Даниел Апостолов
Te deum laudamus (3)

2. Серафима

Два дни преди Коледа, малко подир пладне, Иван, заедно с неколцина свои приятели, беше излязъл по уличките на Милет в търсене на забавление и подаръци. Из въздуха се рееха случайни снежинки, дъхът излизаше като гъста пара през устата. Момчетата, облечени топло и обути във високи кожени ботуши, обиколиха Централния пазар и след това се насочиха към Чуждоземно Тържище. Трябваше да излязат от града и да повървят десетина минути по Северния път, но си заслужаваше, защото Чуждоземно Тържище събираше търговците от по-далечни земи, дори понякога се срещаха пътници от столицата.

Последните двукатови къщи вече оставаха зад гърба на момците. Вървяха един до друг през малката брезова горичка, запречили целя път, и пееха на висок глас някаква коледна песен, преиначавайки думите й и заливайки се от смях. Затова двата големи черни коня, впрегнати в пощенската шейна, които изскочиха зад завоя, ги изненадаха и ги принудиха да се хвърлят далеч от копитата встрани в дълбокия сняг. Иван, който крачеше по средата, се спаси на косъм и докато се търкаляше от инерцията на скока до него долетя уплашеният вик на девойка. В миг заинтригуван, той скочи на крака и се извърна след отминаващия впряг.

Увита в бял шал, обърнала назад глава, на седалката до пощальона седеше … Иван остана без дъх. Главата му се замая и кръвта забуча в ушите му. Без да откъсва поглед от невъзможно красивото видение, той стоеше като вкопан и не забелязваше света около себе си.

На седалката до пощальона седеше най-прекрасното същество, което Иван някога бе виждал. Уплахата на лицето на девойката премина в изненада, а миг преди шейната да се скрие сред къщите на Милет, тя се усмихна. В този миг магията се разруши и Иван се хвърли да догони шейната. Но когато достигна следващата пресечка тя вече се беше загубила из сокаците. Малко след това дотърчаха и Ивановите приятели и започнаха да го разпитват задъхано, но той само мълчеше и след няколко минути с енергична стъпка пое към Чуждоземно Тържище.

Пощальонът, момък от Седмогор, съседно село, помогна на Серафима да слезе от шейната, след като спряха пред страноприемницата на Георги Балакин. Девойката залитна, когато нагази в снега, защото от дългото пътуване и студа краката й се бяха схванали. Пощальонът я подхвана за лакътя и тя му се усмихна с благодарност.

Кои бяха тези, които срещнахме преди малко? — попита тя, докато той разтоварваше багажа й.

Иван Менестрел. — отвърна младежът, леко подразнен от интереса й. Самият той вече беше забелязал, колко е привлекателна спътницата му и след приятния разговор по време на пътя мечти се вихреха из представите му. Освен това Иван беше любимец на всички, но понякога ставаше досаден с вниманието, което нежният пол му обръщаше.

Иван Менестрел? — гласът й прозвуча развеселено. — И петимата ли се наричат така?

Пощальонът остави на верандата на страноприемницата и последния вързоп и опъна гръб. След това въздъхна и отговори малко троснато:

Иван Менестрел е онзи, когото ти гледаше с такова внимание. Помислих, че за него питаш.

Може и да си прав. — Серафима разцъфна в усмивки. — Изключително съм ти благодарна за транспорта. Вземи, думите стомах не пълнят, — добави тя и пъхна в ръката му сребърна монета. След това изкачи трите стълби, където беше посрещната от самия Георги Балакин.

Георги беше вече почти старец, но годините не можеха да превият раменете му. Бодро гледаха черните му очи изпод гъстите вежди и веднъж гостували в страноприемницата му, пътниците не искаха да отсядат никъде другаде в Милет.

Здравей, госпожице. — изръмжа той, извисявайки се като канара над крехката фигура. — Добре дошла в Милет! Ако търсиш подслон, попаднала си на подходящото място. При стария Балакин никой не закача самотните пътници, постелите са меки, а храната — превъзходна!

След тази самореклама, без да дочака отговор, Георги награби в грамадните си ръчища багажа на Серафима и с глава я подкани да мине през входа към салона.

Още същата вечер мълвата за красивата непозната плъзна сред младежите и девойките в Милет. Щом започна да се смрачава, салонът на Стария Георги започна да се пълни. Момци, водени от любопитство, идваха да пият вино и ракия. Моми се сбираха покрай стените и очакваха да започнат танците, хвърляйки подозрителни погледи към бара. Въздухът сякаш натежаваше от концентриралото се между толкова хора очакване.

Иван Менестрел също се появи, заснежен, с мандолина под мишница и нова широкопола чуждоземска шапка. Компанията от приятелите му се разкрещя, щом го видяха и той се запъти към тях, раздавайки усмивки и поздравявайки наляво и надясно.

Но докато минаваше покрай бара, Мими, внучката на Георги (и тя беше вече мома за женене, но за съжаление по наследство й се бе предало най-вече могъщото телосложение на Балакин) го дръпна за ръкава.

О, Мими, — зарадва се Иван. С нетърпение очакваше да научи нещо повече за прекрасното момиче, което вече със сигурност знаеше, че е отседнало тук.

Ела. — каза му тя и го издърпа в един от страничните коридори, които водеха към хазяйската част и зимниците. След това го пусна и без да му дава възможност да проговори, продължи. — При нас този следобед отседна някаква мома, дето иде много от далеч. Питаше ме за теб. Каза, че иска да те види.

О. — успя само да изрече Иван. Без да вярва, че това наистина се случва, той последва Мими, а тя вече катереше стълбите към втория кат, където настаняваха гости.

Мими почука на една от вратите и след това хлътна вътре, оставяйки Иван сам в покрития с тъмночервени и кафяви килими коридор. Килими висяха и по стените. Но шарките по тях никак не можеха да задържат вниманието му, което беше насочено изцяло към вратата, привличаща го в този момент като магнит.

Мими се измъкна навън, но този път остави отворено след себе си.

Влизай. — каза тя и се изгуби по стълбите.

Иван се поколеба за секунда. Вълнението му беше толкова силно, че краката му леко трепереха. Пое си дълбоко дъх и прекрачи прага.

Здравей!

Серафима седеше на дървения стол пред масата в помещението, отпуснала ръце в скута си. Иван направи няколко неуверени крачки и понечи да се поклони. Момичето скочи на крака и го възпря. След това го заведе до другия стол и двамата отново седнаха.

Здравей, — проговори най-сетне Иван. Чувстваше, че се държи глупаво и полагаше всячески усилия да възвърне самообладанието си.

Казвам се Серафима. — представи се девойката.

Иван. — автоматично отвърна той.

Усмивката на устните на Серафима стана още по-широка.

Днес се уплаших, че конете са минали през теб. Исках да се убедя, че си добре.

Благодаря, всичко е наред.

Настъпи кратко мълчание.

Не познавам никого тук. — наруши го първа Серафима. — Бих искала да ме придружиш в салона. Така ще се чувствам по-сигурна.

В този момент Иван се ухили толкова широко, че девойката срещу него се разсмя звънко. Напрежението помежду им се изпари, прогонено от смеха й. Двамата се изправиха и излязоха от стаята.

Съвсем скоро след описаната среща Иван и Серафима се сгодяват.

От този миг нататък Иван и Серафима са изключително щастливи и ще ги оставим на спокойствие, тъй като щастието никога не е звучало добре на хартия. Важното за момента е да се знае, че Серафима съществува и че срещата й с Иван не е никак случайна.

Двадесет хиляди и шестдесет години бяха изминали след съдбовния ден, в който Терван Велики, волен герой и безмилостен варварин, забил могъщото си копие със завързана на него черна конска опашка на върха на Пепелен Хълм, обявявайки се за владетел на всички земи, де е кръстосал меч с неприятел (което означава на почти всички известни по онова време земи). По-късно върху Пепелен Хълм израснал голям ориенталски град, а сега на същото място се въздигаше самата обител на Негово Светейшество Крал-Отец Августин III, по Божия Воля Пастир на всички чада божии, а околовръст беше изграден от камък и злато прекрасният град Бенедикамус Домино.

Двадесет хиляди и шестдесет години по-късно бе отбелязано и лето господне 887.

Всяка година Милетското богословско училище, където се обучаваше Иван Менестрел, изпращаше мисионерски отряди из околните земи, които да разпалват и поддържат вярата в по-изостаналите селища. Най-голямото постижение на църковната управа в Милет беше основаването на Водинския манастир високо в Сенка планина. Но освен него множество малки мисии бяха разпръснати по селата и фермерските райони. Вярата година след година завладяваше все нови и нови територии и биваше посрещана в човешките селения с радост и благодарност, тъй като мощта на Бога растеше непрестанно и закриляше крехките земеделски общности от безумието на дивите земи, от нечестивите сили и от страха пред могъщите и потайни зверове, които дебнеха из пущинаците.

През пролетта на лето господне 887-мо до църковната управа в Милет започнаха да достигат тревожни слухове. Три дни подир Великден, късно вечерта, в града бе пристигнал млад ездач, носител на кръста на Храма, който разказваше за странна тъмна сила, надигаща се в далечния запад. След разговор с църковната управа той замина, оставяйки след себе си смут. И по други пътища долитаха обезпокоителни новини за зверства, еретически ритуали, човешки жертвоприношения и паднали свещенослужители, преклонили се пред сатаната. В края на лятото вестите зачестиха дотолкова, че църковната управа се видя принудена да сформира отряд под покровителството на свети Георги, който да се отправи на запад и да докладва, а ако е във възможностите му и да се прави с проблема.

Иван Менестрел, макар и млад на години, бе избран за помощник на ръководителя на отряда, отец Фолий. Вестта бе пробудила противоречиви чувства в душата на момъка. Честта, която му оказваха, беше неизразима, но в същото време в Милет оставаше да очаква завръщането му неговата изгора Серафима и раздялата щеше да бъде изпитание и за двамата. Но в името на справедливостта трябва да се отбележи, че и сянка от съмнение не споходи мислите на Иван и макар с натежало сърце, той потегли на запад, готов да се сблъска и с най-черните изчадия на Ада и да защити името Божие.