Бети Махмуди, Уилям Хофър
Не без дъщеря ми (5)

ПЕТА ГЛАВА

Една вечер, скоро след като се бе смрачило, стоях в хола на Амех Бозорг, когато чух ужасяващия рев на реактивен самолет, който приближаваше нашия квартал. Небето се освети от ярките фойерверки на противовъздушната отбрана, последвани от накъсания екот на бомбени експлозии.

„Божичко, войната приближава Техеран“ — помислих си аз. Потърсих Махтоб, за да се скрием на сигурно място, ала Маджид видя уплахата, изписана на лицето ми, и се опита да ме успокои.

— Това са само демонстрации по случай Седмицата на войната — рече той.

Муди ми обясни, че Седмицата на войната е ежегоден празник на непобедимата ислямска армия, създаден по повод на войната с Ирак или, иначе казано, с Америка, защото цялата пропагандна машина внушаваше на иранците, че Ирак е просто марионетка, която Щатите въоръжават и ръководят.

— Ние сме във война с Америка — ми заяви Муди с нескрито задоволство. — Справедливо е. Твоят баща е убил моя.

— Какво искаш да кажеш?

Муди обясни, че през Втората световна война, когато баща ми служел в американската армия в Абадан — Южен Иран, неговият баща работел като военен лекар и лекувал заболелите от малария войници, докато сам не се заразил и умрял.

— Сега за това ще плащаш ти — рече Муди. — Твоят син Джон ще загине в Близкоизточната война. Можещ да бъдеш сигурна.

Макар да бях наясно, че Муди ме дразни, просто не можех да разгранича реалността от садистичните му фантазии. Това изобщо не беше мъжът, за когото се бях омъжила. Тогава как можех да знам на какво да вярвам и на какво не?

— Ела — каза той, — отиваме на покрива.

— Защо?

— Има демонстрация.

Това можеше да бъде единствено антиамериканска демонстрация.

— Не — отвърнах. — Няма да дойда.

Без да продума, Муди грабна Махтоб и я изнесе от стаята. Тя запищя от изненада и страх и се замята в прегръдката му, ала той я стискаше здраво и заедно с други членове на семейството излезе на покрива.

Скоро единственото, което чувах, бе гръмкият рев.

— Смърт на Америка! — скандираха от покривите на къщите около нас. Тази фраза ми беше вече добре позната, тъй като я слушах непрекъснато в новинарските емисии по телевизията. — Смърт на Америка! — скандиранията ставаха все по-силни и разпалени. Запуших ушите си с ръце, но фанатичният рев не спираше.

— Смърт на Америка!

Плачех за Махтоб, която се гърчеше в ръцете на маниакалния си баща горе на покрива, а той искаше от нея да се опълчи срещу своята родина.

— Смърт на Америка! — Тази вечер в Техеран четирий-сет милиона гърла скандираха като един. Виковете се носеха от покрив на покрив, извисяваха се до кресчендо и хората изпадаха във френетична хипноза. Смазващият, ужасяващ, влудяващ рев пронизваше сърцето ми.

— Смърт на Америка! Смърт на Америка! Смърт на Америка!

— Утре отиваме в Ком — обяви Муди.

— Какво е това?

— Ком е богословският център на Иран и свещен град. Утре е първият петък от Мухаррем — месеца за поклонение. Там има гробница. Ще се облечеш в черно.

Спомних си за пътуването ни до Рей — кошмар, който завърши с бой, — Муди наби Махтоб със собствените си ръце. Защо бе нужно да ни влачат с Махтоб по невероятните им поклоннически пътешествия?

— Не искам да ходя — казах аз.

— Отиваме всички.

Познавах ислямския закон дотолкова, доколкото да дам разумно обяснение на отказа си.

— Не мога да влизам в гробници. В мензис съм.

Муди се намръщи. Всеки мой менструален цикъл му напомняше, че вече пет години след раждането на Махтоб не можех да го даря с още едно дете — син.

— Отиваме всички — каза той.

На другата сутрин се събудихме с Махтоб ужасно потиснати от това, което ни очаква. Махтоб имаше разстройство — признак, че е напрегната. Вече започвах да свиквам с това нейно състояние.

— Болна е — казах на Муди. — Трябва да си стои вкъщи.

— Отиваме всички — сряза ме той.

Потънала в дълбока меланхолия, сложих си черната униформа. Щяхме да пътуваме с колата на Мортеза, племенника на Муди, заедно с Амех Бозорг, дъщеря й Фереще, Мортеза, жена му Настаран и тяхната прелестна дъщеричка Нилуфар. Минаха часове, докато се измъкнем от града и излезем на магистралата, а после още два часа пътувахме по път, гъмжащ от коли на поклонници, през мрачната като настроението ми провинция.

Ком бе прашен град. Нито една улица не бе павирана и колите на събиращото се множество вдигаха облаци задушлив прахоляк. Като се измъкнахме от автомобила, по просмуканите ни от пот дрехи полепна слой нечистотии.

В центъра на площада имаше басейн с олимпийски размери, заобиколен от викащи поклонници, които се опитваха да стигнат до водата, за да изпълнят ритуалното предмолитвено умиване. Тълпата не демонстрираше никаква любов към ближния. Всички работеха здраво с лакти и попадналите на място удари помагаха на някои да си осигурят място до ръба на басейна. От време на време се разнасяше плисък, последван от яростния крясък на някой неочаквано покръстен поклонник.

Тъй като нито Махтоб, нито аз имахме намерение да участвуваме в молитвите, не си направихме труда да се мием в мръсната вода, а просто изчакахме другите да свършат.

После се разделихме на мъжка и женска група и двете с Махтоб последвахме Амех Бозорг, Фереще, Настаран и Нилуфар в женската част на гробницата. Нямаше място да се наведем и събуем обувките си, затова само ги изхлузихме и ги побутнахме към растящата купчина разнородни обуща.

Блъскана от всички страни, Махтоб отчаяно стискаше ръката ми. Така влязохме в една огромна зала, чиито стени бяха украсени с огледала. От високоговорителите се разнасяха ислямски мелодии, но дори музиката не бе в състояние да заглуши гласовете на хиляди загърнати в черни чадори жени, които бяха коленичили на пода, биеха се с юмруци в гърдите и виеха молитви.

Гигантските огледала в рамки от злато и сребро отразяваха блясъка на скъпоценните метали и разкошът им рязко контрастираше с черните чадори на поклонничките. И гледката, и звуците действаха хипнотично.

— Седнете — каза Амех Бозорг.

Двете с Махтоб седнахме, а до нас се свиха Настаран и Нилуфар.

— Седнете — повтори Амех Бозорг. С помощта на жестове и няколко прости думи на фарси тя ми каза да погледна към огледалата. Двете с Фереще се отправиха към богато украсен ковчег, който се намираше в една от съседните зали.

Обърнах поглед към огледалата. Само след броени минути почувствах, че изпадам в някакво подобно на транс състояние. Огледалата, отразяващи други огледала, създаваха усещане за безкрайност. Ислямската музика, ритмичното думкане по гърдите на жените и монотонният вой на молитвите ми действаха хипнотично против волята ми. За вярващите това преживяване сигурно е невероятно вълнуващо.

Нямах представа колко време е минало. В един момент усетих, че Амех Бозорг и Фереще са се върнали в залата при нас. Дъртата вещица се отправи към мен, като крещеше с все сили и ме сочеше с пръст.

Какво ли пак съм направила, почудих се аз.

Не разбирах нито дума от онова, което крещеше Амех Бозорг, като изключим името „Америка“.

От очите й бликаха нервни сълзи. Тя бръкна под чадора си и заскуба коси, а с другата ръка се удряше в гърдите и по главата.

 

С гневен жест ни подкара навън. Всички я последвахме. Спряхме до купа обувки, за да се обуем.

Муди и Мортеза вече бяха изпълнили религиозните си задължения и ни чакаха. Амех Бозорг се втурна към Муди с писъци, като се блъскаше в гърдите.

— Какво е станало? — попитах го аз. Той яростно ме изгледа.

— Защо си отказала да влезеш в гробницата? — попита ме той.

— Не съм отказвала да правя каквото и да било — отвърнах.

— Отказала си! Не си влязла в гробницата.

— Тя ми каза да седна и да гледам в огледалата. Всичко това започваше да ми намирисва на фиаското в Рей. Муди бе обзет от такава бясна ярост, че се уплаших да не ме удари. Скрих се зад гърба на Махтоб. Знаех, че проклетата старица ми е погодила този номер. Тя искаше да влоши отношенията ни с Муди. Изчаках, докато Муди прекъсна тирадата си, и му казах колкото се може по-спокойно, но твърдо:

— Няма да е зле, ако млъкнеш и малко помислиш. Тя ми каза да седна и да гледам в огледалата.

Муди се обърна към сестра си, която продължаваше да разиграва своята истерична сцена. Размениха си няколко думи и Муди се обърна към мен:

— Казала ти е да седнеш и да погледнеш към огледалата, но е нямала предвид да останеш там.

Как ненавиждах тази зла жена!

— Настаран също не влезе — подчертах аз. — Защо не й се сърдиш на нея?

Муди отправи въпроса към Амех Бозорг. Още ми беше страшно сърдит и започнада превежда отговора на сестра си, преди да е помислил за усложненията.

— Настаран е в мензис — преведе той. — Не може да… И тогава си спомни. Аз също бях в мензис. Разумът още веднъж надделя над лудостта му. Той моментално омекна към мен и насочи гнева си към своята сестра. Спориха дълго, продължиха да се карат и в колата. Тръгнахме към дома на брат им.

— Казах й, че не е справедлива — тихо и съчувствено промълви Муди. — Още не разбираш езика, а тя все бърза.

Пак ме изненада. Днес проявяваше разбиране. Какъв ли щеше да бъде утре?

Учебната година започна. В първия учебен ден учителите от цял Техеран изведоха децата на улична демонстрация. Стотици ученици от близкото училище маршируваха край къщата на Амех Бозорг и скандираха отблъскващия лозунг „Смърт на Америка!“, като прибавяха и още един враг „Смърт на Израел!“.

В спалнята Махтоб си запуши ушите, ала виковете проникваха навсякъде.

По-лошото бе, че Муди се вдъхнови от този пример за ролята на училището при възпитанието на иранските деца и реши да направи от Махтоб покорна иранска дъщеря. След няколко дни най-неочаквано обяви:

— Утре Махтоб тръгва на училище.

— Не можеш да постъпиш така! — извиках аз.

Махтоб увисна на ръката ми. Знаех, че ще изпадне в ужас, ако я отделят от мен, а освен това и на двете ни беше ясно какво значи „училище“: че оставаме тук задълго. Муди обаче бе непоколебим. Двете с Махтоб се опитахме да го разубедим, но без резултат. Най-накрая казах:

— Първо искам да видя училището. Муди се съгласи.

В ранния следобед тръгнахме към училището. С изненада открих, че сградата е модерна и чиста, с хубава, добре поддържана градина и плувен басейн. Тоалетните бяха като в Америка. Муди ми обясни, че това е частно училище за деца в предучилищна възраст. Когато детето навърши съответна възраст, трябва да се запише в държавно училище. Тази щеше да бъде последната предучилищна година на Махтоб и той държеше тя да започне тук, преди да отиде в по-суровата атмосфера на държавното училище.

Бях твърдо решена Махтоб да запише първи клас в Щатите, но, разбира се, премълчах това, докато Муди разговаряше с директора и превеждаше моите въпроси.

— Говори ли някой английски тук? — попитах. — Махтоб не знае добре фарси.

— Да — гласеше отговорът, но в момента отсъства. Муди каза, че би искал Махтоб да тръгне на училище още на следващия ден, но директорът обясни, че има списък на чакащите и че срокът на изчакване може да продължи шест месеца.

Като разбра, Махтоб въздъхна с облекчение, защото това отменяше незабавното изпълнение на решението на баща й. На връщане към къщи мозъкът ми бързо заработи. Ако Муди успее да изпълни плана си, ще усетим горчивия вкус на поражението. Това беше първата му конкретна стъпка към установяването ни в Иран, но можеше да се окаже и междинен етап по пътя ни към свободата. Идеята нещата да добият нормален вид не изглеждаше съвсем лоша. Сега Муди бе непрекъснато нащрек и дебнеше всяка моя крачка. При тези условия не бих могла да предприема абсолютно нищо за нашето спасение. Започнах да разбирам, че единственият начин да накарам Муди да се отпусне, бе да го накарам да повярва, че съм готова да остана в Иран.

Скрита в моята килия — банята, — цял следобед и цяла вечер се опитвах да очертая някакъв план за действие. Разсъдъкът ми бе замъглен, но се мъчех да мисля логично. Преди всичко знаех, че трябва да се погрижа за здравето си. Съсипана от болести и депресия, спях и се хранех недостатъчно и единствено лекарствата на Муди ми осигуряваха желания покой. На това трябваше да се сложи край.

Успях да убедя Муди да напуснем дома на Амех Бозорг. Тук всички бяха мои врагове. Амех Бозорг и Баба Хаджи ставаха все по-недружелюбни с мен. Баба Хаджи дори настояваше да взимам участие в безконечните им ежедневни религиозни ритуали. Това се превърна в повод за сдърпване между него и Муди. Муди се опита да му обясни, че изучавам каноните на исляма, доколкото мога. Той не искаше да ме принуждава да участвам в молитвите им. Това обаче ме накара да осъзная, че всъщност Муди наистина се надяваше да свикна тук.

Разбира се, той в никакъв случай не желаеше семейство-то му да живее по този начин. Не се бяхме любили шест седмици. Махтоб не можеше да скрие отвращението, което изпитваше към него. Вероятно в някое ъгълче на обърканото си съзнание Муди си фантазираше, че един ден ще можем да се установим и заживеем нормално в Иран.

Докато кроях планове за бягство, ме обхванаха силни съмнения. За да извоювам свободата си, трябваше да се превърна в безпогрешна артистка. Трябваше да накарам Муди да ми повярва, че все още го обичам, въпреки че всъщност желаех смъртта му.

Още на следващата сутрин се заех с настъплението. За пръв път от седмици насам си направих косата и си сложих малко грим. Избрах си хубав тоалет — синя памучна пакистанска рокля с дълъг ръкав и волани. Муди забеляза промяната и като му казах, че искам да говоря с него, веднага се съгласи. Усамотихме се в задния двор край басейна.

— Не съм добре — започнах. — Чувствам голяма слабост. Нямам сили името да си напиша.

Муди кимна с непристорено съчувствие.

— Не искам да взимам лекарства.

Муди се съгласи. Като остеопат той отричаше прекалената употреба на лекарства. Опитвал се да ми помогне да превъзмогна тежките моменти, но наистина било време да спра, каза той.

Окуражена от думите му, продължих:

— Вече се примирих с мисълта, че ще живеем в Техеран, и искам да започнем наново. Да се уредим и заживеем нормално.

По лицето на Муди се изписа подозрителност, но аз смело натъртих:

— Да се уредим и заживеем нормално, но за целта се нуждая от помощта ти. Не мога да се справя сама и не желая да бъдем в този дом.

— Трябва — рече той и леко повиши глас.

— Амех Бозорг е моя сестра и аз й дължа уважение.

— Не мога да я понасям — изхлипах. Просълзих се и в думите ми се прокрадна жлъч:

— Мразя я! Тя е мръсна и вони. Всеки път, когато вляза в кухнята, някой сърба направо от тенджерата и от устата му пада обратно в нея. Наливат си чай в неизмити чаши. В храната има буболечки и червеи, а къщата смърди. Нима така искаш да живеем?

Въпреки добре замисления план допуснах грешка — разгневих го.

— Тук ще живеем! — извика той.

Спорихме разгорещено почти цяла сутрин. Напразно се опитвах да го накарам да признае, че домът на Амех Бозорг е отблъскващо мръсен, но той упорито защитаваше сестра си.

Когато най-накрая разбрах, че планът ми пропада, се опитах да си възвърна инициативата, като отново разиграя варианта „покорна съпруга“. С полите на роклята избърсах сълзите си и се обърнах към него:

— Искам да те направя щастлив. Искам да направя Махтоб щастлива. Моля те, направи нещо, за да ми помогнеш. Трябва да ме измъкнеш от тази къща, ако искаш да започнем отново, и то тук, в Техеран.

Муди омекна. Знаеше, че говоря искрено, но не знаеше как да удовлетвори желанието и на жена си, и на сестра си.

— Няма къде да отидем — каза той. Бях подготвена за такъв отговор.

— Попитай Реза дали не можем да отидем у тях.

— Но Реза не ти харесва.

— Харесва ми. Толкова е мил с мен, откакто сме в Иран. И Есей е много любезна…

— Хубаво, ама не знам дали ще се уреди нещо — рече Муди.

— Но той вече няколко пъти ни кани у тях — напомних му аз.

— Това е само тароф. Всъщност няма никакво желание да му гостуваме.

На фарси „тароф“ се нарича обещанието, което човек дава от любезност, без да има намерение да го изпълни.

— Тогава го накарай да изпълни своя тароф.

В продължение на няколко дни не спрях да мърморя на Муди. Той виждаше, че се опитвам да се държа добре с роднините му. В интерес на истината духът ми се повдигна значително, след като спрях да пия лекарства, а желанието да изпълня опасния си план закали още повече волята ми. Най-после Муди ми съобщи, че Реза ще идва тази вечер, и ми позволи да разговарям с него по въпроса.

— Разбира ce, че може да дойдете — каза Реза. — Но не тази вечер, защото ще излизаме. Тароф.

— А утре? — настоях аз.

— Разбира се. Ще взема някоя кола и ще дойдем да ви вземем. Тароф.

Муди ми разреши да взема само част от и без това оскъдната ни покъщнина. Колкото и да ме ненавиждаше, Амех Бозорг бе дълбоко засегната от плановете ни да ce преместим. Фактът, че не вземаме с нас всичкия си багаж, бе знак, че престоят ни у Реза и Есей ще бъде кратък. През целия ден Муди избягваше намръщената физиономия на сестра си.

Стана десет часът вечерта, а Реза още не бе дошъл да ни вземе, затова настоях Муди да ми разреши да му се обадя по телефона. Докато набирах номера, той стоеше зад гърба ми.

— Ние те чакаме — казах на Реза, — а теб никакъв те няма.

— О, знаеш ли, отвори ни се една работа — отвърна Реза. — Ще дойдем утре.

Тароф.

— Не, не мога да чакам до утре. Можем ли да дойдем тази вечер?

Реза най-сетне разбра, че трябва да изпълни обещанието си.

— Добре, идвам — каза той.

Бях готова да тръгна в мига, в който Реза прекрачи прага, но той настоя да постои. Преоблече се в домашна роба, пи чай, яде плодове и разговаря продължително с майка си Амех Бозорг. Ритуалът но сбогуването — целувки, прегръдки, приказки — му отне цял час.

Беше доста след полунощ, когато най-сетне потеглихме, за да пътуваме само няколко минути до една двуетажна къща. Тя принадлежеше на Реза и брат му Мамал. Реза и Есей живееха на първия етаж с тригодишната си дъщеря Мариам и четиримесечния си син Мехди. Мамал, жена му Насерин и синът им Амир живееха на втория етаж.

Като пристигнахме, Есей чистеше като луда и това обясни поведението на Реза. Изобщо не се бяха подготвили за гости, защото разчитаха на тарофа. Така или иначе, Есей ни посрещна много сърдечно.

Беше толкова късно, че аз веднага отидох в спалнята ни и си сложих нощница. Скрих парите и бележника с адреси под матрака. После сложих Махтоб да спи и преминах към следващата точка на своя план.

Повиках Муди в спалнята и лекичко го докоснах по ръката.

— Обичам те, задето ни доведе тук.

Той ме прегърна нежно и ме погледна с очакване.

Бяха минали цели шест седмици. Притиснах се до него и вдигнах устни за целувка. През следващите няколко минути положих всички усилия да не повърна и дори успях да симулирам колко ми е хубаво. „Мразя го! Мразя го! Мразя го!“ — повтарях си през цялото време, докато продължаваше отвратителният акт.

Когато обаче свърши, аз прошепнах:

Обичам те! ТАРОФ!!!