Бети Махмуди, Уилям Хофър
Не без дъщеря ми (3)

ТРЕТА ГЛАВА

Дълго плакахме двете с Махтоб, докато най-накрая тя заспа от изтощение. Не мигнах цяла нощ. Главата ми бучеше. Ненавиждах мъжа, който спеше на съседното легло, и се страхувах от него.

Между нас Махтоб простенваше в съня си и сърцето ми се късаше. Как е възможно Муди да спи така дълбоко до страдащата си дъщеричка? Как можеше да постъпва така с нея?

Аз поне бях имала възможност да избирам, а горката Махтоб никой не я бе питал. Тя бе невинно четиригодишно момиченце, оплетено в жестоката реалност на един странен и объркан брак, който по някакъв каприз на съдбата — и аз не проумявах какъв — се превърна в мелодрама, предизвикана от непонятните за обикновения човек политически събития.

Цяла нощ не спрях да се укорявам. Как можах да я доведа тук?

Отговорът обаче ми бе известен. Как можех да не я доведа?

Може да ви се стори странно, но смятах, че единственият начин да държа Махтоб далеч от Иран, бе да я водя понякога там. Сега и този отчаян ход се бе провалил.

Никога не се бях интересувала от политика. Бях мечтала единствено моето семейство да живее в разбирателство и щастие. В онази нощ обаче през паметта ми минаха хиляди спомени и тогава осъзнах, че и малкото преживени от нас радостни мигове бяха съпроводени с болка.

Именно болката ме срещна с Муди преди около десетина години — болка, която започна в лявата поло-вина на главата и бързо се разпространи из цялото ми тяло. Мигрената ме повали през февруари 1974-а — започна със световъртеж, повдигане и обща слабост. При най-слабия шум или дори когато само отварях очи изпитвах неописуема болка, която плъзваше надолу по гръбнака. Сънят идваше само след конска доза лекарства.

Това мое състояние бе особено тревожно, защото бях на двайсет и осем години и най-сетне бях готова да живея самостоятелно без ничия опека. Бях се омъжила, без да му мисля много, веднага след като завърших гимназия, и се оказах обвързана в брак без любов, който завърши с продължителен и труден развод. Сега обаче навлизах в период на уравновесеност и щастие, и то единствено благодарение на собствените ми усилия. Работата ми в „Хенкок“ в малкото градче Елси в централен Мичиган обещаваше добра кариера. Отначало ме взеха като чиновничка трета смяна, но аз напреднах и станах началник кантора, подчинена пряко на директора на завода. Заплататата ми стигаше за удобно, макар и скромно жилище за мен и синовете ми Джо и Джон.

Освен това се занимавах и с доброволческа дейност — помагах на координатора на Асоциацията на болните от мускулна атрофия, кулминацията от чиято дейност бе телевизионният маратон „Джери Луис“. На миналогодишния Ден на труда ме показаха по телевизията в Лансинг. Чувствах се отлично и се радвах на новооткритатата си способност да се справям сама със собствения си живот.

Всичко вървеше към реализирането на все още не дотам ясните ми амбиции от по-млада възраст. Живеех сред работници, доволни от онова, което смятах за твърде скромна цел в живота. Исках да постигна нещо — може би университетска диплома или пък кариера на съдебен репортер, може би собствен бизнес или… кой знае? Исках нещо повече от невзрачното съществуване, което наблюдавах около себе си.

Но започна главоболието. Единственото ми желание дни наред бе да се отърва от влудяващата болка, която ме превръщаше в инвалид.

Отчаяно се нуждаел от помощ и се обърнах към доктор Роджър Морис, нашия дългогодишен домашен лекар. Той веднага ме изпрати в болницата в Карсън Сити — остеопатична клиника на половин час път от Елси.

Лежах свита като зародиш в самостоятелна стая, затъмнена от спуснатите завеси, и подслушвах разговора на лекарите. Не изключваха възможността от мозъчен тумор.

Родителите ми пристигнаха от Банистър и доведоха Джо и малкия Джон, въпреки че в болницата не пускаха деца. Зарадвах се, като ги видях, но това изключение от вътрешния правилник на клиниката ме накара да се замисля. Когато на следващия ден при мен се отби нашият пастор, му казах, че искам да направя завещанието си.

Заболяването ми беше доста загадъчно. Лекарите ми назначиха физиотерапия, следвана от мануална терапия, след което се уединявах в затъмнената си, тиха стая. Мануалната терапия представлява една от основните разлики между остеопатията и по-популярното алопатично лечение, което прилага обичайната медицина. Лекарите остеопати изучават същите предмети и дисциплини като останалите медици, но философията им се различава значително от тази на алопатите. И едните, и другите — например анестезиолозите, хирурзите, акушер-гинеколозите, педиатрите или невролозите — използват постиженията на съвременната медицина, лекарят остеопат обаче възприема холистичния подход към медицината и лекува цялото тяло.

Мануалната терапия се стреми да облекчи болката по естествен път, като стимулира засегнатите нервни окончания и отпуска болезнено напрегнатите мускули. Преди ми беше помагала при по-леки страдания, затова се надявах да ми помогне и сега. Отчаяно търсех някакво облекчение.

Бях толкова измъчена, че почти не обърнах внимание на стажант-лекаря, който дойде за първия сеанс мануална терапия. Лежах по корем върху едно легло и усещах лекия и внимателен натиск на дланите му по тялото си.

Помогна ми да се обърна по гръб, за да повтори манипулацията върху шията и раменната мускулатура. Процедурата завърши с бързо, но внимателно завъртане на врата наляво и надясно. Чу се тихо изпукване — гръбнакът освободи газ и почувствах внезапно облекчение.

Докато лежах по гръб, успях да го разгледам по-подробно.

Изглеждаше около пет-шест години по-възрастен от мен, което значеше, че е по-голям от повечето стажант-лекари в клиниката. Косата му бе оредяла. Възрастта му бе предимство, защото видът му вдъхваше доверие. Не можеше да се каже, че е красавец, но здравото му силно тяло привличаше погледа. Лицето му имаше едва доловими източни черти, носеше очила. Тенът му бе малко по-тъмен от моя. Като изключим лекия акцент, държеше се като истински американец.

Казваше се доктор Сайед Бозорг Махмуди, но останалите лекари му казваха просто Муди.

Процедурите на доктор Махмуди бяха най-приятната част от лечението ми в клиниката. Облекчаваха ми болките, а и присъствието му ми действаше положително. Беше изключително внимателен. Виждахме се всеки ден по време на процедурите, а освен това често се отбиваше в стаята ми, само за да попита: „Как се чувствате?“ Вечер идваше да ми пожелае лека нощ.

Серията изследвания изключиха възможността за мозъчен тумор и докторите решиха, че страдам от тежка форма на мигрена, която ще мине от само себе си. Макар и не съвсем точна, диагнозата беше правилна, защото след седмиците страдание болката започна да намалява. Случилото се не остави странични последствия, но промени драстично живота ми.

В последния ден от престоя ми в болницата по време на последната процедура доктор Махмуди внезапно промълви:

— Харесвам парфюма ви. Свързвам приятния му аромат с вас.

Говореше за „Чарли“, парфюма, който използвах.

— Когато се прибирам вечер, ръцете ми миришат на вашия парфюм.

Попита ме дали може да ми се обажда, след като се прибера у дома, за да знае как съм.

— Разбира се — отвърнах аз. Записа си адреса и телефонния ми номер. После, след като приключи процедурата, спокойно се наведе и ме целуна по устните. И през ум не ми мина до какво ще доведе тази съвсем невинна целувка.

Муди не обичаше да говори за Иран.

— Не искам да се връщам никога там — казваше той.

— Промених се. Семейството ми не ме разбира вече. Аз просто се различавам от тях.

При все че Муди харесваше американския начин на живот, той ненавиждаше иранския шах, задето американизирал страната. Една от любимите му забележки беше, че вече не можело да си купиш кебап — ирански аламинут с агнешко, сервиран върху купчинка ориз — на всеки ъгъл. Зa сметка на това обаче навсякъде се появявали закусвални „Макдоналдс“ и всякакви други западни заведения за бърза закуска. Иран вече по нищо не приличал на страната, в която се е родил.

Беше роден в Шуштар, Югозападен Иран, ала след смъртта на родителите си се преместил при сестра си в Хорамшахр, в същата провинция. Сред страните от Третия свят Иран е известен с рязкото си социално разделение. Ако бе роден в бедно семейство, Муди щеше да стане един от безбройните голтаци на Тегеран, обитатели на малки бараки, сглобени от строителни отпадъци, които живееха ден за ден от случайни подаяния или временна работа. Неговото семейство обаче бе облагодетелствано и с пари, и с добро обществено положение, така че скоро след като завършил гимназия, имал финансовата възможност да опита късмета си. Той също искал да постигне нещо повече в живота.

В онези години много иранци отпътували за чужбина. Правителството на шаха поощрявало следването на Запад с надеждата, че така европеизацията на страната ще се ускори. В края на краищата тази стратегия довела до обратния резултат. Иранците упорито отказвали да усво-яват западната култура. Дори онези, които били прекарали в Щатите по двайсет години, често оставали в изолация, защото общували единствено със свои сънародници. Запазвали своята ислямска религия и персийски обичаи. Веднъж се запознах с една иранка, която живееше в Америка от двайсет години и не знаеше какво е кърпа за съдове. Когато й показах кърпата, тя реши, че това е едно прекрасно улеснение.

В чужбина обаче иранските студенти разбрали, че народът може да диктува формата на управление в своята страна, и именно това пораснало политическо самосъзнание довело до падането на шаха.

Животът на Муди обаче бе протекъл по-различно. За почти двайсет години той бе възприел много от обичаите на западното общество и за разлика от повечето свои сънародници бе обърнал гръб на политиката. Беше открил свят, коренно различен от света на детството си; свят, който предлага богатство, култура и човешко достойнство, а това надхвърляло всичко, което иранското общество можело да му даде. Той съвсем искрено бе пожелал да стане американец.

Първо заминал за Лондон, където две години учил английски. Със студентска виза стъпил на американска земя на 11 юли 1961 година. Завършил университета в щата Мисури и няколко години преподавал математика в гимназия. Като интелигентен човек, на когото еднакво добре се удавали всички предмети, той разбрал, че разностранните му интереси го подтикват към усъвършенстване. Привличало го инженерството, затова отново се захванал с учение, а после постъпил в една турска фирма, която изпълнявала поръчки за НАСА по програмата „Аполо“. Муди обичаше да повтаря, че човекът е стъпил на Луната с негова помощ.

Като прехвърлил трийсетте, още веднъж почувствувал нужда да учи. Този път вниманието му било привлечено от професията, която неговите сънародници ценят най-високо — професията на двамата му покойни родители. Твърдо решил да стане лекар. Въпреки отличните си университетски дипломи, няколко медицински колежа отказали да го приемат заради възрастта му. Най-после го приели в колежа по остеопатична медицина в Канзас.

Когато започнахме да се срещаме, той завършваше стажа си в Карсън Сити и скоро щеше да започне работа в Детройтската остеопатична болница с тригодишен договор, където планираше да специализира като анестезиолог.

— Ти наистина трябва да започнеш лекарска практика — казах му аз. — Имаш прекрасен подход към пациентите.

— Пари се печелят с анестезиология — отвърна той, което още веднъж показа, че е станал истински американец.

Получи зелената карта, която му даваше право да практикува в Съединените щати и му отваряше пътя към американското поданство.

Муди се държеше като човек, който желае окончателно да прекъсне всички връзки със семейството си. Рядко пишеше на роднините и дори на сестра си Амех Бозорг, която се бе преместила в Техеран. Това не ми харесваше. И аз си имах семейни проблеми, но въпреки това бях гореща привърженица на патриархалните роднински отношения.

— Обаждай им се от време на време — подканях го аз. — Лекар си. Можеш да си позволиш един телефонен разговор на месец.

Аз бях тази, която го насърчи да посети Иран. След като стажът му свърши през юли, той неохотно замина за две седмици да погостува на Амех Бозорг. Докато беше там, всеки ден ми пишеше колко много му липсвам. За мое най-голямо учудване и аз установих, че той ми липсва. Тогава именно осъзнах, че съм започнала да се влюбвам в него.

През трите години работа в Детройт се срещахме редовно и той ме ухажваше като истински джентълмен. Джо и Джон неизменно получаваха бонбони и шоколади, а аз — цветя, бижута и парфюми.

Подаръците му винаги носеха белега на неговата индивидуалност. Бившият ми съпруг не признаваше никакви празници, докато Муди помнеше и най-незначителния и често ми пращаше собственоръчно изработени картички. За рождения си ден получих изящна музикална кутийка с фигура на майка, прегърнала детето си.

— Защото си много добра майка — каза ми той тогава. Приспивах Джон с „Приспивна мелодия“ от Брамс.

Животът ми бе песен.

Въпреки всичко бях категорична, че не желая да се омъжвам повторно.

— Искам да бъда свободна — казах му. — Не искам да се обвързвам с никого.

По онова време той желаеше същото.

Муди съчетаваше работата си в Детройтската остеопатична болница с приемни часове в клиниката на Четиринайсета улица. Аз пък се отдадох на задълженията си като глава на семейство. Освен това се заех и с изпълнението на една моя дългогодишна мечта: записах се във филиала на Ластинг Комюнити колидж в курса по управление на производството и получавах само отлични бележки.

В края на седмицата, винаги когато успяваше да се освободи, Муди пътуваше три часа и половина, за да се види с мен и момчетата. Пристигаше, отрупан с подаръци като коледна елха. Когато имаше дежурства през почивните дни, аз отивах в Детройт и оставах в неговия апартамент.

Целувките на Муди ме караха да забравям всичко. Беше нежен любовник — стремеше се да достави удоволствие и на мен, и на себе си. Никога не бях изпитвала толкова силно физическо влечение. Жаждата ми за любов бе ненаситна. Цяла нощ спяхме прегърнати.

Животът ни бе пълноценен и прекрасен. Той беше добър неделен татко на децата ми. Заедно извеждахме Джо и Джон в зоологическата градина, на пикник или на фолклорни празници в Детройт.

Муди ме запозна с източната кухня, в която основни продукти са агнешкото, оризът, щедро полят с различни сосове, и разнообразните пресни плодове и зеленчуци. Моите синове, приятелите ми и аз самата бързо свикнахме с източните гозби.

Несъзнателно започнах да полагам усилия да се докарвам пред него. С радост чистех жилището му, готвех и пазарувах. Ергенският му апартамент очевидно имаше нужда от женска ръка.

Муди имаше един-двама приятели, но скоро моите приятели станаха и негови. Притежаваше голяма колекция от книги с анекдоти и фокуси, с които ни забавляваше на всяко събиране.

С течение на времето Муди ме запозна с някои от ислямските религиозни догми и аз бях поразена от факта, че те съдържат много от философските идеи на християнството. Мюсюлманският Аллах е също като Бога, когото ние, методистите, почитаме. Мюсюлманите вярват, че Мойсей е пророк, изпратен от Бога, и Тора е законът Божи, изпратен на евреите. Вярват, че Исус е пророк Божи и че Новият завет е свята книга. Вярват, че Мохамед е най-великият пророк, избран направо от Бога, а Коранът е по-свят и от Вехтия, и от Новия завет.

Муди ми обясни, че в исляма съществуват многобройни секти. Тъй както християните са католици, протестанти или лютерани, така и моралният канон на един мюсюлманин може коренно да се различава от моралния канон на друг. Семейството на Муди принадлежеше към мюсюлманите шиити, за които западният свят знае твърде малко. Те са фанатични фундаменталисти. Въпреки че сектата им е доминираща в Иран, те не притежават реална власт в европеизираното правителство на шаха. Муди отдавна не изповядваше тази крайна форма на исляма, с чиито догми бил отгледан и възпитан.

Наистина не понасяше свинско, но обичаше да си пийва. Рядко изваждаше молитвеното килимче, за да изпълни религиозните си задължения.

Един ден, малко след като бях пристигнала у Муди в Детройт, телефонът иззвъня. Той размени няколко думи и се обърна към мен.

— Има спешен случай. Свършвам и се връщам веднага. Щом излезе, аз се втурнах към колата, извадих оттам сгъваеми столове, кашони със съдове и чаши за вино и подноси с персийски блюда, които бях приготвила у дома в Елси.

Скоро след това пристигна доктор Джерълд Уайт със съпругата си и донесе храната, която бях оставила у тях, както и тортата по поръчка, специално украсена с трикольора на Иран и с надпис „Честит рожден ден“ на фарси. Дойдоха и другите гости — около трийсетина, — които бързаха да се съберат, докато Муди го няма, изгонен от лъжливото повикване. Когато се върна, всички бяха в празнично настроение.

— Изненада! — извикаха насъбралите се. Усмихна се широко, а ние запяхме „Честит рожден ден“.

Беше трийсет и девет годишен, ала реакцията му бе като на дете.

— Как успя да приготвиш всичко това? — попита ме той. — Направо не ми го побира умът.

Изпитах истинско удоволствие, че съм го направила щастлив.

Това все повече се превръщаше в цел на живота ми. Познавахме се от три години, в които той бе успял да завладее мислите и чувствата ми. Работата губеше своя чар и само почивните дни добиваха смисъл.

Дори кариерата ми не ме интересуваше. Бях се издигнала до пост, който преди бе заеман от мъж, но получавах по-малка заплата. Освен това един от шефовете на компанията ставаше все по-агресивен в опитите си да ме покори, смятайки, че щом съм свободна, значи съм достъпна. В края на краищата той ми даде ясно да разбера, че ако не легна с него, край на повишенията. Напрежението ставаше непоносимо и аз ужасно се нуждаех от уикендите с Муди, за да се отпусна и успокоя. Въпросната неделя бе особено приятна, защото изненадах не само Муди, но и себе си. Слисах всички с организаторските си способности и изиграх ролята на идеалната домакиня пред една компания от лекари и техните съпруги — общество, доста по-различно от моя малък свят.

Тържеството продължи до среднощ. Когато всички си отидоха, Муди ме прегърна през кръста и каза:

— Обичам те за това, което направи.

Направи ми предложение за женитба през януари 1977 година.

Три години по-рано щях да се объркам от предложението на Муди — и не само от неговото. Сега обаче съзнавах, че съм се променила. Бях вкусила от свободата и бях убедена, че мога да се грижа сама за себе си и семейството си. Но самотният живот не ме радваше вече. Ненавиждах това жигосване, което носех като разведена жена.

Обичах Муди и знаех, че и той ме обича. За тези три години не се бяхме карали нито веднъж. Предоставяха ми се възможността и шансът да започна нов живот на съпруга и майка. Живеех с мисълта за многобройните събирания, които щяхме да организираме с Муди като семейство. Може би щях да завърша колежа. Може би щяхме да си имаме дете.

Сега, седем години по-късно, през тази ужасна безсънна нощ се въртях в леглото до дъщеря си и до мъжа, когото някога бях обичала, и изплувалите от паметта ми спомени ме накараха да прогледна. Много неща бях пренебрегнала.

Ала човек не може да живее само с миналото. Знаех, че споменът за хубавите дни няма да ми помогне. Махтоб и аз бяхме станали заложнички в непозната страна. В момента причините за горчивата ми участ не бяха толкова важни, колкото онова, което ни очакваше, в идните дни. Дни ли?

Седмици?

Месеци?

Колко ли ще трябва да изтърпим? Не можех да са примиря с мисълта, че е възможно да се окажат години. Муди нямаше — не можеше — да постъпи така с нас! Един ден ще забележи мръсотията наоколо и това ще го погнуси. Ще осъзнае, че професионално бъдеще го очаква единствено в Америка, а не в една изостанала страна, която тепърва трябваше да се учи на елементарна хигиена и социална справедливост. Ще промени решението си. Ще ни заведе у дома. Няма и да помисли, че щом стъпя на американска земя, ще грабна Махтоб и ще хукна към първия адвокат.

Ами ако не го промени? Някой трябва да помогне! Родителите ми? Приятелите в Мичиган? Полицията? Държавният департамент? Аз и Махтоб бяхме американски поданици, макар че Муди не беше. Имахме права. Трябваше да намерим начин да ги упражним.

Но как?

И колко време ще ни е нужно?