Даниел Апостолов
Te deum laudamus (4)

3. Проклятието

Земя тъмна, непрогледна, тишина дълбока и пулсираща, страх и спотаили се сенки в неизвестното. Треперливите факли в ръцете на отец Фолий и Иван осветяваха единствено тесен кръг около нозете на конете им, неспособни да разпръснат мрака. Осветяваха те криви виолетови и отровно зелени гъби, осветяваха ципести мехури, набъбнали през мочурливата почва и удържани от отвратително слузесто покритие да не се пръснат. Осветяваха също така и тясна пътека, оградена с непрекъсната редица тъмни камъни. Пътеката на Вечния Тлен. Иван не знаеше, дали това е истинското й име, но го намираше за особено подходящо, предвид тежката миризма на гнило, която виснеше като зловонна пелена над околността.

Седмица вече, откак отрядът св. Георги бе пристигнал в безименното прокълнато село, посочено им от очевидци като граничен пост на злото. Но макар и подтисната атмосфера да тегнеше над селото, над гората зад него и планинският силует да не радваше окото, а само да плашеше и навяваше тревожни мисли, не успяха да открият никакви улики. След размисъл отец Фолий реши да поеме само с Иван на оглед — не желаеше да привлича вниманието.

И сега двамата, яхнали неспокойни коне, бавно напредваха по пътеката, която, както бяха научили от селския ханджия, водеше към изоставена, древна крепост в склоновете на Велъш планина. Бяха подтиснати, всъщност и двамата съвсем открито биха признали натрапчивия страх от тъмното, който изпитваха. Но никой не смееше да проговори и от както бяха навлезли в Черния лес ги съпровождаше единствено тупкането на копитата, пръхтенето на конете и глухи бълбукащи звуци, разнасящи се сякаш изпод земята.

Мракът бе особено злокобен, тъй като извън Черния лес бе облачен следобед, обвил контурите с макар и пепелява, но все пак някаква светлина.

Преходът бе продължил вече повече от два часа и пътеката започваше да се изкачва. Отец Фолий все по-напрегнато се взираше напред, в очакване да зърне силует или светлина сред черните дънери на дърветата.

Вревозар, гнусният пазител на горските дебри, ги нападна в гръб. Безпогрешно определил по-старшия по сан, той повали с един единствен изстрел на отровната си слюнка отец Фолий, който се строполи от коня си и започна да тлее сред нарастващата мъждукаща локвичка от собствената си плът. Факлата отлетя от ръката му и даде възможност на Иван за част от секундата да зърне звяра. Ужасът, който го споходи от безумното видение го накара мълниеносно да скочи от коня и да се прикрие зад него. Това го спаси от следващия залп. Конят изцвили в агония и се прегъна, а Иван се затича колкото му крака държат. Вревозар отново се прицели и пропусна — гъстата му слюнка отлетя в мрака и споходи невидимите гъби. През този подарен от съдбата миг Иван се скри между дърветата, разтреперан и мокър от пот.

Тихото съскане на търкащо се в дървесните стволове влечуго го откъсна от тези размисли и той побягна в обратна на шума посока, опитвайки се да тича на зигзаг, блъскайки се болезнено в надвиснали клони и черни дървета на черен фон, препъвайки се в корени и хлъзгайки се върху настъпена слизеста растителност. Сърцето му блъскаше в ушите, адреналин кипеше в кръвта му и му даваше сили. А мигновените контури и бледи шарки, просветнали за части от секундата над пътеката, по която бяха дошли, изгаряха съзнанието му — пъклено око на омразата, лъснало насред набраздено чело, зелено-кафяв рог с несиметрични фосфоресциращи израстъци, увенчал плоската глава, и тънка цепнатина, от която се е проточила потрепваща тленна лига… Вопъл се изтръгна от гърдите на младежа и в последен спасителен порив той подири кръста, скътан в гънките на дрехите му.

Стиснал свещения предмет, влял в ума му нова бодрост и увереност, Иван се спря и се ослуша. Дълбоката тишина отново се бе възцарила и земята потръпваше от далечното бълбукане.

И едва сега, останал без факла, той откри, че може да вижда. През невъобразимо гъстия дървесен покров се процеждаше едва доловима светлина, а и много от растенията сияеха слабо и зловещо в зелено, бяло и ръждиво. Различаваше дървета, различаваше и групички лилави месести цветя, които бележеха мочурливи локви. Запъти се по-спокойно по наклона нагоре, все още твърде объркан, за да може да размисли над положението си, но възвърнал част от хладнокръвието си.

Не след дълго от лявата му страна започна да се развиделява и той се насочи натам.

След около стотина метра излезе насред широк просвет в гората, в далечния край на който се издигаха заплашителните стени на древна крепост. Изоставената крепост Велъш.

Камъните, от които бе изградена, бяха почернели през вековете, на места градежът се бе срутил и пусти бойници и прозорци зееха, пълни с чернота. Надвисналите съвсем ниско парцаливи облаци обвиваха върха на най-високата кула и се провираха между зъберите й. Земята околовръст бе покрита с отровно зелена ниска растителност, сред която се подаваха криви гроздове жълтеникави гъби, а вездесъщите лилави цветя обрамчваха подстъпите към крепостта. Рояци едри насекоми прелитаха от цвят на цвят, издавайки ниско заплашително бръмчене.

Гледката накара Иван да настръхне. Нещо нечовешко се излъчваше от притихналото здание. Застанал така сред древността на мястото, той почувства най-сетне, колко е беззащитен, залутан сред чужди за хората земи, без кон или помощник, въоръжен единствено с проста войнишка сабя и с осветения си кръст. Тръпнещият страх, свил се над стомаха му му подсказваше, че тези две оръжия не ще му помогнат особено.

Без да знае, що стори, Иван стоеше на края на дърветата и наблюдаваше крепостта. И тогава в прозорците и бойниците трепна червено зарево, зидовете се разтърсиха в гърч и част от предната стена се срути навън, разкривайки във вътрешността прокълнат олтар. Окървавен висеше обърнатият кръст над олтара, а на него все още стояха останките от човешка жертва. Огромна черна чаша бе поставена върху жертвената маса, до разкъсаното тяло на кърмаче. А до всичко това се възправяше висока два човешки боя тъмна фигура без лице, която вместо очи имаше изгарящи червени дупки. Пламъци се издигаха от тлеещата й кожа, пепелен дим бълваха ноздрите й и доори от това разстояние Иван различаваше огромния член, с който сатанинското създание бе надарено.

Със светкавично движение изчадието скочи през отвора в крепостната стена и се приземи пружиниращо върху отровната морава. В краката му тлетворните растения се загърчиха и засъскаха, възпламенявайки се едно по едно.

В последното си отчаяние Иван посегна и извади сабята си с дясната ръка, а с лявата откъсна кръста от верижката и го повдигна пред себе си. Но властта на злото създание бе по-древна и Божествените сили едва мъждукаха по връхчетата на кръста.

Демонът се заклати на кривите си могъщи нозе и изсумтя. След което се хвърли напред.

В този миг слънцето, невидимо зад облаците, потъна отвъд хоризонта. Удари шестият час от деня, осемнадесет години, след като Иван Менестрел бе роден. И се сбъдна проклятието.

Сребърният кръст се изгуби в треволяка, сабята отхвърча настрани и отскочи от дънера на дърво. С пращене се разкъсваха одеждите на гърба на Иван, тялото му трепереше неудържимо, бесни конвулсии пробягваха от шията до петите му, докато грозна метаморфоза удължаваше крайниците му и разширяваше на тласъци гръдния му кош. Животински мускули пропълзяваха от гърдите по ръцете му, краката му се извиваха в неестествени посоки и тежки копита избиваха през кожата на ходилата му. Сред зверската болка безформената му паст, зейнала в агония, нададе протяжен вой.

Объркано за момент, адското изчадие се бе спряло на няколко крачки. Но разбрало достатъчно, то без да се колебае нападна. Черните му ръце се стрелнаха напред и стиснаха от двете страни чудовището, в което Иван Менестрел се бе превърнал. Повдигнаха го във въздуха и го запратиха през цялата поляна върху крепостните стени, които се напукаха от удара. Иван, зашеметен и напълно дезориентиран, неспособен да управлява новото си тяло, наблюдаваше вцепенено събитията през новите си очи.

Звярът, в който душата му се бе свила, сам се раздвижи, понатъртен, но невредим. Яростен рев се изтръгна от гърдите му. Разперил ноктести лапи, той се понесе на силните си нозе към демона, който се привеждаше напред, готов за схватка. В последния миг звярът се метна във въздуха и заби рога в тялото на противника.

Адското изчадие изсумтя недоволно и се отърси. Иван отхвърча от него, но се приземи на крака. Без да му отстъпва по бързина той отново се метна напред, огласявайки гората на километри околовръст с безумен рев.

Двете тела, черното и косматото, се вкопчиха едно в друго. Огън плъзна по козината на Иван, дим избълваха раните на демона. Този път с известно усилите черните ръце отделиха от себе си побеснялото чудовище и за миг се поколебаха, преди да го запратят надалеч. Явно взел си поука от предните два пъти, демонът възприе друга тактика и стовари Иван пред себе си, буквално забивайки го в меката почва. С неуловимо за окото движение подскочи нагоре и тежките му нозе размазаха сгърчената сплъстена от кръв космата топка.

Демонът отстъпи крачка назад и огледа границата на гората. А там вече нямаше само дървета. Безмълвни черни закачулени фигури се бяха наредили в широк обръч, сигурно повече от сто от тях обграждаха поляната. Ръцете им бяха събрани пред гърдите в широки черни ръкави. Мрак извираше изпод качулките им. И мрачен бе напевът, който множество гърла подхванаха.

Демонът плъзна поглед по редицата от верни поданици, след което закрачи бавно към олтара, за да довърши черната си меса. Падналите отци запяха по-силно, възхвалявайки непобедимия си повелител.

Със скок адското изчадие с озова обратно в помещението на прокълнатия ритуал. Без излишни церемонии, то повдигна тялото на пеленачето и го разкъса на две с ръце. Поднесе го към черната тривърха нафора, за да сбере от шурналата кръв, след което запокити частите от тялото на пода. Повдигна нафората и жадно отпи от нея.

Но звярът, в който проклятието бе превърнало Иван Менестрел, не умираше толкова лесно. Славна орис го закриляше, а и жилаво, макар и грозно създание бе Евевулвар, първообразът на проклятието. Сами се наместиха костите, премазаните мускули се прегрупираха и опънаха, кръвта се просмука обратно през порите в тялото и чудовището се разгъна, окаляно, опърпано, но живо, и готово за бой.

През краткия период на мрак и спокойствие душата на Иван се бе поокопитила и се опитваше да наложи волята си. Жадният за кръв звяр пръхтеше и ръмжеше, докато елементарните му инстинкти вилнееха там, където Иван очакваше да срещне съзнание. Първичният инстинкт бе тъй силно обвързан със зверското тяло, че Иван не успяваше дори да намери пролука, където да се заклини. Сякаш бе клонка насред бързей, над който няма никакъв контрол.

Застанал на копитата си, звярът обходи с поглед поляната, над която вече се спускаше мрак. Порочните свещеници, все тъй неподвижни и почти незрими в здрача, не променяха песента си. Демонът довършваше зловещото си питие, все още извърнат с гръб.

Иван вече панически се опитваше да открие достъп до елементарната психика на звяра. Предусещаше, какво възнамерява да стори и беше уверен, че не е по силите му да се пребори с изчадие, призовано от самите дълбини на Ада.

Падналите свещеници в единия край на поляната се раздвижиха неспокойно и напевът им затихна. По пътеката, която водеше през гората, изпълзя колосално влечуго с фосфоресциращи рога и петна от разлагаща се плът … Ужасът отново заля като помрачаваща вълна Иван и страхът му бе тъй силен, че обзе и чудовището. Изпод копитата му се разхвърча пръст и той полетя с невъзможна бързина по-далеч от Вревозар. Препускаше без дъх, а зад гърба му останаха разхвърляните при стремителния му бяг монаси, опитали се да го задържат; адската твар също остана далеч в крепостта, а някъде напред свършваше Черната гора и светът бе жизнерадостен и човешки …

След не повече от двадесет минути размита фигура изхвръкна с тропот от гората на няколко мили от безименното прихлупено село и препусна на два крака към него. Облаци пръст запращаше тя след себе си във въздуха, но търчеше мълчаливо и целеустремено.

Мръсен и димящ от пот, с разширени ноздри и олигавени бърни, Иван се спря пред затворената гостилница, в която се бяха настанили отец Фолий и отрядът му. Повдигна лапа и я стовари върху дървото. Трябваше да предупреди останалите от отряда!

Прозорчето на вратата се открехна и през него надникнаха две предпазливи очи. Иван видя само как зениците им се разширяват от ужас и безумен писък раздра нощта. И едва сега грозната истина достигна до него — за всички люде той бе от лошите и никой не би му повярвал, дори не би го изслушал. Стрелата, която долетя от покрива на плевнята, не го смути и той с бавна крачка се насочи към откритите поля, които бяха прекосили на път за насам.

Думи, подслушани, когато бе малък, се въртяха из главата му … „Навърши ли осемнадесет години, Иван ще бъде прокълнат“, мълвеше разплаканият глас на леля му, а дълбок равен глас отвръщаше: „Никой не ще може да предвиди, какво проклятие ще тегне над него ….“. Отчаян и объркан, Иван постепенно изгуби контрола над зверското тяло и то се понесе на тежките си силни нозе нанякъде, в дирене на убежище.

Седмозвездник изгряваше всяка нощ от изток и залязваше всяка сутрин на запад. Пръстенът от шест светли и трепкащи звезди се въртеше бавно около оста си и отброяваше фазите на Звездните години.

Седмата звезда бе невидимата Яван, точно в центъра на кръга. Около нея разпръскваха божествения си светлик Гомер, Магог, Мадай, Тувал, Мосох и Тирас.

На всеки сто и седем години Седмозведник правеше един пълен оборот и отбелязваше началото на новата Звездна година, или както се наричаше по Църковния календар — Лето Яфетово. Това бе година на необикновен подем, съпровождаха я многобройни празненства, а в навечерието на Великден се изнасяха хвалебствени литургии в чест на всемилостивия Господ и неговото паство.

Годината, през която Милет изпрати отряда на Свети Георги, беше в периода на залез на Гомер. Тежки времена вещаеше отливът на божествената сила. Тежки бяха и вестите, които достигнаха до църковната управа в Милет.

Мисията се бе провалила, злото набираше мощ и непознат по вид демон бродеше из околностите и всяваше ужас сред хората — неуловим като сянка, бърз като вятъра и потаен сред нощната тъма.

Иван Менестрел бе прокуден. Самотен бродеше той сред пустошта, крадеше, за да се храни или ловеше диви животни и в миговете на просветление, когато владееше зверското си тяло, вилнееше от ярост и безсилие сред дивите гори, изтръгваше дървета и ги запращаше със страшна сила накъдето му видят очите.

Месец и половина, след изпълнението на проклятието му, той взе решение. Не го плашеше никакъв риск, не го интересуваше нищо друго, затова той, в една тъмна безлунна нощ препусна през далечния Велев лес, прекоси долини и реки, като буря премина през няколко селскостопански района, оставяйки неразгадаеми следи с тежките си копита и призори се озова в покрайнините на Милет.