Даниел Апостолов
Te deum laudamus (7)

6. Демон

Бе късна пролет. Слънце грееше ласкаво и птици пееха звънко. Въздухът ухаеше на цветове, докато безкрайната погребална процесия отнасяше ослепени трупове към гробищата, гърла горчиво ридаеха и потропваха конски копита.

Няколко пухкави облачета плуваха като в океан над хоризонта. Майка носеше на ръце малък вързоп, в който можеше да бъде разпознато тялото на невръстното й детенце с две кървави дупки на мястото на очите. Цъфнала череша в двор до пътя грееше в светлика. Младеж крачеше като хипнотизиран до каруца, от която се подаваше снежнобялата ръка на невестата му … и така нататък. Всички бяха нещастни, освен тези, които бяха изгубили разсъдък и разбира се онези, които бяха мъртви.

Песента на поток пригласяше на задавено хълцане …

… Черен демон носеше тялото на Иван Менестрел.

Двата демона отнасяха плячката си напряко през Астралната паяжина. Пътеката под адските им нозе бе черна като катран, а в дълбините и висините блестяха в неистови пориви Звездите на Създанието. Във всички посоки се виждаше ефирната плетеница на Астралната паяжина, изтъкана от пътеки, подобни на тази, по която се движеха. Ако Иван и Серафима бяха в съзнание щяха да изпитат разкъсващо чувство за дезориентация, причинено от непрестанното преплитане на астралните измерения. Щяха да зърват от време на време участъци от реалността и да я усещат като постоянно напираща към тях през тънката ципа, разделяща човешкия свят от астралния.

Червеният демон носеше Серафима, преметната през рамо, а черният — Иван Менестрел, висящ на гърба му, придържайки го за единия рог да не падне. Някъде напред над пътеката се плъзгаха като сенки падналите монаси.

Преходът продължаваше дълго. Зад гърба на Черния демон в тялото на мъртвия Евевулвар искрица живот трепкаше в защитеното от Стоманена роговица Първично сърце. В непробиваемата му обвивка се разтвори микроскопична дупчица, през която се промъкна дебело колкото нерв пипало. Бавно то си проправяше път през смазания организъм, заобикаляйки натрошени кости, станали на лепкава каша органи и огромни буци съсиреци. След неопределимо дълго време завършващия му с мека лапичка край се добра до основата на черепа, плъзна се по последния прешлен и се прилепи към малкия мозък на звяра.

Недоловим импулс енергия премина по нишката и се изгуби в сивата маса на мозъка.

Пипалцето започна да се прибира обратно.

Истинският Евевулвар е бил страшна гадина. Преди да бъде унищожен от Терван Велики той всявал ужас у всички, които познавали жертвите му (самия него никой не познавал, тъй като Евевулвар не оставял свидетели; изключение правел Терван, който, въпреки че оставял свидетели, за да славят превеликата му мощ, не се подвоумил да хвърли оплетения в Мека Мраконегренска паяжина Евевулвар в огнената паст на Вулкана на Болката).

От тези далечни времена са изминали епохи. От истината се е запазило твърде малко и дори единадесетте орисници на Иван Менестрел не подозираха за качествата на този звяр. Когато единадесетата старица бе проклела новороденото, тя бе имала пред вид първичността и жестокостта, за които разказваха легендите. А в хармония с останалата орис у Иван Менестрел се бяха проявили съвсем различни способности.

Сега той се съживяваше. Сред невронните матрици на нефункциониращия му мозък протичаха наново импулси, инстинктите възвръщаха контрол над организма и генетично закодираната информация за формата на тялото му се трансформираше през дублиращите му системи в нови органи, кръв и нервна тъкан. Неусетно раните се затваряха, костите се разтапяха в протоплазма, за да може минути по-късно да се кондензират в бъбрек, черва или стомах.

Нервно потръпване накара Черния демон да улови втория рог на Иван с другата си ръка.

Тялото на Иван Менестрел отново функционираше. Около него лъхаше на талази космически студ, след като организма на Евевулвар бе изсмукал цялата достъпна топлина като енергия за прераждането. Адски горещото тяло на демона бе допринесло много за скоростта на възстановяване и сега адското изчадие изпитваше последиците от охлаждането на безумния му организъм като започваше леко да забавя крачка и да залита.

Червеният демон не се спря да изчака спътника си. Бързата му крачка го отвеждаше далеч напред. Вече едвам се различаваше сред пространствените изкривявания. Всеки изпълняваше задача и никой от двамата не се интересуваше от другия.

Макар да беше отново жив, Иван Менестрел спеше непробуден коматозен сън.

Трети пирон стърчеше от изключително гнусния крак на Гнусал. Сега магьосникът се ровеше раздразнен в сандъка с инструменти, опитвайки се да открие клещи, с които да ги извади всичките. И трите пирона бяха пробили костта (или онова, които при него изпълняваше тази функция — при Гнусал човек никога не можеше да бъде сигурен) и вече беше време да освободи дупките и да се увисва, за да хване пълнолунието. От няколко месеца очакваше момента, когато ще може да наблюдава Танца на Прилепите на обратно.

—

За да не продължавам толкова досадно мудно действието, ще разкажа накратко следващите няколко глави, които са тъпи:

7. Серафима я изнасилват многократно в демонското царство, известно още като Ад. Освен това там й присаждат сърдечен паразит, който ако умре ще спре сърцето й и тя също ще умре. Това е неприятно, тъй като паразитът се храни с човешка кожа и ако не погълне много от нея на ден — умира.

8. Иван Менестрел попада при магьосник Гнусал при странни обстоятелства, включващи прилепи, танци и гвоздеи. Там той възвръща своя човешки облик и се измъква. Гнусал е тъжен — той е имал сексуални апетити към младото тяло на Иванчо.

9. Иван Менестрел прониква в Ада. Там го очакват демоните. Много лошо — той вече не се радва на привилегиите да носи върху душата си тялото на евевулвар. Вече умира лесно. Ето защо епопеята на спасяването на Серафима е изключително изпълнена с напрежение, риск и велики подвизи — мноо досадна.

10. Това е глава, която бих искал да разкажа подробно, но няма. Там се описва съвместният живот на Иван и Серафима в мазето на бащината им къща в Милет след тяхното завръщане. Половите им навици са същевременно и кървави, защото когато Серафима е възбудена, паразитът е МНОГО гладен. Иван не е за пред хора — целият в зарастваща кожа. Серафима — и тя. Не е за гледане. Ситуацията е трагична, акат и пишкат където спят, никой не влиза при тях, само им подават по два пъти на ден паничката с храна под вратата …