Пейо Яворов
Може би

И аз сломен попитах — и сломен,

най-после чух! То беше знам, душата,

една вълшебна корда в тишината,

то беше моята душа пред мен,

звучаща тихо: може би…

А слънцето захождаше. В забрава

от страх, попитах — и тогава

аз чух най-тихо: може би.

 

И аз сломен глава на гръд оборих,

но все простях към изгрева ръце,

с надежда в безнадеждното сърце,

и като ехо в себе си повторих,

сломен повторих: може би…

А слънцето се беше скрило вече

и нощ зловеща, близо и далече,

со смях понесе: може би.

 

И аз все чакам! Ето векове

изминаха как гледам в тъмнините.

И все аз чакам! Ето ветрове

до кървав плач ме шибат по очите.

И все повтарям: може би…

Аз чакам слънцето и слънчев блясък,

с очи покрити веч от прах и пясък,

и сляп отдавна! — може би.