Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Path of Daggers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 90 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПЪТЯТ НА КИНЖАЛА. 2000. Изд. Бард, София. Серия Колелото на времето, No.8. Превод: [от англ.] Валерий РУСИНОВ [Wheel of Time: The Dragon Reborn / Robert JORDAN]. Формат: 167×237 мм. (24 см.). Страници: 606. Цена: 14.99 лв. ISBN: 954-585-223-7

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

Глава 27
Сделката

Седнала кръстато на позлатения стол, Мин се опитваше да се вглъби в подвързаното с кожа копие на „Разум и безумие“ на Херид Фел, разтворено в скута й. Не беше лесно. О, самата книга беше хипнотизираща — писанията на господин Фел винаги я отнасяха в светове на мисълта, за каквито не бе и сънувала, докато работеше по конюшните. Тя ужасено съжаляваше за нелепата смърт на милия старец. Надяваше се да намери в книгите му някакъв ключ към загадката защо беше убит. Тъмните й къдрици се люшнаха, щом тръсна глава и се опита отново да се задълбочи в четенето.

Книгата беше омайваща, но стаята — потискаща. Малката тронна зала на Ранд в Слънчевия палат беше задръстена с позлата от широките корнизи на високите огледала на стените, заместили онези, които Ранд бе изпотрошил, от двата реда столове като този, на който тя сега седеще, до подиума и Драконовия трон върху подиума. А въпросният трон изглеждаше направо чудовищно, в стила на Тийр, такъв, какъвто си го представяха кайриенските майстори, опрян на гърбовете на два Дракона, с още два Дракона за облегалки и други, катерещи се по гърба, всички с големи слънцекамъни за очи, целият лъснал в позлата и червен емайл. Огромното златно изгряващо слънце с вълнисти лъчи, вградено в излъскания каменен под, само увеличаваше потискащото чувство за тежест. Добре поне че огньовете, пращящи в двете големи камини, толкова високи, че можеше да влезе в тях, без да се навежда, излъчваха приятна топлина, особено при този сняг, сипещ се на едри парцали навън. И все пак това бяха стаите на Ранд — утехата само от това надделяваше над всяко чувство за потиснатост. Дразнеща мисъл. Беше в стаите на Ранд, стига той изобщо да благоволеше да се върне. Много дразнеща мисъл. Да си влюбена в мъж, изглежда, се състоеше предимно от дразнещи самопризнания!

Тя се размърда в безполезно усилие да накара твърдия стол да стане по-мек и се опита отново да почете, но очите й не спираха да бягат към високите врати, по чиито крила са катереха още златни изгряващи слънца. Надяваше се да види как влиза Ранд; боеше се, че вместо него ще види Сорилея или Кацуан. Несъзнателно придърпа светлосиньото си сетре и опипа цветчетата, извезани на реверите. Още снегунчета се виеха по ръкавите и по крачолите на панталоните, скроени толкова впито по бедрата й, че едва можеше да се пъхне в тях. Не беше чак толкова различно от онова, което винаги беше носила. Не чак. Досега беше избягвала да облича рокли, колкото и бродерия да носеше по себе си, но страшно се боеше, че Сорилея е решила да я напъха в някоя рокля, дори на Мъдрата да се наложеше да я издърпа от това, в което се беше напъхала със собствените си ръце.

Тази жена знаеше всичко за нея и Ранд. Всичко. Мин усети, че бузите й пламнаха. Сорилея, изглежда, се мъчеше да прецени дали Мин Фаршоу е подходяща… любовница… за Ранд ал-Тор. Колкбто и да беше глупаво, от тази думичка й се завиваше свят — все пак тя не беше някакво си момиченце с гъши пух вместо мозък в главата! Тази думичка я караше гузно да се озърта през рамо за лелите, които я бяха отгледали. „Не — помисли си тя кисело, — ти не си момиченце с гъши пух вместо мозък. И в пуха има малко ум, за разлика от теб!“

А може би Сорилея искаше да разбере дали Ранд е подходящ за Мин — поне понякога изглеждаше така. Мъдрите приемаха Мин като една от тях, или почти, но така или иначе през последните месец-два Сорилея я беше изстискала като перашка преса. Сбръчканата белокоса Мъдра искаше да изкопчи и последната трошица за Мин, и последното късче за Ранд. Искаше да научи и прахта от джобовете му! На два пъти Мин се бе опитала да се измъкне от непрестанните разпити и и двата пъти Сорилея беше размахала суровицата! Тази ужасна бабичка просто я беше набъхтила на ръба на най-близката маса и след това й бе казала, че може би това щяло да изсипе още някоя троха от главата й. И на всичко отгоре никоя от Мъдрите не прояви и най-малко съчувствие! Светлина, какви неща трябва да изтърпиш само защото си влюбена в един мъж! И при това не можеше да го има само за себе си!

Кацуан общо взето беше по-различен случай. Неизмеримо горда Айез Седай, толкова посивяла, колкото Сорилея беше побеляла, тя като че ли пет пари не даваше нито за Мин, нито за Ранд, но прекарваше подозрително дълго време в Слънчевия палат. Да я избегнеш съвсем беше невъзможно — мотаеше се където й скимне. И когато Кацуан погледнеше Мин, макар и съвсем за кратко, Мин не можеше да се отърве от чувството, че вижда пред себе си жена, която е в състояние да научи див бик да затанцува и мечка да пропее. Все очакваше, че жената ще я посочи с пръст и ще обяви, че е крайно време Мин Фаршоу да се научи да крепи топка на носа си. Рано или късно, Ранд трябваше пак да се изправи пред Кацуан и при тази мисъл стомахът на Мин се стягаше на възли.

Насили се да се наведе отново над книгата. Едно от крилата на вратата се отвори широко и Ранд прекрачи вътре с Драконовия скиптър под мишница. Беше си сложил златна корона, широк кръг с лаврови листа — това май трябваше да е Короната от мечове, за която всички говореха — впити панталони, под които прасците му изпъкваха щедро, и извезано със злато копринено палто, което му стоеше чудесно. Той самият беше красив.

Тя си отбеляза мястото, където господин Фел беше написал за нея, че е „твърде симпатична“, грижливо затвори книгата и още по-грижливо я постави на пода до стола. После скръсти ръце и зачака. Ако стоеше права, щеше да затупа с краче, но нямаше да му позволи да си помисли, че скача само защото той най-после се е появил.

За миг той се закова на място и й се усмихна, и си опипа меката част на ухото, кой знае защо — като че ли си тананикаше! — а после изведнъж се обърна и погледна намръщено към вратата.

— Девите отвън не ми казаха, че си тук. Думичка не ми казаха. Светлина, те само дето не се забулиха, като ме видяха.

— Може би са притеснени — отвърна му тя кротко. — Може би са се обезпокоили къде се губиш. Също като мен. Може би те са се притеснили дали не си ранен, или болен, или изстинал. — „Също като мен“ — помисли си тя с горчивина. Ранд изглеждаше смутен!

— Аз ти писах — промълви той и тя изсумтя.

— Два пъти! С Аша’ман, да донесе писмата, написа ми само два пъти, Ранд ал-Тор. Ако наричаш това писане!

Той се олюля, сякаш го беше зашлевила… не, сякаш го беше ритнала в корема! — и примигна. Тя се овладя и се опря на облегалката на стола. Проявиш ли малко съчувствие към един мъж в неподходящ момент, никога вече няма да си върнеш позицията. Част от нея напираше да го прегърне, да го утеши, да му измъкне всичките болки, да изцери страданията му. Толкова много неща го боляха, а не искаше да признае за нито едно от тях. Не, нямаше да скочи и да се втурне към него, бликаща от желание да разбере какво не е наред или… Светлина, не можеше да му е станало нещо.

Нещо я подхвана леко под лактите и я надигна от стола. Сините й ботушки се люшнаха и тя се понесе към него през въздуха. Драконовия скиптър полетя настрани. Аха, въобразяваше си, че може да й се усмихва, така ли? Въобразяваше си, че една мила усмивка може да я смили? Тя отвори уста да му каже какво си мисли. Много рязко да му го каже! Той я прегърна и я целуна.

Когато можа отново да вдиша, тя се вгледа в очите му през дългите си мигли.

— Първия път… — Преглътна, за да изчисти гласа си. — Първия път Джаар Наришма нахълта и се опита да надникне в черепа на всеки, какъвто навик си има, и се махна, след като ми връчи едно парче пергамент. Чакай да си спомня. Гласеше: „Взех короната на Иллиан. На никого не се доверявай, докато не се върна. Ранд.“ Малко късичко за прилично писмо, бих казала.

Той отново я целуна.

Този път й беше по-трудно да си поеме дъх. Изобщо не вървеше така, както го беше очаквала. От друга страна, не вървеше съвсем зле.

— Втория път Джонан Адли ми връчи едно листче хартия, в което се казваше: „Ще се върна, когато приключа тук. Не се доверявай никому. Ранд.“ Адли влезе, докато се къпех — добави тя, — и вместо да се засрами, ме гледаше опулен. — Ранд винаги се преструваше, че не е ревнив — сякаш имаше мъж по света, който да не е — но тя бе забелязала как се мръщи на мъже, които се заглеждат по нея. А и след това забележителната му жар пламваше още по-силно. Зачуди се какво ли означава тази целувка. Дали да не му предложи да се приберат в спалнята? Не, не можеше да е толкова напориста, колкото и да…

Ранд я пусна на пода и лицето му внезапно помръкна.

— Адли е мъртъв — промълви той. Короната изведнъж отлетя от главата му и се завъртя през стаята, сякаш я беше хвърлил. Тъкмо когато си помисли, че ще се разбие в Драконовия трон или ще прелети през него, златният кръг се спря и бавно се смъкна на седалката на трона.

Дъхът на Мин секна, когато го погледна отново. Над лявото му ухо върху рижите кърдици лъщяха тъмни капки кръв. Тя измъкна обвезана с дантела кърпа от ръкава си и посегна към слепоочието му, но той я хвана за китката.

— Аз го убих — промълви той.

Тя потръпна от гласа му. Кротък, колкото кротък можеше да е гроб. Може би спалнята беше добра идея. Колкото и дръзко да изглеждаше. Тя се насили да се усмихне — и се изчерви като разбра колко лесно бе да се усмихне, помисляйки си за огромното легло — и сграбчи предницата на ризата му, готова да смъкне и риза, и палто от гърба му тутакси и на място.

Някой почука на вратата.

Ръцете на Мин се дръпнаха от ризата на Ранд. Тя самата също се дръпна. Кой ли можеше да е? Девите или обявяваха посетителите, когато Ранд беше тук, или просто ги пускаха.

— Влез — извика той и й се усмихна тъжно. При което тя отново се изчерви.

Добрайн пъхна глава през открехнатото крило, после влезе и затръшна вратата след себе си, като ги видя, че стоят един до друг. Кайриенският лорд беше дребен мъж, малко по-висок от нея, с избръсната предна част на главата, а останалото от почти посивялата му коса падаше до раменете му. Сини и бели ивици красяха почти черното му палто отпред, стигайки до под кръста. Още преди да спечели благоволението на Ранд, той бе притежавал значителна власт в тази земя. Сега управляваше тук, поне докато Елейн дойде да предяви претенциите си за Слънчевия трон.

— Милорд Дракон — измърмори той и се поклони. — Милейди Тавирен.

— Шега — промълви Мин, след като Ранд я изгледа с вдигната вежда.

— Може би — каза Добрайн и сви леко рамене, — но половината благороднички в града вече носят ярки цветове в подражание на лейди Мин. Панталони, под които краката им изпъкват, и много от тях обличат сетрета, които не покриват дори… — Окашля се дискретно, забелязал, че сетрето на Мин не покрива напълно нейните бедра.

Хрумна й да му каже, че и той има много хубави крака, въпреки че бяха доста чворести, но после набързо премисли. Ревността на Ранд палеше великолепна жар, когато бяха сами, но тя не искаше сега да се нахвърли върху Добрайн. Боеше се, че е способен на това. А и реши, че това ще е груба грешка — лорд Добрайн Таборвин не беше от хората, с които можеш да си правиш груби шеги.

— Значи и ти променяш околния свят, Мин. — Ухилен, Ранд потупа с пръст връхчето на носа й. Носа й потупа! Като на някое дете, което го е развеселило! По-лошо — тя се усети, че му се хили в отговор като последната глупачка. — И то, изглежда, по-добре от мен — продължи той и мигновената му момчешка усмивка се стопи като мъгла.

— Наред ли е всичко в Тийр и Иллиан, милорд Дракон? — запита Добрайн.

— В Тийр и Иллиан всичко е наред — мрачно отвърна Ранд. — Кажи какво имаш за мен, Добрайн? Седни, човече. Седни. — Махна с ръка към редиците столове и сам седна на един от тях.

— Действах така, както ми указахте във всичките си писма — каза Добрайн, след като се разположи срещу Ранд. — Но се боя, че малко са добрите неща, за които мога да ви докладвам.

— Ще донеса нещо за пиене — каза Мин със свита душа. Писма? Не беше лесно да се крачи в ботушките с високи токове — колкото и да беше свикнала с тях, бедрата й се полюшваха — никак не беше лесно, но когато си достатъчно ядосана, всичко става възможно. Тя закрачи наперено до позлатената масичка под едно от огромните огледала, на която бяха оставени бокали и сребърна кана. Хвана се да налива подправеното с билки вино и в яда си разля от него по масата. Слугите винаги носеха повече бокали в случай, че й дойдат гости, въпреки че тя рядко очакваше такива, освен Сорилея или някоя пасмина тъпи благороднички. Виното беше почти хладко, но достатъчно топло за тия двамата. Тя самата беше получила само две писма, но беше готова да се хване на бас, че Добрайн е получил поне десет. Двадесет! Мин се раздрънча с каната и бокалите и се вслуша внимателно. Какво ли крояха тия двамата зад гърба й с техните дузини писма?

— Торам Риатин, изглежда, е изчезнал — каза Добрайн, — въпреки че, поне според мълвата, все още е жив и здрав. Пак според мълвата Давед Ханлон и Джераал Мордет — Падан Фейн, както го наричате вие — са го изоставили. Между другото, настаних сестрата на Торам лейди Айлил в разкошни покои, със слуги, които са… благонадеждни, — Ако можеше да се съди по тона му, под „благонадеждни“ той явно разбираше благонадеждни за самия него. Горката жена нямаше да може и роклята да си смени, без той да разбере. — Мога да разбера защо сте довели нея, както и лорд Бертом и останалите, но защо и върховния лорд Вейрамон, или върховната лейди Анайела? Дума да няма, естествено, че и техните слуги са благонадеждни.

— Как разбираш кога една жена иска да те убие? — промълви умислено Ранд.

— Когато ти узнае името. — Думите на Добрайн съвсем не прозвучаха като шега. Ранд килна глава замислено и после кимна. Кимна! Мин се надяваше, че е престанал да чува онези гласове.

Ранд махна с ръка, сякаш да отпъди от очите си всички жени, които искат да го убият. Опасен жест, след като и тя беше тук. Определено не искаше да го убива, но нямаше да има нищо против да види как Сорилея го пердаши с онази суровица! Панталоните не предпазваха много.

— Вейрамон е глупак, който прави много грешки — обърна се Ранд към Добрайн, който кимна в съгласие. — Моя е грешката, дето си помислих, че мога да го използвам. Във всеки случай, той, изглежда, е предовояен, че се навърта около Преродения Дракон. Друго има ли? — Мин му подаде бокал и той й се усмихна въпреки плисналото се върху китката му вино. Сигурно си помисли, че е неволно.

— Твърде малко и твърде много — почна Добрайн и се дръпна рязко в стола си да избегне плисналото се вино, когато Мин тикна в ръката му втория бокал. Не й харесваше това ограничаване до положението на слугинче в някоя кръчма. — Много благодаря, милейди Мин — промърмори той учтиво, но я изгледа накриво, докато поемаше бокала. Тя се върна кротко да налее и на себе си. Кротко.

— Боя се, че лейди Каралайн и върховният лорд Дарлин са в палата на лейди Арилин тук, в града — продължи кайриенският лорд, — под закрилата на Кацуан Седай. Навярно „закрила“ не е най-подходящата дума. На мен ми бе отказано да ги посетя, но чувам, че са се опитали да напуснат града и са ги върнали като чували. Всъщност в чували, както се твърди. След като се запознах с Кацуан, почти съм склонен да го повярвам.

— Кацуан — промърмори Ранд и Мин тръпки я побиха. Чак уплашено не прозвуча, но го изрече повече от притеснено. — Мин, какво според теб трябва да направя с Каралайн и Дарлин?

Седнала през два стола от него, Мин трепна, че я включват така внезапно, и погледна със съжаление петната вино, оцапали най-хубавата й кремава копринена блузка и панталоните й.

— Каралайн ще подкрепи Елейн за Слънчевия трон — промълви тя унило. За греяно вино беше доста изстинало и май никога нямаше да се изпере от блузата. — Не е видение, но на нея й вярвам. — Не погледна към Добрайн, макар че той кимна разсъдливо. Вече всички знаеха за виденията й. Единственият резултат от това беше непрестанният поток от благороднички, които искаха да узнаят бъдещето си и които съвсем помръкваха, когато им отвръщаше, че не може да им го предскаже. Повечето нямаше да останат доволни от малкото, което бе видяла; нищо страшно, но липсваха и онези ярки чудеса, който предричаха прорицателките по панаирите. — Колкото до Дарлин, освен факта, че той ще се ожени за Саралайн, след като тя го изцеди хубаво и го окачи на простора да съхне, единственото, което мога да кажа, е, че един ден той ще стане крал. Видях корона на главата му, с меч отпред, но на коя страна принадлежи тази корона — не знам. И… ах, да. Той ще умре на легло и тя ще го надживее.

Добрайн се задави с виното си, закашля се и забърса устните си с ленена кърпа. Повечето от онези, които знаеха, не вярваха. Съвсем доволна от себе си, Мин допи малкото, което бе останало в бокала й. И също се задави и издърпа кърпата от ръкава си да си отрие устата. Светлина, защо точно на себе си трябваше да сипе утайката!

Ранд само кимна, забил поглед в бокала си.

— Значи те ще живеят, за да ми създават грижи — измърмори той. Много тихо за такива слова, твърди като камък. Корав беше като меч нейният овчар. — А какво да правя с…

Главата му изведнъж се извърна към вратата. Едното крило се отваряше. Много остър слух имаше. Мин нищо не беше чула.

Никоя от двете влезли Айез Седай не беше Кацуан и Мин усети, че раменете й се отпускат, докато прибираше кърпата си. Докато Рафела затваряше вратата, Мерана приклекна в дълбок реверанс, въпреки че лешниковите очи на Сивата сестра набързо обхванаха Мин и Добрайн, оцениха всичко по тях и го подредиха най-грижливо, а после и кръглоликата Рафела просна тъмносините си поли на пода. Някоя от двете не се изправи преди Ранд да им махне с ръка. След което се плъзнаха към него, изписали на лицата си хладна строгост, съвсем подхождаща на облеклото им. Само дето пълничката Синя сестра току опипваше ресните на шала си, сякаш да си напомни, че все още е на раменете й. Мин беше забелязвала този жест и преди, у други Сестри, заклели се във вярност на Ранд. Сигурно никак не им беше лесно. Само Бялата кула командваше Айез Седай, но Ранд им свиваше пръст и те идваха, посочваше им вратата и те си отиваха. Айез Седай говореха с крале и с кралици като с равни, може би дори като малко по-горни от тях, но Мъдрите ги наричаха „чирачки“ и очакваха да им се подчиняват два пъти по-бързо, отколкото на Ранд.

Нищо от това не се показа на гладкото лице на Мерана.

— Милорд Дракон — заговори тя почтително. — Току-що научихме, че сте се завърнали, и предположихме, че горите от желание да разберете как са приключили нещата с Ата-ан Миере. — Тя само погледна Добрайн, но той тутакси стана. Кайриенците бяха свикнали с хора, държащи да си говорят насаме.

— Добрайн може да остане — отсече Ранд. Дали се поколеба? Не стана. С тези свои очи като сини ледени късчета беше самият Прероден Дракон от глава до пети. Мин му беше казала, че тези жени са му искрено верни, че всичките пет, които, го бяха придружили на кораба на Морския народ, са негови, изцяло верни на своята клетва и поради това покорни на неговата воля, но за него, изглежда, все още беше трудно да се довери на Айез Седай. Разбираше го, но беше крайно време да свикне да разчита на тях.

— Както желаете — отвърна Мерана и леко кимна. — Двете с Рафела постигнахме сделка с Морския народ. Сделката, както те я наричат — с главна буква. — Разликата беше явна при начина, по който го произнесе. С длани все още на зелените поли със сиви ивици, тя вдиша дълбоко. — Харайн дин Тогара Два вятъра, Надзорницата на вълните на клана Шодейн, говореща от името на Неста дин Реас Две луни, Надзорницата на корабите на Ата-ан Миере, и с това обвързваща целия Ата-ан Миере, пое обещанието такива кораби, от каквито Преродения Дракон има нужда, да плават тогава и накъдето той има нужда, за каквато и цел да ги поиска. — Мерана беше склонна към известна помпозност, когато наоколо нямаше Мъдри: Мъдрите такива работи не позволяваха. — В замяна на това двете с Рафела, говорещи от ваше име, обещахме, че Преродения Дракон няма да променя никакви закони на Ата-ан Миере, както е постъпил сред… — За миг тя се поколеба. — Простете. Свикнала съм да представям сключените споразумения буквално. Думата, която те използваха, беше „вързаните за брега“, но всъщност имаха предвид това, което направихте в Тийр и Кайриен. — Само за миг очите й го изгледаха питащо. Навярно се чудеше дали не е направил същото и в Иллиан. Изразила бе облекчение, че не е променил нищо в родния й Андор.

— Е, ще го преживея някак — промърмори той.

— Второ — подхвана Рафела, опряла пълните си длани на кръста си — вие се задължавате да дадете на Ата-ан Миере земя, по една квадратна миля край всеки град до плавателна вода, който сега е или ще бъде под ваш контрол. — Тонът й не беше толкова помпозен като на спътничката й, а само изричен. Нито пък звучеше особено доволна от това, което казваше. Беше тайренка в края на краищата, а малко пристанища държаха търговията си толкова здраво под свой контрол, колкото Тийр. — Във всяка такава зона законите на Ата-ан Миере ще тежат над другите. Това споразумение ще трябва да се потвърди и от владетелите на тези пристанища, така че… — Този път тя се запъна и мургавите й бузи малко посивяха.

— Така че споразумението да ме надживее ли? — промълви мрачно Ранд. И се изсмя късо. — И това мога да преживея.

— Всеки град на вода? — възкликна Добрайн. — Ама те и тук ли имат предвид… — Той скочи и закрачи напред-назад, плискайки повече вино от Мин преди малко. — Една квадратна миля? Светлината само знае що за странни закони? Пътувал съм аз на кораб на Морския народ и много добре знам, че са странни хора! Голите крака са най-малкото! Ами митническите такси, пристанищните такси и… — Внезапно той заговори на Ранд с тон, граничещ с грубост. — Та те ще съсипят Кайриен само за една година, милорд Дракон. Ще съсипят всяко пристанище, в което им позволите да го направят.

Мин безмълвно се съгласи е него, но Ранд само махна с ръка и отново се изсмя.

— Може би това си мислят и те, Добрайн, но и аз разбирам малко от тези неща. Те не са уточнили кой избира земята, така че изобщо не е задължително тя да е на водата. Ще трябва да си купуват храната от вас и когато я напускат, да спазват вашите закони, така че няма да могат да се държат съвсем нагло. В най-лошия случай ще можете да им налагате мита, когато техните стоки напуснат… убежището им. Колкото до другото… След като аз мога да го приема, и вие ще можете. — В гласа му вече нямаше смях и Добрайн сведе послушно глава.

Мин се зачуди откъде се беше научил на всичко това. Говореше като същински крал, при това — крал, който знае какво върши. Навярно Елейн го беше научила.

— „Второ“ предполага, че има и повече — обърна се Ранд към двете Айез Седай.

Мерана и Рафела се спогледаха, а после Мерана заговори. В гласа й вече нямаше и помен от помпозност. Всъщност беше съвсем изтънял и треперлив.

— Трето, Преродения Дракон се съгласява да държи при себе си непрекъснато посланик, избран от Ата-ан Миере. Харайн дий Тогара посочи себе си. Ще бъде придружавана от своята Ветроловка, от своя Майстор на меча и от малък кортеж.

— Какво? — ревна Ранд и скочи от стола си.

Рафела заговори бързо и без дъх, сякаш се боеше да не я прекъснат.

— И четвърто, Преродения Дракон се съгласява да се явява на повика на Надзорницата на корабите, но не повече от два пъти в продължение на три последователни години. — Тя завърши леко задъхана и го погледна извинително.

Драконовия скиптър полетя от пода зад Ранд и той го улови във въздуха, без да го поглежда. Очите му не бяха вече син лед. Син пламък бяха.

— Посланичка на Морския народ, лепнала се за петите ми? — извика той, размаха копието към тях и зелено-белите пискюли се развяха. — Навън има хора, които искат да завладеят всички ни! Отстъпниците се навън! Тъмния чака! Така и така ви е паднало, защо не се съгласихте и трюмовете им да търкам!

Обикновено, когато кипнеше, Мин се опитваше да го успокои, но този път се изправи в стола си и загледа гневно двете Айез Седай. Напълно беше съгласна с него. За да продадат един кон, бяха отстъпили цялата конюшня!

Пред това избухване Рафела се олюля, но Мерана се овладя и очите й заприличаха на кафяви пламъци, прошарени със златни жилки.

— Нас ли кориш? — солна му се тя с тон, толкова леден, колкото жарък беше погледът й. Отново се бе превърнала в Айез Седай, каквито бяха изглеждали те в очите на детето Мин, по-царствена от всички кралици и по-властна от най-могъщите властници. — Ти беше там в началото, тавирен, и можеше да ги усучеш както си поискаш. Можеше да ги накараш да коленичат пред теб! Но напусна! Никак не останаха доволни като разбраха, че са танцували под свирката на тавирен. Научили са се някъде да сплитат щитове и още преди да напуснеш кораба, двете с Рафела бяхме заслонени. За да не можем да се възползваме от Силата, както казаха. Неведнъж тази Харайн ни заплаши, че ще ни овеси на такелажа с главите надолу, докато не се вразумим, и аз поне повярвах, че като нищо ще го направи! Радвай се поне, че ще ти дадат корабите, които ще им поискаш, Ранд ал Тор. Харайн щеше да ти отстъпи само шепа! Бъди доволен, че не поиска новите ти ботуши и този твой отвратителен трон в добавка! О, между другото тя те призна за Корамуур, да се задавиш дано от това!

Мин я зяпна. Ранд и Добрайн също я зяпнаха и челюстта на кайриенеца увисна. И Рафела я зяпна, а устата й замърда беззвучно. Впрочем пламъците в очите на Мерана бързо угаснаха и те бавно започнаха да се разширяват, сякаш самата тя едва сега чу и осъзна какво е казала.

Драконовия скиптър затрепера в юмрука на Ранд. Мин беше виждала как понякога гневът му набъбва, готов да бликне и от по-дребни неща. Замоли се наум дано по някакъв начин взривът да се размине, но не виждаше как.

— Изглежда — най-сетне рече той, — че думите, които един тавирен извлича, не винаги са онова, което му се иска да чуе. — Гласът му беше… спокоен. Мин не посмя да го нарече смислен. — Добре се справихте, Мерана. Подхвърлих ви храна за псета, но двете с Рафела се справихте добре.

Двете Айез Седай се олюляха и за миг Мин си помисли, че ще се изсипят на локви върху пода от облекчение.

— Поне успяхме да премълчим подробностите пред Кацуан — каза Рафела и притеснено заоправя полите си. — Нямаше как да скрием пред всички, че сме постигнали някакво споразумение, но всичко това пред нея го премълчахме.

— Да — промълви Мерана. — Тя дори ни причака, докато идвахме насам. Трудно е да скриеш каквото и да било от нея, но успяхме. Решихме, че не бихте искали тя да… — И млъкна пред каменния поглед на Ранд.

— Пак Кацуан — промълви той мрачно. Намръщи се към гравираното парче от копие в ръката си, после го хвърли на един от столовете, сякаш не можеше да разчита на самия себе си, докато го държи. — Тя е в Слънчевия палат, нали така? Мин, предай на Девите отвън да предадат посланието ми на Кацуан. Тя трябва да се яви пред Преродения Дракон колкото може по-скоро.

— Ранд, не мисля, че… — почна неспокойно Мин, но Ранд я прекъсна. Не грубо, но доста твърдо.

— Моля те, направи го, Мин. Тази жена е като вълчица, дебнеща кошарата. Смятам да разбера какво иска.

Мин се помая, после се изправи и провлече крака към вратата. Не беше единствената, която смяташе, че идеята не е никак добра. Или че поне й се ще да не е тук, когато Преродения Дракон се изправи срещу Кацуан Мелайдрин. Добрайн тръгна с нея към вратата с припрян поклон почти в движение, и дори Мерана и Рафела изхвърчаха през вратата преди нея, макар да се престориха, че изобщо не бързат. Вътре в залата поне. Когато Мин надникна в коридора, двете Сестри вече бяха застигнали Добрайн и ситнеха почти бежешком.

Странно, че половината дузина Деви, които стояха отвън, когато Мин беше дошла рано през деня, бяха толкова нараснали на брой, че изпълваха коридора в двете посоки, докъдето й стигаше погледът — високи жени с корави лица, в техните кадин-сор на сиви, кафяви и още по-сиви петна, с шуфите, увити около главите им, и провисналите дълги черни була. Много от тях носеха копия и кожените си кръгли щитове, сякаш очакваха тук да се разрази битка. Някои си играеха по двойки на играта с пръсти, наречена „нож, хартия и камък“, а останалите гледаха напрегнато.

Не толкова напрегнато обаче, че да не я забележат. Когато им предаде посланието на Ранд, последва бърза реч с жестове нагоре-надолу по редиците им, а после две длъгнести Деви се затичаха. Другите се върнаха към играта си или продължиха да гледат още по-напрегнато.

Озадачена, Мин се почеса по главата и взе, че се върна. Девите често я изнервяха, но винаги й казваха по някоя дума, почтително като към Мъдра, понякога шеговито, въпреки че хуморът им беше странен, меко казано. Но никога досега не я бяха пренебрегвали така.

Ранд беше в спалнята. Само като го разбра, сърцето й заподскача. Свалил си беше палтото, белоснежната му риза беше развързана на врата и измъкната от панталоните. Тя седна на леглото, опря гръб на един от тежките пилони от абанос и преметна крак връз крак, с кръстосани глезени. Досега не бе имала възможност да гледа как Ранд се съблича сам и реши да си достави това удоволствие.

Но вместо да продължи, той се закова на място и я загледа.

— На какво изобщо би могла да ме научи Кацуан? — попита я той изведнъж.

— Теб, както и всички Аша’ман — отвърна тя. Такова беше видението й. — Не знам на какво, Ранд. Знам само, че трябва да го научите. Всички вие. — Тя въздъхна и продължи. — Ти имаш нужда от нея, Ранд. Не можеш да си позволиш да я ядосаш. Не можеш да си позволиш да я изпъдиш. — Всъщност тя не допускаше, че петдесет мърдраали й хиляда тролоци с тях са в състояние да прогонят Кацуан от където и да било, но смисълът беше същият.

Погледът на Ранд се зарея, унесен някъде, но след миг той разтърси глава.

— Защо трябва да слушам един луд? — промълви той почти беззвучно. Светлина, наистина ли вярваше, че този Луз Терин говори в главата му? — Мин, позволиш ли на някого да разбере, че имаш нужда от него, и ти се качват на главата. Нашийник ти надяват на врата, за да те дърпат накъдето си поискат. Няма да го позволя на никоя Айез Седай. На никоя! — Юмруците му бавно се отпуснахд. — Виж, от теб имам нужда, Мин — добави той простичко. — Не заради виденията ти. Заради самата теб.

Да я изгори дано, но този човек можеше краката да й подкоси само с няколко думи!

С усмивка, не по-малко нетърпелива от нейната, той сграбчи краищата на ризата си с две ръце и се наведе, за да я измъкне през главата си. Мин сплете пръсти на стомаха си и се отпусна да погледа.

Трите Деви, които нахлуха в стаята, вече не носеха шуфите, които скриваха главите им в коридора. Бяха с празни ръце, нямаше ги и ножовете на коланите им. Това бе всичко, което Мин има време да забележи.

Главата и ръцете на Ранд все още бяха напъхани в ризата и Сомара, с ленената коса и висока дори за айилка, награби белия лен и го затегна отгоре, хващайки го в капан. И почти със същото движение го изрита между краката. Той изстена задавено и се олюля напред.

Несаир, огненокоса и красива въпреки белите белези по двете й обжарени от слънцето бузи го удари с юмрук в десния хълбок толкова силно, че той залитна настрани.

С вик, Мин се хвърли от леглото. Не разбираше що за лудост се е завихрила тук, не можеше да си въобрази дори. От двата й ръкава плавно се изсипаха два от ножовете й и тя се хвърли към Девите с вик:

— Помощ! О, Ранд! Помогнете! — Поне се опита да извика. Третата Дева, Нандера, се извъртя като змия и Мин усети как едно стъпало се заби в корема й. Дъхът излезе от гърдите й със свисък. Ножовете паднаха от изтръпналите й ръце и тя се превъртя на кълбо под крака на сивокосата Дева и падна по гръб толкова силно, че ударът изкара и малкото въздух, който бе останал в дробовете й. Мъчеше се да помръдне, мъчеше се да вдиша — да разбере! — и нищо друго не можа да направи, освен да остане легнала на пода и да гледа.

Трите жени действаха много умело. Несаир и Нандера налагаха Ранд с юмруци, докато Сомара го държеше превит на две и оплетен в ризата. Отново и отново, и отново нанасяха отмерени удари в здравия корем на Ранд и в десния му хълбок. Мин щеше да се разсмее истерично, стига да можеше да вдиша. Опитваха се да го пребият до смърт, но много грижливо избягваха да го ударят по кръглия незараснал белег на левия хълбок и полуизцерената резка през него.

Тя знаеше много добре колко здраво е тялото на Ранд, колко силно, но на такъв бой никой не можеше да издържи. Коленете му бавно се подгънаха и когато тупнаха на пода, Нандера и Несаир се отдръпнаха. Всяка от двете кимна и Сомара отпусна ризата на Ранд. Той падна по очи. Тя чу пъшкането му и едва удържаните стонове, напиращи от гърлото му. Коленичила, Сомара придърпа ризата му надолу почти нежно. Той остана да лежи с буза, опряна на студения под, с опулени очи, мъчейки се да вдиша.

Несаир се наведе, хвана го за косата и дръпна главата му нагоре.

— Спечелихме си правото за това — изръмжа тя, — но всяка Дева искаше да ти сложи ръка. Клана си изоставих заради теб, Ранд ал-Тор. И няма да позволя да плюеш по мен!

Сомара прокара длан, сякаш да отметне кичура от лицето му, и го стисна.

— Така се отнасяме с един първобрат, който е отнел честта ни, Ранд ал-Тор — каза тя твърдо. — Следващия път ще използваме ремъци.

Нандера надвисна над Ранд с ръце на хълбоци и лице като камък.

— Ти носиш честта на Фар Дарейз Май, сине на Дева — промълви тя мрачно. — Обеща да ни призовеш да танцуваме Танца на копията заради теб, а после избяга да се биеш и ни остави зад гърба си. Това повече няма да го правиш.

Отстъпи от него и закрачи към изхода, последвана от другите две. Само Сомара се озърна през рамо и макар съчувствието да докосна за миг сините й очи, капка милост нямаше в гласа й, когато каза: — Не ни принуждавай да го правим отново, сине на Дева.

Ранд вече се беше изправил на лакти и колене. Мин успя да пропълзи до него.

— Трябва да са полудели — изграчи тя. Светлина, колко я болеше коремът! — Руарк ще… — Не знаеше какво ще направи Руарк. Каквото и да бе, нямаше да е достатъчно. — Сорилея. — Сорилея щеше живи да ги изпече на слънцето! Само за начало! — Когато й кажем…

— Няма да кажем на никого — промълви той. Като че ли най-после си беше поел дъх, въпреки че очите му все още бяха облещени. Как можа да го изтърпи? — Имат право. Заслужили са го това право.

Мин много добре познаваше този тон. Реши ли един мъж да бъде упорит, може да седне с гол задник върху игленик, ще те гледа в очите и няма да признае, че иглите го бодат! Изпита почти задоволство, като чу стона му, докато се мъчеше да го изправи на крака. Е, докато двамата се изправяха един-друг. Щом е решил да се държи като пълен идиот с глава, тъпкана с вълна, заслужаваше си няколкото отока!

Той се отпусна на леглото, легна по гръб на купчината възглавници и тя се сгуши до него. Не беше точна това, за което се бе надявала, но и то щеше да дойде.

— Не точно така се надявах да използвам това легло — промърмори той. Мин не беше сигурна, че искаше да го чуе.

Тя се засмя.

— Приятно ми е да ме притискаш така също като… другото. — Странно, той се усмихна, сякаш знаеше, че го лъже. Леля й Мирен все твърдеше, че това била една от трите женски лъжи, на които всеки мъж би повярвал.

— Май ви прекъснах — каза хладен женски глас от вратата. — Може би трябва да се върна в по-удобен момент.

Мин се дръпна от Ранд като опарена, но след като той я придърпа обратно, отново се сгуши в прегръдката му. Тя позна застаналата на прага Айез Седай, пълничка и дребна кайриенка с четири тънки цветни ивици през пълната гръд и с бели черти по тъмната пола. Дайгиан Мосенейлин беше една от Сестрите, дошли с Кацуан. И според Мин беше почти толкова надменна, колкото Кацуан.

— Коя ли пък си ти, дето си влязла в дома ми? — каза Ранд мързеливо. — Която и да си, не са ли те учили първо да чукаш? — Мин обаче усети, че всеки мускул по ръката му, която я държеше, се е втвърдил като камък.

Дайгиан бавно поклати глава и лунният камък, висящ над челото й на тънка сребърна верижка, се полюшна. Явно не беше доволна.

— Кацуан Седай получи поканата ти — каза тя още по-хладно — и ме помоли да ти предам нейното съжаление. Тя много държи да си довърши везмото, над което работи. Може би ще е в състояние да се види с теб някой друг ден. Стига да намери време.

— Това ли каза? — попита Ранд заплашително.

— Ще ви оставя да продължите… заниманието си — изсумтя Дайгиан.

Мин се зачуди какво ли ще й струва, ако вземе да зашлеви една Айез Седай. Дайгиан я изгледа смразяващо, сякаш доловила мисълта й, обърна се и се плъзна към вратата.

Ранд се изправи в леглото с тиха ругатня.

— Предай на Кацуан, че може да иде в Ямата на ориста! — викна той след излизащата Сестра. — Кажи й, че може да изгние, ако ще!

— Така няма да стане, Ранд — въздъхна Мин. По-зле щеше да е, отколкото си го беше представяла. — Ти имаш нужда от Кацуан. Не тя от теб.

— Нима? — тихо промълви той и Мин потръпна. Преди малко само си мислеше, че гласът му е заплашителен.

* * *

Ранд се приготви грижливо. Отново облече зеленото си палто и изпрати Мин да предаде на Девите посланията, които трябваше да отнесат. Това поне все още щяха да изпълнят. Ребрата от дясната страна го боляха почти толкова, колкото раните на лявата, а корема си усещаше така, сякаш го бяха бъхтили с греда. Беше им обещал. Останал сам в спалнята, той здраво се вкопчи в сайдин — не искаше дори Мин да види, че залита. Нея поне можеше да опази все някак, но как щеше да се чувства тя в безопасност, ако го видеше, че всеки момент е готов да рухне? Трябваше да е силен, заради нея. Трябваше да е силен — заради целия свят. Възелът от чувства в тила му, представляващ Аланна, му напомни за цената на безгрижието. Точно в този момент Аланна се мусеше. Трябваше да е прекалила с някоя Мъдра, защото ако сега седеше, седеше като на тръни.

— Все пак мисля, че това е лудост, Ранд ал-Тор — каза Мин, докато той грижливо поставяше Короната от мечове на главата си. Не искаше тези малки мечове отново да окървавят главата му. — Ти слушаш ли ме? Е, щом си решил на всяка цена да го изтърпиш, идвам с теб. Сам призна, че имаш нужда от мен, а в това нещо ще ти трябвам повече от всякога! — Беше прекрасна — с юмручетата на кръста, с потупващото краче, с блесналите очи.

— Ти оставаш тук — каза й той твърдо. Все още не беше сигурен какво смята да направи, не напълно, и не искаше тя да го види как се препъва в собствената си несигурност. А много се боеше, че ще се препъне. Очакваше обаче да му възразят.

Тя го изгледа намръщено и стъпалото й спря да потупва. Гневният блясък в очите й се стопи в тревога, която с едно мигване изчезна.

— Е, предполагам, че си достатъчно пораснал, за да можеш да прекосиш двора пред конюшнята, без да те водят за ръчица, овчарче. Освен това наистина изостанах с четенето.

Тя се отпусна в един от високите позлатени столове, сгъна крака под себе си и вдигна книгата, която бе престанала да чете, когато той пристигна. Понякога наистина изглеждаше съвсем погълната от четенето.

Ранд кимна. Точно това искаше — тя да си стои тук, в безопасност. Но все пак не беше нужно толкова да се захласва в четивото си, че съвсем да забрави за него.

В коридора пред вратата му клечаха шест Деви. Те го изгледаха твърдо, без да проговарят, а най-твърдо от всички — Нандера. Въпреки че Сомара и Несаир не й отстъпиха с много. Той си помисли, че Несаир е от Шайдо; трябваше да я следи много изкъсо.

Ашаманите също чакаха — Луз Терин пак замърмори нещо за убийства в главата му, — всички освен Наришма с Дракона на яките си, както и с Меча. Той заповяда отсечено на Наришма да застане на стража пред покоите му и мъжът рязко отдаде чест, й тъмните му очи, които сякаш виждаха всичко, се присвиха обвиняващо. Ранд не допускаше, че Девите ще си излеят неприязънта върху Мин, но нямаше защо да рискува. Светлина, та той наистина беше казал на Наришма всичко за капаните, които бе изтъкал в Камъка, когато го изпрати да му донесе Каландор. Младежът може би си въобразяваше някои неща. Да го изгори дано, това беше наистина налудничав риск.

„Само лудите никога не се доверяват.“ Луз Терин го промълви с насмешка. И доста налудничаво. Раните на хълбока на Ранд запулсираха; като че ли заотекваха една през друга в смътна болка.

— Заведете ме при Кацуан — заповяда той. Нандера плавно се изправи и тръгна, без да се обръща. Той я последва, другите закрачиха след него — Дащива и Флин, Мор и Хопвил. Докато вървяха, им даде набързо указания как да се държат. Флин, представете си, се опита да възрази, но Ранд го сряза — не беше време за боязън. Посивелият някогашен гвардеерц беше последният, от когото Ранд го очакваще. От Мор или Хопвил — може би. Макар да нямаха чак жълто около устата, все пак бяха достатъчно млади, за да останат бръсначите им сухи толкова дни, колкото ги мокреха. Но не и Флин. Меките чизми на Нандера не издаваха звук; стъпките на мъжете отекваха от високия ръбест таван, гонейки всекиго със сянката на сигурна заплаха. Раните му пулсираха.

И последният човек в Слънчевия палат вече познаваше Преродения Дракон от пръв поглед, а освен това знаеха кои и какво са мъжете в черните дрехи с него. Слуги в черни ливреи правеха ниски поклони и реверанси и бързаха да се махнат от очите им. Повечето благородници се оказваха почти толкова бързи да покрият достатъчно разстояние между себе си и петимата способни да прелеят мъже. Айлил ги изгледа с нечетливо изражение. Анайела се превзе, естествено, но когато Ранд се озърна през рамо, се оказа, че се е втренчила след него с лице досущ като на Нандера. Бертом се усмихна, докато подвиваше крак, мрачна усмивка, в която нямаше нито радост, нито доволство.

Нандера не проговори дори когато стигнаха целта си, само посочи една затворена врата с едно от копията си, завъртя се на пети и закрачи обратно натам, откъдето бяха дошли. Кар-а-карн без нито една Дева, която да го пази. Нима смятаха, че четирима Аша’ман са достатъчни, за да го опазят читав? Или тръгването й беше поредната проява на неприязън?

— Правете каквото ви казах — промълви Ранд.

Дашива се сепна, сякаш току-що съвзел се, и сграбчи Извора. Широката врата с всечени в нея отвесни жлебове се разтвори след лекия удар на поток от Въздух. Другите трима хванаха сайдин и последваха Дашива с навъсени лица.

— Преродения Дракон — прогърмя гласът на Дашива, леко увеличен от Силата, — кралят на Иллиан, Властелинът на утрото, идва да види жената на име Кацуан Мелайдрин.

Ранд пристъпи през прага и спря. Не разпозна другия сплит, който бе сътворил Дашива, но въздухът сякаш забръмча от заплаха, от усещането, че наближава нещо неумолимо, че надвисва — все по-близо.

— Повиках те, Кацуан — каза Ранд. Той сплитове не изпреде. Гласът му беше достатъчно твърд и хладен и без тяхна помощ.

Зелената сестра седеше до една масичка с гергеф с бродерия в ръце и разтворена кошничка върху лакираната повърхност на масичката, пълна с гранчета яркоцветни конци. Беше си точно такава, каквато я помнеше. Същото властно, стегнато лице, увенчано в прибрана на дебела кифла сива като стомана коса, украсена с малки златни рибки и птички, звезди и месечини. Същите тъмни очи, които изглеждаха почти черни върху бледото й лице. Студени, проницателни очи. Луз Терин изхленчи и се скри някъде още щом я видя.

— Е — каза тя и лекичко постави гергефа на масичката, — трябва да кажа, че съм виждала къде-къде по интересни неща, и то без пари. След всичко, което съм чула вече за теб, момченце, най-малкото очаквах камбани да закънтят и гръмове да отекнат, фанфари да заехтят от небесата и да западат мълнии. — Тя изгледа невъзмутимо петимата мъже с каменните лица, способни да преливат — нещо достатъчно да накара всяка Айез Седай да трепне. Още по-невъзмутимо огледа Преродения Дракон. — Надявам се, че някой от вас поне ще пожонглира? — каза тя. — Или ще гълта огън? Винаги ми е харесвало да гледам как веселчуните гълтат огън.

Флин се изсмя късо, преди да се овладее, и дори тогава прокара длан през рехавата коса на темето си, сякаш се мъчеше да надвие смеха си. Мор и Хопвил се спогледаха едновременно озадачено и ядосано. Дашива се усмихна неприязнено и сплитът, който стискаше, се усили, чак докато Ранд не се озърна през рамо да види какво ли налита зад гърба му.

— Достатъчно е да знаеш че съм този, който съм. — каза й Ранд. — Дашива, всички, изчакайте ме отвън.

Дашива отвори уста сякаш да възрази. Това не влизаше в указанията на Ранд, но явно нямаше да слисат тази жена, не и по този начин. Поколеба се за миг и си тръгна, мърморейки под нос. Хопвил и Мор едва не се сблъскаха кой да излезе по-напред, поглеждайки накриво към Кацуан. Единствено Флин напусна с достойнство въпреки накуцването си. При това все още му беше смешно!

Ранд преля и един тежък, с гравиран на гърба леопард стол се понесе във въздуха от мястото си до стената и се превъртя на няколко пъти преди да се спусне леко като перце пред Кацуан. В същото време една тежка сребърна кана се понесе от дългата застлана маса в другия край на стаята и звънна, внезапно нагряла се; от гърлото й блъвна пара й каната се наклони, след което се завъртя бавно като пумпал, докато една сребърна чашка се носеше към нея и закръжи, за да улови изливащата се тъмна течност.

— Доста е горещо, струва ми се — каза Ранд и стъклата изскочиха от високите тесни прозорци. Лъхна леден вятър и в стаята нахлуха снежинки, а чашката се зарея навън през прозореца, после се върна и кацна право в ръката му, докато той сядаше. Да видим колко спокойна щеше да остане с един втренчен в нея луд. Тъмната течност се оказа чай, твърде силен, и толкова горчив, че зъбите му едва не изскърцаха, но достатъчно топъл. Кожата му настръхна от студените вихри, нахлули с вой в стаята, от които гоблените заплющяха като пряпорци, но той бе скрит под купола на Празнотата и усещаше всичко това е някак далечно, като с нечия чужда кожа.

— Лавровата корона е доста по-хубава от други — промълви с тънка усмивка Кацуан. Украшенията по косата й се полюшваха при всеки порив на вятъра и по кока й се развяха тънки сиви кичурчета, но единственото, с което реагира, бе да хване гергефа си преди да бъде отвян от масата. — Предпочитам това име. Но не можеш да очакваш от мен да ме впечатлят разни корони. Плескала съм по задниците двама от сегащите царуващи крале и три кралици. Не седящи, а правостоящи владетели, нали разбираш, след като свърша с тях, поне за ден-два, но си взимат поука. Но ти е ясно защо корони не ме впечатляват.

Ранд отпусна челюсти. Да скърца със зъби нямаше да е от полза. Той ококори очи, надявайки се, че така ще изглежда повече безумен, отколкото ядосан.

— Повечето Айез Седай избягват Слънчевия палат — каза й той. — Освен онези, които ми се заклеха във вярност. И онези, които държа в плен. — Светлина, ами с тях какво да прави? Докато Мъдрите поне ги държаха да не му се пречкат, всичко беше наред.

— Айилците, изглежда, смятат, че мога да идвам и да си отивам когато пожелая — промълви тя разсеяно и огледа гергефа в ръката си, сякаш се замисли дали отново да не се залови с везането. — Въпрос на малко помощ, която оказах на едно момче. Въпреки че не мога да кажа дали някой освен майка му ще сметне, че я заслужава.

Ранд отново положи усилие да не изскърца със зъби. Тази жена наистина беше спасила живота му. Заедно с Деймир Флин, разбира се, и още няколко души в сметката, Мин между тях. Но за това той все пак дължеше нещо на Кацуан.

— Искам да ми станеш съветничка. Сега аз съм крал на Иллиан, а кралете имат Айез Седай за съветнички.

Тя пренебрежително изгледа короната му.

— Определено не. Една съветничка трябва да стои и да гледа да не би подопечният й да забърква каши твърде често, а това не ми харесва. На всичко отгоре трябва да изпълнява заповеди — нещо, за което мен хич не ме бива. Някоя друга няма ли да е по-добре? Аланна например?

Ранд се сепна. Нима знаеше за връзката? Мерана бе казала, че е трудно да се скрие нещо от нея. Не, трябваше да остави за по-късно тревогите си колко неща донасяха „верните“ му Айез Седай на Кацуан. Светлина, колко му се искаше Мин поне веднъж да греши. Но по-скоро щеше да повярва за себе си, че диша вода.

— Аз… — Не можеше да се насили да й каже, че има нужда от нея. Никакви нашийници! — Какво ще кажеш, ако не се налага да полагаш клетви?

— Предполагам, че това може да мине — каза тя със съмнение, забила поглед в проклетото си везмо. Очите й се вдигнаха към неговите. Замислени. — Изглеждаш ми някак… притеснен. Не обичам да казвам на един мъж, че е уплашен, дори когато има причини за това. Притеснен да не би една Сестра, която не си превърнал в питомно паленце, да те впримчи някак си? Чакай да видя. Бих могла да ти обещая някои неща; навярно те ще дадат малко покой на ума ти. Очаквам да ме слушаш, разбира се — накараш ли ме да си хабя дъха напразно, ще плачеш — но няма да те карам да правиш това, което аз искам. Няма да търпя да ме лъжеш, бъди сигурен — но и не чакам да ми споделяш най-дълбоките пориви на сърцето си. О, да. Каквото и да правя, ще го правя за твое добро. Не за мое, нито за доброто на Бялата кула, за твое лично. Е, това облекчава ли страховете ти? Прощавай. Притеснението ти.

Ранд я изгледа, зачуден дали се очаква да се изсмее.

— Вас учат ли ви как да го правите това? — попита той. — Искам да кажа, да изричате едно обещание така, че да звучи като закана.

— О, разбирам. Искаш правила. С повечето момчета е така, каквото и да твърдят. Добре. Чакай да помисля. Грубости няма да търпя. Така че пред мен ще се държиш възпитано, както и пред приятелите ми и гостите ми. Това включва и да не преливаш пред тях, в случай че не си се досетил, както и да сдържаш нрава си, който, доколкото разбирам, е забележителен. Включва също така и твоите… съратници, в черните палта. Ще е жалко, ако се наложи да те напердаша заради деянието на някой от тях. Това стига ли ти? Мога да изредя и още, ако имаш нужда.

Ранд остави чашата до стола си. Чаят беше изстинал, освен че беше горчив. Снегът бе започнал да се трупа на преспи под прозорците.

— Уж аз бях този, който трябваше да полудее, Айез Седай, но вие май сте ме изпреварили. — Той стана и тръгна към вратата.

— Искрено се надявам, че не си се опитвал да използваш Каландор — промълви добродушно тя зад гърба му. — Чух, че е изчезнал от Камъка. Веднъж се отърва, но втори път може и да не успееш.

Той се спря и се обърна. Жената бодеше с проклетата игла по канавата, опъната на обръча! Вятърът завихри сняг около нея, а тя дори не вдигна глава.

— Какво искаше да кажеш с това „отърва се“?

— Моля? — Старицата не вдигна глава. — О! Малцина дори в кулата знаеха какво е Каландор преди да го извадиш, но има смайващи неща, скрити по прашните ъгли на Библиотеката на Кулата. Преди години се порових из тях, когато за първи път заподозрях, че вече сучеш мляко от майчината си гръд. Малко преди да реша да се оттегля в пенсия. Бебетата много цапат, а и не знаех как да те намеря преди да си престанал да течеш оттук оттам.

— Какво искаше да кажеш? — настоя той грубо.

Този път Кацуан вдигна глава и с разрошената си коса и снега, сипещ се по дрехата й, заприлича на Зимната кралица.

— Казах ти, че грубости няма да търпя. Ако отново ме помолиш за помощ, очаквам да го направиш учтиво. И ще очаквам да се извиниш за днешното си поведение!

— Какво искаше да ми кажеш за Каландор?

— Повреден е — отвърна тя кратко — Липсва му буферът, който прави други ша-ангреал безопасни за използване. И явно усилва покварата, довеждайки до подивяване. Поне докато го използва един мъж. Единственият безопасен за теб начин да използваш „Меча, който не е меч“, единственият начин да го използваш, без да рискуваш да се убиеш, или да се опиташ да извършиш Светлината само знае какво безумие, е да се свържеш с две жени и едната от тях да направлява потоците.

Стараейки се да не провеси рамене, той продължи към изхода. Значи не само подивелият около Ебу Дар сайдин беше убил Адли. Той сам го беше убил в мига, в който бе пратил да му се донесе това нещо.

Гласът на Кацуан го догони.

— Запомни, момченце. Трябва да помолиш много учтиво и да се извиниш. Може дори да се съглася, ако извинението ти прозвучи наистина искрено.

Ранд едва я чу. Беше се надявал отново да използва Каландор, надявал се беше да е достатъчно силен. Сега му оставаше само един шанс и това го ужаси. И сякаш чу гласа на една друга жена. На една мъртва жена.

„Би могъл да предизвикаш Създателя.“