Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Колелото на времето (8)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Path of Daggers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 90 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПЪТЯТ НА КИНЖАЛА. 2000. Изд. Бард, София. Серия Колелото на времето, No.8. Превод: [от англ.] Валерий РУСИНОВ [Wheel of Time: The Dragon Reborn / Robert JORDAN]. Формат: 167×237 мм. (24 см.). Страници: 606. Цена: 14.99 лв. ISBN: 954-585-223-7

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

Глава 21
В отговор на повика

Големите зимни бури, наречени „кемарос“ продължаваха да връхлитат откъм Морето на бурите, по-свирепи, отколкото хората помнеха да са били някога. Някои твърдяха, че тази година кемарос се опитват да си наваксат за няколкото месеца забавяне. Мълнии пращяха в небесата и разкъсваха мрака на нощта. Вятър помиташе сушата и дъждът шибаше, превръщайки и най-утъпканите пътища в реки от кал. Понякога калта замръзваше, след като паднеше нощта, но изгревът на слънцето винаги я разтапяше, дори при сиво небе, и теренът отново се превръщаше в тресавище. Ранд чак се изненада колко много възпрепятства всичко това плановете му.

Изпратените от него Аша’ман се върнаха бързо, още преди обед на следващия ден, на коне през Прага в проливния дъжд, който така скриваше слънцето, че все едно бе припаднал вечер ният здрач. През дупката във въздуха се виждаше, че зад тях в Андор вали сняг. Повечето мъже в малката колона бяха загърнати в тежки черни наметала, но дъждът като че ли се плъзгаше покрай тях и конете им. Не беше съвсем очевидно, но който го забележеше, щеше да ги погледне повторно, ако не и трети път. Да се пазят сухи изискваше най-прост сплит, стига да нямаш нищо против да се поперчиш какво си. Но пък черно-белият диск, извезан на гърдите на плащовете им, бездруго ги издаваше. Макар полускрити от дъжда, от тях се излъчваше гордост — издаваше я надменността, с която седяха по седлата си. Предизвикателно. Гордееха се с това, което бяха.

Командирът им, Чарл Гедвин, беше с няколко години по-възрастен от Ранд, със среден ръст, и носеше Меча и Дракона като Торвал, върху много добре скроена куртка с висока яка от най-добрата коприна. Ножницата на меча му бе пищно обкована със сребро, коланът със сребърния обков бе закопчан със сребърна тока с форма на стиснат юмрук. Гедвин се представяше като Цоворан’м’хаил; на Древния език — „Водач на бурята“, каквото и да значеше това. Но поне за времето изглеждаше подходящо.

Въпреки това той застана почти на входа на богато украсената зелена шатра на Ранд и изгледа навъсено сипещия се на сиви пелени дъжд навън. Шатрата бе обкръжена от стража конни етаири — бяха на не повече от тридесетина крачки, но едва се виждаха. Стояха като статуи, напълно пренебрегвайки бурята.

— Как очаквате да ви намеря в това? — промърмори Гедвин и изгледа Ранд. И миг по-късно добави: — Милорд Дракон. — Очите му бяха студени и предизвикателни, но те винаги си бяха такива, все едно дали гледаше някой човек, или колец на ограда. — Двамата с Рочаид взехме осем Вречени и четиридесет Бойци, достатъчно, за да унищожим цяла армия или да сплашим десетима крале. Можехме да накараме дори Айез Седай да замигат — каза той кисело. — Да ме изгори дано, само двамата с него можем да свършим доста работа. Или вие сам. Защо ви трябваха всички останали?

— От теб очаквам да се подчиняваш, Гедвин — отвърна му Ранд студено. Водач на бурята? А Манел Рочаид, първият заместник на Гедвин, се наричаше Байджан’м’хаил, Водач на атаката. Какви ги вършеше Таим, нови рангове ли създаваше, що ли? Е, важното бе, че му ковеше оръжия. Важното беше тези оръжия да останат със здрав разсъдък достатъчно дълго, за да могат да се използват. — И не очаквам да си губите времето, оспорвайки заповедите ми.

— Както заповядате, милорд Дракон — измърмори Гедвин. — Ще изпратя хора незабавно. — Отдаде рязко чест с юмрук на гърдите и излезе навън сред бурята. Потопът се раздвои над него, плъзгайки се по малкия щит, който той изтъка около себе си. Ранд се зачуди дали е разбрал колко близо бе до гибелта си, когато сграбчи сайдин без предупреждение.

„Трябва да го убиеш преди той да те убие — изкиска се Луз Терин. — Знаеш го. Мъртъвците не могат да изменят никому.“ В гласа в главата на Ранд се прокрадна удивление. — „Но понякога не лъжат. Мъртъв ли съм? А ти?“

Ранд приглуши думите до бръмчене на муха, на самия крайчец на усещането. След новото си връщане в главата на Ранд Луз Терин рядко замлъкваше, освен насила. И в повечето случаи изглеждаше по-обезумял отпреди, и също така по-гневен. А и по-силен понякога. Този глас нахлуваше в сънищата на Ранд, а когато виждаше в някой сън себе си, това, което виждаше, не винаги се оказваше самият той. Не винаги се оказваше и ликът на Луз Терин, или поне образът, който бе започнал да разпознава под името на Луз Терин. Понякога беше зацапан, но някак смътно познат, а Луз Терин като че ли също така се смайваше. Това само по себе си бе знак колко далече е стигнала лудостта на този мъж. Или неговата собствена може би.

„Още не — помисли си Ранд. — Все още не мога да си позволя да полудея.“

„А кога тогава?“ — прошепна Луз Терин преди Ранд да успее да го заглуши отново.

С пристигането на Гедвин и ашаманите планът му да помете сеанчанците на запад влезе в действие. Но тръгна толкова бавно, колкото някой пътник, тътрещ се по тези разкаляни пътища. Той веднага премести лагера си, без да прави никакво усилие да скрие ходовете си. Нямаше никакъв смисъл да се стреми към тайни действия. Вестите пътуваха бавно по гълъб и далеч по-бавно по куриер, след като започнаха кемарос, но Ранд не хранеше никакво съмнение, че го държат под око — Бялата кула, Отстъпниците, всеки, който виждаше изгода или вреда в посоката, по която Преродения Дракон е поел, и можеше да си позволи да пъхне монета в джоба на някой войник. Може би го следяха дори и сеанчанците. Щом той можеше да ги следи, защо те да не можеха? Но дори Аша’ман не знаеха накъде всъщност е тръгнал.

Докато Ранд гледаше разсеяно мъжете, сгъващи шатрата му в една от колите, се появи Вейрамон на един от многото си коне, пристъпващ наперено бял скопец от най-расовата тайренска порода. Дъждът беше престанал, въпреки че сивите облаци все още забулваха обедното слънце, и човек имаше чувството, че може да изстиска вода от въздуха с двете си ръце: Знамето на Дракона и Знамето на Светлината висяха отпуснати и подгизнали на високите си пръти.

Тайренски Бранители бяха подменили етаирите и когато Вейрамон премина през конния им кръг, изгледа навъсено Родривар Тихера, длъгнест мъж, тъмнолик дори за тайренец, с къса остра брадичка. Много дребен благородник, който бе израснал в службата благодарение на качествата си, Тихера беше изключително педантичен. Големите бели пера, подскачащи на шлема му с широката бронзова периферия, придадоха блясък на изискания поклон, с който той отвърна на Вейрамон. Върховният лорд се навъси още повече.

Не беше нужно Капитанът на Камъка лично да отговаря за охраната на Ранд, но той го правеше често, също както Марколин често командваше сам етаирите. Често между Бранителите и етаирите се разгаряше горчива ревност кой трябва да охранява Ранд. Тайренците претендираха за правото, защото той бе властвал по-дълго в Тийр, иллианците — защото той беше, в края на краищата, крал на Иллиан. Навярно Вейрамон беше чувал мърморенето сред Бранителите, че е крайно време Тийр също да си има крал, а кой можеше да е по-подходящ от човека, който беше завзел Камъка? Вейрамон беше напълно съгласен с тази нужда, но не и с избора на оногова, който трябваше да носи короната. И не беше единственият.

Мъжът сведе лице веднага щом забеляза, че Ранд го гледа, и се смъква от позлатеното си седло, за да го удостои с поклон, пред който тозй на Тихера изглеждаше простоват. Въпреки че направи лека гримаса, когато ботушът му нагази в калта. Носеше наметало протйв дъжда, за да предпазва от влагата фините си одежди, но дори и то беше отрупано със златно везмо и яката му беше обшита със сапфири. Въпреки палтото на Ранд от зелена коприна със златните стършели по ръкавите и реверите, всеки можеше да бъде извинен, ако си помислеше, че Короната от мечове седи на главата на другия, не на неговата.

— Милорд Дракон — почна Вейрамон, — нямам думи да изразя колко съм щастлив като виждам, че ви охраняват тайренци. Целият свят, разбира се, би плакал, ако се случи нещо лошо. — Беше твърде благоразумен, за да не каже направо, че етаирите са неблагонадеждни.

— Рано или късно ще плаче — отвърна сухо Ранд. „След като по-голямата част от света приключи с празнуването.“ — Знам колко много бихте плакали вие, Вейрамон.

Мъжът чак се изпъчи от гордост и погали прошарената си със сиво козя брада. Беше чул каквото искаше да чуе.

— Да, милорд Дракон, можете да сте сигурен в моето постоянство. Тъкмо затова съм притеснен от заповедите, които вашият човек ми донесе тази сутрин. — „Човекът“ беше Адли; мнозина от благородниците си въобразяваха, че като се преструват, че Аша’ман са просто някакви слуги на Ранд, това някак си ще ги направи по-малко опасни. — Мъдро от ваша страна, че сте отпратил и повечето кайриенци. Както и иллианците, разбира се; за това дума да няма. Мога дори да разбера защо ограничавате Гвеям и останалите. — Ботушите на Вейрамон зашляпаха в калта, докато пристъпваше към него, и тонът му стана доверителен. — Убеден ръм, че някой от тях… не бих казал, че са заговорничили срещу вас, но мисля, че може би верността им не винаги е била неоспорима. Каквато е моята. Несъмнено. — Гласът му отново се промени и стана силен и уверен, като на човек, загрижен за нуждите на онзи, комуто служи. Онзи, който със сигурност ще направи тъкмо него първия крал на Тийр. — Позволете ми да доведа всички свои ратници, милорд Дракон. С тях и Бранителите ще мога да обезпеча честта на Властелина на утрото и неговата сигурност.

Във всички отделни станове по голото поле се товареха коли и фургони, оседлаваха се коне. Повечето палатки вече бяха прибрани. Върховната лейди Росана беше поела на север, с флага й в челото на колона, достатъчно голяма, за да всее паника сред разбойниците и поне отчасти да усмири Шайдо. Но недостатъчно, че да й хрумнат неуместни неща, особено след като половината бяха крепостни на Гвеям и Маракон, смесени с Бранители на Камъка. Почти същото се отнасяше и за Спирон Наретин, поел на изток през високата планинска верига, с толкова етаири и мъже, предани на други от Съвета на деветимата, колкото бяха собствените му поданици, да не говорим за над стотината, които ги следваха пеш, част от хората, които се бяха предали в лесовете предния ден. Изненадващо голям брой от тях бяха предпочели да последват Преродения Дракон, но Ранд не можеше да им се довери достатъчно, за да ги остави заедно. Толмеран тъкмо тръгваше на юг със също толкова смесен отряд, а другите щяха да потеглят веднага щом се натовареха колите и фургоните им. Всеки в различна посока и никой не можеше да разчита на мъжете зад гърба си дотолкова, че да предприеме нещо друго, освен да следва заповедите, които Ранд им беше дал. Да наложат мир в Иллиан беше важна задача, но и последният лорд и лейди съжаляваха, че са отпратени от Преродения Дракон, и очевидно се чудеха дали това не означава, че са лишени от доверието му. Росана във всеки случай имаше много умислен вид преди да тръгне.

— Вашата загриженост ме трогва — каза Ранд на Вейрамон, — но от колко охранители има нужда един човек? Не се каня да вдигам война. — Чудесен аргумент навярно, но тази война вече отдавна се водеше. Започнала бе във Фалме, ако не и по-рано. — Пригответе хората си.

„Колцина погинаха заради гордостта ми? — простена Луз Терин. — Колцина погинаха от грешките ми?“

— Мога ли да попитам къде все пак отиваме? — Въпросът на Вейрамон, не чак раздразнен, но почти, се застъпи с гласа в главата на Ранд.

— В града — сряза го Ранд. Не знаеше колцина са загинали заради грешките му, но никой — от гордостта му. В това беше сигурен.

Вейрамон отвори уста, явно объркан дали има предвид Тийр, или Иллиан, или може и дори Кайриен, но Ранд му даде знак да се дръпне с Драконовия скиптър, с рязко мушкащо движение, от което зелено-белият пискюл се разлюля. Почти съжали, че не можеше да намушка с това Луз Терин. — Не смятам да седя тук цял ден, Вейрамон! Отивай при хората си!

След по-малко от половин час той вече държеше Верния извор и се бе подготвил да направи Праг за Пътуването. Трябваше да се бори с омаята, която го обхващаше напоследък всеки път, щом сграбчеше Силата или я пуснеше; за малко почти залитна на седлото на Тай’дайшар. При разтопената гадост, протичаща по сайдин, докосването до Извора почти обръщаше стомаха му и го караше да повърне. Раздвоеният му взор, макар да се задържа така само няколко мига, затрудни впридането почти до невъзможно. Вярно, можеше да накара Дашива или Флин, или някой от останалите да го направи, но Гедвин, Рочаид и дузината чернодрехи Бойци също бяха тук. Просто стояха търпеливо на местата си. И го гледаха. Рочаид, с не повече от една длан по-нисък от Ранд и може би с две години по-млад, също беше пълен Аша’ман и куртката му също беше копринена. По лицето му играеше бегла усмивка, сякаш знаеше неща, които другите не знаят, и от това му беше смешно. Какво знаеше всъщност? За Сеанчан със сигурност, но не и за плановете на Ранд за тях. Какво друго? Може би нищо, но Ранд не смяташе да покаже никаква слабост пред тези двамата. Замайването мина бързо, раздвоената гледка малко по-бавно, както винаги през последния месец, и той довърши сплита и без да чака, смуши коня и препусна през отвора, разгънал се пред него.

Градът, който бе имал предвид, беше Иллиан, въпреки че Прагът се отвори малко на север от самия град. Въпреки престорените притеснения на Вейрамон, едва ли можеше да се каже, че е тръгнал беззащитен и сам. Близо три хиляди мъже поеха през високата квадратна дупка във въздуха и се озоваха на голяма ливада недалече от широкия разкалян път, водещ към Пътя на Северната звезда. Дори след като на всеки лорд бе разрешено да вземе със себе си само по шепа ратници — за хора, свикнали да предвождат по хиляда, ако не и хиляди, стотина души изглеждаха шепа — събираха се цяла войска. Тайренци, кайриенци и иллианци, Бранители на Камъка под командата на Тихера и етаири под водачеството на Марколин, Аша’ман по петите на Гедвин. Във всеки случай ашаманите, дошли с него. Дашива, Флин и останалите водеха конете си плътно след Ранд. Освен Наришма. Наришма още не се беше върнал. Знаеше къде да го намери, но на Ранд това не му харесваше.

Всички се държаха отделно, доколкото можеше. Гвеям, Маракон и Аракоум яздеха до Вейрамон и гледаха повече Ранд, отколкото пъти си, а Грегорин Панар с още трима от Съвета на деветимата, приведени на седлата си, говореха тихо. Семарадрид, с малка група кайриенски лордове с изопнати лица зад него, следеше Ранд почти толкова напрегнато, колкото и тайренците. Ранд беше избрал тези, които идваха с него, също толкова грижливо, колкото и онези, които бе отпратил, и не непременно по причини, с които други биха се съобразили.

Ако наоколо имаше зрители, щеше да е величествена гледка, с всичките им ярки знамена, пряпорци и малките цон, изпънати над гърбовете на някои от кайриенците. Ярка гледка, величествена и много опасна. Някои наистина бяха заговорничили срещу него, а той беше научил, че Домът Маравин на Семарадрид има стар съюз с Дома Риатин, който се беше вдигнал на открит бунт срещу него в Кайриен. Семарадрид не отричаше връзката, но и не беше споменавал за нея преди това пред Ранд. Съветът на деветимата просто бяха твърде нови за него, за да ги остави всички зад себе си. А Вейрамон беше глупак. Ако бъдеше оставен сам да взима решения, като нищо можеше да се опита да си спечели благоволението на лорд Дракона, като поведе армия в марш срещу Сеанчан, или към Муранди, или Светлината само знаеше срещу кого и накъде. Твърде глупав, за да го остави зад гърба си, твърде влиятелен, за да го избута настрани, така че той яздеше с Ранд и си въобразяваше, че е удостоен с голяма чест. Беше почти жалко, че не е достатъчно глупав, та да направи нещо, което да оправдае екзекуцията му.

Отзад следваха слугите и колите — никой не разбра защо Ранд бе пратил всички фургони с другите, а той нямаше намерение да обяснява; на кого можеха да са поредните уши, които да чуят? — а след тях идеха дългите редици навързани резервни коне, водени от коняри и тътрещите се пълчища мъже в изпочукани брони, които не им ставаха съвсем, или в кожени ризници, обшити с ръждясали стоманени пулове, понесли лъкове, арбалети или къси копия, и дори пики — повечето от хората, които се бяха подчинили на повика на „лорд Брен“ и бяха решили да не се прибират по домовете си без оръжие. Водачът им беше онзи със сополивия нос, с когото Ранд беше говорил в края на леса. Казваше се Еаган Падрос и се бе оказал доста по-умен. отколкото изглеждаше на пръв поглед. По повечето места беше трудно за човек от простолюдието да се издигне много нависоко, но Ранд си беше набелязал Падрос. Човекът беше сбрал хората си малко настрана, но всички се бутаха с лакти да могат да погледнат по-добре на юг.

Пътят на Северната звезда се протягаше прав като стрела през милите кафяви тресавища, обграждащи Иллиан — широк друм здраво отъпкана пръст, прекъсвана от плоски каменни мостове. Вятърът от юг довяваше мирис на сол и лека воня от щавилниците на кожа. Иллиан беше град, проснал се нашироко, голям колкото Кемлин или Кайриен. Ярко оцветените плочи по покривите и стотиците издигащи се нависоко кули, сияещи под слънцето, едва се виждаха зад това море от трева, из което газеха жерави и ята белопери птици кръжаха ниско, надавайки пронизителни писъци. Иллиан никога не бе имал стени. Не че стените можеха да спрат Ранд.

Последва голямо разочарование от това, че не се кани да влезе в града, въпреки че никой не изрече недоволството си, не и така, че той да го чуе. Все пак имаше много унили лица и кисело мърморене, когато становете започнаха припряно да се вдигат. Като повечето големи градове, Иллиан си имаше слава, обгърната с екзотично тайнство, за щедри кръчмари и дашни жени. Поне сред мъжете, които никога не бяха стъпвали там, при все че им беше престолнина. Невежеството винаги раздуваше славата на един град за подобни неща. Тъй или иначе, само Мор препусна в галоп по пътя. Мъжете, набиващи колците на палатките или опъващи коневръзите, се заизправяха и го загледаха с ревниви очи. Благородниците го изгледаха с любопитство, преструвайки се, че не го правят.

Ашаманите с Гедвин не обърнаха никакво внимание на Мор, а вдигнаха своя стан, който включваше катраненочерна шатра за Гедвин и Рочаид и пространство, където влажната кафява трева и кал бяха отъпкани и подсушени, за да спят останалите, загърнати в плащовете си. Това се направи със Силата, разбира се — те всичко вършеха със Силата, не си правеха труд дори огньовете да си запалят ръчно. Неколцина души в другите биваци зяпнаха към тях завистливо, когато шатрата се издигна сякаш от само себе си и кошовете полетяха от гърбовете на товарните животни, но повечето заизвръщаха очи настрани, след като схванаха какво става. Двама-трима от Бойците в черните дрехи сякаш си говореха сами.

Флин и другите не се присъединиха към групата на Гедвин — имаха си две палатки, които се вдигнаха недалече от шатрата на Ранд — но Дашива прескочи на няколко пъти до стоящите лениво „Водач на бурята“ и „Водач на атаката“ и им кресна по някоя заповед. Само няколко думи, след което се връщаше, като клатеше глава и мърмореше сърдито. Гедвин и Рочайд не бяха дружелюбни хора. И по-добре, че не бяха.

Ранд се прибра в шатрата си веднага след като я изпънаха, просна се съвсем облечен на постелята си и заби поглед в скосения таван. Отвътре също имаше извезани златни стършели. Хопвил донесе димящо калаено канче с греяно вино — Ранд беше оставил личните си слуги в предишния стан, — но виното изстина върху писалищната му маса. Умът му работеше трескаво. Още два-три дни и сеанчанците трябваше да получат такъв удар, че да го запомнят за дълго. После трябваше да се върне в Кайриен, за да види докъде са стигнали преговорите с Морския народ, да разбере какво цели Кацуан — имаше задължение към нея, но тя целеше нещо! — и може би да сложи край на остатъците от тамошния бунт. Дали Каралайн Дамодред и Дарлин Сиснера се бяха измъкнали в цялата бъркотия? Това, че Върховният лорд Дарлин беше в ръцете му, може би щеше да сложи край на въстанието в Тийр. Андор. Ако Мат и Елейн бяха в Муранди, както изглеждаше, в най-добрия случай оставаше поне месец, докато Елейн ще може да поиска Лъвския Трон. Станеше ли това, той трябваше напълно да се оттегли от Кемлин. Но трябваше да поговори с Нинив. И дали можеше да прочисти сайдин? Можеше пък и да стане. Можеше също така да унищожи света, ако опитът се окажеше несполучлив. Луз Терин изломоти в ума му, обзет от ужас. Светлина, защо все пак се бавеше Наришма?

Отново задуха свирепият кемарос, по-яростен тук, близо до брега. Дъждът заби по платнището на шатрата като по кожа на тъпан. Блясъците на мълниите изпълниха входа със синкавобяла светлина, гръмотевиците заехтяха като срутващи се планини.

А после в шатрата пристъпи Наришма, целият подгизнал, със сплъстена коса. Беше му заповядано на всяка цена да се старае да не го забелязват. Перченето за него бе забранено. Подгизналото му палто беше от груба кафява вълна, а тъмната му коса — само вързана назад, не сплетена. Дори без звънчетата, коса, дълга почти до кръста на един мъж, привличаше очите. Беше навъсен, а под мишница носеше цилиндричен вързоп, завързан с връв, малко по-дебел от мъжки крак, като малка постелка.

Ранд скочи от нара и грабна вързопа преди Наришма да е успял сам да му го подаде.

— Някой видя ли те? — попита той настойчиво. — Какво те забави толкдва? Очаквах да се върнеш още снощи!

— Трябваше ми време, докато реша какво да правя — отвърна му с мрачен глас Наришма. — Защо не ми казахте всичко? Едва не ме убихте.

Това беше нелепо. Ранд му беше казал всичко, което трябваше да знае. Беше сигурен. Никакъв смисъл нямаше, след като се бе доверил на един човек толкова много, да го остави да загине и да провали всичко. Натика грижливо вързопа под нара. Ръцете му затрепериха от нетърпение да го развие, за да се увери, че това, за което беше изпратил Наришма, е вътре. Ако го нямаше, мъжът нямаше да посмее да се върне.

— Облечи си униформата преди да отидеш при другите — каза той. — И, Наришма… — Ранд се изправи и прикова другия мъж с очи. — Ако кажеш някому за това, наистина ще те убия.

„Целия свят убий — изсмя се Луз Терин лудешки. Отчаяно. — Аз убих света, и ти също можеш, ако се постараеш.“

Наришма удари силно с юмрук по гърдите си и кисело отвърна:

— Както заповядате, милорд Дракон.

Рано, но по светло на другата заран хиляда души от Легиона на Дракона поеха от Иллиан, по Пътя на Северната звезда под маршовия тътен на барабаните. Е, поне беше рано. Небето бе покрито с тлъсти сиви облаци и соленият морски бриз здраво плющеше по плащове и знамена, предвещавайки, че иде нова буря. Легионът привлече не малко погледи от страна на ратниците, вече в лагера, с техните сини андорски шлемове и дългите сини палта, с извезания на гърдите червено-златист Дракон. Син флаг със знака на Дракона и число отличаваше всяка от петте части. Легионерите се отличаваха по много неща. Например носеха ризници, но под палтата, за да не скриват Драконите — по същата причина палтата им се закопчаваха странично — и всеки мъж носеше къс меч на бедрото си и стоманен арбалет, вдигнати абсолютно еднакво на рамо. Командирите крачеха пеш, всеки с голямо червено шеро на шлема си, пред барабана и флага на своята част. Единствените коне бяха на Мор в челото и товарните животни в тила.

— Пешаци — промърмори Вейрамон и плесна юздите в облечената си с тежка ръкавица длан. — Душата ми да изгори, не ги бива пешаците. При първата атака ще се пръснат като пилци. — Челото на колоната подмина по пътя. Бяха помогнали в завземането на Иллиан и не се бяха пръснали.

Семарадрид поклати глава.

— Пики нямат — измърмори той. — Виждал съм аз добре командвана пехота, но без пики… — И изпръхтя презрително.

Грегорин Панар, третият от мъжете на седло до Ранд, които гледаха новопристигащите, не каза нищо. Той сигурно нямаше предразсъдъци към пехотата — макар че ако нямаше, щеше да е един от шепата благородници, познати на Ранд, без тези предразсъдъци — но здраво се постара да не се намръщи и почти успя. Всички вече знаеха, че мъжете с Дракона на гърдите носят оръжие, защото са избрали да следват Ранд, избрали са да следват Преродения Дракон, и то по никаква своя причина. Иллианците сигурно се чудеха закъде тръгват, че Ранд е повикал Легиона, а на Съвета на деветимата не бе доверено да знаят. Колкото до това, Семарадрид изгледа Ранд накриво. Само Вейрамон беше твърде глупав, за да се замисли.

Ранд извърна Тай’дайшар. Пакетът, донесен от Наришма, беше увит отново, в по-тънък вързоп, и завързан зад каишката на лявото стреме.

— Вдигай стана; тръгваме — каза той на тримата благородници.

Този път остави Дашива да запреде Прага, който да преведе всички. Мъжът със селяшки грубоватото лице му се навъси и заломоти нещо на себе си — Дашива всъщност изглеждаше обиден, неизвестно от какво! — а Гедвин и Рочаид, с конете им рамо до рамо, гледаха с язвителни усмивки как сребристата резка от светлина се завъртя около оста си и се разтвори в широка дупка в празното. Гледаха по-скоро Ранд, отколкото Дашива. Какво пък, нека да гледат. Колко пъти можеше да сграбчи сайдин, рискувайки да се зашемети и да падне по очи, преди наистина да падне? Не можеше да позволи това да се случи пред очите им.

Този път Прагът ги преведе на един широк път, лъкатушещ покрай ниските, обрасли с шубрак хълмове в подножието на планините на запад. Планините Немарелин. Не можеха да се сравнят с Мъгливите планини и не бяха нищо в сравнение с Гръбнака на света, но все пак се издигаха към небето тъмни и сурови,с остри зъбери, ограждащи като стена западния бряг на Иллиан. Отвъд тях се намираше Кабалската падина, а зад нея…

Мъжете скоро започнаха да разпознават зъберите. Грегорин Панар се огледа бързо и внезапно кимна със задоволство. Другите трима Съветници и Марколин дръпнаха юздите на конете си близо до него, да поговорят, докато конниците продължаваха да се изсипват през рамката на Прага. На Семарадрид му беше нужно да се огледа малко по-дълго, докато се сети къде са, както и на Тихера, но и те също, изглежда, вече разбираха.

Сребърният път минаваше през град Люгард и по него течеше цялата търговия по сушата в западна посока. Имаше също така и Златен път, водещ към Фармаддинг. Пътищата, както и имената, датираха още отпреди да съществува Иллиан. През столетията колелетата на фургоните, конските копита и ботушите ги бяха утъпкали здраво, а кемарос можеха само да ги поразкалят отгоре. Бяха от малкото благонадеждни пътища в Иллиан за придвижване на големи групи хора зиме. Всички вече знаеха за сеанчанците в Ебу Дар, въпреки че много от приказките, които Ранд бе чул сред ратниците, изкарваха нашествениците направо по-лоши братовчеди на тролоците. Ако армадата на Сеанчан се канеше да удари Иллиан, Сребърният път бе подходящо място да се струпа отбрана.

Семарадрид и останалите бяха убедени, че знаят какво замисля: че сигурно е разбрал, че сеанчанците идат, и ашаманите са тук, за да ги унищожат, когато се появят. Предвид разказите за Сеанчан, никой от тях не изглеждаше особено недоволен, че това не оставя за тях почти никаква работа. Разбира се, наложи се в края на краищата да се обясни на Вейрамон — обясни му го Тихера, и виж, той се подразни, въпреки че се опита да го прикрие зад величествена реч за мъдростта на лорд Дракона и за военния гений на Повелителя на утрото, наред с това как той самият, лично, щял да поведе първия щурм срещу тези сеацчанци. Пълен глупак с мозък на гъсок. С малко късмет, всеки друг, който научеше за такова струпване на войски на Сребърния път, нямаше да се окаже много по-прозорлив от Семарадрид или Грегорин. С малко късмет, никой от тези, които бяха от значение, нямаше да разбере истинската цел, преди да е станало твърде късно.

Докато изчакваше, Ранд бе смятал, че ще е въпрос само на ден-два, но когато дните се проточиха, се зачуди дали самият той няма да се окаже почти толкова голям глупак като Вейрамон.

Повечето ашамани бяха заминали да търсят из Иллиан, Тийр и Равнините на Маредон останалите, от които Ранд имаше нужда. Да ги търсят сред кемарос. Праговете и Пътуването бяха нещо чудесно, но дори за Аша’ман беше нужно време, за да намерят каквото търсеха, след като пороищата скриваха всичко на петдесет крачки околовръст, а непроходимите кални тресавища почти спираха всяка мълва. Търсещите ашамани се разминаваха на не повече от миля разстояние с плячката си в неведение и се връщаха научили само, че мъжете са се придвижили наново. Някои трябваше да отидат и още по-далече, за да издирят хора, които не горяха от голямо желание да бъдат намерени. Минаха дни преди първите да донесат новини.

Върховният лорд Сунамон се присъедини до Вейрамон — мазен дебелак с угоднически нрав, поне пред Ранд. Гладък във фино скроения си копринен сюртук, винаги усмихнат, той беше твърде красноречив в уверенията си във вярност, но беше заговорничил срещу Ранд толкова много и от толкова отдавна, че навярно вече го правеше и насън. Дойде и Върховният лорд Ториан, мъж с грубовато селяшко лице и несметно богатство, и зазаеква за високата чест да язди отново редом с лорд Дракона. Ториан се интересуваше повече от златото, отколкото от всичко друго, освен може би от привилегиите, които Ранд беше отнел на знатното съсловие в Тийр. Изглеждаше особено недоволен от това, че в лагера няма слугинчета и че наоколо няма поне някое селце, където да се намерят послушни селски девойчета. Ториан беше кроил заговори срещу Ранд почти толкова, колкото Сунамон. Може би дори повече от Гвеям, Маракон или Аракоум.

Имаше и други. Тук беше Бертоум Сайган, нисък и малко недодялан, но представителен мъж с избръснато чело. Той уж не беше скърбил прекалено за смъртта на братовчедка си Колавер, както защото това го бе направило Върховен трон на Дома Сайган, така и защото според мълвата Ранд я беше екзекутирал. Или убил собственоръчно. Бертоум се кланяше и се усмихваше, но усмивката никога не докосваше тъмните му очи. Някои твърдяха, че много обичал братовчедка си. Дойде и Айлил Риатин, слабичка и излъчваща достойнство жена с големи тъмни очи, не млада, но доста хубава, която бе възразила, че си има Капитан на пиката, който да предвожда ратниците й, и че не изпитва охота да излиза лично на бойното поле. Оспорвала беше също така и васалните си задължения към лорд Дракона. Но брат й Торам претендираше за трона, който Ранд смяташе да връчи на Елейн, и се шепнеше, че е готова за Торам на всичко, каквото и да е то. Дори да се присъедини към враговете му, да им пречи или да ги шпионира, или и двете, разбира се. Дойде Далтанес Анналин, и Амондрид Осиелин, както и Доресин Чулиандред, лордове, които бяха подкрепяли Колавер в узурпирането на Слънчевия трон, когато бяха решили, че Ранд никога няма да се върне в Кайриен.

Кайриенци и тайренци, всички те бяха доведени един по един, с по петдесетина ратници, най-много до сто. Мъже и жени, на които не се доверяваше дори колкото на Грегорин или Семарадрид. Повечето бяха мъже не защото смяташе, че жените са по-малко опасни — не беше чак такъв глупак; една жена може да те убие дваж по-бързо от един мъж, и то по много по-дребен повод! — а защото не можеше да се насили да вземе със себе си която и да е жена, освен най-опасните, там където бе тръгнал. Айлил можеше да ти се усмихва топло, докато пресмята къде точно между ребрата ти да ръгне кинжала си. Анайела, тънката като върбова клонка и превзета Върховна лейди, създаваща впечатление на красива глупава гъска, се беше върнала в Тийр от Кайриен и открито беше започнала да се изтъква като най-подходящата за все още несъществуващия престол на Тийр. Може би наистина беше гъска, но бе успяла да си спечели доста голяма поддръжка както сред благородниците, така и по улиците.

Така че той ги събираше сега, всички, които от много време бяха останали извън погледа му. Не можеше да следи всички непрекъснато, но не можеше и да позволи да забравят, че все пак ги следи от време на време. Събираше ги и чакаше. Два дни. Скърцаше със зъби и чакаше. Пет дни. Осем.

Дъждът барабанеше унило по покрива на шатрата, когато най-сетне пристигна и последният човек, когото чакаше.

Даврам Башийр изтръска водата от промазаното си наметало, издуха с отвращение дебелите си сиви мустаци и метна плаща си върху един тумбест стол. Нисък и с извит като клюн нос, той изглеждаше по-едър, отколкото беше в действителност. Не защото се перчеше, а защото смяташе, че е точно толкова висок, колкото всички мъже около него, и другите мъже го приемаха за такъв. Поне тези, които имаха капка благоразумие в главите. Жезълът с вълчата глава на маршал-генерала на Салдеа, затък-нат небрежно зад колана му, беше спечелен в стотици сражения и на не по-малко заседателни маси. Той беше един от много малкото хора, на които Ранд можеше да се довери изцяло, с цената на живота си.

— Знам, че не обичаш да се обясняваш — измърмори Башийр, — но ако малко ме просветиш, може да ми е от полза. — Намести гъвкавия си като змия меч, стовари се в друг тапициран стол и метна крак на облегалката му. Винаги изглеждаше небрежно отпуснат, но можеше да се разгъне бързо като бич. — Онова приятелче, Аша’манът, не пожела да каже нищо повече вчера, освен че си ме викал, но освен това ми каза да не водя повече от хиляда души. Разполагах едва с половината бройка, но ги взех. Не може да е битка. Половината щандарти, които видях навън, са на хора, които ще си захапят езиците, ако видят някой да се приближава с нож зад гърба ти, а другата половина биха се опитали да ти отвлекат вниманието. Стига вече да не са платили сами на човека с ножа, разбира се.

Седнал зад писалищната си маса, разгърден и с навити ръкави, Ранд притисна уморено очите си с длани. След като бе оставил Бореан и Каривин, нямаше кой да подрязва фитилите на лампите и във въздуха се стелеше сивкава мъгла от дима. Освен това беше останал буден през по-голямата част от нощта, оглеждайки картите, разпънати по масата. Карти на южна Алтара. Нямаше две, които да си съвпадат напълно.

— Ако човек тръгне на битка — заговори той на Башийр, — кои са най-добрите платци на сметката на касапина, ако не хората, които искат да видят смъртта ти? Все едно, тази битка няма да я спечелят войници. Единственото, което те трябва да сторят, е да пазят да не се измъкне някой на Аша’ман. Какво смяташ за това?

Башийр изсумтя така силно, че тежките му мустаци се разшаваха.

— Мисля, че ще е ужасна каша, това мисля. Някой ще се задави от нея до смърт. Светлината дано прати да не сме ние. — А после се разсмя, сякаш бе казал страхотна шега.

Луз Терин също се разсмя.