Бети Махмуди, Уилям Хофър
Не без дъщеря ми (8)

ОСМА ГЛАВА

Беше необичайно топъл за сезона следобед и Муди с неохота се съгласи да изпълни молбата на Махтоб да се разходим в парка. Трябваше да минем само няколко преки, ала Муди не спря да мърмори колко е далече.

— Имаме на разположение само десетина минути — каза той.

Беше много зает, няма що. Трябваше да прегледа вестниците, да изслуша всички тъпотии по радиото, да си подремне.

Като стигнахме до люлките и пързалката в другия край на парка, Махтоб извика радостно при вида на малко русо момиченце на около четири години, облечено в къси панталонки и тениска. Беше обуто в същите маратонки, с каквито Махтоб пристигна от Америка.

До пързалката стояха мъж и жена и я наблюдаваха. Майката бе хубава русокоса жена. За разлика от иранките носеше тренчкот с колан.

— Сигурно е американка — казах на Муди.

— Не — изсумтя той. Говори немски.

Махтоб изтича до пързалката, за да си поиграе с момиченцето, а аз забързах към жената въпреки протестите на Муди. Тя разговаряше с иранец, но на английски!

Представих й се, докато Муди стоеше настрана като истукан. Казваше се Джуди. Съпругът й — иранец по рождение — работел като предприемач в Ню Йорк. Останал там, а тя довела двете им деца в Иран да видят баба си и дядо си. Двуседмичната им ваканция беше минала наполовина. Как й завиждах за самолетния билет, за паспорта, за изходната виза! Но не можех да й кажа нищо, защото Муди стоеше плътно залепен до мен.

Джуди ни представи на иранеца — нейния девер Али. Щом Али чу, че Муди е лекар, каза, че се опитва да получи виза за Америка, за да се подложи на лечение. Джуди добави, че другата седмица лети за Франкфурт, където ще посети американското посолство и ще се опита да му уреди визата. Подметнаха, че мнението на един ирано-американски лекар ги интересува много. Вниманието на Муди внезапно се отклони от мен и той засия от проявеното към собствената му персона уважение.

Момичетата слязоха от пързалката и решиха да се полюлеят, а ние с Джуди ги последвахме при люлките. Щом се отдалечихме достатъчно, за да не ни чуе Муди, аз прошепнах, без да губя време:

— Аз съм затворница! Трябва да ми помогнете! Моля ви, отидете в американското посолство във Франкфурт и им съобщете, че съм тук. Трябва да направят нещо, за да ми помогнат.

Муди и Али бавно тръгнаха подире ни, улисани в разговор. Джуди улови погледа ми и двете ускорихме крачка.

— Той не ми разрешава да говоря с никого. Тук съм затворена и не мога да се свържа със семейството си — казах й аз.

— С какво мога да помогна? — попита Джуди. Замислих се.

— Нека продължим разговора на медицински теми. Това гъделичка самочувствието му на лекар.

— Чудесно! — отвърна Джуди. — И без това трябва да взема виза на Али, за да се лекува. Хайде да видим дали съпругът ви не може да направи нещо по въпроса.

Обърнахме се към мъжете.

— Можеш ли да му помогнеш? — попитах Муди.

— Да, с удоволствие.

За пръв път от месеци насам у Муди заговори лекарят.

— Ща напиша писмо — каза той. — Знам на кого да се обадя. Дори имам хартия за писма с антетка на английски.

После се замисли и добави:

— Обаче ще ми трябва пишеща машина.

— Мога да уредя това — каза Джуди. Разменихме си телефонните номера и се уговорихме да се срещнем отново в парка. На път към къщи настроението беше приповдигнато. Муди направо сияеше. Потъмнелият напоследък блясък на авторитета му го заслепяваше и му пречеше да възприеме факта, че току-що бях разговаряла насаме с една американка.

Джуди действаше бързо. Два дена по-късно позвъни и ни покани с Махтоб на среща в парка. Хранех плаха надежда, че Муди ще ни позволи да отидем сами, но той не изостави навика си. Изглежда, не подозираше заговор, но бе твърдо решен да ни държи под око.

Този път в парка Джуди беше с нисък брадат иранец на около трийсет години. Представи ни го — Рашид, административен директор на голяма клиника. Муди бе възхитен от възможността да се впусне в разговор на медицинска тема и започна настоятелно да го разпитва как да получи разрешително за практика в Иран. Междувременно Джуди и аз се отдалечихме, за да поговорим насаме.

— Не се тревожи! — каза тя. — Рашид знае за положението, в което се намираш. Ще внимава какво казва на съпруга ти. Надявахме се да разговаряме с теб насаме, но той ще заангажира вниманието на Муди, за да мога да поговоря с теб.

Пъхна няколко пощенски марки в ръката ми.

— Ако успееш да се добереш до пощенска кутия, пусни няколко писма — каза ми тя.

После ми разясни следващия етап на нейния план. След няколко дена свекърва й щяла да им организира прощално тържество и Джуди уредила да ни поканят. Взела назаем пишеща машина, за да напиша писмото, което Муди бе обещал на Али. Надявала се, че сред множеството гости ще мога да поговоря насаме с Рашид. Той познавал хора, които измъквали желаещите да напуснат Иран през Турция.

Очаквах с нетърпение тържеството и следващите два дни ми се сториха безкрайни. Дали ще науча какви са шансовете ми да избягам от Иран? Дали измъкваха желаещите със самолет? Или с автомобил? Какви бяха мотивите им? Защо им трябваше да нарушават ислямските закони и да рискуват да изпитат на гърба си строгите наказания, въведени от аятолаха? Щеше ли да ми струва скъпо? Дали щяхме да имаме нужда от паспортите си?

Господи, молех се аз, моля те, направи така, че да мога да говоря насаме с Рашид.

Междувременно реших да използвам Джуди като пощальон. Изпратих писма до мама и татко, до Джо и Джон, в които им писах колко много ги обичам и как ми липсват. Разказвах им подробно за условията, в които живеем. Като ги препрочетох, установих, че са пропити с тъга и отчаяние. За малко да ги скъсам, но после реших да ги изпратя такива, каквито са, защото отразяваха истинското ми състояние и настроение.

Писах и на брат ми Джим и снаха ми, като им предлагах план за действие. Обясних им, че Муди има големи финансови притеснения. Тук бяхме харчили нашироко, а той продължаваше да стои без работа. Всичките ни пари бяха в Америка. Може би Муди просто търсеше причина, която да му послужи като извинение за връщането ни. Предлагах на Джим да се обади, за да ни съобщи, че състоянието на татко се е влошило и трябва да се върнем, макар и „за малко“. Джим трябваше да каже, че семейството ми поема изцяло разноските за билетите и Муди ще може да се върне, без това да му струва и цент.

Тържеството в дома на свекървата на Джуди ми подейства много освежително. Още щом прекрачихме прага, ни посрещна буйна американска музика и пред очите ми се разкри невероятна гледка — мюсюлмани шиити танцуваха бясно под звуците на рокендрола. Жените бяха облечени по европейски и никой не се притесняваше от факта, че не е покрит с чадор. Гостите неволно се превърнаха в мои съмишленици и съконспиратори. Бяха така поласкани от присъствието на американски лекар сред тях, че веднага го заобиколиха и се превърнаха в негова внимателна аудитория. Той буквално се разтопи от удоволствие, докато в това време с негово знание Джуди ме отведе в отдалечена спалня, където да напиша писмото. Там ме чакаше Рашид.

— Моят приятел извежда бегълци до Турция. Струва трийсет хиляди долара — каза ми той.

— Парите нямат значение — отвърнах аз. — Единственото, което искам, е да се измъкна оттук с дъщеря си.

Знаех, че семейството и приятелите ми ще намерят пари, каквото и да им струва това.

— Кога можем да потеглим? — попитах нетърпеливо.

— Той сега е в Турция, пък и времето скоро ще се развали. Не знам дали ще можете да тръгнете през зимата, преди да се е стопил снегът. Обадете ми се след две седмици. Ще проверя.

Записах си кодирано телефона на Рашид и го прибавих в бележника с адреси.

Той излезе от стаята, но аз и Джуди останахме там дълго, след като бях написала писмото. Непрекъснато се озъртах, защото се притеснявах, че Муди може да ме потърси, но той не се появи. Дадох на Джуди писмата, които бях написала, и тя се съгласи да ги пусне от Франкфурт. Говорехме за Америка и аз със свито сърце й помогнах да стегне багажа си — на следващия ден напускаше Иран. Нито Джуди, нито аз знаехме с какво и доколко би могла да ми е от полза и дали приятелят на Рашид би могъл да ме измъкне в Турция, но тя бе решена да направи всичко, което е по силите й.

— Имам приятели, на които ще се обадя — каза ми Джуди.

Преди да си тръгнем, Муди бе изпаднал в екстаз.

— Рашид ми предложи работа в клиниката си — сияеше той. — Ще трябва да уредя разрешителното си.

Стояхме до късно. С Джуди се разделихме просълзени — не знаехме дали някога ще се видим отново.

Всеки петък Амех Бозорг събираше цялото семейство в дома си, за да отбелязва религиозния празник, но чувствата на Муди към сестра му вече се бяха променили и един път той й каза, че плановете ни за петък са други.

В четвъртък вечерта обаче Амех Бозорг легна да умира.

— Мама умира! — обади се по телефона Зохре на Муди. — Трябва да дойдеш, да бъдеш с нея в последния й час.

Макар да познаваше добре ужасната личност на сестра си, Муди се притесни и двамата хукнахме натам с такси. Зохре и Фереще ни въведоха в спалнята. Амех Бозорг лежеше на пода в средата на стаята, отрупана с одеяла, а главата й бе увита в тюрбан от парцали. От челото й се стичаха капки пот, които бършеше с ръце. Гърчеше се и непрестанно стенеше „Умирам! Умирам!“

Маджид и Реза също бяха там, а другите роднини бяха съобщили, че пристигат.

Муди внимателно прегледа сестра си, но не откри нищо тревожно. Прошепна ми, че вероятно потта се дължи на струпаните отгоре й завивки, а не на треска. Тя обаче се гърчеше и твърдеше, че цялото тяло я боли.

— Умирам! — непрестанно виеше Амех Бозорт. Зохре и Фереще й направиха пилешка супа. Всички взеха да я увещават да пийне малко от нея. Най-малкият й син Маджид успя да поднесе лъжица от бульона до устата й, но тя стисна устни и отказа да я глътне.

Най-сетне Муди успя да напъха лъжица супа в устата на сестра си. Като я преглътна, роднините в стаята нададоха победоносен вик.

Бдението продължи цялата нощ и на следващия ден. От време на време Баба Хаджи надникваше в стаята, а в останалата част от деня се молеше и четеше Корана.

Муди, Махтоб и аз се изнервихме от явните преструвки на Амех Бозорг. Двете с Махтоб искахме да си тръгнем, но Муди отново бе притиснат между уважението към семейството си и своя здрав разум. Амех Бозорг остана на смъртния си одър и в петък вечер, когато бяхме поканени на друго място.

После, като отдаде изцелението си на Аллах, тя стана от постелята и обяви, че незабавно тръгва на поклонение в свещения град Машхед в североизточната част на страната, където се издига една особено почитана джамия, известна с лечебното си въздействие. В събота кланът изпрати забележително свежата Амех Бозорг на летището. Жените ронеха тъжни сълзи, а мъжете премятаха в ръце броениците и се молеха да стане чудо.

Муди се включи в играта, изпълнявайки задълженията си, но щом останахме насаме, ми прошушна:

— Болестта й беше пълна измислица.

Октомври мина и настъпи ноември. Утрините в зле отоплявания апартамент бяха много студени, от което разбрах, че техеранската зима е не по-малко мъчителна от жаркото му лято. Бяхме дошли тук без подходящи дрехи за зимата, а Махтоб имаше нужда от дебело палто. За моя изненада Муди се впусна в разгорещен спор дали е нужна тази покупка и аз осъзнах, че темата „пари“ е станала особено болезнена за него.

Планът, който бяхме замислили с брат ми Джим, пропадна. Той се обади у Мамалови около две седмици след като бях дала писмата на Джуди, изпълнявайки нарежданията ми. Обясни на Муди, че татко е много зле и че семейството е събрало пари, за да се приберем у дома.

— Искаш ли да пратя билетите? — попита го той. — С каква дата да бъдат?

— Това е номер! — изкрещя в слушалката Муди. Тя никъде няма да мръдне. Не я пускам.

После тресна слушалката и изля гнева си върху мен. Скарахме се разгорещено за парите. Предложението на Рашид за поликлиниката си остана само предложение. Сигурно е било тароф.

Така или иначе разрешителното за работа на Муди бе стигнало до задънена улица и той взе да ме обвинява, че за това съм виновна аз.

— Трябва да стоя вкъщи, за да те следя и наблюдавам! — недоволстваше той и доводите му ставаха все по-нелогични. — Трябва да ти намеря един пазач. Никъде не мога да мръдна заради теб. ЦРУ ме следи, защото ти си действала нещо и сега вашите търсят теб и Махтоб.

— Какво те кара да мислиш, че роднините ми ни търсят? — попитах аз.

Той ми отвърна с пламнал от омраза поглед, в който прочетох твърде много неща. Какво ли му е известно? — чудех се аз. Ясно, посолството се бе свързвало с него заради мен, но той не знаеше, че аз знам. Или пък знае?

Той също се тормозеше от много трудни и мъчителни въпроси. Дали ми има доверие — питах се аз — и докога. Дали някога ще миряса? Кога ли ще успее да ме пречупи с бой и ще ме превърне в покорна съпруга? Муди ме бе довел в Иран с лъжи и заплахи. Сега не знаеше какво да прави с мен.

— Искам да напишеш писмо до родителите си — каза той. — Пиши им да опаковат всичките ни неща и да ги пратят с някой кораб тук.

Беше ми особено трудно да съчиня подобно писмо, особено с Муди, който надничаше през рамото ми и четеше всяка моя дума. Но се подчиних, защото знаех, че родителите ми няма да изпълнят нарежданията му.

Като се приключи с писмото, Муди склони да купим палто на Махтоб. Насрин и Амир щяха да дойдат с нас. Понеже знаеше, че Насрин е надеждна надзирателка, Муди реши да си остане у дома. Влезе в спалнята за следобедната си дрямка. Приготвихме се да тръгваме и вече бяхме на вратата, когато телефонът иззвъня.

— За теб е — сухо каза Насрин. — Някаква жена, която говори английски.

Връчи ми слушалката и застана на стража до мен.

— Ало?

— Обажда се Хелън — изрече женски глас. Бях толкова учудена и шокирана, че някой от посолството може да ми се обади тук, но направих героичен опит да скрия чувствата си от Насрин.

— Трябва да поговорим — рече Хелън.

— Имате грешка — отвърнах аз.

Хелън не обърна внимание на думите ми, тъй като бе наясно с трудното положение, в което съм поставена.

— Не исках да ти звъня вкъщи, но един човек се свърза с нас, за да те открие, и трябва да говоря с теб. Обади ми се или ела веднага, щом можеш.

— Не зная за какво говорите — излъгах. — Сигурно имате грешка.

Щом затворих телефона, Насрин се врътна кръгом и отиде да събуди Муди. Изпитах невероятна ярост към нея, но нищо не успях да направя, защото той веднага се нахвърли върху ми.

— Кой се обади по телефона?

— Не знам — заекнах. — Някаква жена. Не зная коя е. Муди продължи да беснее.

— Много добре знаеш! — изкрещя той. — А сега ще кажеш и на мен!

— Не знам! — отвърнах, като се опитвах да запазя самообладание, доколкото ми бе възможно, и застанах между Муди и Махтоб в случай, че той отново си послужи с насилие. Покорната ислямска шпионка Насрин издърпа Амир в един ъгъл.

— Искам да знам всяка дума, която ти е казала! — рече настойчиво той.

— Беше жена, която попита „С Бети ли говоря?“ и аз казах „Да“. „Добре ли сте с Махтоб?“ Казах й „Да“ и разговорът свърши. Прекъснаха ни.

— Знаеш кой е бил.

— Не, не знам.

Муди направи опит да разсъждава смислено с размътената си от съня глава, което правеше съмнителна възможността да прояви каквато и да е проницателност. Знаеше, че посолството прави опити да се свърже с мен, но не знаеше, че аз знам. Реши да повярва на незнанието ми, но очевидно го притесни мисълта, че някой — най-вероятно от посолството — ме е проследил до дома на Мамал.

— Отваряй си очите! — рече той на Насрин, а същата вечер каза същото и на Мамал. — Някой я следи. Ще я задигнат и отвлекат от улицата.

Телефонният разговор предизвика у мен ужасно вътрешно напрежение. Какво ли ще е онова важно нещо, заради което Хелън се е решила да ме потърси вкъщи? Тя добре знаеше рисковете, свързани с ужасния нрав на Муди, така че би трябвало да е нещо наистина важно. Цялата ми седмица мина в размисли и догадки. Обаждането бе повишило бдителността на Муди. Той правеше всичко възможно да ме придружава, когато излизах на пазар. Това изчакване бе ужасно мъчително, но нищо друго не ми оставаше.

Най-сетне един следобед Насрин отиде на лекции в университета, а Муди го домързя да идва с нас, затова ни пусна да пазаруваме сами.

Веднага отидох в магазина на Хамид и се обадих на Хелън.

— Моля те, бъди внимателна — предупреди ме Хелън. — Тук се появиха две дами, които питаха за теб. Говорили са със семейството ти и искат да те измъкнат, но те моля да бъдеш много предпазлива, защото не си мерят приказките. — Тя замълча и после добави. — Моля те, направи опит да се отбиеш при мен колкото е възможно по-скоро. Трябва да обсъдим много неща.

Разговорът ме остави в още по-голямо недоумение. Кои може да са тези две тайнствени жени? Нима Джуди бе измислила някакъв сложен план за измъкването ни с Махтоб от Иран? Мога ли да се доверя на тези жени? Наистина ли бяха достатъчно осведомени или влиятелни, за да ни помогнат? Очевидно Хелън не вярваше в това, иначе не би рискувала да дразни Муди с обаждането само и само да ме предупреди да бъда нащрек. Аз обаче не мислех така. Каква ли роля ми бе отредена в тази сложна интрига.

Няколко дни след разговора ми с Хелън, през една декемврийска утрин, чийто леден дъх предвещаваше сурова зима, на входната врата се позвъни. Вратата отвори Есей и се озова пред висока слаба жена, омотана в черен чадор, която я попита може ли да се види с доктор Махмуди. Есей я упъти към горния етаж, където Муди и аз я посрещнахме. Въпреки чадора разбрах, че не е иранка, но не можех да позная каква е.

— Искам да разговарям с доктор Махмуди — рече тя. Муди ме избута навътре в апартамента. Излезе на стълбищната площадка и ме заключи вътре. Долепих ухо до ключалката, за да подслушам разговора им.

— Аз съм американка — рече жената на най-чист английски език. Имам сериозни проблеми, защото съм диабетичка. Бихте ли ми направили кръвна картина, докторе?

Обясни, че е омъжена за иранец от Машхед, същия град, където сега Амех Бозорг бе на поклонение. Мъжът й заминал на фронта и тя живеела временно със семейството му в Техеран.

— Сериозно болна съм — рече тя. — В семейството ми никой не разбира нищо от диабет. Трябва да ми помогнете!

— Не съм в състояние да ви направя изследване веднага — отвърна Муди.

От тона му разбрах, че в главата му се въртят хиляди предположения. Все още нямаше разрешение да практикува в Иран, а пред него стоеше човек, който се нуждаеше от помощ. Не работеше, така че парите дори от един-единствен пациент биха му свършили работа. Миналата седмица някаква непозната жена се бе опитала да се свърже с мен, а сега друга непозната стоеше пред прага на дома му.

— Ще трябва да дойдете утре в девет — най-после изрече той. — Не бива да ядете нищо двайсет и четири часа.

— Не мога да дойда, защото имам занятия по Коран — отвърна тя.

За мен разказаната история звучеше страшно фалшиво. Ако е в Техеран временно — от един месец според думите й, — защо се е записала да изучава Корана тук? И ако наистина страдаше от диабет, защо не изпълнява лекарските предписания?

— Дайте ми телефонния си номер — предложи Муди.

— Ще ви се обадя и ще се уточним за подходящо време.

— Не мога да ви го дам — отвърна жената. — Семейството на съпруга ми не знае, че съм отишла при американски лекар, и ще си имам неприятности.

— Как дойдохте тук? — грубо попита Муди.

— С такси, което ме чака отвън.

Сърцето ми спря. Никак не ми се искаше Муди да разбере, че една американка може сама да се оправя в Техеран.

След като си отиде, Муди се умълча. Обади се в хотела на сестра си в Машхед, за да разбере дали е казвала на някого, че има брат, завършил медицина в Щатите. Тя отрече.

Същата вечер, без изобщо да се притеснява дали ще го чуя или не, Муди разказа подробно странната случка на Мамал и Насрин, като сподели с тях подозренията си.

— Знам, че в дрехите й бе скрит микрофон — рече Муди. — Сигурен съм, че е от ЦРУ.

Възможно ли бе тази жена да е агент на ЦРУ?

Чувствах се като хванато в капан животно, чиято единствена мисъл бе как да спаси себе си и своето дете. По цели дни и нощи премислях и най-малките подробности от всяка случка и разговор. След много размишления у мен се появи съмнение относно тезата на Муди. Жената се държа съвсем аматьорски, а освен това какъв интерес може да има ЦРУ, за да измъкне мен и Махтоб от Иран? И наистина ли беше толкова влиятелно и всемогъщо, както го описваха слуховете? Струваше ми се доста несъстоятелно американски агенти да са способни да свършат каквото и да било в Иран. Полицията, войниците и агентите на аятолаха бяха навсякъде. Подобно на повечето американци, свикнали на закрила от правителството си, бях надценила възможностите на същото това правителство в единоборството му с една враждебна фанатична чужда сила.

Мислех си, че е много по-вероятно тази жена да е научила за злощастната ми участ от Джуди или от Хамид. Нямаше начин да разбера това — единствено можех да чакам и да видя какво ще се случи.

Тази несигурност създаваше напрежение, но и възбуда и нетърпение. За пръв път виждах как стратегията ми започва да дава плодове. Можех да правя каквото е по силите ми, да говоря с всеки, на когото имах доверие, и рано или късно щях да намеря хората, които ще могат да ми помогнат. През цялото време си давах сметка, че трябва да бъда изключително внимателна и да балансирам старателно всичките си усилия спрямо настойчивите опити на Муди да ме пречупи и покори. Един ден, пазарувайки, се отбих за малко в магазина на Хамид. Исках да се обадя на Рашид, приятеля на Джуди, който ми бе обещал да ме свърже с човека, дето измъква нелегално бегълци от Иран.

— Не взема деца! — ми каза Рашид.

— Моля те, нека да поговоря с него! — примолих му се аз. — Мога да нося Махтоб на ръце. Не представлява никаква трудност за мен.

— Не! Той рече, че дори и теб не знае как ще те преведе, защото си сама жена. Трудно било и за здрави мъже. Пътят, по който той минава, пресича планината. Върви се пеш цели четири дни. Невъзможно е да го изминеш сама с дете.

— Но аз съм много силна! — казах, почти повярвала в тази полулъжа. — В добра форма съм. Мога да я нося през цялото време, няма проблеми. Нека поне разговарям с този човек!

— Сега няма никакъв смисъл. Планините са покрити със сняг. През зимата е невъзможно да се прекосят, за да се влезе в турска територия.

Декември почти измина. Муди ме посъветва да забравя за наближаващите коледни празници. Нямало да ми позволи да купя подаръци на Махтоб или да празнуваме по какъвто и да било начин. Нито един от иранските ни познати не уважавал този християнски празник.

Зимата бавно слезе от заобикалящите Техеран планини и се настани в града. Мразовитият вятър мяташе облаци сняг на талази. Ледът по улиците увеличи катастрофите и нещастните случаи, а те от своя страна — задръстванията. Но това в никакъв случай не намали нито дързостта, нито нервността на маниакалните шофьори.

Муди се простуди. Една сутрин се събуди навреме, за да ни заведе до училището, но като понечи да стане от леглото, болезнено изпъшка.

— Имаш температура — казах, след като пипнах челото му.

— Този студ… — измърмори той. — Трябват ни зимните палта. Твоите родители трябваше да ни ги пратят.

Не обърнах внимание на тази смехотворна и егоистична забележка, защото не желаех да влизам в излишен спор точно когато ми се откриваше възможност да подобря положението си. Докато решех косата на Махтоб, казах с глас, който се постарах да прозвучи съвсем безразлично:

— Добре, добре, ние ще отидем сами.

Муди бе изцяло погълнат от собствената си болка и не прояви подозрителност, но подметна, че едва ли ще се справя с тази задача.

— Едно такси не знаеш да спреш! — рече той.

— Знам. Нали всеки път те наблюдавам как го правиш. Обясних му, че ще изляза на улица Шариати и ще кажа:

„Седа зафар“, което значи, че ни е нужно такси, което пътува по посока на улица Зафар.

— Трябва да бъдеш упорита — рече Муди. Ще бъда.

— Добре — съгласи се той и си легна отново. Зимната утрин ни посрещна с леден дъх, но аз не му обърнах никакво внимание. Отне ми доста време да спра такси. Най-сетне с риск на живота си почти се хвърлих пред една кола, но важното е, че успях. Факт е, че можех да се оправям из Техеран, а това ме приближаваше с крачка към възможността да се измъкна от него и страната.

Таксито бе пълно с иранци. Бавно се промъкваше през задръстванията. Шофьорът натискаше ту газта, ту спирачката, ту клаксона и неистово ругаеше ислямските си братя — наричаше ги „саг“, един особено злобен епитет, който буквално значи „куче“.

Пристигнахме навреме и без инциденти. Когато обаче четири часа по-късно на път към къщи застанах пред училището и започнах да правя отчаяни опити да спра оранжево такси, един бял пакон, местно производство (най-често срещаната кола в Иран), в която се мъдреха четири жени в черни чадори, бавно мина край мен в дясното платно. За моя изненада жената на предната седалка свали стъклото и ми извика нещо на фарси.

„Дали не пита за посоката“ — зачудих се аз.

Колата спря при завоя съвсем наблизо. Четирите жени излязоха и хукнаха към нас. Стискаха чадорите под брадичките си и крещяха нещо в един глас.

Недоумявах с какво може да съм разгневила тези жени, когато Махтоб отвърна на безмълвния ми въпрос.

— Сложи си хубаво русарито — подсети ме тя. Докоснах шала си и усетих, че оттам светотатствено се подават няколко кичурчета коса, така че побързах да смъкна русарито надолу. Четирите жени се върнаха в пакона и отново потеглиха. Спрях едно оранжево такси и с Махтоб се прибрахме у дома. Муди се чувстваше горд от постижението ни, а аз бях особено доволна, въпреки случката с четирите жени в белия пакон.

На следващия ден госпожа Азар ми обясни загадката.

— Вчера забелязах, че ви се случи неприятност — каза ми тя. — Видях онези жени, които се втурнаха към вас, докато се опитвахте да спрете такси. Тъкмо тръгвах да ви помогна, когато те си отидоха.

— Кои бяха? — попитах я аз.

— Пасдар. Това бяха жени пасдар.

Е, най-после равенство. Специалните полицейски женски служби имаха толкова власт, колкото и колегите им от противоположния пол. Те следяха за задължителното облекло на жените.

Двайсет и пети декември 1984 година беше най-тежкият ден в живота ми. Не се случи нищо особено и именно това бе причината за страданието ми. Не можех да зарадвам Махтоб с коледен подарък, а при сегашните обстоятелства дори не исках и да правя опит, за да не събуждам носталгията й. През този ден мислено бях у дома в Мичиган с Джо и Джон, с родителите ми. Муди не ми позволи да им се обадя и да им пожелая весела Коледа. Не бях говорила с Хелън от няколко седмици, откакто ме предупреди за загадъчните жени, които ме търсели. Нямах никакви новини за състоянието на татко, никакви новини за синовете си.

В Техеран този ден не се празнува, а това означаваше обикновен учебен ден за Махтоб. Настиналият Муди ме обвини, че съм лоша съпруга, щом стоя с Махтоб в училище.

— Трябва да си дойдеш у дома и да ми приготвиш пилешка супа — каза той.

— Тя няма да иска да остане сама в училище — отвърнах му аз. — Знаеш го много добре. Насрин ще ти приготви пилешка супа.

Муди ме изгледа мъченически. И двамата знаехме, че Насрин е ужасна готвачка.

„Дано пилешката й супа те убие, помислих си аз. — Или простудата.“ Право да си кажа, все се молех: „Боже, нека му се случи нещо. Нека го убие бомба. Нека получи сърдечен пристъп.“ Знаех, че е грешно да храня такива помисли, но те непрекъснато се въртяха в главата ми.

Този ден учителките и персоналът направиха всичко възможно, за да ме поразвеселят.

— Весела Коледа! — рече ми госпожа Азар и ми връчи едно пакетче.

Отворих го — красиво илюстрирано кратко издание на „Рубаят“ на Омар Хаям. Стиховете бяха на френски, английски и фарси. Ханум Шахин бе толкова правоверна вярваща, че не можех и да допусна, че смята Коледа за нещо специално. Тя обаче ми подари няколко ислямски образователни книги, в които бяха подробно описани правилата и изискванията, свързани с молитвите, свещените празници и другите религиозни ритуали. Книгата, която ме заинтригува най-силно, бе английски превод на иранската конституция. Започнах да я чета внимателно още същата сутрин и продължих със същото темпо през следващите няколко дни, като търсех грижливо онези пасажи, които засягаха правата на жените. Един от дяловете се отнасяше до семейните проблеми. Ако се окаже, че иранката има конфликт с мъжа си, тя може да се отнесе до определен отдел в някакво министерство. Семейството се проучва с помощта на двамата съпрузи, които са задължени да се подчинят на решението на арбитъра, който, разбира се, е иранец. Отхвърлих тази стратегия.

Разделът, който се отнасяше до финансови средства и имоти, беше съвсем недвусмислен — съпругът притежава всичко, съпругата — нищо. При развод децата остават да живеят с бащата.

Конституцията определяше и диктуваше всички най-важни подробности от личния живот на индивида, дори и най-интимните женски проблеми. Например престъпление е жената да предприема каквито и да е противозачатъчни мерки без знанието и желанието на съпруга си. Това знаех предварително. Всъщност Муди ми бе казал, че това престъпление се наказва със смъртно наказание. Прочитът на книгите ми отвори очите за много неща. Дадох си сметка, че досега съм нарушила доста ирански закони и сигурно щях да продължавам да го правя. Но беше твърде притеснително да знаеш, че носиш в тялото си противозачатъчна спирала — нещо, което Муди не знаеше, — която застрашава живота ти. Дали наистина екзекутират жените, използвали противозачатъчни средства? Отговорът ми беше добре известен. В тази страна мъжете можеха да правят всичко със своите съпруги.

Друг абзац от конституцията ме изпълни с още по-вледеняващ ужас. В него се казваше, че след смъртта на съпруга неговите деца не остават на вдовицата му, а на собствения му род. Ако Муди умре, Махтоб няма да ми принадлежи, а ще бъде осиновена от неговия най-близък жив роднина по права линия, тоест Амех Бозорг! Престанах да се моля да умре Муди.

Никъде в иранската конституция нямаше и намек за закон, политическа линия или обществена програма, която да ми вдъхне и най-слаба надежда. Книгата потвърждаваше всичко онова, което интуитивно знаех. Не съществуваше законен начин да напусна страната с Махтоб без позволението на Муди. Съществуваха няколко други възможности, като например развод или смъртта на Муди, в резултат на което бих могла да бъда депортирана, но щях да загубя Махтоб завинаги. Бях готова по-скоро да умра, отколкото да позволя подобно нещо. Бях дошла в Иран именно за да избягна тази твърде реална и ужасяваща възможност. Мълчаливо повторих клетвата си. Ще измъкна оттук и двете ни. В един хубав ден.

С наближаването на Новата година настроението ми малко се подобри. Вече не стоях по цял ден като затворничка в апартамента на Мамал — бях намерила приятели в училището. Те бяха възприемчиви и изпълнителни ученици, а от моя страна осъзнавах, че всяка научена дума на фарси ми помага да се ориентирам и оправям във и извън Техеран. Просто усещах, че 1985-а ще е годината, през която двете с Махтоб ще се върнем у дома — всъщност изобщо не допусках какъвто и да било друг развой на нещата.

Муди си оставаше все така непредсказуем. Понякога дружелюбен и весел, друг път — груб и заплашителен, но поне изглеждаше доволен от уреждането на жилищния ни проблем и повече не отвори дума да се връщаме у Амех Бозорг. Както се бях надявала, мързелът му нарастваше с течение на времето. Вече редовно ни позволяваше да ходим сами на училище и малко по малко престана да ни прибира на обяд. Тази по-голяма възможност да се движа самостоятелно ми вдъхваше особени надежди.

Ханум Шахин също си даваше еметка за този развой на нещата, отбелязвайки факта, че Муди се появява в училището все по-рядко. Един ден с помощта на госпожа Азар проведохме дискретен разговор.

— Обещахме на съпруга ви, че няма да ви позволяваме да ползвате телефона и няма да ви пускаме да излизате от сградата — каза ми тя. — И трябва да изпълняваме дадените обещания, но не сме му обещавали да го уведомяваме в случай, че закъснеете за училище. Не ни казвайте къде ходите, защото, ако ни попита, ще бъдем принудени да му кажем. Ако не знаем обаче, не сме длъжни да му говорим.