Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inga hjaltar har, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
gogo_mir (2012)
Източник
Библиотеката на Александър Минковски

Издание:

Сам Лундвал. Ах, тази Алиса!

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

Библиотека „Галактика“, №70

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Вера Ганчева

Преведоха от шведски: Светла Стоилова, Антоанета Приматарова-Милчева

Редактори: Агнеса Дряновска, Светла Стоилова

Редактор на издателството: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Шведска, I издание

Дадена за набор на 12.VII.1985 г. Подписана за печат на 16.X.1985 г.

Излязла от печат месец ноември 1985 г. Формат 70×100/32 Изд. №1899. Цена 2 лв.

Печ. коли 22. Изд. коли 14,25. УИК 13,88

Страници: 352. ЕКП 95366 21531 5637-269-85

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 839.7

© Любен Дилов, предговор, 1985

© Антоанета Приматарова-Милчева, Светла Стоилова, преводачи, 1985

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985

c/o Jusautor, Sofia

 

Sam J. Lundwall

Inga hjältar här — Delta Förlags, Stockhoims, 1972

Alice, Alice — Delta Förlags, Stockhoims, 1974

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекции от gogo_mir

16

Напуснал голямата зала на Валхала, Бернхард вървеше надолу по една криволичеща пътека в окъпаното от розова светлина утро. Вековни дървета простираха пищните си корони над главата му и преобразяваха пътечката в стръмно наклонен тунел, който се виеше през гората. Накацали по клоните рошави птички си говореха нещо със сипкаво чирикане. От време на време някоя от тях стъкмяваше безрадостна песен, за да замлъкне изведнъж, сякаш изплашена от звука. Мрачно настроение тегнеше над гората, изпълзяваше от мъха, виеше си нагоре около стволовете на дърветата и се стоварваше отново от клоните; настроение, от което лъхаше разочарование, мисъл за самоубийство и всеобща разруха. Бернхард въздъхна и продължи нататък, размишлявайки за шансовете си да оцелее на тази безумна планета. Питаше се дали някога ще се завърне на космическия си кораб и какво ли ще се случи, ако отново се появи в космическата флота и офицерите започнат да му задават неприятни въпроси. „Къде, по дяволите, е Робобрата“ — щяха да питат те. И: „Къде е Желязната челюст. Ужаса на Вселената.“ „Откъде, по дяволите, сте взели тая униформа?“, „Дезертирахте ли?“, „И къде, по дяволите, е вашият пистолет? Зле ще свърши тая работа за вас, много зле…“

„Но аз бях нападнат!“ — щеше да прошепне той, напразно опитвайки да се отдръпне от обшитите със злато униформи, обкръжили го отвсякъде.

„Наистина ли?“

„Наистина. Най-напред тоя каубой, разбирате ли. А пък после попаднах в оня увеселителен палат и се появи някакъв робот — земята се продъни под краката ми, лекарите ме закърпиха и там беше Тери… тя е моя съпруга, разбирате ли… и… разбирате ли?“

„Да, да. Разбираме. Продължавайте.“

„Хм… еххх, толкова неща се случиха, генерал… капитан… полковник… Надали мога да кажа какво стана после…“

„Не се грижете за това, войнико, продължавайте, продължавайте. Надявам се, че светлината не ви безпокои?“

„О не, сър, вече започвам да свиквам… само дето, виждате ли, тия белезници стягат ужасно…“

„Ще получите нови, щом желаете. Продължавайте сега!“

„Да… пропаднах в дупката, която централният мозък отвори под краката ми, когато Тери ме подгони, там долу срещнах каубоя и ние… кажете, не бих ли могъл да получа чаша вода?“

„Не.“

„Но аз съм толкова жален…“

„Първо говори, негоднико, после искай вода!“

„Но аз говоря вече пет часа непрекъснато!“

„Зъбиш се, така ли?“

„Не, аз само…“

„Още една дума, нищожество, и ще изхвърчиш през люка, ясно ли е?“

„Но…“

ЗАТВАРЯЙ СИ УСТАТА, ГОВЕДО ТАКОВА! КЪДЕ Е РОБОБРАТА? КЪДЕ Е ЖЕЛЯЗНАТА ЧЕЛЮСТ? КЪДЕ ТИ Е ПИСТОЛЕТЪТ? КЪДЕ ТИ Е УНИФОРМАТА? ЗАЩО СТАНА ПРЕДАТЕЛ? ЗА КОГО РАБОТИШ? ЗАЩО СЕ ВЪРНА ТУК? КЪДЕ СА БОМБИТЕ, КОИТО ВЪЗНАМЕРЯВАШЕ ДА ПОСТАВИШ НА КОРАБА? ОТГОВАРЯЙ!

И така нататък, и така нататък, и така нататък. Щеше да е добре, ако отървеше военния съд.

Бернхард продължи надолу по стръмния наклон на пътеката, дъвчейки мрачно мустака си, като от време на време хвърляше подозрителен поглед към гората наоколо. Веднъж видя чудовищна птица да се рее високо горе във висините; тя прелетя тежко над него, стискайки в ноктите си някакъв гърчещ се розов предмет, и бавно се изгуби от погледа отвъд горските върхари. Инак небето беше ясно и пусто с изключение на няколко облака, които плуваха безцелно. Денят бе чудесен, а започваше да става и горещо. Бернхард се почувствува уморен. Той се отпусна тежко до огромно чепато дърво и изтри с ръкав потта от челото си.

— Ето какво му трябва на човека — малко девствена природа — заяви той сериозно и ядно пропъди цял рояк настървени комари, които злобно бръмчаха около него. — Но в умерена доза — просто да се почувствуваш близо до природата, и толкоз. Прекалиш ли в дозата, става потискащо, чувствуваш мръсотията и горещината. Лишаваш се от илюзиите си… Дяволите да го вземат, горещо е като в сауна!

Изтри отново потта от челото си и отпъди насекомите, увиснали над него в жужащ облак.

Зад гърба му със силен трясък се пречупи клон.

Някой или нещо се приближаваше отзад — полека и много, много внимателно, и все пак направо обидно тромаво. Бернхард замислено слушаше как стъпките приближават. Горската растителност пукаше и клони с дебелината на ръце се чупеха като клечки под страхотната тежест. Бернхард напрегна мускули, припомняйки си мрачно всички упражнения с оръжия, по които никога не си беше губил времето. Въздъхна тежко и зачака.

Стъпките неумолимо приближаваха, после спряха. Той долови звука от тежко, пъхтящо дишане. Някой се наведе над него и му дъхна във врата. Той се вкамени.

Усети на врата си мокра целувка, извъртя се и погледът му срещна право огромните воднисти очи на Серимнер; глигана, който самият той бе заклал само преди няколко часа. Почувствува се неприятно, меко казано. Чудеше се дали внезапно не е откачил.

— Ти ли си, чудовище? — изръмжа той, като се отдръпна назад през гъстите храсталаци. — Какво правиш тук?

Ти какво правиш тук? — отвърна Серимнер малко нелогично.

— Седя си тук и не преча никому — рече Бернхард — и ето те теб — втурваш се и започваш да ме мляскаш по врата. Как се домъкна тук, по дяволите? Не си ли мъртъв?

— Мъртъв ли ти изглеждам? — обидено попита Серимнер.

— Изглеждаш отвратително жив. И все пак много добре си спомням, че те изядох преди няколко часа. Как така си жив сега?

Серимнер се отпусна на задните си крака и язвително се ухили срещу него с пожълтелите си бивни.

— Тъй, значи, изяде ме — рече той. — Е, как ти се видя?

— Жилаво като стара кожа.

— Да се разболееш дано! Защо измами Тор, че някога си бил касапин? Толкова е глупав, че пред него всеки номер минава — едни мускули и никакъв мозък. Който и да е нормален човек би разбрал, че и насекомо не си утрепал през целия си жалък живот! Кълца ме като че съм дъска! Приятно ли ти беше?

— Никак. Никога през живота си не бях виждал толкова много кръв. Макар че когато крещеше, ми се хареса… — Бернхард щастливо се усмихна, след което изгледа злобно глигана. — Защо се появи пак?

— Талант! Вечерта ме изяждаш, а на следващата сутрин съм пак цял-целеничък. Не е лошо, нали? Тор ме взема със себе си винаги, когато тръгва нанякъде. „Пиршеството не го бива никога без Серимнер“, твърди той, и е прав! — Серимнер се озъби широко, очевидно горд от самия себе си. Бернхард изкриви лице в грозна гримаса.

— Самовъзстановяващо се печено — промърмори той. — Боже господи!

— Да, тук съм — обади се зад него чепато дърво. — Какво искаш?

— Млъкни! — изкрещя Бернхард. Той се вторачи в Серимнер. — Значи, изяждам те, а на другия ден пак си жив и си се разхождаш важен-важен наоколо, като че всичко тук е твое. По дяволите! — Той отвратено се изплю на земята.

Серимнер се озъби зло насреща му.

— Да не мислиш, че ми харесва? — изгрухтя той. — Смяташ, че ми е хубаво да ме колят всяка вечер? На тебе щеше ли да ти е приятно да те кълцат на парчета, да те пекат и изяждат всяка проклета вечер, а на следващата сутрин да трябва отново да възкръсваш, за да влачиш нагоре-надолу каляски, натежали от дебели богове, които през целия си живот не са изкарали и една честно спечелена надница, които само пиянствуват, убиват, спят с жени и трупат тлъстини от твоята сланина? Ти как щеше да се чувствуваш на мое място? Да не мислиш, че съм умопобъркан? — Той подтичваше около Бернхард със злобно грухтене. — Говедо с говедо, да не мислиш, че съм извратен?

— Знам ли? — измърмори неубедително Бернхард.

— А можеше да ме попиташ, нали? Но, разбира се подобно нещо никога не би ти хрумнало, ти просто заяви на оня идиот Тор, че цял живот си бил касапин, и взе да ме колиш. Садист!

— Прилошава ми от теб — рече Бернхард. — Омитай се оттук, преди да съм те насякъл на парченца.

— Ами да, защо не! Хайде почвай! Сечи, убиец такъв, много ми дреме! Само ще ме отървеш от повече работа за днес, тъй че просто почвай да кълцаш, щом те забавлява! Хайде, давай! — Той се озъби заплашително срещу Бернхард.

— Върви по дяволите — уморено рече Бернхард.

Огромна пропаст зейна под Серимнер и той изчезна от погледа, надавайки смразяващ, изпълнен с ужас пронизителен рев. След секунди от пропастта изригнаха гърмящи пламъци. Най-близките дървета се подпалиха и от короните им, надали истеричен писък, изхвърчаха птици с обгорени пера. Пропастта се затвори също тъй бързо, както се беше отворила. На места останаха догарящи пламъци и воня на сяра — единствени следи за това, което се случи. Бернхард се взираше с вяло отпусната брадичка и разширени очи към мястото, където бе стоял Серимнер.

— Виждаш ли — обади се зад него чепатото дърво, — виждаш ли как лесно оправих работата. Заради теб. Искаш ли да направя нещо друго — кажи само! — Той нежно въздъхна. — Не ме ли обичаш поне съвсем, съвсем мъничко?

— Мразя те — процеди Бернхард. — Изчезвай оттук!

— Искаш да се махна? — с недоумение попита дървото.

— Да. И то бързо.

Дървото изтръгна корените си с ругатни и си тръгна с пиянско клатушкане.

— Не подозираш колко много ми струва това — тъжно рече то, — но ще направя всичко, което искаш, защото те обичам тъй възвишено — и се отправи с ридания надолу по пътеката.

— Наистина ли ще направиш всичко, ама всичко, което поискам? — попита Бернхард и се надигна.

Дървото се закова на място.

— Да! — рече то. — Всичко! Каквото и да е!

Бернхард пъхна ръце в джобовете си и се отправи с маршова стъпка в обратна посока.

— В такъв случай — затваряй си устата и изчезвай оттук! — викна той през рамо.

С истеричен плач дървото се скри по пътеката. Бернхард плюна след него и си продължи по пътя.