Робърт Хайнлайн
Звездните рейнджъри (9)

IX

В тази униформа няма място за добродушни неудачници. Ние искаме сурови мъже, които ще се впуснат в атака и ще победят!

Адмирал Джонас Инграм, 1926 година

След като осъществихме всички мероприятия, които пехотата може да проведе в една монотонна пустош, ние приключихме с курса на обучение в равнината и се прехвърлихме в сурови места, за да вземем участие в още по-сурови тренировки — Канадските Скали край планината Уодингтън. Лагерът „Сержант Смит“ приличаше много на лагера „Артър Къри“ (гледан откъм скалистото му обкръжение), но беше много по-малък. Трети полк сега също беше оредял — по-малко от четиристотин души, докато в началото бяхме повече от две хиляди. Н-ротата вече беше организирана като отделен взвод, а смалилият се батальон на войскови прегледи се представяше като рота. Но нас все още ни наричаха „Н-рота“ и Зим беше „ротен командир“, а не взводен.

Тежестта на нашия труд беше свързана преди всичко с личното обучение. Броят на ефрейторите-инструктори превишаваше този на взводовете, а сержант Зим, който отговаряше само за петдесет души, вместо за двеста и шестдесетте, с които беше започнал, наблюдаваше зорко всеки от нас — дори когато някой се издънеше в негово отсъствие, все се случваше така, че Зим се появяваше изневиделица зад гърба му.

Мъмренето на непосредствените началници придобиваше почти приятелски характер и в същото време ни се струваше все по-унизително с всеки изминал ден, защото ние също се бяхме променили. Изменил се беше и самият полк. От първоначалния набор бе останал по един от всеки петима, и този един вече почти беше станал войник. Зим сега се стремеше да ни усъвършенства, вместо да ни отпраща у дома.

Ние видяхме много добрини и от капитан Франкел, с когото започнахме да се срещаме твърде често. Сега той прекарваше повечето си време, за да ни обучава, вместо да седи на работния си стол зад бюрото. Познаваше всички ни по име и по лице и сякаш имаше файл с данни в ума си за това точно какъв напредък беше направил всеки човек в работата с оръжието, кой даваше извънреден наряд, чие име се появяваше най-често в медицинския картон и кой не беше получавал писмо от близките си напоследък.

Той не беше толкова рязък с нас като Зим; думите му бяха по-меки и наистина трябваше да се случи някое сериозно произшествие, за да изчезне приятелското изражение от лицето му — но нека това не ви заблуждава, защото под добронамереното му изражение се криеше неотстъпчив характер. Никога не можах да преценя кой беше по-добрият войник, сержант Зим или капитан Франкел — имам предвид, ако пренебрегнете отличителните знаци по униформите им и започнете да мислите за тях като за редови. Несъмнено те и двамата се доближаваха до идеала за истинския воин повече, отколкото който и да е друг от инструкторите — но кой беше по-добрият? Зим вършеше всичко изрядно, даже с известно изящество, като че ли беше на парад; капитан Франкел правеше всъщност същото, но с такъв замах и увлечение, сякаш всичко беше игра. Резултатите бяха приблизително еднакви, но пътищата за тяхното постигане не изглеждаха така приятни, както бе в състояние да ги представи капитан Франкел.

Изобилието от инструктори се оказа напълно обосновано. Скокът с костюма (както вече ви казах) беше лесен за усвояване и изпълнение при равнинни условия. Костюмът функционира със същата лекота и в планините — но съществува голяма разлика, когато трябва да прескочиш една вертикална гранитна стена, преминавайки между две тясно доближени ели и да включиш реактивното си управление в последния момент, за да промениш във въздуха режима на полета. Ние имахме три много сериозни произшествия при упражняването на костюмите: двама загинаха и един бе изпратен на лечение.

Но скалните зъбери са още по-опасни, когато си без костюма, защото по тях често пълзят змии. Наистина аз не виждах каква полза можеше да има от алпийската спортна подготовка един капсулен воин, но бях се научил да си държа езика зад зъбите и да се бъхтя, за да усвоя това, което ни преподаваха. Изучих и този занаят и се оказа, че той не е чак толкова труден и сложен. Ако някой ми беше казал година по-рано, че бих могъл да се изкача по една внушителна скална канара, плоска и отвесна като голата стена на сграда, използвайки само жалко чукче, някакви малки стоманени гвоздеи и тънко въже, бих му се изсмял в лицето; аз принадлежа към кроткия тип хора, израснали в долината. Поправка: някога бях жител на долината.

Постепенно взех да разбирам колко много се бях изменил. В лагера „Сержант Смит“ имаше по-свободен режим — имам предвид правото ни да посещаваме града. Е, ние се ползвахме с тази привилегия също и в лагера „Артър Къри“ след първия месец. Това означаваше, че в неделя следобед, ако не си наряд, би могъл да напуснеш лагера и да се отдалечиш от него толкова, колкото си пожелаеш, стига да имаш едно на ум, че трябва да се върнеш за вечерна проверка. Но в обсега на разстоянието, което можеше да изминеш пеш в еднообразната степ, нямаше нищо, ако не се броят подплашените зайци — нито момичета, нито театри, нито танцови зали, нито каквито и да било други увеселения.

Въпреки това, свободата, дори в лагера „Къри“, бе цяло щастие: понякога ти е необходима, за да отидеш толкова далеч, че да не можеш да виждаш палатки, сержанти и омръзналите лица на най-добрите си приятели сред новобранците… И за да не си постоянно нащрек за всичко, да разполагаш с време да разкриеш своята душа пред самия себе си и да се вгледаш в нея. Свободата се ценеше, защото беше привилегия, която можеш да загубиш внезапно: би могъл да бъдеш ограничен в рамките на лагера… или пък да ти забранят да напускаш района на твоята рота, което означава, че не можеш да отидеш даже до библиотеката, нито до това, на което бяха лепнали подвеждащото наименование „палатка за отдих“ (главно няколко изтощителни сета и други подобни спортни вълнения)… или би могъл да се окажеш под пълна възбрана, която изисква да стоиш в своята палатка, когато присъствието ти не е разрешено никъде другаде.

Последното ограничение обикновено се прибавяше като второ наказание подир извънредното дежурство, което не ти позволяваше да разполагаш с никакво време в палатката си, освен за да се наспиш; в сравнение с наряда то беше едно украшение, добавяно подобно на череша върху сладоледов крем, за да съобщи на тебе и на света, че не си направил някакъв обичаен делничен гаф, а нещо недопустимо за един член на МП и следователно си неподходящ да общуваш с останалите войници, докато не измиеш позорното петно.

Но по време на престоя в лагера „Смит“ ни беше позволено да ходим и до града — във връзка с дежурства, да съпровождаме някого и т.н. Влакове-совалки се отправяха към Ванкувър всяка неделя сутрин, веднага след църковната служба (която беше преместена тридесет минути след закуската) и се връщаха отново точно преди вечеря. Инструкторите можеха дори да прекарат съботната вечер в града или да предприемат тридневни пътувания, ако занятията го позволяваха.

Още не бях слязъл на гарата при моето първо излизане, когато почнах да разбирам, че се бях променил. Джони вече не се вписваше в общия ритъм на цивилния живот. Градската панорама изглеждаше удивително сложна и невероятно объркана.

Не казвам, че Ванкувър не ми хареса. Той е красив град, разположен на прекрасно място; хората са доброжелателни, свикнали са да срещат МП по улиците си и се отнасят радушно към него. В града има един почивен център, където организират танци за нас всяка седмица. Домакините се грижат да има на разположение момичета, с които да танцуваме. Те искат да бъдат сигурни, че всяко едно свенливо момче (аз, за мое учудване — но опитайте се да изкарате няколко месеца без нищо от женски род около себе си, освен женските зайци) ще вземе участие и ще има партньорка, по чиито стъпки да се води в танца.

Но при това първо излизане аз не ходих там. Шляех се предимно по улиците и се заплесвах — по красивите сгради, по витрините, пълни с всевъзможни непотребни по мое мнение вещи (и никакво оръжие сред тях), по всички тези хора, които бързаха нанякъде или просто се разхождаха. Те правеха каквото си пожелаеха и между тях нямаше двама, които да са облечени еднакво. Заглеждах се и по момичетата.

Особено по момичетата. Досега не бях осъзнавал колко чудесни са те. Бях се отнасял добре с момичетата още по времето, когато забелязах, че разликата между мен и тях беше нещо повече от факта, че те носят пола. Доколкото си спомням, аз никога не преминах през онзи предпубертетен период, за който се предполага, че забелязвайки тази разлика, момчетата почват да ненавиждат момичетата и да ги дразнят; аз винаги съм харесвал момичетата.

Но този ден аз осъзнах, че дълго време съм ги въприемал като нещо, което се разбира от само себе си.

Момичетата са прекрасни. Приятно е просто ей така да застанеш на ъгъла и да ги наблюдаваш как минават край теб. Те не вървят. Поне не стъпват, както го правим ние. Не зная как да го опиша, но то е едно много по-сложно и вълнуващо движение. Те не просто местят своите крайници; всяка част на тялото им се движи сякаш в различни посоки… Но всичко е някакси подредено и грациозно едновременно с това.

Може би аз и двамата ми спътници щяхме да останем още дълго на улицата, ако един полицай не ни беше приближил. Той ни измери с поглед и каза:

— Здравейте момчета. Забавлявате ли се?

Аз бързо „разчетох“ неговия чин по нашивките и знаците на гърдите му и бях впечатлен.

— Да, сър!

— Не сте задължени да се обръщате към мен със „сър“. Поне тук. Защо не посетите Дома за гостите на града?

Той ни даде адреса, показа ни посоката и ние тръгнахме натам — Пат Лийви, Смит Котето и аз. Той извика след нас:

— Приятно прекарване, момчета… и не се забърквайте в неприятни истории.

Същото ни беше казал и сержант Зим, когато се качвахме в совалката.

Но ние не отидохме там, където ни посъветва полицаят. Пат Лийви беше от Сиатъл и искаше да хвърли един поглед на родния си град. Той имаше пари и ни предложи да заплати и нашите билети, ако го придружим за компания. Нямах нищо против — и без това се чудех накъде да отпраша. Имаше рейсове на всеки двадесет минути, а и нашият отпуск не беше ограничен само в района на Ванкувър. Смит също реши да дойде с нас.

Сиатъл не беше кой знае колко по-различен от Ванкувър и момичетата бяха в изобилие; на мен това ми се понрави. Но изглежда Сиатъл не беше свикнал из него да се мотаят пехотинци на групи. Ние избрахме едно малко заведенийце, за да похапнем, място, където не ни посрещнаха с охота — един бар-ресторант близо до пристанищните докове.

Трябва открито да заявя, че не си бяхме поставили задача да се напием. Е, Смит Котето изкърка малко над нормата си, но не му личеше, държеше се приятелски и внимателно, както винаги. Заради това получи името си още първия път, когато провеждахме занятия по ръкопашен бой за двойки. Ефрейтор Джоунз изръмжа с презрение по негов адрес:

— И едно коте би ме одраскало по-силно от този!

Прякорът му пасна.

Ние бяхме единствените униформени на това място; повечето от другите посетители бяха моряци от търговските кораби — пристанището на Сиатъл има невероятна товаровместимост. Дотогава не знаех, че търговските моряци нещо май не ни долюбват. Може би това се дължеше на факта, че техните сдружения се бяха опитвали многократно да получат статут, еквивалентен на този на Федералната служба, но без успех. А може би тази скрита бразда се коренеше в далечното минало.

Освен моряците в бара имаше и няколко млади особи, приблизително на нашата възраст — най-подходящата, за да си изкараш армейската служба, само че те не бяха го сторили. Бяха дългокоси, облечени в протрити дрехи и ми се сториха някак нечистоплътни. Предполагам, че и аз съм изглеждал така, преди да се запиша доброволец.

В един момент забелязахме, че на масата зад нас двама от тези млади нехранимайковци и двама търговски моряци (ако съдехме по облеклото им) си подхвърляха хапливи забележки, които съвсем очевидно бяха предназначени за нашите уши. Няма да се опитвам да ги повторя.

Ние мълчахме. След малко шегите им придобиха още по-личен характер и се превърнаха в присмех, а всички присъстващи в ресторанта се заслушаха безучастно.

— Хайде да изчезваме — прошепна ми Котето.

Долових погледа на Пат Лийви; той кимна. Нямахме причина да се заседяваме; това беше едно от тези заведения, в които плащаш сметката, когато поръчваш. Изправихме се и излязохме.

Онези ни последваха навън.

— Приготви се — каза Пат.

Ние продължихме да вървим, без да се обръщаме назад.

Те ни настигнаха.

Вежливо отстъпих на типа, който се метна върху ми и го халосах в челюстта, като същевременно се завъртях настрани така, че той падна зад мен. Хвърлих се да помогна на колегите си. Но те вече бяха свършили. И четиримата мъжаги лежаха опънати на тротоара. Котето беше отупал двама от тях, а Пат сякаш беше увил другия около стълба на уличната лампа, към която го беше запратил с все сила.

Някой, сигурно съдържателят, изглежда беше повикал полицията веднага, след като станахме да излезем, тъй като тя довтаса прекалено бързо, докато ние все още стояхме около повалените и се чудехме какво да правим с тях. Полицаите бяха двама и явно патрулираха някъде наблизо.

По-старшият от тях поиска да представим документите си, но никой от нас не пожела — нали Зим ни беше казал да „стоим настрана от неприятностите“.

— Струва ми се, че се препънаха — измърмори Котето с пубертетски глас.

— Виждам — каза полицейският служител; той измъкна ножа от ръката на моя нападател, постави го срещу ръба на тротоара и с един удар на петата си счупи острието. — Хубаво, момчета, най-добре е да се махате далече от града.

И ние си тръгнахме. Бях доволен, че нито Пат, нито Котето поискаха да предприемат нещо друго. Един цивилен да се нахвърля върху член на Въоръжените сили — това е сериозно нарушение, но какво пък — везните се изравниха. Те скочиха срещу нас и си получиха заслуженото. Всичко е наред.

Ние никога не отивахме в отпуск въоръжени… Нали бяхме обучени да изваждаме противника от строя, без да го убиваме. Защото действахме по-скоро рефлективно, отколкото с предварителен замисъл. Не вярвах, че ще ни нападнат, докато все още не се бе случило и затова проанализирах автоматизмите на поведението си едва когато всичко вече беше приключило.

Тогава за първи път осъзнах колко силно се бях изменил.

Върнахме се обратно на гарата и хванахме пътя за Ванкувър.

 

 

Започнахме да отработваме техниката на спусканията по отряди и по роти веднага щом се преместихме в лагера „Смит“. Нашият взвод (т.е. — рота), трябваше да се насочи към полето северно от Уала Уала, да се качи на борда, да полети в космоса, да извърши десант, да проведе едно военно учение долу и да се прибере обратно в ракетата по радиосигнал. Работа за един ден. В лагера сега имаше осем роти, поради което ни се падаше да провеждаме десант почти всяка седмица. Постепенно изтощението ни се увеличи, защото спусканията се осъществяваха при все по-тежки условия — над планини, в арктически ледове, в австралийската пустиня и, преди да завършим обучението, ни пращаха направо на Луната, там оставят капсулата ти да се отвори след момента на изхвърлянето на сто фута над лунната повърхност — и ти трябва много точно да кацнеш само с помощта на бронескафандъра. Понеже няма атмосфера, не получаваш парашут и при едно неудачно приземяване въздухът може да изтече от пукнатия ти кислороден апарат, след което пукваш и ти.

Психическото ни изхабяване бе свързано с нарастването на броя на нещастните случаи, на загиналите или осакатените. То често водеше до отказ от влизане в капсулата. Отказалите се дори не биваха мъмрени; просто ги привикваха настрана и още същата вечер ги отстраняваха завинаги от ученията. Дори и човек, който е направил няколко спускания, можеше да изпадне в паника и да откаже сядане в капсулата… и инструкторите бяха много внимателни, отнасяха се към него така, както към приятел, който се е разболял тежко и вече не ще може да се възстанови.

Аз никога не отказах да вляза в капсулата — но се научих да треперя. Разтрепервам се преди всеки скок. И до ден днешен все още ме тресе.

Но не можеш да се наречеш капсулен воин, докато не се спуснеш поне веднъж.

Разказват една история, вероятно не е истинска, за капсулния воин, който разглеждал забележителностите на Париж. Той посетил Дома на инвалидите, съгледал гроба на Наполеон и попитал френския екскурзовод:

— Кой е този?

Французинът бил скандализиран.

— Мосю не знае? В тази гробница почиват тленните останки на Наполеон! Наполеон Бонапарт — най-великият войник, който е живял някога!

Капсулният воин се замислил и после се поинтересувал:

— Така ли? Къде е правил той своите спускания?

Тази случка вероятно е измислица, защото там има един голям надпис, който ти съобщава кой е бил Наполеон. Но тя охарактеризира начина, по който капсулните воини възприемат нещата.

В крайна сметка и аз завърших цикъла на обучението.

 

 

Виждам, че успях да разкажа съвсем малко. Например не описах повечето от нашите оръжия, спестих ви историята за горския пожар, в който се озовахме и който бушува цели три дни, додето се преборихме с него; не искам да споменавам и за учебната тревога, която всъщност беше съвсем истинска, само че ние не знаехме това, додето тя не свърши, нито за деня, в който вятърът отнесе кухненската палатка — събития, не по-важни от тези, с които ни връхлита времето. А повярвайте ми, климатът е важен за един американски войник, особено дъжда и студа. Но колкото и да съм обръщал внимание на тия неща тогава, сега, като си спомням миналото, виждам само еднообразието и всичко ми изглежда замъглено и без блясък. Все едно да вземете някой стар бюлетини да четете прогнозите за времето — ще ви е безразлично дали някога е било слънчево или е имало буря…

Полкът беше стартирал с 2009 души; успешно завършиха обучението 187 — от останалите четиринадесет бяха мъртви (един екзекутиран и името му беше изтрито), а другите — напуснали, отпаднали, преместени на нова служба, уволнени по болест и т.н. Майор Малой произнесе кратка реч, после всички ние получихме удостоверение, минахме с маршова стъпка за последен път на военен преглед и полкът беше разформирован, знамената му щяха да бъдат прибрани, докато не потрябват отново след три седмици, за да внушат на новите две хиляди цивилни младоци, че трябва да се превърнат от тълпа в бойна част.

Аз вече бях един обучен войник, „редови подготвен“ с правото да се накичи с „РП“ пред своя сериен номер. Беше един голям ден.

Най-големият в моя живот.