Сам Лундвал
Не е време за герои (6)

6

Бернхард никога не беше си представял, че човек може да израсте толкова. Принуди се да извие глава назад в неудобна и доста унизителна поза, за да погледне непознатия в очите, което го изпълни с чувство за малоценност и го вбеси. Мъжът се издигаше над него в лунната светлина, без да откъсва студените си очи от Бернхард. Издължената фигура беше почти два метра висока, а остро изсеченото му лице — загоряло и обветрено. Ботушите сивееха от прах, панталоните бяха избелели от ветровете, широкополата шапка, която висеше на един шнур върху жилестия му врат, очевидно бе виждала и по-добри дни; но револверите, които висяха ниско долу на бедрата, светеха дразнещо излъскани, мъртвешко черни. Бернхард оголи зъби в мрачна усмивка и се опита да не трепери видимо.

Робобрата, който от ужас едва не взриви всичките си предпазители, подтичваше в широки кръгове около тях и ги обсипваше с ругатни, безсмислени заплахи и високопарни фрази. Възбуждаща маршова музика се редуваше с многообещаващи женски гласове, които възхваляваха ресторанта на Моли и нейните опитни момичета. Чужденецът се поусмихна развеселен.

— Голям шум вдигна тук — провлачено рече той. — Не ти ли харесва мястото?

— Просто пръстът върху спусъка ме засърбя — нехайно отвърна Бернхард. — Уплаши ли се? — Той храбро се ухили, а вътрешно простена от болката във врата, която ставаше все по-силна. — Кой си ти, по дяволите?

— Струва ми се, че тук аз задавам въпросите — отвърна героят и замислено докосна револверите си. — Един прост каубой като мен хич не е свикнал на разни градски фасони. Хайде, плямпай!

— Няма да разговаряш с него! — ревеше Робобрата. — Застреляй го! Не чуваш ли? Застреляй го!

— Стори ми се, че видях някого вътре — каза Бернхард. — Нямах намерение да те плаша.

— Ти наистина водиш опасен живот — рече каубоят и оголи гнилите си зъби в нагла гримаса.

— Разбира се — съгласи се Бернхард.

— Застреляй го! — истерично крещеше Робобрата. — Застреляй го! Застреляй го!

Героят рязко посегна към револверите си. Робобрата изкрещя и побягна като уплашен плъх. Треперещ от ужас, той се скри зад един разрушен всъдеход.

— Твоят приятел започва да ме дразни — каза каубоят и отпусна ръка. — Посъветвай го да се държи по-добре, инак аз ще му дам да се разбере, ясно ли е?

— Не съм съвсем сигурен, че харесвам тона ти, чужденецо — рече Бернхард и прониза мъжа с мрачен поглед.

— Аз пък съм сигурен, че не харесвам твоя! — процеди чужденецът и прониза Бернхард с още по-мрачен поглед.

— Застреляй го! — жално се обади Робобрата.

Отведнъж в ръцете на двамата мъже се появи оръжие. Две груби прокашляния прозвучаха като едно, в мъжките гърди се забиха блестящи дула. Иззад всъдехода долетяха жалостните тонове на „Хай Ноон“.

— Щом искаш да се биеш, бий се, уф — простена Бернхард.

— Така ли? — просъска героят.

— Напиши си го отзад!

— Така ли?

— Точно така!

Близо минута те стояха неподвижни, с носове, здравата забити един в друг, след което доволни прибраха оръжията обратно в кобурите, преценявайки се с взаимен интерес.

— Наистина си те бива — с нежелание призна героят.

— Хм, и ти не падаш по-долу — отвърна Бернхард.

— Ти го каза, приятел. — Героят затърси цигара в предния си джоб. Всмука дълбоко тютюневия дим и заразглежда Бернхард с премрежени очи.

— Сурова е тая страна, приятел — провлачено каза той. — Трудно е за човек, който не познава мястото. Бива ме в бумкането, ако имаш нужда от помощ.

— Може би. Навит ли си?

— Е, не мисли, че си търся работа, но ми се ще да се сбера с някое добро момче, стига да намеря човек, дето става за тая работа.

Каубоят хвърли бърз поглед към всъдехода, където Робобрата все още лежеше свит и се опитваше да подсили бойния си дух с патриотична музика и рекламни тиради. — Твоят приятел не ми се вижда никак сигурен — изръмжа той. — Имам чувството, че се нуждаеш от друг. — Той с презрение се изплю.

— Чиста отрова — съгласи се Бернхард, — ама не мога да се отърва от него. — И той погледна, изпълнен с надежда, нагоре към навъсения каубой.

— Току-виж му се случи някое нещастие — каза каубоят многозначително.

— Мен хич не ме е грижа — промърмори Бернхард и се захили с жестока, извинителна усмивка. — Все пак май ще работим заедно — рече той. — Дръж се сега, приятел, защото не е шега работа.

Бернхард се отправи надолу по тихата уличка, положил ръка върху могъщата плешка на героя. Робобрата галопираше след тях, издавайки злобни звуци, но на бърза ръка се подплаши и побягна, чул щракването на револверните предпазители. Изчезна панически и единственото, което смути дълбоката тишина, бе слабият, ритмично съскащ звук, издаван от едно чудовище, което бавно прелетя над тях и ги изгледа с гладни очи.