Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Юношески романи (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Starship Troopers, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 52 гласа)

Информация

Корекция
Mandor (2009)
Сканиране и разпознаване
?

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

Робърт Хайнлайн. Звездните рейнджъри

Издателство „Офир“, Бургас, 1994

Библиотека „Фантастика“. Войните на бъдещето, № 1

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Редакция от Mandor
  3. — Добавяне
  4. — Допълнителна корекция (thefly)

Статия

По-долу е показана статията за Звездните рейнджъри от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Вижте пояснителната страница за други значения на Звездните рейнджъри.

Звездните рейнджъри
Starship Troopers
АвторРобърт Хайнлайн
Първо изданиедекември 1959 г.
САЩ
ИздателствоG. P. Putnam's Sons
Оригинален езиканглийски
Жанрнаучна фантастика
Видновела
Звездните рейнджъри в Общомедия

Звездните рейнджъри е научно-фантастичен роман на американския писател фантаст Робърт Хайнлайн, написан през 1959 година.

Романът разказва, от първо лице, историята на младия войник Хуан „Джони“ Рико и службата му в Мобилната пехота, футуристична военна част екипирана с енергийни бронирани костюми. Кариерата му започва като редови войник, по-късно подофицер, а накрая офицер във войната между човечеството и арахнидни същества известни като „Дървениците“. През погледа на героя, Хайнлайн разглежда моралните и философските аспекти на страданието, гражданските добродетели, необходимостта от войната, смъртното наказание и природата на детската престъпност.[1]

„Звездните рейнджъри“ печели награда Хюго за най-добър роман през 1960 г. Книгата поражда дискусии и е критикувана за засегнатите социални и политически теми, и е обвинявана в проповядване на войнолюбие.[2] „Звездните рейнджъри“ е адаптирана в няколко филма и игри, най-известния и критикуван, от които е филма от 1997 г., с режисьор Пол Верховен.

Източници

  1. ROBERT A. HEINLEIN: THE NOVELS // Luna-City.com. Посетен на 25 август 2008.
  2. Scott Rosenberg's critic of the movie from Salon.com, describing a fascist „G.I. Joe“ novel // Архивиран от оригинала на 2009-10-19. Посетен на 25 август 2008.

VIII

Поучи момъка в началото на пътя му;

той не ще се отклони от него и кога остарее.

Притчи XXII: 6

Имаше и други бичувания, но много рядко. Хендрик беше единственият човек в нашия полк, който трябваше да бъде бичуван съгласно присъда на военен съд; другите получиха административни наказания, подобни на моето. За да изядеш един бой с камшици беше необходимо да се извърви целият път до полковия командир. Дори и тогава майор Малой бе по-склонен да изгони провинилия се: „принудително уволнение“, вместо да се издига стълбът на мъченията. Административното бичуване е своего рода проява на любезност; то означава, че твоите началници смятат, че съществува някаква макар и слаба надежда да се поправиш, че би могъл да притежаваш характера, който в крайна сметка ще те превърне във войник и гражданин, въпреки сегашното ти поведение.

Аз единствен получих максималното административно наказание; никой от другите не отнесе повече от три камшика. Никой от тях не се приближи колкото мен до обличането на цивилните дрехи и все пак аз се разминах на косъм. Това е нещо като естествен отбор на видовете. Не ви препоръчвам да участвате в него.

Но имахме един друг случай, много по-лош от моя и този на Тед Хендрик — един наистина трагичен случай. Веднъж издигнаха бесилка.

Опитайте се да разберете. В действителност този случай нямаше нищо общо с армията. Престъплението не беше извършено в лагера „Артър Къри“ и офицерът по назначаването, който насочи това момче към МП, би трябвало да бъде понижен или да се откаже от служба.

То дезертира два дни след като пристигнахме в лагера „Артър Къри“. Смешно, разбира се, но не и разумно — защо не напусна по каналния ред? Дезертьорството, естествено, е голяма издънка, но Сухопътните сили не налагат смъртно наказание за него, освен ако не съществуват някакви особени обстоятелства, като например „измяна пред лицето на врага“ или нещо друго, което превръща бягството от един неформален начин на напускане в престъпен акт, който не може да бъде пренебрегнат.

Сухопътните сили не полагат никакви усилия, за да открият дезертьорите и да ги върнат. Всички ние сме доброволци; ние сме в МП, защото искаме да бъдем там, гордеем се, че сме в МП и МП се гордее с нас. Ако някой не изпитва същите чувства от мазолите на краката си до космите на ушите си, аз не желая той да бъде на моя фланг, когато започнат бедите. Аз искам около себе си хора, които ще ме подкрепят, защото са МП и аз съм МП, и моята кожа за тях означава също толкова, колкото и собствената им. Не искам такива съратници, които си свиват опашките и се потапят, когато играта загрубее. Много по-безопасно е да имаш празен участък по фланга си, отколкото някой пишман войник, който служи само „по задължение“. Хората от този тип решително не ми харесват. Така че, ако те побягнат, нека си бягат; губене на време и пари е да ги търсиш.

Разбира се, повечето от тях се връщат, някои веднага, други след години. При тези обстоятелства армията неохотно им разрешава да си получат своите петдесет камшика, вместо да ги обеси, и ги пуска на свобода. Фактът, че си беглец и че си без какъвто и да е обществен статус, изглежда доста износва нервите на човека, дори когато полицията не се опитва да те залови. Предполагам, че изкушението да се завърнеш обратно, да изтърпиш бичуването и после да дишаш по-свободно след това, надделява.

Но това момче не се върна. То беше офейкало преди четири месеца и аз се съмнявам, че неговата рота вече го помнеше, тъй като беше с тях едва две седмици. Бе само едно лице без име, „Дилинджър, Н. А.“, за който на сутрешния сбор трябваше да се докладва — ден след ден — че отсъства без разрешение. После той уби едно момиченце.

Беше издирен и признат за виновен от местния трибунал, но проверката на идентичността показа, че беше действащ войник: департаментът трябваше да бъде уведомен и нашият командващ генерал веднага се намеси. Дилинджър беше върнат при нас, тъй като военното законодателство има предимство пред гражданския кодекс.

Защо се намеси генералът? Защо не остави местния шериф да си свърши работата?

За да ни „даде урок“ ли?

Съвсем не. Напълно съм убеден, че нашият генерал едва ли искаше да ни погнуси с тази екзекуция, за да не убиваме по собствена инициатива малки момиченца. Но сега смятам, че той можеше да ни спести гледката — ако беше възможно.

Ние получихме урок, но трябваше да мине известно време, за да осъзнаем поуката от него. Този урок се учи и повтаря продължително, докато не се превърне в твоя втора природа. МП се грижи за своите хора — няма значение как. Дилинджър се числеше към нас, той все още присъстваше в нашите регистри. Макар че не го искахме, той беше член на нашия полк. Не можехме да го изтрием от списъка си просто ей така и да оставим на един шериф на хиляда мили от нас да се оправя с това. Когато се наложи, истинският мъж сам застрелва болното си куче; той не наема помощник, който може да оплеска работата.

Полковите архиви съобщаваха, че Дилинджър ни принадлежеше и грижата за него беше наше задължение.

Същата вечер оркестърът изсвири „Панихида за неоплаканите“. Дилинджър беше изведен навън, облечен в пълен екип на МП, точно като нас. После прозвуча „Дани Дийвър“, докато сваляха от дрехите му всички отличителни знаци, дори копчетата и кокардата на кепето. Дилинджър бе лишен от армейските символи и формата си. Барабанът биеше монотонно, присъдата бе изпълнена бързо и всичко свърши.

Тръгнахме към помещенията с бърз ход. Не мисля, че някой изгуби съзнание или че се почувства съвсем зле, макар че мнозина от нас преглъщаха трудно на вечеря.

Никога в общата палатка не е било толкова тихо, както тогава. За първи път се сблъсквах лице в лице със смъртта, но тя не предизвика у мен такъв шок, какъвто бичуването на Тед Хендрик — искам да кажа, че не можеше да се поставиш на мястото на Дилинджър; не можеше да те жегне усещането: „това можех да бъда аз“. Пък и Дилинджър беше извършил поне четири углавни престъпления; ако този нещастник беше останал жив, той щеше да танцува „Дани Дийвър“ за всяко от останалите три — отвличане, искане на откуп, престъпна небрежност и т.н.

Не изпитвах състрадание към него и все още не изпитвам. Не исках „да го разбера, за да му простя“. Съчувствах на малката Барбара Ан, която не познавах, и на нейните родители, които никога нямаше да я видят отново.

Когато оркестрантите прибраха инструментите си тази нощ, беше обявен тридесетдневен траур за Барбара. Знамената ни бяха драпирани в черно, никаква музика не ехтеше по време на развод, никакво пеене не съпровождаше походния ни марш. Само веднъж чух някой да се оплаква от това и един друг новобранец ненадейно го попита би ли желал да получи пълен комплект цицини. Несъмнено, персоналната деградация на Дилинджър не беше нашето морално падение, но нашата работа беше да пазим малките момичета, а не да ги убиваме. Честта на нашия полк беше опетнена; трябваше да я изчистим. Ние бяхме опозорени и се чувствахме опозорени.

Тази нощ дълго размишлявах над въпроса как подобни истории биха могли да бъдат предотвратени. Разбира се, в нашето съвремие те са рядкост — но дори и един-единствен случай е вече прекалено много. Никога не стигнах до отговор, който да ме удовлетвори. Този Дилинджър изглеждаше като всеки друг и неговото поведение и документация не биха могли да съдържат нещо кой знае колко необичайно, в противен случай той най-малкото нямаше да стигне до лагера „Къри“. Навярно беше една от онези патологични личности, за които четем, но не можем лесно да ги разпознаем.

И тъй като няма как да възпрем извършването на неговия първи престъпен акт, съществува само един сигурен способ да предотвратим проявата на повторно насилие. Този, към който прибягнахме.

Ако Дилинджър е съзнавал престъпния характер на своето деяние (което изглежда съмнително), то тогава той е знаел какво му се пише… и на мен ми се струва срамно, дето не беше осъден на това, което бе понесла мъничката Барбара Ан — на практика той въобще не изпита страдание.

Но да допуснем по-правдоподобния вариант — че той бе прекалено луд и не бе в състояние да осъзнае грешката си. Тогава какво?

Ние убиваме бесните кучета, нали?

Да бъдеш луд по този начин е вече опасно заболяване…

Не виждах спасителен изход за него. Имаше само две логични възможности. Според първата той не би могъл да бъде излекуван — в този случай най-добре е да е мъртъв, за негово добро и за безопаснотта на останалите. Или пък би могъл да бъде изцерен чрез психотерапия и да поумнее вследствие на многобройни сеанси. Мисля, че в този случай, ако той въобще успееше да се превъзпита, за да стане член на едно цивилизовано общество… дотолкова, че да вникне в постъпката си, извършена, докато е бил „болен“ — тогава какво друго му оставаше, освен самоубийството? Как би могъл да се примири с делото на своите ръце?

Ами ако предположим, че той избяга, преди да бъде излекуван окончателно и отново извърши същото злодеяние? Или ако му хрумне да потрети? Как да обясниш поведението му на съкрушените родители? С неговата амнезия ли?

Не успях да открия повече от един задоволителен отговор.

Веднъж се забърках в една дискусия на нашия клас в час по история и морална философия. Мистър Дюбоа говореше за безредиците, които предшествали упадъка на Северната Американска република в края на XX век. Според него, било е време, точно преди американското демократично общество да затъне, когато жестоките престъпления са били нещо толкова обикновено, каквото са кучешките сбивания. Терорът се е ширел не само в Северна Америка, но и в Русия, на Британските острови, както и на други места. Но той достигнал своя апогей в Северна Америка малко преди старата политическа система да рухне.

— Хората съблюдавали вечерния час, — говореше ни мистър Дюбоа — и не дръзвали да се показват на обществени места през нощта. Да сторят това означавало да бъдат нападнати от тълпа озверели хулигани, въоръжени с вериги, ножове, самоделни пистолети, тояги… и да бъдат наранени, обрани, осакатени за цял живот или дори убити. Това продължило години наред, непосредствено до войната между Руско-Англо-Американския съюз и Китайската хегемония. Убийството, пристрастяването към наркотиците, джебчийството, насилието и вандализмът били нещо обикновено. Те се случвали и на улиците посред бял ден, в училищните дворове, дори в училищните сгради. А градските паркове били така всепризнато застрашени, че честните хора стояли настрани от тях след мръкване.

Бях се опитал да си представя такива сцени да се разиграват в нашите училища. Просто не можах. Нито в нашите паркове. Паркът беше място за забавления, а не гладиаторска арена.

— Мистър Дюбоа, те не са ли имали полиция? Или съдилища?

— Имали са много повече полиция от нас. И повече съдилища. Всички тези институции обаче били износени и морално остарели.

— Мисля, че не ви разбираме.

Ако някое момче от нашия град беше извършило половината от изброеното… тогава навярно той и баща му щяха да бъдат линчувани на публично място един до друг. Но такива неща просто не са се случвали.

Тук мистър Дюбоа изиска от мен да дам определение за малолетен правонарушител.

— Ами едно от тези хлапета, които понякога нападат и пребиват хора.

— Погрешно.

— Да, но според учебника…

— Моите извинения. В твоя учебник наистина пише така. Изразът „малолетен правонарушител“ съдържа в себе си едно терминологично противоречие, което дава отговор на въпроса за падението на предходното общество. Но да оставим настрани терминологията. Отглеждал ли си някога домашно куче?

— Да, сър.

Спомних си как моята непоследователност стана причина майка ми да нареди кучето да остане извън къщата.

— Когато кученцето правеше бели, ти сърдеше ли се?

— Моля? Защо, то не разбираше какво върши. Беше просто едно обикновено кутре.

— Наказваше ли го?

— Ами карах му се, навирах му носа в изцапаното и го шамаросвах.

— Несъмнено то не е могло да разбере думите ти.

— Да, но можеше да усети, че съм огорчен от поведението му.

— Нали току-що каза, че не си бил ядосан?

Мистър Дюбоа владееше вбесяващата способност да обърква хората.

— Аз трябваше да го накарам да мисли, че съм — отговорих. — Исках да го науча да бъде примерно.

— Да допуснем. Но след като си му дал да разбере, че не одобряваш държането му, как си могъл да бъдеш толкова жесток, че даже и да го натупаш? Бедната животинка не е знаела, че върши пакост. И все пак ти си й причинил болка. Да не би да си садист? Оправдай се, ако можеш!

Не знаех какво значи „садист“, но за сметка на това добре познавах кутретата.

— Мистър Дюбоа, трябва! Караш му се така, че то да почувства, че е изпаднало в беда, веднага му навираш носа в изцапаното, така че да разбере в какво се състои бедата, напляскваш го хубавичко, за да не повтаря — ти трябва да постъпиш точно по този начин! Не си струва да го наказваш по-късно; само ще го объркаш. Ако не си вземе поука от първия урок, издебваш го и го хващаш отново, и после го набиваш още по-лошо. Много скоро то се научава. Но губене на време е да повишаваш тон срещу него, защото това не е достатъчно, за да го обучиш. — После добавих: — Разбирам, че вие никога не сте отглеждали малки кучета.

— Напротив, сега възпитавам един дакел — съгласно твоите методи. Но нека да се върнем отново към онези непълнолетни престъпници. Средната възраст на някои от тях е била по-ниска дори от тази на вашия клас… И те винаги започвали своята незаконна кариера много млади. Нека никога не забравяме кутрето, за което стана дума. Тези деца често пъти били залавяни; полицията ежедневно арестувала банди от пубертети. Били ли са те укорявани? Да, често пъти. Бил ли им е смачкван фасонът? Рядко. Печатните издания и официалните органи обикновено пазели имената им в тайна — в много случаи законът изисквал това за престъпници под осемнадесет години. Били ли са бити? Наистина не! Много от тях никога не са били пляскани, дори като малки деца; широко разпространено било мнението, че пердахът или което и да е друго наказание, което причинява болка, могат да предизвикат устойчиво психично увреждане у детето.

Тогава си помислих, че баща ми никога не бе чувал тази теория.

— Телесното наказание в училищата било забранено със закон, — разказваше Дюбоа. — Бичуването било законно като присъда единствено в малката провинция Делауер, но и там само за няколко престъпления и до него се прибягвало рядко; то било считано за жестоко и необичайно наказание.

Дюбоа продължи да разсъждава на глас.

— Аз не приемам възраженията спрямо това „жестоко и необичайно“ наказание. Макар че съдията трябва да бъде благоразположен в намеренията си, неговите решения трябва да причиняват страдания на престъпника, в противен случай няма наказание — болката е основната, естествена реакция, изградена в нас вследствие на милиони години еволюция, която ни предпазва чрез предупреждение, когато нещо заплашва нашето оцеляване. Защо обществото трябва да се отказва от използването на такъв високоусъвършенстван способ за оцеляване? Но онзи отминал исторически период е бил претоварен от донаучни псевдопсихологически безсмислици.

— Що се отнася до определянето на физическото наказание като необичайно, то действително трябва да бъде необичайна, а не рутинна мярка, иначе няма да послужи на никаква цел. Действително — той насочи показалеца си към моя съсед — какво би станало, ако едно кутре бъде бито всеки час?

— Ами… вероятно би обезумяло!

— Вероятно. Това несъмнено не би го научило на нищо. Колко време мина, откакто настойникът на това училище за последен път вдигна ръка над някой ученик?

— Не съм сигурен. Около две години. Хлапакът, който отнесе боя тогава…

— Няма значение, достатъчно. Това означава, че едно такова наказание е толкова необичайно, че то е в състояние да възпира и да поучава. Да се върнем към онези малолетни престъпници. Те вероятно не са били пляскани като деца; не са били бичувани и за техните по-късни престъпления. Обичайните законови последици били: за първо деяние — предупреждение, често пъти без процес. След няколко деяния — заповед за арест, но присъдата била условна и младежът — поставен на изпитателен срок. Едно момче можело да бъде арестувано много пъти и признато за виновно нееднократно, преди да бъде санкционирано, но дори и тогава наказанието било просто задържане под стража, заедно с цяло множество други малчугани като него, от които то усвоявало нови криминални навици. Ако по време на задържането се въздържало от пакости, то можело да се отърве и още по-леко; определяли му един изпитателен период, през който трябвало да се поправи и го пускали — „на честна дума“, според жаргона навремето. Всичко това можело да продължи още много години, докато престъпленията на младия човек нараснели по честота на извършването и по порочност, без да бъдат съпроводени от никакво сериозно наказание, тъй като последното най-често бивало заместено от редките и краткосрочни задържания. После внезапно, обикновено след своя осемнадесети рожден ден, този така наречен „непълнолетен закононарушител“ се превръщал в истински престъпник — и понякога се оплитал в рамките само на две-три седмици или месец в дейности, които го запращали в някоя килия за смъртници, в очакване на екзекуция за убийство. Ти!

Той отново ме беше набелязал.

— Да предположим, че само мъмриш кучето си, никога не го наказваш, позволяваш му да забърква неразбории и понякога го връзваш вън от къщата, но скоро го пускаш отново вътре, с предупреждението никога да не повтаря белите си. Един ден забелязваш, че сега то е едно пораснало куче и все още не се е научило да пази къщата от крадци. Тогава вземаш пушката и го застрелваш. Коментирай този случай, моля?

— Това е най-безумният начин за отглеждане на куче, който съм чувал!

— Съгласен съм. Или пък на дете. Чий щеше да бъде провалът?

— Ъ-ъ-ъ… мой, предполагам.

— Отново се съгласявам.

— Мистър Дюбоа — обади се едно момиче, — защо те не са пляскали малките деца, когато това се е налагало, и не са използвали един достатъчно дълъг каиш за по-големите, които са го заслужавали — урокът, който те никога не биха забравили! Имам предвид онези, които са вършели действително лоши постъпки. Защо?

— Зная само — мрачно отговори той, — че методите за насаждане на обществена добродетел и уважение към закона в умовете на младите са били съобразени с изследванията на един преднаучен псевдопрофесионален клас от хора, които са наричали себе си „социални работници“ или понякога „детски психолози“. Било е твърде лесно за тях да посочат нужния изход, прибягвайки само до благоразположението и настойчивостта, необходими за обучението на едно кутре. Понякога се чудя дали в миналото не са хранели някакъв неотменен интерес към безредието — но това е неправдоподобно; възрастните почти винаги действат, водени от съвсем съзнателни „по-висши мотиви“, независимо от това какво е тяхното собствено поведение.

— Но, боже господи — възкликна момичето. — Аз не исках да бъда пляскана повече от което и да е друго дете, но когато се налагаше, мама не си поплюваше. Единственият път, когато някога съм била налагана в училище, бе съпроводен от още един бой, когато се върнах у дома — и това беше преди много, много години. Не очаквам някога да бъда изправена пред някой съдия и осъдена на бичуване; ако се държиш добре, такива неща не ти се случват. Не виждам нищо нередно в нашата система; условията, които тя предлага, са за предпочитане пред невъзможността да излезеш извън къщи от страх за своя живот — ами че това е ужасно!

— Съгласен съм, млада госпожице, че трагичната несъвместимост на това, което тези здравомислещи хора са правили, с това, което са мислели, че правят, отива твърде далеч. Те не са разполагали с научна теория по въпросите на морала. Имали са някакви общи възгледи за нравствеността и са се опитвали да живеят съобразно тях (не би трябвало да се надсмиваме над добрите им намерения), но техните схващания са били погрешни в основата си — половината от която е била утопично мислене на размътени от абстракции глави, а другата половина — рационализирано шарлатанство. Колкото по-сериозни са били подбудите им, толкова повече са ги отвеждали в задънена улица. Виждате ли, бедата е там, че те са изхождали от погрешната предпоставка, че човекът притежава морален инстинкт.

— Сър? Мислех… Но той наистина притежава! Аз притежавам.

— Не, драга моя. Твоето съзнание е култивирано, то е едно постепенно обучено съзнание. Човекът не притежава морален инстинкт. Той не се ражда с морално чувство. Ти не си родена с него, аз не съм — и кутрето също. Ние придобиваме моралното чувство чрез обучение, след лични, непосредствени преживявания и с тежък умствен труд и пот на челото. Онези злополучни непълнолетни престъпници не са били родени с това, с което ти и аз сме се родили, и те не са имали никакъв шанс да придобият някакво морално чувство; преживяванията им не са го позволявали. Какво представлява „моралното чувство“? Това е усъвършенстване на инстинкта за оцеляване. Инстинктът за оцеляване е част от самата човешка природа и всеки аспект на личността ни черпи от него. Онова, което влиза в конфликт с инстинкта за оцеляване, довежда рано или късно до отстраняването на индивида и по този начин не успява да се предаде в бъдещите поколения. Тази истина може да се докаже математически. Тя намира потвърждение навсякъде; тя е единственият вечен императив, който контролира всяко наше действие.

— Но инстинктът за оцеляване — беше продължил той, — може да бъде култивиран в мотивациите ни по-устойчиво и много по-сложно от сляпата животинска подбуда на индивида да остане жив. Млада госпожице, това което ти неправилно нарече „морален инстинкт“ представлява насажданата у теб от твоите по-възрастни близки истина, че колективното оцеляване може да има по-силни императиви от личното. Оцеляването на твоето семейство, например. На твоите деца, ако ги имаш. На твоята нация, ако се бориш за една толкова висша кауза. И така нататък, на степени. Една научно доказуема теория за морала трябва да се корени в индивидуалния инстинкт за самосъхранение — и никъде другаде! Тя трябва точно да описва йерархията на оцеляването, да изтъква мотивациите на всяко равнище и да влияе върху превъзмогването на всички конфликти.

Сега ние разполагаме с такава теория; ние можем да разрешим всеки морален проблем. Егоизмът, любовта към семейството, дългът към родината, отговорността към човешката раса — въз основа на тези ценности ние дори разработваме една нова етика за космическите взаимоотношения. Всички морални дилеми могат да бъдат илюстрирани с един пример: никой човек не храни по-голяма любов от тази на котката-майка, която умира, за да защити малките си. След като веднъж разбереш проблема, който е стоял пред тази котка, и как тя го е разрешила, едва тогава ти ще бъдеш готов да изследваш себе си и да установиш колко нависоко си способен да се изкачиш по моралната стълбица.

Непълнолетните престъпници, за които говорихме, са достигали до едно ниско ниво. Били са родени само с инстинкта за оцеляване и най-високата степен на нравственост, на която са били способни, се е проявявала в колебливата вярност към една група от равни, уличната шайка, но добродетелните им съграждани са се опитвали да се позоват на „по-добрите им природи“, да ги „жегнат в сърцето“, да „събудят моралното им чувство“! Напразно! Те не са притежавали никакви „по-добри природи“, опитът ги е научил, че това, което са правили, е бил единственият начин за оцеляване. Кутрето никога не било наплясквано; следователно това, което то е правило с удоволствие и успех, за него трябва да е било и морално.

Основата на всяка нравственост е в дълга, едно понятие, което има същото отношение към групата, каквото егоизмът има към индивида. Никой не е проповядвал моралния дълг на тези хлапета по начин, по който те биха го разбрали — т.е. с напляскване. Но обществото, в което са се намирали, им е говорило безкрайно много за техните „права“.

Резултатите е трябвало да бъдат предсказуеми, тъй като човешкото същество не притежава никакви естествени права от каквото и да било естество.

Мистър Дюбоа беше замълчал. Някой се хвана за думите му, защото веднага последва въпрос:

— Сър, какво ще кажете за живота, свободата и търсенето на щастието?

— А, да, неотменните права. Всяка година някой цитира тази великолепна поезия. Животът? Какво „право“ на живот има човекът, който се дави в Тихия океан? Океанът няма да се отзове на виковете му. Какво „право“ на живот има човекът, който трябва да умре, ако му се наложи, за да спаси децата си? Нима той ще изхожда от някакво „право“, ако предпочете собствения си живот пред техния? Ако двама души умират от глад и канибализмът е единствената алтернатива пред смъртта, правото на кой от двамата е „неотменно“? И дали това въобще е някакво „право“? Що се отнася до свободата, героите, които са се подписали под великия документ, наречен Харта на правата, са дали клетва да изкупят свободата с живота си. Свободата никога не е неотменна; тя трябва периодично да бъде изкупувана с кръвта на родолюбците, иначе е обречена. От всички така наречени естествени човешки права, които някога са били измислени, свободата има най-малки изгледи да бъде нещо евтино и винаги има някаква цена.

Третото „право“ — „търсенето на щастието“? Наистина, то е неотменно, но то въобще не е право; това просто е едно всеобщо условие, което тираните не могат да отнемат, нито патриотите да съхранят. Хвърли ме в тъмница, изгори ме на кладата, коронясай ме за крал на кралете, аз мога да „търся щастието“, докато мозъкът ми функционира — но нито боговете, нито светците, нито мъдреците, нито изпитаните средства могат да ми дадат увереност, че ще го постигна.

Мистър Дюбоа се обърна към мен.

— Казах, че словосъчетанието „непълнолетен закононарушител“ съдържа в себе си едно терминологично несъответствие. „Закононарушител“ означава неуспял в изпълнението на дълга. Но дългът е добродетел на възрастните — всъщност непълнолетният става възрастен тогава и само тогава, когато придобие познания за дълга и го прегърне като нещо по-скъпо от себелюбието, с което се е родил. Никога не е съществувал и не може да съществува някакъв си „непълнолетен закононарушител“. Но зад всеки непълнолетен престъпник винаги има един или повече възрастни закононарушители — хора на зряла възраст, които въобще не познават своя дълг или пък които, познавайки го, се провалят.

И именно тук беше слабото място на това, което в много отношения беше една възхитителна култура. Младежите-хулигани, които са скитали по някогашните улици, били симптомите на една все по-голяма слабост; някогашните граждани (всички били считани за такива) боготворели своята митология за „правата“… и загубили курса на своите задължения. Нито една нация, организирана по този начин, не може да издържи.

Чудех се къде полковник Дюбоа би класирал Дилинджър. Дали той беше непълнолетен престъпник, който заслужаваше съжаление, макар че трябваше да се отървем от него? Или пък беше възрастен закононарушител, който не заслужаваше нищо друго, освен презрение.

Аз не знаех това и никога не го узнах. Единственото нещо, в което съм сигурен, беше, че Дилинджър никога вече нямаше да убива малки момиченца.

Това ми беше достатъчно. Отидох да спя.