Робърт Джордан
Пътят на кинжала (19)

Глава 18
Странен призив

За миг всички останаха неподвижни. А сетне андорците и мурандийците се спуснаха към Заседателките, почти като един. Явно момичето Амирлин — момиче марионетка и фигурантка! — за тях не представляваше никакъв интерес, не и при толкова лишени от възраст лица пред тях, които поне показваха, че наистина говорят с Айез Седай. По трима-четирима лордове и лейди се струпаха около всяка Заседателка, някои вирнали настоятелно брадичкки, други превили вратове почтително, но всички — държащи на всяка цена да бъдат чути. Режещият вятър отвяваше мъглата от дъха им и развяваше пешовете на наметалата им. Шериам също се оказа притисната от почервенелия лорд Донел, който ту се перчеше, ту тръскаше глава в учтиви поклони.

Егвийн издърпа Шериам настрана и припряно й прошепна:

— Разбери колкото можеш по-деликатно за тези Сестри и гвардейци на Кулата в Андор.

Веднага щом я освободи, Донел я подхвана отново. Шериам дори изглеждаше примирена, но бързо престана да се мръщи. Донел примигна неловко, щом тя започна да разпитва него.

Романда и Лелейн поглеждаха Егвийн с изсечени от лед лица, но всяка се беше сдобила с по двама благородници, които искаха… нещо си. Уверения, че в думите на Егвийн не е скрита някоя уловка, може би. Колкото и да им бе неприятно да го правят, но както и да го усукваха — а щяха да го усукват! — нямаше начин да избегнат тези уверения, без да отрекат властта й на място. Дори тези двете нямаше да стигнат чак дотам. Не и тук, не и публично.

Сюан се промъкна близо до Егвийн, с изписана на лицето почтителна кротост. Само дето очите й шареха — озърташе се навярно за Романда или Лелейн и очакваше някоя от тях да дойде и да ги спипа за вратовете, забравила и закон, и обичай, и благоприличие, и кой ги гледа.

— Шейн Чунла — почти изсъска тя в ухото й.

Егвийн кимна, но очите й продължиха да търсят Талманес. Повечето мъже и голяма част от жените бяха достатъчно високи, за да го скрият. И при цялата тази бъркотия… Тя се надигна на пръсти. Къде ли се беше дянал?

Сеган застана пред нея и изгледа подозрително Сюан. Егвийн бързо стъпи на пети. Амирлин не можеше да подскача и да се озърта като момиченце на танц, което се оглежда за момчето си. Разлистваща се розова пъпка. Спокойствие. Сериозност. Опустели да са всички мъже!

Крехка жена с дълга тъмна коса, Сеган сякаш беше родена сприхава и пълната й уста бе неизменно нацупена. Роклята й бе ушита от фина синя вълна, направена да топли, но имаше твърде много свежозелено везмо по гърдите, а ръкавиците й бяха ярки като на Калайджия. Тя изгледа Егвийн от глава до пети, присвивайки устни с почти толкова неверие, с каквото беше удостоила Сюан.

— Какво казахте за Книгата на новачките? — попита тя рязко. — Наистина ли имахте предвид всяка жена, независимо от възрастта? Значи всяка може да стане Айез Седай, така ли?

Въпрос, който беше на сърцето на Егвийн, и отговор, който бе готова да даде с цялата си душа — и същевременно да скъса ухото на всеки, който се е усъмнил в думите й — но точно в този момент малка пролука сред потока от хора й разкри Талманес в дъното на павилиона. Говореше с Пеливар! Стояха един срещу друг настръхнали, като два мастифа, почти готови да покажат един на друг зъбите си, но без да престават да се оглеждат, да не би някой да ги приближи и чуе какво си говорят.

— Всяка жена, независимо от възрастта й, дъще — потвърди тя разсеяно. Пеливар?

— Благодаря — отвърна Сеган и добави колебливо, — майко. — Приклекна в съвсем бегъл намек за реверанс и бързо се отдалечи. Егвийн зяпна след нея. Какво пък, все някакво начало.

— Нямам нищо против да опъна платна срещу Пръстите на Дракона в тъмното, ако потрябва — изсумтя Сюан. — обсъждали сме го; претеглихме всички опасности и все едно, едва ли е нужно човек да пробва дали няма да стане храна за чайките, просто за разнообразие. Но не ти трябва да подпалиш пожар на палубата, за да стане по-интересно. Да хванеш лъвориб в мрежата не ти стига. Не, трябва да напъхаш и някоя каракуда в пазвата си в добавка. Не ти стига да нагазиш сред ято сребруши, ами…

Егвийн я прекъсна.

— Сюан, смятам, че трябва да кажа на лорд Брин, че си се побъркала от любов по него. Просто ще е честно да го знае, не мислиш ли? — Сините очи на Сюан се опулиха и устата й замърда, но излезе само нечленоразделен грак. Егвийн я потупа по рамото. — Ти все пак си Айез Седай, Сюан. Опитай се да съхраниш поне малко достойнство. И се опитай да разбереш нещо за тези Сестри в Андор. — Тълпата отново се раздвои и тя зърна Талманес на друго място, но пак в края на павилиона. И този път сам.

Стараейки се да не бърза, тя тръгна към него, като остави Сюан все още задавена в неясното си ломотене. Красив чернокос слуга, чиито широки вълнени панталони не можеха съвсем да скрият изпъкналите му прасци, предложи на Сюан димяща сребърна чаша върху поднос. Наоколо се движеха други слуги с други сребърни подноси. Поднесоха все пак напитки, макар и малко късно. Твърде късно беше за целувката на мира. Не чу какво каза Сюан, докато грабваше чашата, но ако се съдеше по това как младежът се дръпна и вдървено започна да се кланя, явно го бяха пернали най-острите трески от яда й. Егвийн въздъхна.

Талманес стоеше скръстил ръце и наблюдаваше суетнята наоколо с насмешка, но очите му не се усмихваха. Изглеждаше готов да се взриви от енергия, но очите му гледаха уморено. Щом го доближи, той сгъна почтително крак, но в гласа му се долови лека ирония, когато й каза:

— Днес променихте една граница. — Мъжът се загърна по-плътно в наметалото си срещу ледения вятър. — Тя винаги е била… подвижна… между Андор и Муранди, каквото и да показват картите, но Андор никога досега не е слизал толкова много на юг, с толкова войска. Освен по време на Айилската войиа и на Войната на Белите плащове, разбира се, но тогава е било само пътьом. Задържат ли се тук за месец, новите карти ще показват друга линия. Вижте боричкането сред мурандийците, как ухажват Пеливар и спътниците му не по-малко от Сестрите. Надяват се да си създадат нови приятелства, които ще им трябват в бъдеще.

За Егвийн, която се стараеше да скрие внимателното си наблюдение на всеки, който можеше да наблюдава самата нея, като че ли всички благородници, мурандийски, както и андорски, бяха насочили целия си интерес към Заседателките, които бяха обкръжили. Във всеки случай, тя имаше малко по-важни неща на ума си, отколкото някакви си граници. Важни за нея, ако не за благородниците. Освен в много редки моменти, всички Заседателки оставаха скрити зад главите на обкръжилите ги. Само Халима и Сюан като че ли я забелязваха. Въздухът бе изпълнен с врява като от ято разбунени гъски. Тя сниши глас и заподбира думите си предпазливо.

— Приятелите винаги са важни, Талманес. Ти си добър приятел на Мат, а вярвам — и на мен. Надявам се, че това не се е променило. Надявам се, че не си казал на никого неща, които не бива да казваш, — Светлина, наистина се бе разтревожила, иначе нямаше да е толкова пряма. Оставаше само да го попита направо какво си говореха с Пеливар преди малко!

За щастие той не й се присмя като на някоя досадно бъбрива селячка. Макар че сигурно си го помисли. Огледа я много сериозно, преди да заговори. Много тихо. И той разбираше малко от предпазливост.

— Не всички мъже са клюкари. Кажете ми, когато пратихте Мат на юг, знаехте ли какво ще правите тук днес?

— Как бих могла да го знам преди два месеца? Не, Айез Седай съвсем не са всезнаещи, Талманес. — Надявала се беше да се случи нещо, което да я постави на сегашното й място, замисляла го беше, но не беше го знаела, не и тогава. Надяваше се също така, че той наистина не се занимава с клюки. Някои мъже не го правеха.

Романда понечи да тръгне към нея с твърда крачка и мразовито лице, но Арател я пресрещна, хвана я под мишницата и не позволи да я избутат встрани, въпреки изумлението на Романда.

— Ще ми кажете ли най-после къде е Мат? — попита Талманес. — На път за Кемлин с щерката-наследница? Защо се изненадвате? Все някоя слугиня ще заговори с някой войник, докато пълнят вода от същия поток. Дори той да е най-страховитият Заклет в Дракона — добави мъжът сухо.

Светлина! Мъжете наистина… създаваха неудобства понякога. И най-добрите между тях все намираха начин да кажат най-неподходящото нещо в най-неподходящия момент, да зададат най-неподходящия въпрос. Да не говорим, че завличат слугинчета и ги подлъгват да се раздрънкат. Колко по-лесно щеше да й е просто да излъже, но той й бе оставил достатъчно място за усукване в рамките на Клетвите. Половината истина щеше да е достатъчна и щеше да го задържи да не хукне към Ебу Дар. Може би по-малко от половината.

В отсрещния ъгъл на павилиона Сюан разговаряше с някакъв висок риж младеж със засукани мустаци, който я оглеждаше също толкова подозрително, колкото и Сеган преди това. Благородниците обикновено знаеха как изглеждат истинските Айез Седай. Но той задържаше само част от вниманието на Сюан. Погледът й непрекъснато пробягваше към Егвийн. Все едно че крещеше, гръмко като вътрешен глас. Отпусни се. Не забравяй целта. Какво е да си Айез Седай. Тя наистина не беше знаела какво е до днес, само се беше надявала да го разбере! Егвийн въздъхна раздразнено. Да я изгори дано тази жена!

— Последния път, когато чух за него, беше в Ебу Дар — промълви тя. — Но вече сигурно бърза на север, колкото може. Той все още смята, че трябва да ме спаси, Талманес, а Матрим Каутон не би изпуснал шанса да се появи точно когато трябва, за да може да ми натяква: „Видя ли, нали ти казах“.

Талманес изобщо не изглеждаше изненадан.

— Така си и мислех — въздъхна той. — Аз… чувствам… нещо, от доста време. Други в Бандата — също. Не нещо спешно, но все си е там. Сякаш има нужда от мен. Най-малкото, сякаш трябва да се обърна и да се загледам на юг. Понякога е странно да следваш един тавирен.

— Предполагам — съгласи се тя, надявайки се, че неверието й не е проличало. Достатъчно странно беше да си помисли за Мат непрокопсаника като за водач на Бандата на Червената ръка, камо ли като за тавирен, но със сигурност един тавирен трябваше да е тук, или поне да е наблизо, за да въздейства.

— Мат не беше прав, че някой трябва да ви спасява. Никога не сте смятали да потърсите помощ от мен, нали?

Все още говореше тихо, но тя въпреки това се огледа предпазливо. Сюан продължаваше да ги следи с очи. А също и Халима. Петер стоеше някак прекалено плътно до нея, пухтеше, перчеше се и сучеше мустаци — ако се съдеше по това, как заничаше в роклята й, нея поне със сигурност не беше взел за Сестра! — но тя му отделяше едва половина от вниманието си — хвърляше коси погледи към Егвийн и в същото време му се усмихваше топло. Всички останали, изглежда, бяха заети с друго и никой не стоеше достатъчно близо до двамата, че да ги чуе.

— Амирлинския трон едва ли би могла да хукне да си търси убежище, нали така? Но е имало моменти, когато за мен е било утеха да знам, че сте наблизо, — призна тя. С неохота. Недопустимо беше и да се помисли, че Амирлинския трон би имала нужда от място, където да избяга и да се скрие, но нямаше да навреди, стига никоя от Заседателките да не разбереше. — Досега ти наистина ми беше приятел, Талманес. Надявам се това да продължи. Искрено се надявам.

— Бяхте много по-… открита… с мен, отколкото очаквах — отвърна той бавно, — затова ще ви кажа нещо. — Лицето му не се измени — за всеки страничен наблюдател щеше да изглежда също толкова небрежен и безразличен, колкото преди малко, но гласът му се сниши до шепот. — Потърсиха ме хора на крал Редран, за Бандата. Той, изглежда, се надява да стане първият истински крал на Муранди. Иска да ни наеме. При нормални обстоятелства дори не бих се хванал да го обмислям, но знаете, парите все не стигат, а и с това… това усещане, че Мат има нужда от нас… Може би ще е по-добре, ако останем в Муранди. Ясно е като стъкло, че вие сте там, където искате да сте, и че държите всичко в ръцете си.

Той млъкна, когато една слугиня приклекна и им поднесе греяно вино. Носеше фина извезана зелена вълнена рокля и плюшено наметало с бродирано на гърдите зайче. Още слуги от лагера се бяха притекли да помагат, несъмнено просто за да вършат нещо, вместо да стоят на едно място и да треперят. Лицето на младата жена явно беше настръхнало от студа.

Талманес й махна с ръка и придърпа още по-плътно плаща си, но Егвийн си взе сребърна чаша, за да си спечели време да помисли. Наистина, от Бандата вече нямаше голяма нужда. Въпреки цялото мърморене, Сестрите вече възприемаха присъствието им като даденост, все едно дали бяха Заклети в Дракона, или не. Не се бояха повече, че ще ги нападнат, и не беше нужно присъствието на Бандата, за да ги ръчка напред, откакто напуснаха Салидар. Единственото истинско предназначение на Шен ан Калхар тепърва бе да привлича още набор към войската на Брин, мъже, които мислеха, че двете войски ще започнат битка, и искаха да са на по-многочислената страна. Тя нямаше повече нужда от тях, но Талманес се беше държал като приятел. А тя беше Амирлин. Понякога приятелството и отговорността тласкаха в една и съща посока.

След като слугинята се отдръпна, Егвийн хвана Талманес под ръка.

— Не бива да го правиш. Дори Бандата не може да завладее сама цяла Муранди, а всяка десница ще е срещу вас. Знаеш много добре, че единственото, което кара мурандийците да се обединят, са чужденците на тяхна земя. Последвайте ни до Тар Валон, Талманес. Мат ще дойде там; в това не се съмнявам. — Мат всъщност нямаше и да повярва, че е станала Амирлин, докато не я види, че носи шарфа в Бялата кула.

— Редран не е глупак — отвърна той. — От нас той иска само да си седим на място и да чакаме. Една чужда армия — без Айез Седай — и никой не знае какво крои. Няма да срещне големи затруднения да обедини благородниците срещу нас. След което, той така казва, ние тихо и кротко ще се прехвърлим през границата. Смята, че след като веднъж ги хване в ръцете си, ще може да ги задържи.

Егвийн не можа да прикрие тревогата в гласа си.

— А какво би му попречило да ви измами? Ако заплахата си отиде без битка, то неговата мечта за обединена Муранди може да се изпари заедно с нея. — Глупавият мъж я изгледа насмешливо!

— Аз също не съм глупак. Редран не би могъл да се подготви преди пролетта. Тази сбирщина тук никога нямаше да си размърда задниците от именията, ако андорците не бяха дошли на юг, а те са в поход още отпреди да завалят снеговете. Дотогава Мат ще ни е намерил. Ако е тръгнал на север, трябва да чуе за нас. Дотогава Редран ще трябва да се задоволи с това, което успее да направи. Така че ако Мат наистина смята да отиде до Тар Валон, може би пак ще ви видя.

Егвийн изсумтя раздразнено. Планът беше забележителен, все едно че го беше измислила Сюан, и не приличаше на схема, която може да изиграе човек като Редран Алмарик до Аррелоа а’Налой. Разправяха, че бил толкова разпуснат, че в сравнение с човек като него и Мат щеше да изглежда сдържан. Но от друга страна, схемата едва ли беше замислена от самия Редран. Единственото сигурно беше, че Талманес вече си го е наумил.

— Искам честната ти дума, Талманес, че няма да позволиш Редран да ви въвлече във война. — Отговорност. Тесният шарф около врата й сякаш тежеше десет пъти повече от пелерината й. — Ако се раздвижи по-рано, отколкото смяташ, ще напуснете независимо дали Мат се е присъединил към вас.

— Бих искал да мога да ви обещая, но не е възможно — възрази той. — Очаквам първото нападение над обоза ми най-много три дни след като започна да се отдалечавам от армията на лорд Брин. Всеки дребен владетел или фермер ще си помисли, че може да отмъкне няколко коня през нощта, да ме мушне с игла по задника и да офейка.

— Не говоря за това, че трябва да се защитавате, и ти го знаеш — отвърна му тя твърдо. — Честната ти дума, Талманес. Или няма да позволя споразумението ви с Редран. — Единственият начин да го прекрати беше да го издаде, но война пред очите си нямаше да допусне, война, която тя самата е предизвикала, довеждайки Талманес тук.

Той се взря в нея, сякаш я виждаше за първи път, и най-сетне склони глава. Странно, но този жест и се стори по-официален от поклона му.

— Ще бъде както казвате, майко. Кажете ми, сигурна ли сте, че и вие не сте тавирен?

— Аз съм Амирлинския трон — отвърна тя. — Това е предостатъчно за всички. — Отново го докосна по ръката. — Светлината да те освети дано, Талманес. — Този път усмивката почти докосна очите му.

Неизбежно, въпреки шепненето им, разговорът им беше забелязан. Може би тъкмо заради шепненето. Момичето, което претендираше, че е Амирлин, бунтовничката срещу Бялата кула, в разговор с водача на десет хиляди Заклети в Дракона. Дали беше затруднила разговора на Талманес с Редран, или го бе улеснила? По-малко вероятна ли ставаше войната в Муранди, или повече? Сюан, с нейния проклет „Закон за непредвидените последствия“! Проследиха я петдесетина погледа, после се отдръпнаха, докато тя се придвижваше през множеството, топлейки пръстите си с чашата. Е, почти се отдръпнаха. Лицата на Заседателките придобиха цялата айезседайска невъзмутимост, но Лелейн й заприлича на кафявоока врана, дебнеща замятала се в плитчините риба, а пък малко по-тъмните очи на Романда можеха да пробият дупки в желязо.

Стараейки се да държи под око слънцето отвън, тя бавно обиколи павилиона. Благородниците продължаваха да досаждат на Заседателките, но се местеха от една към друга, сякаш търсеха по-добри отговори на въпросите, които ги терзаеха, и тя започна да забелязва разни дреболии. Донел се спря по пътя си от Джаня към Мория и се поклони ниско на Емлин, която го удостои с кимване. Циан, отдръпвайки се от Такима, направи дълбок реверанс на Пеливар и в отговор получи лек поклон. Имаше и други, все по някой мурандиец, който отдаваше почит на андорец, и му се отвръщаше също толкова официално! Андорците се стараеха да избегнат Брин, освен че го стрелваха с по някое странно намръщване, но всички мурандийци гледаха да се доближат до него един по един, стараейки се да останат насаме, и ако се съдеше по погледите им, беше явно, че обсъждат с него било Пеливар, било Арател или Емлин. Може би Талманес беше прав.

Тя самата също получи поклони и реверанси, въпреки че никой не се стараеше толкова, колкото пред Арател, Пеливар и Емлин, да не говорим за Заседателките. Половин дузина жени й казаха колко са благодарни, че нещата са се разрешили така мирно, въпреки че в действителност почти толкова на брой измърморваха уклончиво или свиваха неловко рамене, сякаш не бяха сигурни, че наистина всичко ще свърши толкова мирно. Уверенията й, че ще е така, се посрещаха с трескавото: „Дано Светлината да даде!“ или с примиреното: „Стига да е волята на Светлината“. Четири я нарекоха „майко“, като едната малко се поколеба. Други три казаха, че била много хубавичка, че имала красиви очи и че дрехите й били много красиви, все неща от този род; може би подходящи комплименти за годините на Егвийн, но не и за положението й.

Поне си намери едно удоволствие, което нищо не можеше да помрачи. Оказа се, че Сеган не е единствената заинтригувана от обявлението й за новачките. Явно това беше главната причина повечето жени все пак да говорят с нея. В края на краищата, другите Сестри можеше й да са бунтовнички срещу Кулата, но тя бе претендентката за Амирлинския трон. Интересът им трябваше да е твърде силен, въпреки че никоя не искаше да го издаде. Арател направи запитването си намръщено, от което бръчките по бузите й само се увеличиха. Емлин поклати посивялата си глава, като чу отговора. Запита и едрата Циан, последвана от една теснолика андорска лейди на име Негара, после от хубавичка, с големи очи мурандийка, която се казваше Дженет, както и от други. Никоя не искаше да го разбере за себе си — повечето побързаха да го пояснят, особено, по-младите жени — но много скоро се изредиха да я питат всички благороднички, както и няколко слугини, под прикритието, че искат да й предложат още подправено вино. Една жилава женичка на име Нидра, беше дошла от лагера на Айез Седай.

Егвийн бе много доволна от семето, което беше посяла тук. Виж, от мъжете не остана толкова доволна. Малцина от тях я заговаряха, и то когато се озовяха лице в лице с нея и като че ли нямаха друг избор. По някоя и друга промърморена дума за времето, било за да похвалят края на сушата или да изразят неодобрението си от внезапните снегове, промърморена надежда, че проблемът с разбойниците скоро ще приключи, с по някой друг многозначителен поглед към Талманес, след което се плъзваха настрани като мазни прасета. Един андорски мечок на име Мачаран само дето не се спъна в ботушите си, за да я отбегне. Жените си имаха някакво оправдание, макар и пред себе си, покрай Книгата на новачките, но мъжете мислеха само, че ако ги видят да разговарят с нея, може да се озоват в казана с катран.

Това наистина беше доста обезсърчително. Изобщо не я интересуваше какво мислят мъжете за новачките, но много й се искаше да разбере дали и те се боят толкова, колкото жените, че накрая всичко това може да свърши с размяна на удари. Подобни страхове имаха свойството сами да се изпълняват. Най-накрая Егвийн реши, че има само един начин да го разбере.

Пеливар се извърна, докато взимаше от един поднос нова чаша с вино и се дръпна, като измърмори под нос някаква ругатня, понеже едва не се сблъска с нея. Ако му беше застанала още по-близо, щеше да му стъпи на ботушите. Горещото вино се плисна на ръкавицата му и потече по ръкава, предизвиквайки вече не толкова приглушена ругатня. Достатъчно висок, за да надвисне с глава и рамене над нея, той напълно се възползва от предимството си. Намръщи се като човек, готов да отпрати ядосано от пътя си натрапилото му се момиченце. Или като човек, току-що настъпил червена усойница. Тя изправи рамене и се помъчи да се съсредоточи върху образа му на малко момченце, но без особен успех. Обикновено действаше; повечето мъже като че ли го усещаха. Той измърмори нещо — учтив поздрав, или пък поредната ругатня — присви леко рамене и се опита да я заобиколи. Тя пристъпи встрани и пак застана срещу него. Той сви вдясно, тя — срещу него. Пеливар се заозърта, сякаш са го хванали натясно. Тя реши да се опита да го успокои преди да го натисне с важния въпрос. Искаше отговори, а не мрънкане.

— Трябва да сте доволен, че щерката-наследница е на път за Кемлин, лорд Пеливар. — Беше чула няколко от Заседателките да го споменават.

Лицето му се изпъна безизразно.

— Елейн Траканд е в правото си да изяви претенции за Лъвския трон — отвърна й той хладно.

Очите на Егвийн се разшириха и той отстъпи колебливо назад. Може би си бе помислил, че се е ядосала от премълчаването на титлата й, но тя едва го забеляза. Пеливар бе подкрепил майката на Елейн в претенциите й за трона и тя беше сигурна, че ще подкрепи и нея. Винаги говореше за Пеливар с обич, като за любимия си чичо.

— Майко — промърмори Сюан до лакътя й, — трябва да тръгваме, ако искаме да стигнем в лагера преди залез. — Успя да вложи много настойчивост в тихите си думи. Слънцето вече бе превалило зенита.

— Времето не е подходящо за вървене на открито нощем — бързо се намеси Пеливар. — Ако ме извините, трябва и аз да се подготвя за тръгването ни. — Хвърли чашата си на подноса на един слуга, поколеба се и сви крак в лек поклон, след което се измъкна с изражение на човек, току-що отървал се от вълчи капан.

На Егвийн й се дощя да скръцне със зъби от безсилие. Какво наистина мислеха мъжете за споразумението им? Ако можеше да се нарече такова след начина, по който им го беше наложила. Арател и Емлин притежаваха повече власт и влияние от повечето мъже, но все пак Пеливар, Кулан и другите като тях яздеха с войниците; все още можеха да й го лиснат в лицето като ведро масло за лампи.

— Намери Шериам — изръмжа тя — и й кажи да накара всички да се качат по конете веднага, каквото и да й струва!

Не можеше да даде на Заседателките цяла нощ да мислят какво точно е станало днес, и да започнат кроежите си. Трябваше да се върнат в лагера преди да се скрие слънцето.