Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Inga hjaltar har, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
gogo_mir (2012)
Източник
Библиотеката на Александър Минковски

Издание:

Сам Лундвал. Ах, тази Алиса!

Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1985

Библиотека „Галактика“, №70

Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,

Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев

Рецензент: Вера Ганчева

Преведоха от шведски: Светла Стоилова, Антоанета Приматарова-Милчева

Редактори: Агнеса Дряновска, Светла Стоилова

Редактор на издателството: Ася Къдрева

Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев

Рисунка на корицата: Текла Алексиева

Художествен редактор: Иван Кенаров

Технически редактор: Пламен Антонов

Коректор: Паунка Камбурова

Шведска, I издание

Дадена за набор на 12.VII.1985 г. Подписана за печат на 16.X.1985 г.

Излязла от печат месец ноември 1985 г. Формат 70×100/32 Изд. №1899. Цена 2 лв.

Печ. коли 22. Изд. коли 14,25. УИК 13,88

Страници: 352. ЕКП 95366 21531 5637-269-85

08 Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна

Държавна печатница „Балкан“ — София

Ч 839.7

© Любен Дилов, предговор, 1985

© Антоанета Приматарова-Милчева, Светла Стоилова, преводачи, 1985

© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979

© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1985

c/o Jusautor, Sofia

 

Sam J. Lundwall

Inga hjältar här — Delta Förlags, Stockhoims, 1972

Alice, Alice — Delta Förlags, Stockhoims, 1974

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекции от gogo_mir

14

— Извинете — каза птицата, — аз съм птицата Феникс. Моля за извинение, ако ви безпокоя, но се питам дали случайно нямате кибрит?

Зъбите на Бернхард тъй ужасно тракаха, че той не можа да произнесе и звук — само поклати глава.

— Така си и знаех — въздъхна птицата. Отпусна грамадния наръч клони, които бе държала с нокти, и се огледа наоколо. — Хубаво е времето днес, какво ще кажете?

— Чудесно — измънка Бернхард и погледна ужасната човка.

— Слънцето блести и въобще…

— Може би е малко прекалено горещо — рече Бернхард.

— Именно — съгласи се птицата. — Тъкмо това исках да кажа и аз.

— Какво зяпате вие там? — изкрещя Робобрата от дупката си в земята. — Защо не застреляш това чудовище?

— Добър ден — каза учтиво птицата Феникс. — Приятно е времето днес, нали?

— Ще го удуша със собствените си ръце — закани се Робобрата и се завря още по-дълбоко в ямата си.

— Малко е нервен — обади се извинително Бернхард.

— Естествено — съгласи се птицата Феникс и отправи продължителен поглед към планината от бира и кекс. — Надявам се, че не ви обезпокоих насред обяда.

— В никакъв случай — увери Бернхард.

— Само ми кажете, ако ви безпокоя, и аз ще си ида.

— Напротив, винаги е приятно с компания. — Проследи гладния поглед на птицата и се прокашля. — Дали мога да ви поканя на една бира и кекс?

— Ако настоявате, то… — Птицата Феникс направи крачка напред и погълна всички бутилки и пакети кекс на една огромна хапка. В грамадната човка захрущя строшеното стъкло и птицата дискретно хълцукна. Бернхард глупаво я зяпаше с полуотворена уста, докато глухото усещане за глад се превърна в ужасна режеща болка.

— Много любезно от ваша страна — рече птицата Феникс и се потупа по корема с огромното си огнено крило. — Не отказвам никога една малка закусчица, още повече като ми падне ей тъй неочаквано. „Толкова драго, колкото и неочаквано“, както казала девойката, нали така? — Тупна Бернхард по рамото и се засмя сърдечно.

Бернхард, отхвърлен от удара четири метра встрани, се изправи и изчисти пясъка от дрехите си. Робобрата подаде глава от ямата и се втренчи в него неодобрително.

— Защо не я пръснеш на парченца? — просъска той. — Страх ли те е?

— Да — отвърна Бернхард.

— Това чудовище току-що погълна бира и кекс за четиринадесет хиляди осемстотин двайсет и шест кредита — злорадо съобщи Робобрата. — Познай кой ще ги плати?

— Не ми го казвай — въздъхна Бернхард, — нека бъде изненада.

— Солните мини на планетата-затвор „Бавната смърт“ — възторжено заяви Робобрата. — Какво ще кажеш за това, негоднико? — Изсмя се ужасно с глас на садистичен подофицер и изпълни екрана си със сцени из безрадостния живот на излежаващи наказанието си затворници. Бернхард се почувствува прекалено уморен и прекалено гладен, за да реагира. Свлече се на земята, тъпо втренчен в протритите си ботуши.

— Разбира се, аз съм гост тук и не би трябвало може би да правя забележки на домакините — недоволно се обади птицата Феникс, — но тия караници не се отразяват добре на храносмилането ми. Не бихте ли могли да идете да се карате някъде другаде?

— Той пръв започна — каза Бернхард.

— Крадец! — ревеше Робобрата. — Убиец! Бандит!

— Дойдох тук да заема един кибрит — продължи кисело птицата Феникс — и какво — попадам на кавга. Аз съм чувствителна птица — каза тя с достойнство — и това не се отразява добре на храносмилането ми. Имам нужда от кибрит — това е!

— Нямам кибрит — отвърна Бернхард.

— Чудовище! — извика Робобрата. — Злодей! Урод!

Птицата Феникс обиколи купчината сухи вършини, като я разглеждаше критично от всички страни.

— Не е кой знае какво наистина, но какво да се прави? — обърна се тя към Бернхард. — Знаете ли, че някога тази пустиня представляваше огромна гора?

— Не — отвърна Бернхард с безразличие.

— Така беше. Цяла огромна гора. Навсякъде пълно със сухи клони — вземай колкото си искаш. — Въздъхна. — Светът не върви към добро. Знаете ли, че бях принудена да летя почти сто километра, за да събера тази жалка купчина вършини? Що за свят всъщност е този, щом дори не можеш да си събереш една порядъчна купчина сухи клони, без едва ли не да се съсипеш до смърт?

— Възмутително — уморено отвърна Бернхард.

— Възмутително е точната дума — съгласи се птицата Феникс. — Сигурен ли сте, че нямате кибрит? Трябва ми, за да запаля купчината. — Махна към сухите вършини с разкошно пъстроцветно крило.

— Защо? — попита Бернхард.

— Защото трябва да се изгоря.

— Това обяснява всичко. — Погледът на Бернхард се местеше от птицата към купчината клони и обратно. — Защо ще се изгаряте? Не се ли чувствувате добре тук?

— Аз съм птицата Феникс — отвърна птицата Феникс. — На всеки сто години се отправям към някое скришно място и се изгарям. А сетне от пепелта се възражда нова птица Феникс. Открай време си продължава така.

— Фантастично — рече Бернхард.

— И сега на всичко това ще се сложи край само защото не мога да намеря едно жалко малко кибритче.

Робобрата се измъкна от дупката си и предпазливо се приближи.

— За какво става дума? — попита той подозрително. — Да се гори ли смята? Да не се е побъркала?

— Казва, че тя е птицата Феникс — уморено отвърна Бернхард.

— Не й вярвай. Лъже. — Робобрата изгледа с омраза птицата. — Ако тя действително се настани върху тая купчина с клони, аз обещавам да я запаля.

— Сериозно ли говорите? — запита възхитено птицата Феникс. — Наистина ли?

— Да не мислиш, че лъжа? — изкрещя Робобрата. — Смееш ли да дойдеш по-близо и да го повториш? Само ела и го кажи пак! — Той заотстъпва бавно, размахвайки заплашително предните си крайници. Птицата не слушаше. Беше се отпуснала на пясъка и дишаше тежко и ритмично. Когато отново се надигна, на земята лежеше едно голямо, блестящо яйце. Бернхард повдигна вежди.

— Какво, по дяволите, е това?

— Яйце. — Птицата Феникс го изгледа вторачено. — Не сте ли виждали яйце?

— Струва ми се, току-що казахте, че птицата Феникс се възражда от пепелта на старата птица Феникс.

— Това е легенда — изсъска птицата Феникс. — Чували ли сте някога за птици, които се възраждат от пепел? През живота си не съм чувала толкова глупаво нещо! — Тя отметна глава и се премести малко встрани, за да изрови дупка в пясъка. — Аз, естествено, снасям яйца, както всички други порядъчни птици — каза тя през рамо. — И както всички други порядъчни живи същества би трябвало може би да добавя. — Направи пауза и отправи критичен поглед към Бернхард. — Вие снасяте ли яйца?

— Не — призна Бернхард.

— Почти подозирах нещо такова. — Върна се при яйцето и клатейки глава, го търкули към дупката, която след това покри с пясък.

— Сега ще се изгори ли? — попита Робобрата.

Птицата Феникс не го удостои дори с поглед. Покачи се върху купчината сухи клони и се настани церемониално.

— Надявам се, няма да се обидите, ако ви го кажа — обърна се тя към Бернхард, — но скоро вие ще умрете от глад, а когато това стане, тук ще се съберат всевъзможни безкритични животни, за да ви изядат. Затова ще ви бъда благодарна, ако си идете оттук, докато все още можете, защото иначе те ще намерят яйцето ми, преди да се е излюпило, а се боя, че едно яйце, от което след време ще се появи такава изискана птица като мен, е изключително вкусно.

— Ще си идем — мрачно я увери Бернхард.

— Да го подпаля ли вече това откачено чудовище? — попита Робобрата.

— Бъдете тъй добър — помоли птицата.

Робобрата задвижи нещо върху гръдния си кош и огнен пламък, дълъг пет метра, изскочи с гръм от една /дупка в ниското му чело.

— Огнепръскачка — обясни той. — В случай че на тоя мошеник, който нарича себе си войник, внезапно му хрумне нещо. — Той се приближи внимателно към купчината клони и насочи струята към сухите вършини.

Купчината пламна за секунди. Бернхард и Робобрата се отдръпнаха назад. Огромни пламъци се устремиха към небето и скриха птицата Феникс зад непрогледна огнена стена. От кладата се разнесе тежка миризма. Бернхард жадно пое с ноздри миризмата и въздъхна. Терзанията на глада се появиха отново и сега с удвоена сила заядоха вътрешностите му. Изчака огънят да стихне дотолкова, че да може безопасно да се приближи до кладата, и внимателно се придвижи напред. От птицата Феникс не беше останало нищо друго освен овъглени крака и няколко пъстри, леко осаждени пера.

— Да му се не види и чудовището — задъха се той. — Направи го!

— Комунист! — раздразнено се обади Робобрата. — Още в началото го разбрах. Хей там! Какво правиш?

Втурна се след Бернхард, който бе изтичал към ниската купчина пясък — мястото, където птицата Феникс бе заровила яйцето си. — За какво ти е тая работа? Какво се каниш да правиш, злодей такъв?

Бернхард изкопа яйцето и го отнесе към тлеещата клада.

— Ще ям — отвърна с достойнство той. — И недей да крещиш, не се отразява добре на храносмилането ми. Положи внимателно яйцето сред палещите въглени и се настани на земята, като се облизваше.

— Не разбираш ли какво правиш? — закрещя Робобрата. — Изядеш ли това яйце, няма да има нова птица Феникс. Не проумяваш ли какво означава това?

— Означава, че ще бъда сит — отвърна Бернхард. — Бъди доволен, че не нося отварачка за консерви. — Той се усмихна страховито на Робобрата, който панически отстъпи няколко крачки назад.

— Убиец! — извика той. — Гангстер! Луд!

Бернхард не отговори. Седеше неподвижно и чакаше, а болките в корема му вече се превръщаха в усещане за разяждаща празнота. Най-сетне той изрови яйцето от огъня с помощта на една пръчка и разчупи черупката. Яйцето беше приятно рохко сварено; възбуждащи апетита миризми подразниха обонянието му; стоманени нокти се впиха в червата му. Докато Робобрата истерично танцуваше около него, той налапа яйцето с големина на футболна топка и щастливо облиза пръсти. Доволно се отпусна по гръб на пясъка и зачопли зъбите си с парче от яйчената черупка.

— Ти си злодей, убиец на митове и нарушител на обещания — строго нареждаше Робобрата. — Какво мислиш ще направи Желязната челюст, като узнае за тая работа?

— Не ми говори — сънливо отвърна Бернхард. — Пречиш ми на храносмилането.

— Съвест нямаш ли? — попита Робобрата. — Нямаш ли чест? Чувство за справедливост? Срам нямаш ли?

Бернхард седна.

— Няма ли да млъкнеш, та да поспя, изрод такъв? Ако не млъкнеш, в името на бога, ще те…

Някакъв кактус с доста зловещ вид се завъртя и оголи бляскав високоговорител.

— Да, тук съм — проскърца той, — но не разчитай на помощта ми! Какво искаш?

Бернхард зяпна недоверчиво кактуса с кръвясали очи.

— Ти ли си? — попита той. — Моят най-добър приятел, старият ми другар — централният мозък?

— А ти какво очакваше? — изсъска кактусът. — Дядо Мраз ли? Убиец!

— Слушай — започна Бернхард, — откъде можех да зная, че…

— Ти го застреля — изрева кактусът, — при това в гръб!

— Естествено — съгласи се Бернхард. — В гръб. Голям и дебел гръб. А какво трябваше да направя? Може би да го помоля да се обърне?

— Ти си убиец — отсече кактусът. — Отвратителен елементарен убиец.

— Аз съм войник — отвърна Бернхард. — Имам право да застрелям когото си искам.

— И изяде яйцето на птицата Феникс. Не разбираш ли какво направи? Никога вече няма да има нова птица Феникс! Възраждала се е от пепелта си цели десет хиляди години, а ти пристигаш и я изяждаш! Разруши един от най-прекрасните митове на човечеството!

— Но затова пък се спасих от гладна смърт — с достойнство посочи Бернхард.

— Наистина ли мислиш, че струваш повече от птицата Феникс?

— Да.

Кактусът се наведе към него и високоговорителят неприятно се ухили.

— Иска ли ти се да се бориш с голи ръце срещу едно безсмъртно чудовище, което има петдесет космати ръце и отровни нокти?

— Не.

— Ще ти се наложи — увери го кактусът — веднага щом войниците от Хан те заловят. Искаш ли да се обзаложим?

— Затваряй си устата! — изкрещя Бернхард. — Не желая да разговарям с теб!

— Продължавай, продължавай! — изкрещя кактусът в отговор. — Продължавай да ме обиждаш! Но после като загазиш, да не ми пълзиш на колене, защото няма да ти помогна! — Изплю няколко остри като бръснарски ножчета бодила срещу него и се изсмя ужасно. Бернхард не отговори, отчасти защото не можа да измисли достатъчно унищожителна реплика, отчасти защото гласът му бе заглушен от мощен звук, който се разнесе откъм небето. Той погледна нагоре.

Видя летяща каляска, теглена от два козела, която се спусна към него. Хвърли се с вик на земята и закри глава с ръце. Каляската префуча на сантиметри от долната част на черепа му. Когато отново вдигна очи, летящата каляска се намираше на сто метра, подгонила ужасения Робобрат пред себе си. Огромен мускулест мъж с дълга коса стоеше изправен в каляската и ревеше след бягащия робот. В ръката си размахваше огромен чук, с чиято помощ сипеше порой светкавици подир своята жертва.

— В името на Один! — ревеше той. — Насекомо! Червей! Гневът на Тор се събужда! Как се осмеляваш да се опълчиш срещу господаря си? Роб! Ратай! В името на божественото веселие на Валхала, това няма да остане без възмездие! Спри, нищожество! Спри, ти казвам!

Думите се сляха в непрекъснат гневен рев. В това време каляската продължаваше да преследва крещящия Робобрат нататък през пустинната равнина. Бернхард се понадигна, седна и подпря глава. Може би въпреки всичко животът не е чак толкова лош, помисли си той. Напротив, в момента дори му се видя обнадеждаващ.

— Не е ли чудесно? — въодушеви се той и побутна кактуса с ботуш. Кактусът на часа го обсипа с отровни бодили, като го проклинаше ожесточено. Бернхард се оттегли на по-сигурно място и доволно се изтегна на земята.

Фантастично — въздъхна той, — по-добре не може и да бъде! Исполинът от летящата колесница успя да превърне по-голямата част от зеленеещата се долина в димяща пустиня и се завърна при Бернхард, описвайки дълга извивка във въздуха. Приземи се с глух удар на сантиметър от краката му и му се ухили отвисоко през рошавата си брада.

— Доста добре го направих, нали? — гордо рече той и се тупна по косматата гръд. — В името на Один! Ама наистина до смърт го изплаших дяволското му псе, нали? Усмихна се широко на Бернхард, очевидно очаквайки похвала за големия си подвиг.

— Кой си ти? — попита Бернхард.

— Аз?

— Да, ти.

— Аз съм могъщият Тор — отвърна воинът. Наведе се още по-надолу към Бернхард и го обгърна в плътен облак лош дъх. — Добре се справих, какво ще кажеш? Почти до смърт го изплаших! — Разсмя се гръмко той.

— Но все още е жив — отбеляза Бернхард. — Все още го чувам как крещи в далечината.

— Факт, че дълбоко в себе си аз съм пацифист. Изплаших го и го прогоних, нали така? Нима искаш да убия този нещастник?

Бернхард забеляза голямата значка с надпис „Make Love Not War“[1], която украсяваше могъщата гръд на исполина. Той въздъхна.

— Мислех, че убиваш всичко, което ти се изпречи на пътя. Никога не бих предположил, че си пацифист.

— Светът се променя — каза Тор. — Освен това започвам да остарявам. — Протегна ръка и повдигна Бернхард в каляската. — Сега да тръгваме — рече Тор.

Бернхард падна надолу с главата право върху вързоп прясно одрани животински кожи и обърканият му поглед срещна големите замислени очи на грамаден глиган. Глиганът се озъби зловещо насреща му и изложи на показ внушителна фасада от пожълтели бивни. Бернхард бързо се отдръпна назад, теглейки с две ръце меча си.

— Какво значи това? Да ме убиеш ли искаш? Пусни ме! — закрещя истерично той.

— Не крещи — заповяда му през рамо Тор. — Ще го нервираш.

— Крещя ли? — изрева Бернхард. — Аз? Да не би да мислиш, че се боя?

Отдръпна се назад от ужасеното животно, като с треперещи ръце държеше меча пред себе си.

— Ако не махнеш това чудовище от мен, ще го съсека на парченца! Ясно ли е?

Тор омота въжетата около огромните си космати ръце и цъкна с език на козлите.

— Хайде, давай, убий го — рече той. — И бездруго, като пристигнем, ще го изядем. Но недей да му чупиш краката.

— Моят меч е ужасяващ и непобедим — изскърца със зъби Бернхард и отстъпи още малко назад. — Ще го насека на парченца, ако се опита да ми направи нещо! Защо да не чупя проклетите му крака?

— Да не искаш да куца до края на живота си? Освен това ще се озлоби.

— Какво ме интересува това, по дяволите! — просъска Бернхард. Скри се зад гърба на Тор и се изплези на глигана.

— Ти не познаваш Серимнер — отвърна Тор.

— Хич не ми и трябва. Ако направи една-единствена крачка към мен, то аз, в името на бога ще…

— Млъкни! — изрева кактусът.

Каляската се вдигна от земята със силен тласък, който хвърли Бернхард на пода. Той крещеше и ругаеше с пълно гърло, размахал истерично ръце и крака във въздуха. Каляската се издигна под остър ъгъл към ясносиньото небе и той се хързулна без съпротива към задния й край, удари се в някаква яка дъска и остана да лежи неподвижно, ругаещ и запъхтян.

— Не си мисли, че ще ти дам да постъпваш така с мен! — побеснял крещеше той и се мъчеше да се изправи на крака. — Няма да те оставя…

Огромният глиган загуби опора и се търколи към него като топка, от която на всички страни стърчаха копита, крака и бивни. При сблъсъка им се чу глух удар и шум от строшено дърво. Когато димът се разсея, отеклото тяло на глигана лежеше върху Бернхард. Бернхард не се виждаше никакъв, мяркаше се само малка част от възчервеното му лице, борещо се за глътка въздух под тресящата се, разплута воняща маса сланина. Тор им хвърли един поглед и се разсмя. Глиганът наведе огромната си глава и близна Бернхард по лицето.

— Харесва те! — удивено рече той. — Виждаш ли!

— Гуаааааркх! — изхриптя побеснял Бернхард.

— Разбира се — съгласи се Тор. — Когато искаш!

Бележки

[1] „Правете любов, а не война“ — девиз на хипитата. Б.пр.