Христо Фотев
Възхвала на жените

Жени, вий идвахте срещу ми!

Как стъпвахте! Аз бях готов!

Готов бях за живота и думи —

узрял за вашата любов…

Срещу ми — с някакво метежно

мълчание, с камбанен звън…

Как страшно светеха — и нежно —

гърдите ви от сол и сън!

Как остро в гърлото ми — мощно —

трептеше крехкият ви смях!

Със всяка фибра — денонощно

ви любех, страдах и живях!

И бягах аз в нощта, разбила

лицата ви — но всеки дъжд

ви блъскаше със страшна сила

в живота ми на странстващ

мъж!

Обичам ви — и в нощи тъмни,

и в светли дни, обичам аз

ръцете ви, бедрата стръмни —

тревистия ви тъмен глас!

Докрай — през всичките сезони

и възрасти… Ах, как блестят

коремите ви — златни брони

срещу самата моя смърт!

 

И всичко — дрехи, нокти, бреме,

прически, накити и срам,

и страх, и смелост — дълго време

съм бил моряк, войник и сам!

О, страшен мъжки свят — и силен!

Казармен, униформен свят!

Метален, стъклен и мастилен…

Умирам аз без вкус и цвят

и викам яростно — спаси ме!

И вий — коя? Не помня аз!

Приемахте вий мойто име

във своя милосърден глас!

И моя страх… За да изтрая,

вий бяхте и вода, и хляб!

Мълчете — всичко ще призная —

аз бях по-груб, по-лош, по-слаб —

мъж винаги… Благодаря ви

за всяка милост и живот!

Живейте вий! Бъдете здрави!

И хубави… Вървете вий

докрай през всичките сезони

и възрасти… И да блестят

коремите ви — златни брони

срещу смъртта на този свят!

Жени, вий идвате срещу ми!

Как стъпвате! Не съм готов…

Забравям всичките си думи

и онемявам от

любов!