Метаданни
Данни
- Оригинално заглавие
- Поезд в Тёплый край, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Ивайло Динков, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Разказ
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Източник
- otkrovenia.com
Публикува се със съгласието на автора. Да не се използва с търговска цел.
История
- — Добавяне
1. Купето
— Вали дъжд — каза жена му. — Дъжд…
Тихо, почти равнодушно. Тя отдавна говореше с такъв тон. От онази минута на вмирисания от мазут перон, когато стана ясно — децата няма да стигнат навреме. И дори ако са си пробили път до площада между гарите — никаква сила няма да ги пренесе през клокочещия човешки водовъртеж. Тук, на тясното пространство между стените, релсите, обкръжените от охраната влакове, се мятаха и мятаха онези, които не бяха се сдобили с билет. Някога хора, сега — просто оставащи. От време на време някой, дали от отчаяние, дали от сляпа вяра в късмета, се хвърляше към влаковете: сиво-зелени, топли, носещи в себе си движение и надежда… Тракаха автоматни откоси и тълпата за миг отстъпваше. После по гаровата уредба обявиха, че ще пуснат газ, но тълпата сякаш не чуваше, не разбираше… Той замъкна жена си в преддверието на вагона, за пореден път показвайки на кондукторката билетите. И те се скриха в килийния уют на четириместното купе. Две от местата пустееха и скъпоценните билети се въргаляха като смачкани хартийки в ъгъла на подвижната масичка. А зад прозореца на влака вече беснееха, търкайки сълзящите си очи, оставащите. В неизбежните процепи проникваше Си-Ен[1] и те с жена му припряно изливаха върху носните си кърпи приготвената минерална вода, прикриваха лица с жалките самоделни респиратори. А влакът вече потегляше и последните автоматчици скачаха в отредените им крайни вагони. Тълпата притихна — дали защото газът беше подействал, или беше осъзнала, че нищо не може да се промени. И тогава от оловно-сивото небе се посипа едър сняг. Първият августовски сняг…
— Спиш ли? — попита жена му. — Ще пиеш ли чай?
Той кимна, разбирайки, че трябва да вземе мръсните чаши, да ги изплакне в тоалетната, в мъничката триъгълна мивка. Да отиде при кондукторката, да напълни с вряла вода чайника — ако има свободен, или чашите — ако има вряла вода. А после внимателно да сипва чаените листа в леко топлата вода и да я разбърква с лъжичката, опитвайки се да придаде на чая кафяв оттенък…
Жена му мълчаливо взе чашите и излезе. Ключалката на вратата изтрака и той остана сам в купето. Зад прозореца наистина валеше дъжд. Крайпътните дървета и жалките къщички с мъждиви светлинки в прозорците прогизваха. Влакът се движеше бавно — вероятно приближаваше разклонение… „Нищо — помисли си той. И сам се уплаши от мислите си — те бяха студени и хлъзгави като дъждовните камшици зад прозореца. — Нищо, това е последният дъжд. След влака идва Зимата. Голямата Зима. Сега ще има само сняг.“
Някъде в дълбините на вагона звънна строшено стъкло. Захленчи дете. Чу се тънкият глас на кондукторката — тя се караше с някого. Разнесоха се няколко изтрещявания — или стреляха с пистолет, или дърпаха заяла врата.
Той предпазливо дръпна надолу рамката на прозореца. Нахлу въздух — студен, прощално-влажен. И дъждовни капки, бързи, шибащи, целещи в очите. Той подаде навън глава, опитвайки се да огледа композицията. Но видя само дълъг извит сегмент от влака — плъзгащ се по релсите, бягащ от Зимата. „Защо не взривяват линиите? — помисли си той. — Аз непременно бих ги взривявал. Или ги охраняват толкова добре?“ Той се вмъкна обратно в купето, взе от масичката кутия цигари, запали. Нямаше смисъл да пести тютюна — беше се запасил, вземайки предвид сина им. А той остана. Закъсня… или не пожела? Та той знаеше истинската цена на билетите… Какво значение има. Сега те имаха от всичко в излишък.
Влезе жена му с двете чаши, чисти, но празни. Вяло каза:
— Няма вряла вода… Ще отидеш по-късно.
Той кимна, допушвайки мокрия фас. Димът се връщаше в купето.
— Какво стана там, в коридора?
— Счупиха стъкло, с камък. В първото купе, където са майорът и трите жени.
Жена му отговаряше със сух, леко раздразнен глас. Сякаш докладваше на някакво събрание.
— Майорът стреля ли? — Той затвори прозореца и, със закъснение изплашен, спусна над него брезентовата щора.
— Да… Скоро ще има спирка. Там ще сменят стъклото. Кондукторката обеща.
Влакът се поклащаше, купето конвулсивно потрепваше на всяко релсово съединение.
— Защо не взривяват релсите?
Той легна на горната койка, погледна жена си — тя винаги спеше на долната, по посока на движението. Сега тя легна, без дори да свали обувките си, и върху смачкания в краката й кариран шал останаха мръсни следи.
— Защото това няма да помогне — неочаквано отвърна жена му. — Защото се носят слухове за допълнителни ешелони, които ще извозят всички. Всеки иска да хване влака за Топъл край.
Той кимна, приемайки обяснението. И със страх си помисли дали жена му не е станала завинаги такава — спокойна, умна, разсъдлива непозната жена.
2. Спирката
Влакът беше спрял вече половин час. От време на време локомотивът изсвирваше, вагоните потрепваха, но оставаха на мястото си. Той пиеше изстинал чай, опитваше се да прелиства взетата за из път книжка… Безполезно. Тревогата не преминаваше и влакът оставаше на място. Жена му си даваше вид, че спи. За всеки случай бе свикнал да смята, че тя само се преструва на заспала.
Вратата леко се отвори, надникна кондукторката. Както винаги, леко пияна и весела. Може би на нея също не й е било лесно да се уреди на влака за Топъл край.
— Тече проверка — бързо каза тя. — Местна приумица… Охраната реши да не се намесва.
— Какво пък проверяват? — с внезапно мъчително предчувствие попита той.
— Билетите. И наличието на свободни места. — Тя погледна двете непостелени койки така, сякаш ги виждаше за първи път. — За укриване на свободни места свалят от влака.
— Ние имаме билети. За всичките четири места — зло, негодуващо се обади от своята койка жена му.
— Няма значение. Трябва да има и пътници. Вие имате две места за възрастни и две детски. Оправяйте се.
— Затвори вратата! — кресна жена му. И се обърна към него мълчаливо, в очакване. Зад прозореца вече нямаше дъждовни струи. Виеше се някакъв хлъзгав белезникав ръмеж, пародия на сняг, на онзи, истинския, който вече три денонощия настигаше влака.
— Сега се връщам — глухо каза той. Грабна от масичката билетите — своя и двата детски.
— Няма ли друг изход? — с нотка на интерес попита жена му.
Той не отговори. Пристъпи в коридора, огледа се. Всички купета бяха затворени, проверката още не беше стигнала до вагона. Иззад съседната врата тихо се носеше музика. Глюк[2], кой знае защо реши той. И сам се прекъсна: какъв Глюк, по дяволите, ти никога не си разбирал от класика… Трябваше да бърза.
Автоматчикът в преддверието го пусна без въпроси, само бегло погледна билетите в ръцете му. Малки оранжеви квадратчета, пропуски за Топъл край.
Зад редкия кордон на автоматчиците, смесени с местните охранители, в чужда униформа, с непознато оръжие — стояха хора. Съвсем малко — явно достъпът до гарата също беше ограничен.
Той премина покрай влака, неволно стараейки се да стои по-близо до автоматчиците. И видя тези, които търсеше: жените с деца. Стоящи отделно, в своя малка група, още по-мълчалива и неподвижна от останалите.
Една жена в дълго топло палто мълчаливо гледаше как той се приближава. Върху черната й кожена яка лежаха снежинки. До нея, с нещо неуловимо копирайки я, стояха две момченца в сиви шушлякови якета.
— Имам два детски билета — каза той. — Два.
Жените наоколо се раздвижиха и той отново повтори, леко отстъпвайки към войниците:
— Два билета!
— Какво? — попита жената в палтото. Не „колко“, а именно „какво“ — парите отдавна бяха загубили стойност.
— Нищо — отвърна той, с изненада отбелязвайки възторга си от своето собствено могъщество. — Не ми дължите нищо. Моите изостанаха… — Гърлото внезапно го стегна и той млъкна. После добави, по-тихо: — Аз ще ги прекарам.
Жената го гледаше в лицето. После попита, и той бе поразен от въпроса: тя все още имаше смелостта да изисква нещо!
— Обещавате ли?
— Да. — Той се огледа към влака. — По-бързо, там тече билетна проверка.
— А, ето какво било… — с непонятно облекчение въздъхна жената. И побутна към него момченцата: — Вървете.
Странно, те дори не се сбогуваха. Може би предварително се бяха разбрали какво да правят в такава невъзможна ситуация. Вървяха бързо зад него, покрай войниците с вдигнато оръжие, покрай чуждите вагони. В преддверието той показа на автоматчика трите билета. Онзи кимна, сякаш вече не помнеше, че мъжът бе излязъл от влака сам.
В купето беше топло. Или просто изглеждаше, че е топло — след предзимната влага на гарата. Децата стояха мълчаливо и той забеляза, че на раменете им има плътно натъпкани зелени ранички.
— Ние имаме храна — тихо каза по-малкият. Жена му не отговори. Тя оглеждаше децата с гнусливо любопитство, като уродливи морски риби зад стъклото на аквариум. Те бяха чужди, бяха попаднали във влака, без да имат никакво право. Само защото имащите право бяха закъснели.
— Събличайте се и лягайте в койките — каза той. — Ако има нещо, пътувате с нас от столицата. Ние сме вашите родители. Ясно ли е?
— Ясно — каза по-малкият. По-големият вече се събличаше, смъквайки слой след слой топли дрехи. Яке, блуза, пуловер…
— По-бързо — каза жена му.
По коридора вече вървяха — бързо, но поглеждайки зад всяка врата. Щраканията на отварящите се брави настъпваха все по-близо. Децата утихнаха в койките.
— Възрастта не е същата — тъжно каза жена му. — Трябваше да избереш по-големи…
Вратата се отвори и в купето влезе офицер в непозната униформа. Гнусливо се намръщи, виждайки кишата на пода.
— Разхождали сте се? — протяжно попита той. Или попита, или ги обвини… — Билетите.
За секунда той повъртя в ръце картонените квадратчета. После мълчаливо се обърна и излезе. Щракна вратата на следващото купе.
— Това ли беше? — тихо попита жена му. И внезапно със съвсем различен, рязък тон изкомандва:
— Обличайте се! И излизайте.
Той хвана жена си за ръката, погали я. И тихо каза:
— Може да има още проверки. Не е ли все едно… Може би това ще ни се зачете, там…
Объркан, той млъкна. Къде е това „там“? На небето? Или в Топъл край?
Жена му дълго го гледа. После сви рамене.
— Както знаеш.
И каза на мълчаливо чакащите деца:
— Искам тишина. Боли ме главата. Стойте, все едно ви няма.
По-големият искаше да отговори нещо, погледна към по-малкия и премълча. По-малкият кимна — няколко пъти поред.
Влакът потегли. А зад стъклото вече падаше сняг — истински, гъст, пухкав, зимен.
3. Чакалнята
Те чакаха второ денонощие. От прозореца на купето, ако се изправиш по-високо и погледнеш над съседните влакове, се виждаха планините. Неправдоподобно високи, с варосани със сняг върхове и сиви облаци над проходите.
— Някои вървят пеша — каза майорът. Той беше наминал да се постопли — така и не бяха сменили стъклото в неговото купе. Впрочем, майорът имаше цял набор „отоплители“ — в обикновени бутилки, в манерки и даже в гумени грейки. „Там това ще ми потрябва“ — съобщи майорът. Непонятно беше само, дали ще пренесе до Топъл край поне грам алкохол. Сега той бе донесъл бутилка водка и те пийваха полека. Жена му изпи половин чаша и заспа. „Престори се“ — поправи се той. А майорът, нацеждайки дозата в чашата, обясняваше:
— Тунелът е един, не е предвиден за толкова влакове. Казват, че ще стесняват пътниците. Нека се опитат…
Той щракна с пръсти по кожения кобур на пистолета.
— Вече говорих с охраната. Последният вагон е натъпкан с експлозиви, ако стане нещо… Ще им устроим едно стесняване. За всичко вече е платено.
Отпивайки на един дъх, той тежко разклати глава. Каза:
— Дано стигнем по-скоро до Топъл край…
— А там хубаво ли е? — изведнъж попита от горната койка по-голямото момче.
— Там е топло — твърдо отвърна майорът. — Там може да се оцелее.
Той стана, понечи да се пресегне към недопитата бутилка, но махна с ръка и излезе. Жената тихо каза след него:
— Пияна свиня… Половин влак охрана — че и при пътниците са се промъкнали. Цялата армия отива да се топли.
— Щеше да е по-зле, ако охраната се беше оказала по-малко — възрази мъжът й. Изпитата водка го задължаваше да се застъпи за майора. — Щяха да ни изхвърлят от влака.
Той се качи на горната койка. Легна, затвори очи. Тишина. Нито сняг, нито дъжд, нито вятър. И влакът сякаш беше умрял… Той се обърна, погледна момченцата. Те седяха заедно на съседната койка и мълчаливо, съсредоточено ядяха нещо от консерва. По-големият улови погледа му, неловко се усмихна, попита:
— Искате ли?
Той поклати глава. Не му се ядеше. Нищо не искаше. Дори Топъл край… Той се улови, че за първи път помисли за Топъл край без всякаква тържественост, просто като за планинска долина, където ще бъде топло дори през Зимата.
В купето пак надникна майорът. Той изглеждаше по-пиян, но говореше твърдо:
— Разбраха се най-накрая… Във всеки влак ще качат половина от местните. А половината от нашите ще останат тук. Охраната се съгласи…
Майорът погледна децата и с нотка на съчувствие попита:
— Какво ще правите? Ще изпратите децата? На мен ми поръчаха да се оправя с нашия вагон. Аз ще ги наглеждам, ако има нещо…
Мъжът мълчеше. А по-малкото момче изведнъж започна да събира разхвърляните върху койката вещи в раничката.
— Това не са нашите деца — твърдо каза жена му. — Случайни са. И билетите не са техни.
— А… — проточи майорът. — Тогава е по-лесно. В съседното купе имат три собствени. Там вече ще има писъци… — И предупреди: — След двайсет минути влакът ще тръгне.
Децата мълчаливо се обличаха.
— Ще изляза да видя как е там… — неуверено каза мъжът.
Той взе от масичката билетите на децата и ги скъса. Розовите късчета се завъртяха, падайки на пода.
— Розов сняг — неочаквано изрече майорът. Хвана се за рамката на вратата и излезе в коридора. Там вече се суетяха автоматчиците, сортирайки пътниците.
— Ще изляза — повтори мъжът и опъна якето си.
— Недей да донкихотстваш — спокойно каза жена му. — Ще ги настанят. Червеният кръст, църквата. Казват, че тук също може да се оживее. Най-важното е да се прехраниш, а студовете ще бъдат слаби.
Той не отговори. Тръгна след децата, които сякаш не го забелязваха, извръщайки се от сновящите по коридора хора.
Навън беше студено. Локвите по пероните се покриваха с ледена коричка. Един влак вече беше потеглил и край малката гара стоеше объркана, вцепенена тълпа. Някои още стискаха билетите в ръцете си.
Той вървеше след децата, непрекъснато понечвайки да ги повика, но разбираше, че няма смисъл. Дори не знаеше как се казват. Двайсет минути… Какъв ти тук, по дяволите, Червен кръст? Каква църква?
Към децата внезапно се приближи една жена: едра, уверена, приличаща по нещо на майка им. Попита нещо, децата отговориха. Жената ги погледна замислено, оценяващо… Каза, и мъжът я чу:
— Добре, има още място. Да вървим.
Той я настигна, хвана я за ръката. Жената рязко се обърна, пъхайки едната си ръка в джоба на якето.
— Къде ги водите?
— В приют.
Очите на жената бяха внимателни, неотстъпчиви.
— Предупреждавам ви, не взимаме възрастни. Само деца. Пуснете ме.
— Аз имам билет, не съм и искал… С тях всичко ли ще бъде наред?
— Да.
Децата го гледаха. По-малкият тихо каза:
— Благодаря. Вие тръгвайте.
Той стоеше и гледаше как се отдалечават, следвайки жената. Към малък автобус, натъпкан с хора. Там имаше само деца и жени, впрочем, съвсем малко жени.
Наблизо мина войник с автомат. Униформата пак беше непозната, чужда. Мъжът нерешително попита:
— Кажете…
Към него се обърна дулото на автомата. Войникът чакаше.
— Този приют, в който прибират децата… От кого е организиран?
— Тук няма приюти — отговори войникът. Отмести автомата встрани. Продължи, почти дружелюбно: — Не. Ние стоим тук от месец, утре отпътуваме. Приюти няма.
— Но тя каза — припряно започна мъжът.
— Приюти няма. Само предприемчиви местни жители. Казват, че студовете ще са слаби, най-важното е да се запасиш с продоволствие.
Войникът погали оръжието с ръка във вълнена ръкавица. Добави:
— Би трябвало да стреляме, но нямаме заповед… Пък и не можеш да застреляш всички.
Мъжът се затича. Отначало бавно, после все по-бързо. Беше студено. Зимата вече беше дошла тук, преди снега, преди студовете.
Той настигна жената пред автобуса. Тя водеше децата, здраво държейки ги за ръцете. Мъжът я блъсна в гърба, жената се олюля. Той измъкна детските ръце, дръпна ги към себе си.
Жената се обърна и извади от джоба си пистолет. Малък, неопасен на вид. Мъжът не разбираше от оръжия.
— Махайте се! — рязко каза тя. — Или ще ви застрелям. Децата вече са наши.
— Не — прегракнало каза мъжът. Огледа се, търсейки подкрепа. И видя, че войникът все още стои на перона, поглаждайки автомата си. — Няма да посмеете — вече по-спокойно продължи той. — Вас също ще ви застрелят.
Той се обърна и поведе децата далеч от претъпкания автобус. Зад него тихо, мръсно псуваха. Но изстрели нямаше.
Няколко влака наведнъж помръднаха от мястото си. Край вагоните започна меле. Войниците не стреляха, те само разблъскваха оставащите с прикладите си. Изглежда, неговият влак също потегли. Но това вече нямаше значение.
4. Проходът
В началото те заобикаляха мъртвите — тези, които бяха паднали сами, и които бяха убити по пътя. Децата се плашеха, а на него му се гадеше от противната миризма. На него въобще започна да му се повръща от миризмата на месо — дори консервирано, направено много отдавна, когато още не са знаели за наближаването на Зимата.
След това вървяха направо. Мъртъвците станаха по-малко, а студът не позволяваше на телата да се разлагат. Освен това децата престанаха да се боят от труповете, а и силите им станаха по-малко.
Веднъж, през една почивка, по-голямото момче попита:
— А златото наистина ли свърши работа?
— Да — отвърна мъжът. — Не знам защо все още го ценят…
Златото беше зашито в детските якета. Пръстени, гердани, верижки, гривна със слънчево-жълти топази… Те казаха за златото, когато той се опитваше да размени якето си за сухари — само за сухари или рибни консерви. Месо на гаровия пазар имаше много и то беше евтино.
Провървя му да си запази якето и само затова беше още жив. В планините се оказа много студено, а се налагаше да спят върху смърчови клони. Спален чувал или палатка беше невъзможно да се купят. С никакви пари или ценности. Затова пък той купи сухари и консерви, и топли шапки от кучешка кожа, и пистолет — истинско, мъжко оръжие — „Магнум“. Десетина патрона изстреля по пътя, учейки се да се прицелва и да гаси мощния, тежък откат. Това се оказа неочаквано лесно. Втория пълнител мъжът изпразни в каменистия склон, откъдето по тях стреляха с ловджийска пушка. Те чуха крясък и изстрелите спряха. Но не отидоха да проверят.
Третият, последен пълнител чакаше реда си. Кой знае защо мъжът мислеше, че той ще му потрябва.
Когато стигнаха до снеговете, стана съвсем трудно. Това беше обикновен планински сняг, а не леденият шлейф на вървящата по петите им Зима. Но така или иначе стана много по-трудно да се върви. Мъжът започна по-често да проверява картата. Проходът, зад който се откриваше път към Топъл край, беше съвсем наблизо, и само това му придаваше сили.
Дърва за огъня беше почти невъзможно да се намерят, вероятно всичко беше изгорено от вървящите пред тях. Веднъж те легнаха да спят без огън, и на следващото утро по-голямото момче не можа да стане. То не кашляше, нямаше и температура. Но да стане не успя.
Проходът вече беше пред тях, забулен в мъгливи облаци. Мъжът взе по-големия на ръце и тръгна напред. По-малкият вървеше след тях и мъжът разсеяно мислеше за това, че трябва да се обръща, да проверява дали детето не е изостанало… Но така и не се реши да провери. Двама не можеше да носи, щеше да се наложи да избира. А най-много от всичко на света той мразеше, когато се изправяше пред избор.
Той вървеше в мъглата и понякога му се струваше, че чува стъпки зад гърба си, понякога — че те са изчезнали. Момчето в ръцете му от време на време отваряше очи. Струваше му се, че върви много часове наред, но разумът хладно опровергаваше чувствата. Той просто не би могъл да върви дълго със своя товар.
Когато вървенето стана по-лесно, той веднага разбра, че се движи под наклон. Мъглата наоколо започна да оредява неочаквано бързо, над главата му се появи отначало мътният, а след това ослепително ярък, чист слънчев диск. Той седна на снега — мек, пръхкав, и положи главата на по-голямото момче върху коленете си. Момчето вече не отваряше очи, но като че ли беше живо. После той чу отзад слаби, затъващи стъпки, и по-малкият седна до него. Мъглата се разкъсваше на ивици и се топеше.
5. Топъл край
Когато мъглата се разсея и всичко започна да се вижда, по-малкото момче попита:
— Това ли е Топъл край?
— Да — каза мъжът и започна да рови в джобовете си с вдървени пръсти. Първо намери кибрита, после — цигарите, а след това разбра, че и едното, и другото са прогизнали. Тогава той просто се настани по-удобно и се загледа.
Склонът се спускаше надолу — отначало полегато, а след това все по-стръмно. Далече долу, яркозелена, цъфтяща, топла дори на вид, се беше простряла долината. Топъл край. Там лежеше малко градче и дълги, блестящи със стъклата си редове оранжерии, и сиви бетонни куполи на складове. Това наистина беше Топъл край. Малък, за десет-двайсет хиляди души, топъл край.
Над градчето кръжеше хеликоптер — ярко боядисан, лъскав. Мъжът почти се изненада от това, но после разбра, че тук камуфлаж не е нужен.
Тунелът, по който влаковете пътуваха за Топъл край, излизаше от планината пред дълбоко дефиле. През него беше прехвърлен мост — някога дълъг и красив, а сега уродливо взривен по средата. От тунела тъкмо излизаше поредният влак. Върху остатъците от моста той започна да забавя ход, но вече беше късно. Отначало локомотивът, а след него и вагоните като зелена желязна змия заструиха в клисурата. Там, на дъното, пронизана от струите на планинска река, се издигаше купчина смачкано, обгоряло желязо. Вагоните се сипеха върху нея, но от такова разстояние звук почти не се чуваше. Само леки изтуптявания, приличащи на вяли аплодисменти.
Мъжът погледна по-малкото момче. То не виждаше как пада влакът. То гледаше към хеликоптера, който бавно летеше нагоре над склона, водещ към Топъл край. Отдолу по склона имаше множество тъмни точки — онези, които вървяха напред. Някои махаха на хеликоптера с ръце, някои започваха да бягат, някои оставаха неподвижни.
Хеликоптерът за миг увисваше над тях, чуваше се слабо потракване. После хеликоптерът политаше нататък. Движението му сякаш привеждаше човешките фигурки под общ знаменател: те се успокояваха и замираха.
— Хеликоптерът ще ни откара ли в Топъл край? — попита по-малкото момче.
Мъжът кимна.
— Да, разбира се. В Топъл край. Ти по-добре легни и поспи, той няма да стигне скоро до нас.
Момчето припълзя до неподвижния си брат, легна върху корема му. На него наистина му се спеше, беше се уморило и премръзнало, докато вървеше зад мъжа. То много пъти беше го викало, молеше го да почака, но той не чуваше… Момчето затвори очи. Далече долу пееха перките на хеликоптера.
— При нас излезе много по-интересно, отколкото във влака — каза момчето, заспивайки.
Мъжът с изненада погледна към него. После към дефилето, където се изсипваше поредният влак.
— Да — съгласи се той. — По-интересно.
„Магнумът“, такъв голям и тежък, изглеждаше като играчка при вида на долитащия хеликоптер. Но мъжът все пак го държеше в ръце.
Така беше по-интересно.