Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Not Without My Daughter, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 162 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
MesserSchmidt (2008)

Издание:

Бети Махмуди и Уилям Хофър. Не без дъщеря ми

Американска. Първо издание

 

Издателска къща „Златорогъ“, София, 1992

ISBN 954-437-007-2

 

Превели от английски: Юлияна Цветкова и Евдокия Стефанова

Корица Иван Димитров

Редактор Иглика Василева

Технически редактор Йордан Зашев

Коректор Лили Иванона

Формат 84×108/32. Печатни коли 23. Цена 24 лв.

Печат: „Балкан прес“, София

 

Not Without My Daughter, Corgi Book 1989

История

  1. — Добавяне

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Останах в леглото дълго след като Муди излезе, ридаейки горчиво: „Махтоб! Махтоб! Махтоб!“ Имах чувството, че тялото ми е една огромна синина. Особено ме болеше опашката, която се бе натъртила доста силно, когато Муди ме блъсна на земята. Свита на кълбо, се опитвах да забравя за болката.

Сигурно бяха минали часове, когато долових познат шум в задния двор. Скърцаше ръждясалата верига на люлката, на която Махтоб толкова обичаше да се люлее. Бавно се измъкнах от леглото и се добрах до балкона, за да видя кой играе навън.

Беше Мариам, дъщеричката на Есей, която весело се люлееше под топлите лъчи на априлското слънце. Тя ме видя и извика невинно:

— Къде е Махтоб?

Сълзите ми попречиха да й отговоря.

Само аз си знаех защо доведох Махтоб в Иран — за да я спася. Сега я бях загубила. Обгърна ме мрак. Трябваше да се преборя със злата си участ. Трябваше да намеря начин да съхраня смелостта и решимостта си. Дали побоят, който ми нанесе Муди, не бе пречупил съпротивата ми? Страхувах се от отговора на този въпрос.

От всичко най-много ме интересуваше как е постъпил с Махтоб. Не по-малко обезпокояваща бе мисълта как е могъл да го направи. Този Муди просто не бе човекът, за когото се бях омъжила.

Какво се обърка? Отговорът ми бе и известен, и неизвестен. Давах си ясна сметка за обстоятелствата. Можех да възстановя по памет кривата на лудостта му през осемте ни години семеен живот и да я свържа с професионалните му проблеми. Можех дори да назова конкретни случаи, свързани с непредвидими тогава политически събития.

Защо не ги забелязах навреме, за да предотвратя злощастието? Едва сега си дадох сметка как е трябвало да постъпя.

Когато преди осем години тригодишният договор на Муди с Детройтската остеопатична болница изтече, двамата бяхме изправени пред дилемата — дали да живеем заедно, или всеки поотделно да се погрижи за собствения си живот. Решението дойде, след като се запознахме с едно предложение за работа в Остеопатичната болница в Корпус Кристи, където работеше само един анестезиолог, а имаше нужда и от втори. Годишната заплата бе сто и петдесет хиляди долара и това ужасно ни зарадва.

Част от мен се съпротивляваше на мисълта да се отделя от родителите си в Мичиган, но друго, по-силно чувство ми подсказваше, че съм готова за един нов блажен и охолен живот.

Джо и особено шестгодишният Джон бяха възхитени от такава перспектива. Преди сватбата Джон ми каза:

— Мамо, не зная дали ще мога да живея с Муди.

— Защо?

— Носи ми толкова много сладки неща, че ще ми се развалят зъбите.

Като разбрах, че говори сериозно, се разсмях. Джон свързваше Муди със сладкиши и щастливо бъдеще.

Неоспоримият факт, че двамата с Муди се обичаме, допълваше всички останали разумни аргументи в полза на този брак. Да се откажа от него и да го изпратя в Корпус Кристи, за да продължа да живея посредствено сред работниците в Централен Мичиган, ми се струваше глупаво.

И тъй сключихме брак на шести юни 1977 г. в една джамия в Хюстън. Сватбената церемония бе скромна и в тесен приятелски кръг. След като изслушахме няколко простички слова на английски и фарси, аз се оказах любимата и обсипана с почести кралица на Муди.

Непрекъснато ми носеше цветя, подаръци и много мили изненади. Често получавах по пощата собственоръчно нарисувана картичка или любовно писмо с изрязани от вестник думички. Не пропускаше възможност да ме похвали пред приятелите ни. Веднъж по време на вечеря ми поднесе голяма и лъскава синьозлатиста купа с надпис „На най-прекрасната съпруга в света“. Колекцията ми от музикални кутийки растеше. Подаряваше и книги по всякакъв повод с най-ласкави посвещения. Не минаваше и ден да не ми покаже силните си чувства.

Веднага пролича колко мъдро решение е взел Муди, избирайки за своя специалност анестезиологията. Тя е една от най-доходните, при това съвсем не изтощителна. Муди ръководеше екип от дипломирани и специализирани медицински сестри-анестезиолози, което му даваше възможност да наблюдава трима-четирима пациенти едновременно, като получава хонорарите, предвидени в подобни случаи. Работата му бе лека. Трябваше да ходи в болницата рано сутрин за операции, често свършваше до обяд и се прибираше у дома. Нямаше фиксиран работен ден, а повикванията по спешност разделяше с колегата си.

Роден в елитно иранско семейство, Муди лесно влезе в ролята на проспериращ американски лекар. Купихме голяма красива къща в един от богатите квартали на Корпус Кристи, в който живееха лекари, стоматолози, адвокати и представители на други солидни професии.

Муди нае домашна прислужница, за да ме освободи от по-неприятните домакински ангажименти, и двамата впрегнахме на работа моите организаторски способности.

Времето ми бе запълнено от приятното задължение да водя дневниците и сметките на Муди, съчетано с удоволствието от грижите за семейството и дома. Домашната прислужница се занимаваше с по-досадните неща, свързани с поддържането на къщата.

Често канехме гости — от една страна, обичахме компаниите, а, от друга, знаехме, че създаването на връзки и познанства е много важно за кариерата на всеки медик. Преди да дойдем в Корпус Кристи, другият анестезиолог бе претрупан с работа. Беше благодарен за помощта, но лекарите работят на териториален принцип, тъй че идването на Муди положи началото на едно благородно съревнование. Имаше много работа, но въпреки това чувствахме нужда да заздравим отношенията си чрез много обществени ангажименти. Лекарите от нашия кръг бяха както американци, така и чужденци, които, подобно на Муди, бяха дошли да учат и практикуват в Щатите. Имаше много индийци, пакистанци, египтяни и араби от Саудитска Арабия, както и сънародници на мъжа ми. Често си разказвахме един на друг различни обичаи, свързани с други култури. Прочух се с умението си да приготвям ирански ястия.

Участието ми в дейностите, организирани от болницата, бе още един начин да завържа приятелство със съпругите на другите лекари.

Станахме център и на друг един социален кръг. Оказа се, че близкият Тексаски университет е предпочитан от иранските студенти. Често ги канехме на гости и като членове на Ислямското дружество на Южен Тексас организирахме събирания и тържества по случай ирански и ислямски празници. Бях доволна, че Муди най-сетне е успял да постигне истинското равновесие между сегашния и миналия си живот. Той се чувстваше неизмеримо щастлив в ролята си на натурализиран американски лекар, настойник на по-младите си сънародници.

Муди доказа до каква степен се е американизирал, когато подаде молба за американско поданство. Във формуляра имаше множество въпроси — като например:

Вярвате ли в Конституцията на Съединените щати и формата на управление на САЩ?

Имате ли желание да положите клетва за вярност пред САЩ?

Ако законът го изисква, ще участвате ли във военен конфликт на страната на Съединените щати?

Муди отговори положително на всички.

Пътувахме често. На няколко пъти ходихме до Мексико и Калифорния. Когато и където да се провеждаше медицински семинар или конференция, двамата с Муди отивахме, а децата оставяхме вкъщи с бавачка. Имахме възможност да отсядаме в луксозни хотели и да се храним в добри ресторанти, защото всички разходи минаваха по сметка „служебна командировка“. При подобни пътувания грижливо събирах в плик всички сметки и фактури.

Тази прекрасна промяна в моя живот заплашваше да ми завърти главата. Въпреки че не работех, бях по-заета от всякога. Обсипана с любов и внимание, обичана до полуда, можех ли изобщо да се оплача от нещо?

Още от самото начало на нашия семеен живот знаехме, че в него са заложени известни проблеми, но и двамата предпочитахме да не мислим за тях. В редките случаи, когато между нас възникваше спор, той бе пораждан от културните ни различия. Например веднъж отидохме до една банка в Корпус Кристи да открием сметка и той написа на бланката само собственото си име.

— Какво е това? — попитах. — Къде е моето име?

Той се изненада.

— Ние, иранците, не откриваме банкови сметки на женско име.

— Тук не можеш да постъпваш като иранец — възразих аз. — Трябва да постъпваш като американец.

След кратък спор Муди отстъпи. Просто не му беше хрумвало, че онова, което имаме, е наше общо притежание.

Чувството му за собственост върху мен бе нещо, което много ме дразнеше. Сякаш и аз подобно на банковата му сметка бях лично негова. Когато се намирахме в компанията на много хора, той искаше да съм плътно до него. Винаги стояхме прегърнати или ме стискаше за ръката, сякаш се страхуваше да не избягам. Неговото внимание и любов ме ласкаеха, но понякога ме дразнеха.

В ролята си на втори баща, а не на приятеля на мама Муди също не бе блестящ. Естествено, възприе поведението на ирански родител и изискваше от Джо и Джон да му се подчиняват безпрекословно. Това бе особено неприятно за Джо, на своите единайсет години вече започваше да се чувства по-самостоятелен. До сватбата ми именно той бе мъжът в семейството.

Освен това присъствието на Реза бе несъмнено най-големият източник на напрежение по онова време. Той учеше в държавния университет Уейн в Детройт и известно време живя в апартамента на Муди. На първата годишнина от брака ни се дипломира като икономист и Муди го покани да остане при нас в Корпус Кристи, докато си намери работа.

Когато Муди отсъстваше от къщи, Реза моментално влизаше в ролята на господар и повелител и започваше да се разпорежда с абсолютно всичко, очаквайки да му се подчиняваме безпрекословно. Скоро след пристигането му бях поканила няколко приятелки на чай. Реза мълчаливо се настани в стаята при нас и очевидно си водеше наум бележки, за да докладва на Муди, в случай че сме си позволили непочтителни изказвания. В мига, в който гостите ми си тръгнаха, той ми нареди да измия съдовете.

— Ще се погрижа за тях, като му дойде времето — сопнах се аз.

Реза се опитваше да ми нарежда кога да пера, какво да приготвя на момчетата за обяд и кога да отскоча до съседите за кафе. Спорех с него, но той бе изключително упорит и от своя страна не си помръдваше пръста да ми помогне в домакинството.

Многократно се оплаквах на Муди за наглите му опити да се меси в живота ми. Той обаче, тъй като не знаеше за най-неприятните случаи, ме съветваше да бъда по-търпелива.

— Няма да стои дълго — казваше ми той. — Само докато си намери работа. Племенник ми е. Трябва да му помогна.

С Муди влагахме средства в пазара на недвижими имоти и по-точно в бизнеса с жилища под наем, от който можехме да печелим благодарение на данъчните облекчения. По тази причина бяхме установили отлични отношения с един от най-преуспяващите банкери в града. Убедих го да се срещне с Реза, за да види дали може да му намери работа.

— Предложиха ми да започна работа като касиер — оплака се Реза, като се върна от срещата. — Нямам намерение да ставам касиер в банка.

— Много хора биха се радвали на такова предложение — отговорих аз, неприятно изненадана от реакцията му.

— Това е добро начало за бъдеща кариера.

Тогава Реза каза нещо много показателно — нещо, което успях да осъзная години по-късно, когато опознах чувствителността на иранеца и по-точно на семейството на Муди. Той каза:

— В тази страна няма да приема никаква друга работа, освен президент на компания.

Бе готов да живее на наш гръб и благодарение на нашата щедрост, докато някоя американска компания не проявеше изключителна мъдрост и коленопреклонно го помолеше да я управлява.

Междувременно Реза прекарваше времето си на плажа, потънал в четене на Корана, в молитви и в опити да контролира всяко мое действие. Когато тези му задължения го изтощаваха, той лягаше да си подремне.

Изнервящите седмици станаха месеци. Най-накрая убедих Муди да предприеме нещо. Рекох му:

— Или той напуска, или аз.

Наистина ли щях да го сторя? Вероятно не, защото разчитах на чувствата на Муди към мен и се оказах права.

Като мърмореше на фарси — очевидно проклятия по мой адрес — Реза се изнесе на квартира, чийто наем плащаше Муди. Скоро след това той се върна в Иран, за да се ожени за братовчедка си Есей.

След заминаването на Реза щяхме отново да се радваме на щастливия си семеен живот — така поне си мислех. Муди и аз бяхме различни в някои отношения, ала знаех, че компромисът е част от брака. Бях сигурна, че с времето всичко ще се оправи.

Прецених положителните страни. Животът ми се бе променил коренно и бях щастлива, защото най-сетне бях постигнала онова вечно изплъзващо ми се „по-добро“.

Как можех да предполагам, че някъде на десет хиляди мили източно оттук, се надига странна буря, която ще разбие брака ми, ще ме направи пленница, ще ме раздели от синовете ми и ще заплаши не само собствения ми живот, но и живота на неродената ми дъщеря?

Бяхме женени от година и половина, когато наскоро след новогодишните празници на 1979-а Муди си купи скъп радиоапарат с късовълнов обхват, снабден със слушалки. Той бе достатъчно мощен да лови станции от половината свят. У Муди внезапно се бе породил интерес към предаванията на Радио Иран.

В Техеран студентите бяха организирали няколко демонстрации срещу правителството на шаха. В миналото бе имало подобни сблъсъци, ала сегашните бяха по-сериозни и по-многобройни отпреди. От Париж, където бе в изгнание, аятолах Хомейни започна да издига остри възвания срещу шаха и западното влияние.

Новините, които Муди слушаше по радиото, често противоречаха на онова, което гледахме във вечерните телевизионни емисии. Постепенно той взе да се съмнява в достоверното представяне на събитията от страна на Америка.

Когато шахът напусна Иран и на следващия ден аятолах Хомейни се завърна триумфално в страната, Муди реши да отпразнува събитието. Той доведе много ирански студенти у дома, без да ме предупреди. Стояха до късно вечерта и изпълваха моя американски дом с развълнувани и оживени разговори на фарси.

Революцията дойде в нашия дом заедно с иранската революция. Муди започна да се моли с невиждано за мен усърдие и да прави дарения на различни шиитски групи.

Без да ме нита, изхвърли запасите ни от алкохолни напитки, които държахме за честите гости. Това стана причина повечето от американските ни познати да спрат да ни посещават. Тонът, с който започна да разговаря Муди, пропъди много други.

Той беснееше срещу американските вестници и ги наричаше лъжци. През следващите няколко месеца студентите превърнаха дома ни в клуб. Обединиха се в „Група загрижени мюсюлмани“, както се нарекоха сами, и наред с другите си дейности съчиниха и следното обръщение, което разпространиха в печата, радиото и телевизията:

„В името на всемилостивия и всемогъщ Аллах.

Днес в Съединените щати ислямът е едно от най-непонятните неща. За това има няколко причини:

1) Средствата за масова информация поднасят невярно тълкуване на събитията в Ислямска република Иран.

2) Отказът на американското правителство да се отнася справедливо към мюсюлманските държави.

3) Отказът на християнството да възприеме исляма и неговите последователи.

Средствата за масова информация са оказвали огромно въздействие върху американското общество. Вечерните новини, вестниците и седмичниците са основата, върху която се изгражда общественото мнение в Америка. Тези източници представляват пропаганда на най-високо ниво, защото фактите, които поднасят, са единствено и само в подкрепа на американските интереси. Ето защо международните събития биват често осветлявани едностранчиво.

Пресен пример за подобно превратно тълкуване и представяне са събитията в Ислямска република Иран. Именно иранският народ изгони шаха и единодушно одобри установяването на ислямска република. Скоро научихме за кюрдските вълнения в Иран. Ако кюрдите се борят за самоуправление, защо тогава в конфликта участват израелски, руски и иракски военни?

Ислямската революция в Иран доказа, че иранците са срещу американската външна политика, а не срещу американското общество. Ние ви молим да преценявате внимателно вашите средства за масова информация. Общувайте с ирански мюсюлмани, които са наясно със сегашното положение.

Благодарим ви

Група загрижени мюсюлмани

Корпус Кристи, Тексас“

Това вече ми дойде много.

Изправих се в защита на страната си, обвинявайки родината на Муди. Разговорите ни се превърнаха в неприятни спорове — нещо нетипично за нормалните ни и спокойни отношения.

Един ден заявих отчаяно:

— Трябва да сключим примирие. Двамата с теб просто не можем да разговаряме за политика.

Муди се съгласи и известно време успяхме да съжителстваме в мир, но аз вече не бях центърът на неговата вселена. Ежедневните доказателства за любовта му ставаха все по-редки. Сега сякаш бе женен за радиоапарата си и една дузина вестници, списания и пропагандни материали. Някои от тях бяха на фарси, други — на английски. Понякога, когато Муди отсъствуваше, им хвърлях по едно око и винаги се потрисах от злобата и неприязънта на безумните им нападки срещу Америка.

Муди оттегли документите си за американско поданство.

Понякога думата „развод“ доста занимаваше мислите ми. Бе дума, от която се страхувах и която ненавиждах. Веднъж вече бях минала по този път и никак не ми се искаше всичко да се повтори отново. Да се разведа с Муди означаваше да се откажа от живот, който не бих могла да си осигуря сама, и от брак, за който все още вярвах, че е изграден на основата на любовта.

Освен това обмислянето на подобна възможност стана напълно излишно в момента, в който разбрах, че съм бременна.

Чудото оказа прекрасно въздействие върху Муди. Той престана да възвеличава политиката на Иран, изпълнен с гордост от факта, че ще става баща. Поднови чудесния си навик да ме обсипва ежедневно с подаръци. Щом започнах да нося широки дрехи, той взе да се хвали с корема ми пред всеки срещнат. Направи ми стотици снимки и ми казваше, че бременността ме е разкрасила.

Третото лято от брака ни премина под знака на очакваното бебе. Когато Муди бе на работа в болницата, двамата с Джон си прекарвахме чудесно. Той бе вече осемгодишен и много ми помагаше в къщната работа. Заедно превърнахме една от спалните в бебешка стая. Доставяше ни голяма радост да купуваме заедно бебешки дрешки в жълто и бяло. Двамата с Муди посещавахме заедно курсове за млади родители, където той не криеше, че предпочита син. За мен това нямаше никакво значение. Вече обичах живото същество в мен, било то момче или момиче.

В началото на септември, когато бях в осмия месец, Муди ме помоли да го придружа на една медицинска конференция в Хюстън. Пътуването щеше да ни осигури няколко прекрасни дни, преди да ни затрупат изтощителните грижи по новороденото. Моят лекар одобри идеята, като ме увери, че до раждането ми остава цял месец.

През първата ни вечер в Хюстън обаче получих остри болки ниско долу и се разтревожих не на шега, че родилните ми болки започват.

— Ще се оправиш — окуражи ме Муди.

На следващия ден искаше да посети НАСА.

— Не се чувствам много добре — казах му.

— Добре, да отидем на пазар — предложи той.

Преди да тръгнем по магазините, отидохме да обядваме, но в ресторанта болката се засили и се почувствах доста отпаднала.

— Да се върнем в хотела. Може би ще успея да изляза, след като си почина.

Там започнаха родилните болки и водата ми изтече. Муди не можеше да повярва, че е настъпил сублимният момент.

— Ти си лекар. Водата ми изтече. Не знаеш ли какво означава това?

Той се обади на моя лекар в Корпус Кристи, който го насочи към свой колега в Хюстън. Той се съгласи да се заеме с мен и ни накара бързо да отидем в болницата.

Помня ярките горещи светлини на родилната зала.

Помня и Муди в чиста престилка да стои до мен, да стиска ръката ми и да ми помага със съвети. Спомням си родилните мъки и ужасната болка, която съпровожда идването на новия живот. Може би е предупреждение за всичко онова, което очаква човека в бъдеще.

Преди всичко обаче помня акушер-гинеколога, който обяви:

— Имате дъщеря!

Екипът лекари нададе радостни възгласи при това великолепно чудо. Засмях се, замаяна от щастие, облекчение и изтощение. Лекарят и сестрата положиха първите грижи за новороденото и после ми го донесоха.

Беше едно светлокожо бижу със светлосини очи, които примигваха срещу силната светлина на лампите. По влажната й главица бяха полепнали няколко червеникаво-руси букли. Миниатюрното й лице бе копие на Муди.

— Защо е със светла коса? — попита напрегнато Муди. — И защо има сини очи?

— Не мога да ти отговоря — казах, прекалено уморена и възбудена, за да обръщам внимание на дребните му притеснения относно прекрасното дете, на което бях дала живот. — Като изключим светлия тен и косата, тя ти е одрала кожата.

За миг бебето погълна цялото ми внимание и аз престанах да забелязвам какво става наоколо. Обвих я с ръце и й заговорих, трептяща от любов:

— Ще те кръстим Мариам — прошепнах аз. Това бе едно от най-прекрасните ирански имена, които знаех, а освен това приличаше на екзотично американско име.

Минаха няколко минути, преди да осъзная, че Муди си е тръгнал.

Каква странна смесица от чувства изпитах тогава! Муди очевидно не бе успял да зададе на глас въпроса, който истински го е измъчвал. „Защо е момиче?“ — бе обвинението, което той бе искал да ми отправи. Неговата ислямска мъжественост бе наранена от появата на първородна дъщеря и той ни остави сами тази нощ, при все че трябваше да бъде при нас. Не очаквах такова поведение от мъжа си.

Нощта мина, прекъсвана от неописуемата радост, която изпитвах при допира на малките устнички до гръдта си, и от мрачните мисли, породени от детинското поведение на Муди. Чудех се дали това е само мимолетна реакция, или ни е напуснал завинаги. В този миг бях толкова ядосана, че наистина не ме интересуваше.

Обади се рано сутринта без думичка извинение за снощното си отсъствие. Не спомена и за предпочитанията си за син. Обясни, че е прекарал нощта в джамията, в която се бяхме оженили, и се молил на Аллах.

Когато по-късно сутринта дойде в болницата с радостна усмивка, в ръцете си носеше куп листове, изписани на фарси. Били от джамията.

— Какво пише? — попитах аз.

— Махтоб — сияещ отвърна той.

— Махтоб ли? Какво значи това?

— Лунна светлина — каза той и обясни, че е разговарял по телефона с роднините си в Иран, които предложили няколко подходящи имена за детето, Муди каза, че е избрал името Махтоб, тъй като предишната вечер имало пълнолуние.

Поспорихме дали да не е Мариам — името звучеше по американски, а детето беше и щеше да бъде американче. Ала бях слаба и с ужасно объркани чувства. Муди попълни свидетелството за раждане, на което пишеше Махтоб Мариам Махмуди. През ума ми мина смътната мисъл колко лесно съм се подчинила на съпруга си.

Двумесечната Махтоб бе облечена в розова дантелена рокля, която й бе подарък от човека, забравил бързо първоначалното си разочарование, възхитен от малката и станал най-гордият баща на света. Бебето лежеше доволно в ръцете ми и ме гледаше. Нейните очички бързо потъмняха и станаха тъмнокафяви. Изучаваха нещата от света наоколо, докато над стотина студенти мюсюлмани се бяха събрали у нас да отбележат празника на жертвоприношението. Беше 4 ноември 1979 г.

Муди участваше в живота на Ислямското дружество на Южен Тексас и сега бе един от главните организатори на събитието, провеждано в един парк наблизо. Бях се възстановила доста бързо и тъй като това празненство нямаше нищо общо с политиката, с радост се включих в подготовката. Помогнах при приготвянето на огромни количества ориз. С останалите съпруги — пъстра група от иранки, египтянки, арабки и американки — приготвихме различни сосове. Направихме салата от краставици, домати и лук и я поляхме с лимонов сок. В големи кошници подредихме разнообразни свежи плодове. Приготвихме баклава.

В този случай обаче грижата за основното ястие имаха мъжете. Празникът е в чест на деня, в който Господ заповядал на Авраам да му принесе в жертва собствения си син Исаак, ала пощадил момчето, като на негово място приел жертвено агне. Мъжете донесоха няколко овце и като застанаха с лице към Мека, припявайки свещени молитви, прерязаха гърлата им. После отнесоха закланите животни в едно заведение с открита скара и приготвиха месото за празника.

Този тържествен ден се чества от всички мюсюлмани, а не само от иранците, така че разговорите на политически теми се ограничиха само до малки групи иранци, които възбудено обсъждаха успешните опити на аятолаха да централизира властта.

Стоях настрана от тези разговори и си общувах със съпругите, които представляваха едно миниатюрно американско общество. Повечето харесваха допира с източната култура, но бяха истински щастливи, че живеят в Америка.

Веднага след празника оставихме момчетата у дома и тримата с Муди и Махтоб се отправихме към Далас, за да участваме в една конференция на остеопати. По пътя се отбихме в Остин да посетим разширяващия се кръг от роднини, които също бяха заменили родната си страна с Америка. Вечеряхме заедно и се уговорихме на следващата сутрин да се срещнем за закуска в хотела.

Изморени от предишния ден, се успахме. Тъй като бързахме да приключим със сутрешните си ангажименти, не си направихме труда да пуснем телевизора. Когато слязохме във фоайето на хотела, един от племенниците — младеж на име Ямал — ни чакаше нетърпеливо. Той възбудено се хвърли към нас.

— Чу ли новината? Превзели са американското посолство в Техеран.

И се разсмя.

Едва сега Муди осъзна, че политиката е една твърде сериозна игра. От удобното си местенце на половин свят разстояние от събитията отначало той се бе чувствал достатъчно сигурно, за да тръби на всеослушание своята гореща подкрепа за революцията и за мечтата на аятолаха да превърне Иран в ислямска република. На приказки и отдалече това бе доста лесно.

Сега обаче студентите от Техеранския университет бяха извършили спрямо Щатите враждебен акт, който можеше да доведе до военен конфликт, и Муди се сблъска с реалната опасност да бъде засегнат пряко. Не беше хубаво да си иранец в Щатите в тия времена, нито пък да си омъжена за иранец. Един ирански студент от Тексаския университет бе бит от двама непознати и Муди се тревожеше да не го сполети нещо подобно. Освен това го безпокоеше мисълта да не го арестуват или депортират.

Някои лекари от болницата започнаха да го наричат „Доктор Хомейни“. Веднъж се закле, че една кола се опитала да го изблъска от уличното платно. Няколко пъти ни заплашваха по телефона. „Ще те пипнем и ще те убием“ — каза в слушалката глас с южняшки акцент. Истински стреснат, Муди нае въоръжена охрана, за да наблюдава къщата и ни пази, когато излизаме.

„Дали ще има край тази лудост? — чудех се аз, — Защо са тези глупави военни игри? Защо просто не ме оставят да бъда добра съпруга и майка?“

Муди откри, че не може да стои настрана от световните събития. За него бе почти невъзможно да остане неутрален. Иранските му приятели искаха да го включат още по-активно в дейността си и да го направят организатор на демонстрации, както и да използват дома ни за своего рода базов лагер. Американските ни приятели и съседи, както и колегите му в болницата очакваха и дори изискваха от него да декларира своята вярност към нацията, която му бе осигурила висок жизнен стандарт.

В началото той се колебаеше. Насаме изпадаше в екстаз от подлудяващите събития около кризата със заложниците и открито се радваше на безпомощността на Америка, на която стана свидетел светът. Мразех го за тези му чувства и двамата спорехме разгорещено. Освен това не спираше да произнася тиради срещу американското ембарго върху доставките на оръжие за Иран. Непрестанно повтаряше, че това е номер и Америка продава оръжие на Иран чрез трета страна, което неминуемо вдигало цената му.

Случи се нещо загадъчно. Муди бе завързал близко приятелство с доктор Моджалали — ирански неврохирург. Тъй като бе учил в Иран, доктор Моджалали нямаше право да практикува в Америка и затова работеше като лаборант, но Муди се отнасяше с него като с равен и двамата работеха въодушевено с иранските студенти. Приятелството им свърши внезапно. Муди престана да говори с доктор Моджалали, ала отказа да ми обясни защо.

В болницата Муди възприе тактика на ненападение. При все че продължи да позволява на иранските студенти да се събират в дома ни, той се опита това да става скришно и се постара да бъдат избягвани разговорите на политически теми, заявявайки, че е прекратил връзките си с „Групата загрижени мюсюлмани“. Потъна в работата си.

Злото обаче бе сторено. Бе разгласявал симпатиите си твърде открито и затова се превърна в лесна плячка за всеки, който имаше причина да го атакува.

Напрежението стигна своя връх, когато другият анестезиолог го обвини, че слуша радио по време на операция. Бях склонна да му повярвам, но, от друга страна, познавах същността на работата на Муди. Двамата с него бяхме харчили с удоволствие хонорарите му на анестезиолог, но те зависеха от нарастването на броя на пациентите му. Въпреки че работеше по-малко, отколкото получаваше, колегата на Муди явно бе видял открилата се възможност да разшири силово територията си.

Това противоречие раздели персонала на болницата на два враждуващи лагера. Бе повече от сигурно, че неприятностите ще продължат, още повече че кризата със заложниците бе прераснала в продължителен и болезнен конфликт.

Към края на тази изпълнена с бурни събития и вълнения година Муди се оказа между чука и наковалнята, уязвим от нападките и на двете страни.

За Коледа отидохме в Мичиган на гости на родителите ми. Празниците бяха прекрасен начин да се откъснем от нетърпимата напрегната обстановка в Корпус Кристи. Майка ми и баща ми обсипаха Джо, Джон и малката Махтоб с подаръци. През тези хубави дни започнах да си мисля за евентуалната възможност да се махнем от изнервящата атмосфера на Корпус Кристи. Муди харесваше Мичиган. Дали нямаше да се върне тук, ако си намери работа? Имаше ли свободни места?

Знаех, че ако се свърже с някои от старите си колеги, тази тема вероятно ще бъде засегната, затова един ден предложих:

— Защо не отидеш на гости на старите си познати в Карсън Сити?

Той прие предложението с възторг. Това бе една възможност да потърси нова работа в по-спокойна атмосфера, където никой не подозираше пристрастията му към събитията в Иран. Посещението възвърна надеждите му, че има места, където фактът, че е чужденец, няма да има никакво значение. Очите му грееха, когато ми каза: „Познавам един, който търси анестезиолог.“

Муди се обади на въпросното лице — анестезиолог в Алпина — и получи покана за разговор. Събитията се развиваха с шеметна скорост. Двамата с Муди оставихме децата при родителите ми и потеглихме натам.

Докато пътувахме, заваля сняг и покри зелените борове с празнична бяла одежда. Този зимен пейзаж бе поразително красив след трите години, прекарани в сухия горещ Тексас.

— Как сме могли да напуснем това място? — чудеше се гласно Муди.

Болницата в Алпина бе разположена сред приказно красива местност. Около заснежения паркинг се издигаха модерни сгради. Сред боровете се разхождаха необезпокоявано канадски гъски. В далечината хълмове обграждаха като в рамка тази живописна картина.

Разговорът мина гладко. Тук в Алпина имаха голяма нужда от втори анестезиолог. Накрая лекарят се усмихна, протегна ръка и попита:

— Кога можете да започнете?

Минаха няколко месеца, преди да уредим нещата си в Корпус Кристи. Муди с такова нетърпение очакваше да се преместим, че на няколко пъти пусна климатичната инсталация на студено, за да накладе огън в камината. Зимата в Тексас е винаги мека и топла. Огънят му напомняше Мичиган. В прекрасно разположение на духа приключихме с подготовката за преместването. Отново бяхме единодушни и преследвахме една и съща цел. Муди бе направил своя окончателен избор — да живее и работи в Америка. Той щеше да стане — всъщност вече беше — американец.

Продадохме къщата в Корпус Кристи, при все че запазихме права върху сградата, която давахме под наем, използвайки вложението като данъчно облекчение. През пролетта вече бяхме в Алпина, на три часа път от моите родители и на милиони километри от Иран.