Даниел Апостолов
Te deum laudamus (2)

1. Раждането на Иван Менестрел

Бе късен следобед, бурен, като повечето есенни дни във Вълчи Дол. Небето беше притъмняло още по пладне и свиреп вятър свиреше сред пооголените вече клони на дърветата. Вихрушки от окапали листа се носеха над земята и всеки момент щеше да завали дъжд. На запад зад хребета проблясваха мълнии, осветявайки оловносивото небе и огласявайки гаснещия ден с раздиращи слуха гръмотевици.

Ни една жива твар не беше останала на открито този следобед. Защото, макар по принцип есента да бе мрачен сезон из тези места, днешната буря се задаваше особено страховита и яростна.

Малкото безименно село в северния край на Вълчи Дол също бе притихнало, всички кепенци бяха спуснати и дори селската кръчма беше затворена. Църквицата на Вълчи Дол, покровителствана от свети Йоан, се гушеше самотна в брезовата горичка в най-северния край на селото и също мълчеше. Дървените кръстове в гробището зад нея зловещо се очертаваха в настъпващия мрак.

Първите едри дъждовни капки се стовариха с глухи удари в листака, засилени от вятъра. Особено близка светкавица блесна в небето и тътенът от гръмотевицата разтърси земята.

Почти едновременно с това една странична вратичка на църквата се отвори, през нея бързо се измъкна увита в тъмен плащ фигура, спря се за секунда след като хлопна вратата зад себе си, приведе се срещу въздушната стихия и рязко се раздвижи, поемайки по посока на селото.

Докато фигурата крачеше, все така превита по неравния път, дъждът набра сила и заплющя безмилостно по земята, по листата, по дърветата и по самата нея. Когато достигна колибата, към която се беше запътила, фигурата вече бе мокра до кости и леко трепереше. Без да се бави потропа на дървената врата и се прилепи до стената в надежда да се спаси поне за миг от бурята.

Вратата се отвори, отвътре бликна топла жълта светлина и след като пропусна вече почти сливащия се с вечерния мрак силует вътре, се затвори, оставяйки негостоприемната природа да вилнее навън.

Помещението се огряваше от огъня, накладен по средата под кръгъл отвор в тавана. Около огнището бяха насядали единадесет стари жени.

При тази гледка свещеникът се закова на прага. Раменете му видимо се напрегнаха и подгизналото наметало започна да изпарява почти веднага. Младата жена, която му беше отворила, понечи да му помогне да се съблече, но той я възпря с рязък жест.

В настъпилата тишина единадесет прастари, бледи лица с хлътнали дълбоко в тъмни орбити очи се извърнаха към новодошлия и погледите им, тежки и недружелюбни, се впиха в лицето му.

Свещеникът отстъпи крачка назад и опря гръб във вратата.

Катерина, — промълви той задавено, а гласът му беше дрезгав от завладялите го емоции.

Младата жена до него го хвана умолително за ръката. Но преди който й да е от тях да успее да проговори отново, от зловещия кръг се разнесе дълбок древен глас:

Отец Мирон. — една от стариците повдигна мършавата си ръка с изпънат костелив показалец и черната й роба се провисна под мишницата й като ципа на прилеп. — Ти си длъжен като селски свещеник да присъстваш на раждането на всяко дете в това село. Но днес ти ще бъдеш само зрител. Орисниците са тук, за да отредят съдба на новороденото човешко същество и Господ няма власт нито да я промени, нито да я отмени. Седни и не пречи, защото по-могъщи сили ще властват тази вечер над този дом и непокорните ще бъдат безмилостно наказани!

Свещеникът се бе притиснал неволно към дървото зад себе си, сякаш се опитваше да премине през него и да се озове отвън, на свобода. Неволни тръпки, които нямаха нищо общо със студа или влагата, пробягваха по напрегнатото му тяло. Погледът му блестеше под черните вежди, но по-скоро от ужас, отколкото от решителност.

Орисниците бяха тук и той не можеше да промени нищо.

В надвисналото мълчание старицата, която бе проговорила, свали ръка, а Катерина, младата жена до отец Мирон, се разхлипа. От другия край на помещението се донесе стон и Катерина забърза да помогне на родилката.

Отец Мирон, подчинявайки се на заповедта, прекрачи струпаните насред стаята дрипи и се отпусна върху сламената постеля в ъгъла срещу вратата, все още увит в мокрото си наметало. Едва тогава закачулените старчески глави се извърнаха обратно и сякаш забравиха за присъствието му там.

Родилката, която лежеше пребледняла от болка на другия сламеник, беше майката на Иван, а детето, което се беше сгушило в утробата й през тези последни минути, бе самият Иван. Огънят пращеше, единадесетте Орисници седяха като статуи около него, Катерина, приседнала на сламеника, държеше ръката на сестра си и я успокояваше, а отец Мирон се бе вкопчил в кръста на гърдите си, шептейки молитви, и погледът му безнадеждно оглеждаше единадесетте старици.

Внезапният писък на родилката изпълни колибата, излетя през комина и през стените под черното небе и прониза бурята и вечерния мрак. Миг по-късно през всички пролуки в кепенците и през комина нахлу ослепителната светлина на невиждана дотогава мълния и в безумен трясък се стовари гръмотевица, в която неистовият писък на майката се изгуби напълно.

Последваха нови още по-ярки светкавици, а гръмотевиците се сляха в непрестанен тътен. Родилката се мяташе обезумяла на сламеника, придържана от слабите ръце на Катерина. Голите й крака се обляха в кръв и главичката на детето вече се беше показала. Но никоя от стариците не погледна натам дори в този момент. Все така безучастни те припяваха нечуто неизвестен ритъм и не откъсваха очи от огъня.

Когато след шест минути природата се поукроти и единствено дъждовните талази продължаваха да шибат стените на колибата и да връхлитат през отвора за дима, малкото новородено плачеше в ръцете на Катерина, майка му лежеше мъртва на сламеника, а орисниците се раздвижиха бавно и започнаха да се трупат около тях. Всяка протягаше ръка над бебето и шептеше ориста си.

В нощ на страшни сили се раждаш, безименно дете, и нека животът ти е бурен както тях. — бе първата орисия, прозвучала над детето.

Аз ще те даря с име. — мълвеше друга. — Иван ще бъде то.

Силен ще бъдеш, като древният бог на мълниите, и пред враг глава няма да склониш!

С любов бе създаден и на хорската обич ще се радваш и дорде си жив лоша дума от добър човек няма да чуеш!

В бедна къща се роди и милостиво ще бие сърцето в гърдите ти и не ще изоставиш в нужда дори ненавистен враг!

За велики дела се раждаш и като факла ще пламтиш сред смъртни и безсмъртни!

Седем сина ще имаш и седем дъщери ще красят дома ти …

Отец Мирон седеше в ъгъла, онемял пред шепота на Орисниците. Благословии изричаха те, наместо да предначертаят съдбата на чудовище и враг човешки.

Мисълта ти бърза като мълния ще бъде!

Буден дух емоциите ти ще вълнува!

Със самите корени на майката земя ще бъдеш обвързан и здрав като скала ще бъдеш, болест не ще те споходи, а раните ти ще зарастват с поразителна бързина!

Настъпи тишина.

Десет Орисници се оттеглиха зад огъня, една остана надвесена над детето. Катерина бе настръхнала пред съскащия дъх на старицата. Ето, че и тя повдигна ръка и докосна голото детско телце по гърдите.

Ти отне живота на тази, която живот ти даде! — изграчи тя. — Нека проклятие тегне над теб и нека се изпълни то в седмия ден от деветнадесетата ти година!

След което единадесетата орисница изсъска непонятни думи на чужд и грозен език, от което огънят се разигра неспокойно, а отец Мирон и Катерина настръхнаха от главата до петите. Иван, който се бе успокоил от монотонния старчески глас, се разплака отново.

Последната орисница се оттегли при сестрите си и всичките единадесет, една по една се изнизаха през разтворилата се от самосебе си врата в черната нощ.

След тях вратата се стовари на мястото си с трясък, от който дървената колиба се разтресе, а от въздушната струя или под въздействието на невидима магия огънят угасна сред пушек и искри.

Възцари се мъртва тишина. Бурята беше спряла и проплакването на бебето и глухото хълцане на Катерина бяха единствените звуци в колибата.

Когато по-късно отец Мирон се свести, сякаш събуждайки се от страшен кошмар, той се надигна, отиде до младата жена и детето и простря над малкото длан за благословия. Мигом протегнатата му ръка пламна в изгаряща болка и плътта му започна да дими. Пръстите на другата му ръка подириха Кръста и се вкопчиха в него. Божествената мощ се вля в тялото му и го разтърси. Двете сили за миг се сблъскаха и очите на свещеника се извърнаха с бялото навън. След което по-древната и по-първична власт на Ориста надделя и подметна свещеника като сламка през помещението. Отец Мирон остана да лежи в несвяст там, където се бе свлякъл до стената, сред трески и парцали.

Милет се намираше на тридесет километра източно от Вълчи Дол, на брега на голямото езеро Бистър Вир. Науката и религията, повлияни благотворно от важното търговско разположение, процъфтяваха в това малко, но богато градче. Църквата св. Климент, построена преди повече от две хиляди години, се изправяше гордо в центъра му и като факла възпираше и разпръскваше мрака на дивите области, прострели се на много километри околовръст. Благотворното му влияние се усещаше и в множеството рибарски селца по периметъра на Бистър Вир. Милетското богословско училище привличаше младежи от близки и далечни земи и славата му бе достигнала дори до великия Бенедикамус Домино, столицата на Стария Свят.

Милет бе и мястото, където Катерина и Иван Ковача се преселиха седем години след раждането на малкия Иван и където се зароди и прозвището му Менестрел.

Наближаваше Бъдни Вечер, дълбок сняг покриваше долината, лед беше плъзнал навътре от брега на Бистър Вир. Небето оставаше смръщено, макар и снеговалежът да беше спрял преди дни. Времето бе тихо, студът не хапеше толкова и животът в Милет кипеше с пълна сила в подготовка за празниците и за Истинската зима, както местните жители наричаха ранните месеци от годината. Между побелелите тополи и върби се виеха отъпкани пъртини, впрегнати в шейните коне огласяваха меката зимна тишина със звън на сребърни звънчета, от селата долитаха ударите на брадви, а детската глъч се смесваше с високите гласове на пазарящи се търговци, дошли да продават кожи, вино, дивеч и оръжия. Струйки дим бавно се виеха над селата и над Милет.