминават сега пред погледа й. Мрачен, обгърнат със смог Град. Минувачи с респиратори, вървящи самотно по покрития с мръсотия тротоар. Автомобилни колони, наслагващи синкаво-сив вонящ дим. Рядък дъждец, ръмящ от небето. Покрити с кори от окисления стъкла в прозорците. Уродливи деца, играещи в дворовете — без никакви респиратори, те вече са се приспособили към такъв свят…

— Нямах представа, че още има такива чудесни места, като това тук. Гори, планини…

— Ш-ш-т! — Аз се надигнах, смъквайки карабината от рамото си. От гората излезе елен — прекрасен, огромен елен, с хищно разтворена паст, покрит с черна козина, нервно удрящ по гърба си с опашка. Улових го в мерника си…

Малкото, уютно студио на киноцентъра ми се струваше нереалнo след приказния горски свят. Техниците внимателно сваляха от мен датчиците и намотаваха дебелите проводници. Дойде режисьора и мълчаливо разпери ръце.

— Ех, Ричард. Ех, момче. Такъв филм още не беше измислял!

— Лош ли е? — уплашено попитах аз. Не бях платил сметките за кислород, за битова и питейна вода. Ако режисьорът не приеме мислофилма…

— Забележително! Великолепно! Ще направим цял сериал за тези герои!

Помогнаха ми да стана от кушетката. Техниците ме поглеждаха с уважение — все пак съм знаменит мислеоператор, автор на десетки увлекателни телесериали. Не всеки може да си представи фантазиите си така ярко, че да изглеждат истински на екрана…

— И как го измисляш всичко това? — режисьорът ме хвана за ръката и ме поведе към изхода. — Тази гора… Еленът… Еленът излезе направо като истински, чак тръпки ме побиха. Само че, според мен, те са били с рога…

— С рога са били вълците. — обясних аз. — С тях са се защитавали от елените. А аз си измислям съвсем малко, просто чета стари книги и се опитвам да си ги представя…

— Вземи моят противогаз. — загрижено каза режисьорът, когато стигнахме до вратата. — Вятърът е откъм южните заводи…

— Ще дотичам, наблизо съм…

Вратата плътно се затвори зад мен и аз се озовах на улицата. Респиратора беше плътно притиснат към лицето ми, в джоба ми лежаха изработените днес хлебни картони и талони за захар. По улицата плуваха вълни от киселинен смог. Наистина, вятъра е откъм южните заводи.

Побъркан от глад плъх се метна към мен по хлъзгавия от мръсотия тротоар. Посрещнах врагът с ритник, свалих от рамото си арбалета и стрелях. Вдигнах треперещият плъх за голата розова опашка. Тежък, поне килограм ще е.

— Мама днес ще спретне истинско пиршество, — полугласно промърморих аз. — Имам най-хубавата работа в света!

1992 г.